Жаклин Рединг
Бяло цвете (15)

Четиринадесета глава

Линанглас бе малко езеро, захранвано от река Линан, заградено от северната си страна с тясна и стръмна долчинка. Докато по-далечният му бряг бе скалист и разяден от излагането на непрекъснатите западни ветрове, то северният бе обрасъл с буйна зеленина, изолиран от древния път, по който бяха дошли те, с гъста дъбова гора, прошарена тук-там с брястове. През деня, когато яркият контраст между двата бряга можеше да се види, впечатлението бе поразително. А през нощта — просто вълшебно.

Баярд бавно се приближи и спря на края на езерото. Сърцето на Катриона се разтуптя още по-бързо.

— Вече сме тук — каза тя, като се плъзна и слезе от гърба на Баярд. Отпусна юздите веднага щом Робърт се смъкна от него, като позволи на коня да пасе от сладката росна детелина, която растеше наоколо.

Когато се обърна да погледне Робърт на лунната светлина, тя се почуди как да избегне разговора за хрониката на баща му. Можеше да го заблуди, но не и да го лъже, като я попита какво бе написал баща му. А и все още не бе измислила начин да го вкара в езерото. Трябваше да му отвлече вниманието. Да не мисли изобщо за хрониката. Но какво да измисли? Тя мъчително търсеше с какво да започне.

— Когато бях малко момиченце, идвах тук и си представях, че съм русалка — проговори тя, докато отвеждаше Робърт към една малка полянка, покрита цялата е маргаритки и великденчета. Отпусна се на колене, а той седна и просна краката си до нея. — В средата на езерото има малко островче. Нарича се Ейлийн…

Катриона замълча за миг, тъй като забеляза как Робърт я наблюдава втренчено. Тъй като бе тъмно, той бе оставил очилата си в замъка и сега имаше нещо странно в изражението му. Нещо различно. Не можеше да каже какво, но очите му я фиксираха. За първи път те изглеждаха точно като на портрета — всепроникващи и изпълнени с живот, и според нея причината за това бе, че гледаше не просто към нея, а точно в лицето й. Почти сякаш…

— Какво има, Робърт? Искаш ли да ти кажа как изглежда езерото?

Робърт не й отговори нищо. Вместо това той се протегна към нея с двете си ръце и обхвана с длани лицето й. Нежното му докосване я разтърси. Катриона не помръдна, само си пое бавно въздух.

— Не, Катриона. — Гласът му бе нисък и дрезгав. — Не искам да ми говориш за езерото. Разкажи ми как изглеждаш ти самата.

— Аз ли?

— Сигурно си се поглеждала в огледалото.

— Да, разбира се. Но никога…

— Катриона, опиши ми със собствени думи как изглеждаш.

Тя помълча малко, преди да започне тихо.

— Косата ми е кестенява, а очите — сини.

— На никого косата не е просто кестенява. Тъмна ли е като самур, или е светла като пясъка?

— Баща ми понякога я наричаше червеникавокестенява, когато бях…

Робърт бавно нави един кичур около пръста си.

— … малко момиченце — довърши тя. Какво правеше той?

— Какви са на цвят очите ти? — попита Робърт, като прокара връхчетата на пръстите си по извитите й вежди и след това леко като перце докосна миглите й, а тя потръпна и то не от нощния хлад не й бе студено, по-скоро я заливаха все по-топли вълни.

— Сини — въздъхна бавно Катриона, докато пръстите му се спускаха от носа към устата й, а палецът му потриваше леко долната й устна.

— Сини като буреносно небе? — попита той.

— Да. — Каквото й да бе казал, тя щеше да се съгласи. Катриона притвори очи, а пръстите му шареха по страните й, докоснаха леко ушите, а после се спуснаха по косите й.

— И само това ли имаш? Коса и очи, и нищо друго?

— Всичко останало е като на другите. Имам две уши и две очи, уста…

— Да, съвсем сигурно имаш уста. — Палците му обходиха устните й. Катриона рязко си пое въздух, като толкова много й се искаше да я целуне, че сякаш щеше да умре от желание. Сърцето й биеше лудо не смееше да помръдне, за да не изчезне усещането, създадено от неговото докосване. Една топлина, запалена някъде дълбоко в нея, се топеше и разливаше навън към всяка частица от тялото й.

Тя се опита да продължи.

— Носът ми е…

Показалецът му се спря на връхчето на носа й.

— Идеален. — Робърт отново спусна пръсти към устните й.

Катриона преглътна мъчително.

— Нека да довърша. — Той вдигна ръката й, като прилепи собствената си длан към нейната.

Докосването само я сгорещи още повече. Катриона знаеше, че трябва да се отдръпне. Не затова го бе довела на езерото… но Господ да й е на помощ, тя просто не можеше да отвори уста, за да го прекъсне.

— Имаш много малки ръце — продължи Робърт. — Моите са почти два пъти по-големи. — Той хвана пръстите й със своите и ги погали леко. — А кожата ти е нежна и мека.

Робърт вдигна ръката на Катриона до устните си и бавно и томително зацелува връхчетата на всеки пръст. Струваше й се, че ще изгори от допира на горещите му устни. Спомни си целувката им до потока и другата през нощта на бурята. Искаше й се отново да почувства устните на Робърт върху своите, да познае онова вълнение и вътрешен огън. Всеки един път, когато бе гледала портрета му и се бе питала какво ли щеше да бъде, ако…

Какво толкова щеше да стане, ако го целунеше само още веднъж?

Като измъкна пръстите си от ръката му, Катриона се протегна и го прегърна.

Робърт прие мълчаливата й покана и се притисна към нея. Искаше я толкова силно, до болка — тази жена, приела го толкова всецяло и безрезервно.

Той почувства как Катриона се отпуска в ръцете му, докато задълбочи целувката си. Тя възприемаше бързо, като инстинктивно имитираше движенията му, без да съзнава как руши всичките му задръжки. Вкопчи се в раменете му, когато я сложи по гръб на мекото легло от трева и диви цветя. Никога досега през целия си живот не бе усещал подобно нещо — че трябва да бъде точно с тази жена на същото това място, тук, под чистата луна и звезди пред лицето на Бога. Никоя друга жена не бе му се струвала толкова подходяща за него.

Робърт проследи с устни лицето й, спусна се надолу и вкуси сладостта на шията, мекотата на ухото, докато търсеше връзките на роклята й, оплитайки ги в бързината да я съблече гола под себе си.

— Почакай — прошепна тя. — Дай да ти помогна. — И само след секунда той почувства как платът поддава. Робърт го смъкна бързо надолу. А после бавно наведе устни над гърдите й.

Катриона ахна изненадано, когато устата му се сключи над гърдата й, а Робърт продължи сладкото мъчение, всмуквайки зърното, заливайки я със същата гореща страст, която заплашваше да го изгори в пламъците си. Почувства как тя впива пръсти в косата му, извивайки гърба си. Женският й инстинкт й подсказваше какво да прави. Искаше му се да я вземе там и веднага да успокои сладката болка, която го разяждаше, но тази нощ не трябваше да бърза. Не го заслужаваше. Нито той, нито тя.

Робърт вдигна Катриона към себе си и смъкна леката материя на роклята й надолу по бедрата, докато не я свали съвсем. Като не можеше да я види, той нарисува образа й чрез ръцете си, докосвайки я навсякъде по копринено меката кожа. Да не я вижда пред себе си бе много по-възбуждащо.

Той почувства как тя разкопчава ризата му и я избутва назад по раменете му. После я взе и притисна гърдите й към своите, а телата им горяха в хладния нощен въздух.

Робърт спусна ръка надолу между бедрата й. Катриона се изви срещу търсещата му ръка, но когато той започна да движи пръстите си, разпалвайки страстта й, възбуждайки я невероятно, тя се вкопчи отчаяно в него. Той почувства как горещата й влага, предизвикана от ласките му, търси освобождаване, което все още не познава, но всяка частица в тялото й уверява, че ще намери. Само да поизчака…

Катриона дишаше трескаво до ухото му, вкопчила се здраво в раменете му, докато не откри тази непозната наслада на отвеждането до върха на страстта, и Робърт почувства как тялото й се разтърси в ръцете му, треперещо от чудото на първото й освобождаване.

Като я отпусна назад, Робърт се освободи бързо от бричовете си и я покри. Почувства всяка нейна частица, притисната към него, и как разтваря крака, за да го посрещне. Когато нахлу в нейната влажна тъмнина, тялото му се изви като дъга. Никога досега не бе желал така някоя жена. Трябваше да я има, да я опознае, да я превземе, но тя бе непорочна и не знаеше какво става между тях.

— Катриона, аз…

— Моля те, Робърт, не говори. Просто ми покажи.

Това бе всичко, от което се нуждаеше той. Като я обхвана по-здраво, Робърт притисна бедрата си още по-силно, докато не усети съпротивата на моминската й преграда. Притисна устните й със своите и потъна дълбоко в нея.

Катриона се скова от изненадващата болка, но не извика. Робърт почувства как тя цялата го поема и се стяга, за да го задържи вътре. Това бе пряко силите му. Той се наведе и зацелува челото, лицето и устните й. После бавно помръдна, като се опитваше да овладее неистовата си нужда. Катриона повдигна бедра, разтвори се, за да поеме колкото може повече от него, и в този миг той загуби изцяло контрол над себе си. Той я атакува два пъти, потъвайки дълбоко в сладката й влага със заглушен вик на удоволствие, преди да се разпилее от силата на собственото си освобождаване.

Вкопчени един в друг, те продължиха тихо да лежат така още няколко дълги, божествени мига. После, като се посъвзе, Робърт се отдръпна от нея. Катриона седна бавно пред него и докосна леко лицето му на лунната светлина.

Никога досега не бе познавала такова пълно щастие. Да бъде с Робърт, да го чувства в себе си, бе най-прекрасното нещо на света. Хареса й сливането в едно на телата им. Той бе великолепен. Нейният рицар и страж. Обичаше го повече, отколкото мислеше, че е възможно.

— Боли ли те? — попита той, взе й ръката и я притисна до лицето си.

— Не. — Катриона погледна тялото му, толкова красиво и пропорционално. На лунната светлина тя забеляза, че роклята й се търкаляше намачкана там, където бяха лежали, а върху нея бяха посипани малките изсушени венчелистчета на белия пирен. Той се бе изплъзнал от джоба и се бе натрошил навсякъде около тях.

Белият пирен. Тя затвори очи. Трябваше да го разпръсне над него по вятъра, бе казала майка й. А тя изобщо го забрави. Помъчи се да си спомни какво друго й обясни майка й. Трябва да натрошиш сухия бял пирен в ръцете си. После трябва да ги разпръснеш по вятъра над младия господар, по лековития лунен вятър.

Какво щеше да стане, ако тайнствената сила на пирена бе загубена? А ако не върнеше зрението на Робърт? Катриона взе няколко листенца и ги пусна да падат над него, малки искрици, сипещи се като снежинки по тъмната му коса. Тя наблюдаваше как нощният вятър ги носи, като се надяваше, че не с прекалено късно. Те паднаха по кожата на гърдите му, по корема му до…

— Робърт, по тебе има кръв.

— Знам. Няма нищо, Катриона. Това е моминската ти кръв.

Катриона погледна надолу към себе си и видя петна кръв по вътрешната страна на бедрата си.

— И по мен има.

Той стана и протегна ръка към нея.

— Ще ме заведеш ли до езерото, за да се измием заедно? Тя влезе с Робърт навътре, докато водата не стигна до кръста им. Като се извърна към нея, Робърт прегърна Катриона и я целуна нежно. Тя почувства как той плъзга ръце по тялото й във водата. Някак отдалеч, тя си припомни останалите думи на Мери.

След като направиш това, господарят трябва да влезе в езерото. Тайнствените води на Линанглас ще му възвърнат зрението.

Катриона се усмихна меко, когато Робърт престана да я целува. Тя отмета кичур коса от очите му, като се сети, че изобщо не се наложи да го примамва във водата.

Никой от двамата не предполагаше, че на края на гората, замръзнал и вбесен до полуда, стои Ян и гледа своя лебед, своя ангел, който гали с ръце голия англичанин.

 

 

— Греби да заобиколим онази скала там, момче — каза Ангъс на Ян. Той стоеше срещу него в малката груба лодка. Луната обливаше всичко с ярка светлина. Нощта не бе подходяща за контрабанда. Ангъс посочи към бреговата линия. — Трябва да сме близо до брега под Росморай.

Ян тихо натискаше веслата и насочваше лодката през течението към сенчестия бряг. Зад тях ги следваха други три лодки, като гребяха тихо в черните води. За това, че ги следват, все още можеше да се съди само по някое случайно плясване на греблото по водната повърхност.

Мъжете в тези лодки бяха екипажът на Ангъс — съседи, които бе познавал през целия си живот. Хора, на които имаше безрезервно доверие. Те щяха да получат стоката от корабчето и по-късно, когато се уверяха, че бреговата охрана вече не представлява заплаха, щяха да я транспортират навътре в сушата по верига от тайни постове, скрити из шотландската провинция.

Ангъс се смъкна от лодката секунди преди тя да достигне земята и като пореше с тяло водата, достигаща до бедрата му, издърпа малкия съд към пясъчния бряг под скалите на Росморай. Напоената с вода вълнена пола шляпаше по краката му, като ходеше. Той вдигна глава и погледна замъка, който се издигаше високо над скалите.

На Ангъс никак не му харесваше да сваля товара толкова близко до вкъщи. Рискът бе прекалено голям и се увеличаваше с използването на пещерите под Росморай за складиране на контрабандата, защото освен от митничарите, сега рискуваше да бъде открит и от господаря. Да се нарушават законите на английския крал бе доста опасно, но да се нарушава многовековното доверие между земевладелец и неговия наемател, като се изключи факта, че земевладелецът бе англичанин, бе съвсем близо до предателство.

Но той просто нямаше друг избор. Ако бяха опитали да свалят товара някъде другаде по брега, щяха да рискуват да бъдат засечени на откритите голи хълмове, които се простираха от двете страни на скалите на Росморай. Тук долу бяха заобиколени от скалите и обгърнати от тъмнината, и митничарят и драгуните му никога нямаше да ги открият.

— Ще чакаме тук сигнала — обади се Ангъс, когато и другите лодки акостираха, а мъжете от тях се настаниха на брега. Той забеляза, че няколко от тях си подават бутилка — трофей от последната им акция, — за да се стоплят от студения вятър. Те се разсмяха тихичко на нечия шега и пуснаха бутилката да обиколи още веднъж.

Ангъс се намръщи. Колкото по-дълго седяха и чакаха катера, толкова повече щяха да пият мъжете и съответно щяха да стават все по-шумни, увеличавайки риска да бъдат заловени. Той огледа водата за някакъв признак, че френският кораб приближава, въпреки че знаеше, че едва ли ще го види.

Капитанът, здраво сложен моряк на име Поизон, наричан така поради умелия начин, по който се измъкваше от митничарите, бе майстор в прикритото придвижване. Казваха, че веднъж минал на четири километра от един митничар, без да го забележат. Дори бил боядисал корпуса на катера си Хамелеон морскозелен, за да е по-незабележим и на дневна светлина.

Ангъс се отпусна на пясъка и забеляза Ян до себе си, полускрит от сенките на скалите.

— Помислих си, че войниците са те хванали, когато не се върна от колибата за срещата с другите на кръстопътя.

Ян не му отвърна нищо, а просто продължи да гледа втренчено във водата. На лунната светлина Ангъс забеляза, че той бавно стиска и отпуска челюсти.

Тази нощ имаше нещо странно в това момче. Очите му бяха подивели и жестоки.

— Нали каза, че отиваш само да вземеш огниво, за да запалим лампата — продължи Ангъс, опитвайки се да го накара да проговори. — Какво ти отне толкова време, момче?

Ян продължи да гледа начумерено към морето.

— Не можах да го намеря. Затова се забавих.

Нещо се бе променило в него. Когато дойде първия път да вземе Ангъс и застана на вратата, в очите му светеше духът на приключението, сякаш се готвеше за битка в нощта срещу силите на акцизните на Негово величество. Но сега, след като се присъедини към тях отново, като почти щеше да ги изпусне заради закъснението си, той изглеждаше неспокоен и възбуден, дори се спъна във въжето, с което бе привързана малката лодка, когато се обърна и тръгна към сенките при другите мъже.

Ангъс го наблюдаваше как взе бутилката и погълна една доста добра доза, докато другите се смееха и го подтикваха да продължава. Каза си, че сигурно причината за това е само нервност, причинена от чакането.

След четвърт час Ангъс забеляза проблясък на синя светлина, оповестяваща пристигането на Хамелеон.

— Ето го — възкликна той, като взе водонепроницаемия фенер, който бе донесъл със себе си, за да подаде обратния сигнал. Местният ковач му го бе направил така, че светлината падаше само в една посока. Като вдигна фенера, Ангъс сложи ръка пред единствения отвор, а после я дръпна за миг, преди да го покрие отново. Повтори същото още веднъж, за да покаже, че брегът наистина бе чист. След това зачака отговор.

— Идват — каза той и сложи фенера настрани. Мъжете престанаха да пият, млъкнаха и веднага започнаха да действат. Двама скочиха в първата лодка и тръгнаха да посрещнат водещата лодка на Хамелеон. Този път товарът бе скъп, много по-скъп от обикновено. Буренца с бренди и порто от Франция, вързани две по две, коприни и дантели от Испания, тютюн от Америка, чай и подправки от Източните Индий^[1] във водонепроницаеми пакети. Всичко това щеше да бъде разпратено по места из цялото кралство, някои толкова отдалечени като Единбург, дори Йорк, навсякъде, където предприемчивият господин Макафий намереше хора, готови да заплатят исканата от него цена.

Ангъс получаваше парите за екипажа си само след като товарът бъде успешно разпределен. Плащаше агентът на Макафий, амбулантен търговец на име Дръм, който скиташе наоколо облечен в парцали, за да може да се движи необезпокояван от войниците.

Първите от екипажа на Ангъс вече се връщаха на брега, като малката лодка бе потънала във водата почти до борда, натежала от тежките буренца.

— Е, момчета, носете буретата тук до пещерата, а аз ще ги складирам навътре. — Ангъс потърси Ян, за да му помага.

— Дъглас — извика тихо на най-близкия до него, — знаеш ли къде изчезна младият Ян?

— Не, Ангъс — отвърна здравенякът, който носеше по едно буре на всяко от масивните си рамене. — Не съм виждал момчето, откакто стъпихме на брега.

Ангъс погледна натам, където бе видял за последно Ян, преди да вдигне едно от буретата и да го внесе в пещерата. Сега не можеше да спира и да го търси, не и когато трябваше да разтоварват бързо, за да може да се измъкнат, преди катерът да бъде забелязан толкова близо до брега.

Щом влезе в пещерата, той откри фенера, за да осветява пътя си в тесните проходи. Огледа се наоколо. Самият той не бе ходил в пещерите, но бе слушал много за тях от Катриона.

Катриона. Ангъс се сети мимоходом за Мери и за виновния й поглед, когато му каза, че господарят няма да бъде в замъка си тази нощ. По този поглед Ангъс съдеше, че където и да бе отишъл господарят, то Катриона бе с него. А освен това тя бе сам-самичка с него.

Той отблъсна тези мисли надалеч, тъй като трябваше да се съсредоточи върху разтоварването. Всеки шум или движение можеше да означава, че приближават войници. Сигурно и Ян се бе сетил за това и бе отишъл да пази, докато останалите прибират стоката.

Ангъс излезе от пещерата и тръгна към стоварените на брега буренца. Гледаше към втората лодка, която тръгваше за останалия товар, когато изведнъж пистолетен изстрел разцепи нощната тишина.