Гленда Сандърс
Откраднато щастие (16)

Шестнадесета глава

За четвърти път от петнадесет минути Мередит поглеждаше към часовника. Кайл закъсняваше. Защо поне не се обади след разговора с адвоката на Томас?

Непрекъснато извръщаше очи към вратата. Моля те, Кайл влез и ми кажи, че си преустановил делото. Кажи ми, че не си рискувал бъдещето ми и бъдещето на Стейси.

Най-сетне чу бръмченето на мотор. Тя застана в средата на кухнята, вперила поглед във вратата.

Кайл изглеждаше уморен. Възелът на вратовръзката му бе разхлабен, а яката на ризата — отворена.

Както обикновено остави куфарчето и провери телефонния секретар. Съобщения нямаше. Мередит не бе излизала целия ден.

Вдигна очи към нея.

— Трябва да поговорим.

— Преустанови ли делото?

Той не отговори. Приближи се до нея и разтвори ръце.

— Ела, Мередит.

Тя се сгуши в прегръдката му. Опря буза на гърдите му и се заслуша в сърцето му.

— Кажи ми — помоли го тя.

Той обви с ръка раменете й и я поведе към хола.

— Седни удобно.

— Какво се случи?

— Кастър дойде с адвоката си.

— Преустановихте ли делото?

— Исках да го нараня — отвърна разсеяно Кайл. — Не исках просто да му наложа голяма издръжка, а да го нараня.

Обърна се към Мередит.

— Уплаших се от собственото си желание да му причиня болка. Представи се и протегна ръка и аз изведнъж си помислих, че с тази ръка е докосвал Стейси и ми се прииска да го ударя. Исках да го накажа за всичко, което ти е причинил и за всичко, което е отказал да направи.

На Мередит й идваше да изпищи, но зачака търпеливо Кайл да продължи разказа си. Очевидно бе разстроен от начина, по който бе реагирал на появата на Томас.

— След като се здрависахме, ръката ми се сви в юмрук щом си помислих, че се е любил с теб. Накарал те е да го обичаш. Колко лесно можех да му избия зъбите.

— Не си…

— Не. Изкушението беше голямо, но в последния момент осъзнах, че ако го ударя, това само ще усложни нещата, той можеше да ме вкара в затвора и щях да изгубя адвокатските си права.

— А делото?

— Изслушах ги. Беше каквото очаквах да чуя. Искаха да се вземе кръвна проба, за да се докаже бащинството.

— Кайл, моля те! Напрежението ме убива. Какво направихте?

— Уверих се, че Кастър никога повече няма да се доближи до теб.

— Преустановихте ли делото?

— Направих нещо по-добро. В замяна на това, че ние преустановяваме делото, накарах Кастър да подпише, че никога няма да прави опит да се свързва със Стейси или да предявява иск за бащинство. В случай, че ти се омъжиш, съпругът ти ще има право да осинови Стейси.

— Да осинови?

— Щом си помислих, че този гнусен тип е пипал Стейси, след като вече е бил отказал да ти помогне и е знаел, че нямате къде да отидете, осъзнах, че за Стейси ще е много по-добре, ако не го познава. Тя заслужава баща, който да я обича, да гледа с радост как расте… — Вдигна поглед към Мередит. — Осъзнах още, че я обичам и че искам да расте до мен и да е част от живота ми, както аз ще бъда част от живота на майка й. — Взе ръката на Мередит. — Знам, че е неочаквано и съвсем не е романтично, но… По дяволите, Мередит, обичам те, обичам и Стейси и знам, че можем да бъдем щастливи.

Мередит бе изумена от чутото.

— Ожени се за мен! Ще завършиш колежа, ще започнеш свой бизнес по организиране на тържества, ще имаме две деца и Стейси ще ми казва „татко“, защото аз наистина ще бъда нейният татко.

Тя все още не можеше да проговори.

— Няма да сключим брак, само защото така е най-добре. Обичам те и…

— Ти си един изключителен, възхитителен, галантен глупчо! — възкликна тя. — Ако се опиташ да ми кажеш, че ще се науча да те обичам, ще ти „избия зъбите“.

Кайл остана безмълвен.

— Аз вече те обичам. Само се страхувах… Изглеждаше ми невъзможно…

Той я целуна, отначало леко, а после страстно.

— Исках да ти кажа, след като се любихме, но всичко ми се струваше съвсем ново. А когато се ядоса…

— Исках да ме обичаш, колкото и аз те обичах, но не мислех, че ти…

— И затова каза, че ще се изнесеш и ще си търсиш нова работа…

— Знаех, че сегашната ми длъжност е временна, че просто ти намери един любезен начин да ме приютиш, докато събера сили. Не можех вечно да разчитам на милосърдието на хората. Когато се влюбих в теб, разбрах, че трябва да помисля за друга възможност, защото не можех да бъда около теб, а ти да не знаеш, че те обичам. А и Стейси…

— Стейси ли?

— Тя се привързваше към теб. Страхувах се, че ако останем още малко, тя ще бъде травмирана, когато си тръгнем.

— Искам да я осиновя. Не мога да й бъда биологически баща, но поне ще съм й баща във всяко друго отношение.

Мередит се отпусна в ръцете му и облегна глава на рамото му.

— Беше толкова смешен първия път, когато я държеше.

— А тя заспа на рамото ми.

— Напълно я разбирам — отвърна Мередит. Кайл я целуна по косата.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Да.

Останаха прегърнати и смълчани. Най-сетне Мередит попита:

— Защо се съгласи да ни приемеш със Стейси? Имаше нещо между теб и отец Марк, нали?

— Да. Двамата с Марк бяхме приятели години наред. Още от гимназията. Имаше по-малка сестра, Шенън. Беше много досадна като дете, все се мъкнеше след нас. И после… изведнъж… докато бяхме в колежа, тя бе пораснала. Едно лято се срещнахме вкъщи и… — Той отново целуна Мередит по косата. — Тя вече не беше дете. И не беше моята по-малка „сестра“. Срещахме се и когато завърших право, се сгодихме.

— Какво се случи?

— Правехме планове за сватбата, когато всичко се… обърка. Една обедна почивка ходих с нея по магазините. Избра ми смокинг, а аз исках нещо по-семпло. По пътя към офиса не спряхме да се караме, а когато пристигнахме, продължихме. Ако нямах среща с клиент… Точно започвах практиката си и всеки клиент беше важен за мен.

Мередит усети напрежението му, взе ръката му и я целуна.

— Тя много се ядоса. Първо заради смокинга, а и защото не си отмених срещите, за да продължим да повтаряме едно и също. Навън валеше. Започна внезапно, колкото да измие праха от улиците. Подхлъзнала се с колата на мокър участък… — Той си пое въздух. — Полицаите казаха, че е карала със скорост много над допустимата. Било е нещастен случай, но все си я спомням колко разстроена излезе от кантората.

— Обвинявал си себе си — каза тихо Мередит.

— Само ако я бях спрял! Ако бях отложил глупавите ангажименти. Ако се бях съгласил да сложа глупавия смокинг…

— Не би могъл да знаеш какво ще се случи — успокои го Мередит.

— Така е. А Шенън винаги караше като луда. Всички й казваха, че ще свърши размазана на някое дърво.

— Отец Марк обвинява ли те за случилото се?

— Не, но аз се обвинявам, а не разбирах до днес, че… — Усмихна се на Мередит. — Май много неща разбрах днес.

— Какво друго разбра, освен че си лудо влюбен в мен?

— Марк твърди, че съм наказвал мъжете, които нараняват жените си, защото не мога да си простя какво съм сторил на Шенън. И днес, докато гледах Кастър, разбрах, че Марк е прав. Не са ме интересували всички тези жени, на които съм помогнал. Мъжете са били на прицел. Но днес го направих заради теб и Стейси. Представих си лицата ви, когато го погледнах, и ми се прииска да го убия. А трябваше да потисна гнева си, за да ви защитя. Трябваше да избирам между принципите и любовта и направих правилния избор. Кой знае? Може би все пак има надежда за мен.

— Да не би да си се съмнявал? — обгърна врата му Мередит.

Той я притисна към себе си.

— Да, съмнявах се.

— Ти взе в къщата си бездомна жена и детето й. Мисля, че това е достатъчно доказателство за човечността ти.

— Никога не си била бездомница, Мередит. Не и с всичката любов, която изпитваш към Стейси, не и с начина, по който се отнасяш към нея. Ти нямаше къща, а аз имах, но тя не беше дом, докато вие двете не влязохте в нея.

Мередит преглътна сълзите си.

— Както разбирам, ще трябва да споделим своите богатства.

— Завинаги — добави той и я целуна.