Гленда Сандърс
Откраднато щастие (4)

Четвърта глава

Бе очевидно, че Мередит не желае да говори за бащата на детето си. Притискаше дъщеря си така отчаяно, сякаш очакваше някой да я грабне от ръцете й всеки миг. Като че ли името на бащата подлагаше момиченцето на риск.

Кайл прикри нетърпението си, докато я чакаше да заговори. Изкопчването на отговори бе толкова трудна задача, колкото и събирането на доказателствен материал и пледирането в съдебната зала.

Най-сетне Мередит съобщи:

— Томас Кастър. Казва се Томас Юджийн Кастър. — Произнесе името бавно и отчетливо.

— Адрес?

Тя отговори веднага, без да пропусне дори и кода. — Винаги ли помните адреси толкова добре?

— Не. Аз… — Преглътна, сякаш спомените я задушаваха. — Пишех му писма.

Кайл продължи с равен глас:

— А той отговаряше ли?

— Много рядко — отвърна Мередит. Смутена от признанието си, сведе поглед. — Томас не обича да пише писма.

— Откъде му пишеше?

— От Блумингтън, щата Индиана.

— Там ли се срещнахте.

— Да. Учехме в университета в Индиана. Пишеше кандидатската си дисертация по счетоводство.

— Как се запознахте?

— Работех в един ресторант до университета. Доста посещавано място. За тези, които можеха да си го позволят.

— Какво работеше там?

— Бях сервитьорка. — Поколеба се. — Томас винаги сядаше на някоя от масите, които обслужвах. Скоро разбрах, че… че се интересува от мен.

— А ти?

— Аз… Той беше хубав, приятен, много чаровен, винаги се шегуваше.

— Излизахте ли заедно?

— Да.

— Бяхте ли интимни приятели?

Мередит се намръщи.

— Смятам, че е очевидно.

— Връзката ви беше ли сериозна?

— Моля?

— Имахте ли и други връзки?

— Не, разбира се! — отвърна тя и замълча. — Поне аз не се срещах с друг, а мисля, че и той не…

— Заедно ли живеехте?

— Известно време. Томас се премести в моя апартамент, когато защити дисертацията си. Съквартирантът му също защити и се прибра в Индианаполис. Томас не искаше да плаща наем за двустаен апартамент и затова дойде при мен.

— Колко време продължи това?

— Малко повече от месец. От началото на януари до края на февруари.

— Бяхте ли интимни приятели през този период?

— Да — прошепна Мередит. Изчерви се от унижение, че разказва толкова лични неща на един почти непознат.

Кайл усети притеснението й.

— Трябва да попитам за всичко това, за да разбера как да подхвана делото и с какво разполагаме. Всичко, което ми казваш, остава поверителна информация.

— До момента, когато се озовем в съда.

Кайл не отговори. Бе по-умна, отколкото предполагаше.

— Имахте ли уговорки, докато живеехте заедно?

— Какви уговорки?

— Например, че ще продължите да живеете заедно, че ще задълбочите отношенията си?

— Аз го обичах — отвърна тя. — Мислех си… — Въздъхна тежко. — Колко съм била наивна.

— Какво очакваше от тази връзка? — настоя Кайл. Сякаш не можеше да се досети сам. Къща в покрайнините, приятни съседи, немска овчарка, какво друго? Струваше му се почти невероятно, но и той самият бе мечтал за същото.

Бебето изгука. Кайл насочи вниманието си към Стейси. Мередит лекичко я щипна по нослето и й се усмихна. Но в мига, в който вдигна глава, за да продължат разговора, тя се напрегна, сякаш се опитваше да постави преграда между себе си и горчивите спомени.

Продължи неуверено.

— Мислех си, че ние… че той ще си намери работа, а аз също ще защитя и накрая ще…

— Обсъждали ли сте всичко това с господин Кастър?

— Не… Не сме говорили специално за бъдещето, но понякога въпросът… просто сам изникваше. Случваше се да кажем нещо като: „Един ден ще направим това или онова“, или „Един ден ще имаме това и това“.

— Помисли, преди да отговориш на следващия ми въпрос. И двамата ли казвахте такива неща или само ти ги казваше, а Кастър ги е пропускал покрай ушите си?

Мередит помисли за миг.

— Не съм обръщала внимание. Струваше ми се, че Томас искаше… очакваше… същите неща.

— Спомняш ли си за нещо, което сте обмисляли заедно, за което сте взели заедно решение?

Мередит отново замълча.

— Говорехме си, че нещата ще бъдат коренно различни, когато той си намери работа. Целуваше документите, които аз изпращах по пощата за късмет, и казваше, че това ще ни донесе нова кола или широкоекранен телевизор.

Кайл се намръщи. Все още нямаше за какво да се захване. Всички ергени говорят за нови коли и телевизори. Това съвсем не означава, че имат сериозно намерение да се оженят. Фактът, че Кастър е смятал да купи тези неща, щом си намери работа, нямаше да убеди и най-посредствения съдия, че е имал намерение да се жени. Кайл реши да се насочи другаде.

Значи ти изпращаше документите на Кастър?

— Почти винаги — отвърна Мередит. — Пощата се намираше близо до ресторанта.

— Помагаше ли му да подготвя тези материали?

— Томас пишеше много грозно и аз печатах адресите.

Най-сетне нещо по-съществено. С помощта си Мередит бе допринесла той да си намери работа.

— Ти ли пишеше на машина документите? — попита Кайл.

— Той ми казваше датите, имената и адресите на компаниите, длъжността, която го интересува, а аз написвах всичко така, че да го представи… блестящо.

— Той плащаше ли ти?

— Разбира се, че не.

— Защо се учудваш? Хората изкарват добри пари от писане на документи.

— Пишех ги, защото… — Тя се намръщи. — Правех му услуга. Никога не ми е идвало наум да искам да ми плаща.

— Колко си написала?

— Около шестдесет. Негови приятели от различни градове му изпращаха обяви от вестници. Изпращахме повече от десет всяка седмица.

— А някога представяли ли сте се като съпрузи?

Въпросът очевидно изненада Мередит и тя вдигна поглед към Кайл. Под сивите й очи имаше тъмни кръгове.

— Не — отвърна тя.

— Но се надяваше да се омъжиш за него, нали?

— Бях влюбена.

— Той казваше ли ти, че те обича? Показваше ли по някакъв начин, че е влюбен?

— Говореше… Казваше ми мили неща.

— По-точно.

— Казваше ми… — Поколеба се отново. — Ами всичко, което мъжете обикновено казват на жените. Че съм нещо специално. Казваше ми… — Преглътна, сякаш думите я задушаваха. — Казваше, че съм неговото момиче.

— Добре ли се разбирахте?

— Да. Понякога се спречквахме, но не беше нищо сериозно, докато…

— Докато какво? — попита настойчиво Кайл.

— Докато не си намери работа във Флорида. Искаше да се преместя с него.

— А ти не искаше ли?

— Исках да си взема изпитите, за да не губя целия семестър. Томас казваше, че ако го обичам, ще се преместя.

Очите й срещнаха погледа на Кайл. Сякаш го молеше да я разбере, да й помогне. — Оставаха само два месеца. Според мен, беше най-добре той да се установи в Орландо, а аз да отида, щом свърши семестъра.

— Скарахте ли се?

— Да. И той замина за Флорида. — Очите й се напълниха със сълзи. — Все се надявах да премисли и да разбере. Знам, че беше много напрегнат, докато чакаше отговор от работодателите.

— А бременността? Кога разбра?

Тя се поколеба.

— Първите ми съмнения се появиха скоро след като замина, но не бях сигурна. Помислих, че… Нали разбирате, че е вследствие на тревогите и притесненията.

— Значи не си искала да забременяваш?

— Ние… Ние се пазехме, но… — Изчерви се от притеснение. — Купих се тест за бременност, а после отидох и до университетската поликлиника.

— Как реагира Кастър, когато разбра?

— Не му казах веднага.

— Не смяташе ли, че има право да знае?

— Щях да му кажа, ако бяхме заедно и ако нещата помежду ни бяха други. Той се намираше толкова далече, а и ние… Не исках това да го задържи при мен. Смятах да изчакам, докато си оправим взаимоотношенията. Готвех се да му кажа, щом отида при него във Флорида.

— Кога стана това?

Мередит намести бебето в ръцете си и го погали по гърба.

— Щом свърши семестъра. През юни.

— Той настояваше ли да отидеш при него?

— В началото… Обади ми се, след като беше пристигнал, за да ми даде адреса и телефона си. Още беше сърдит. Обади се пак през април, за да благодари за подаръка за рождения си ден и… Стори ми се, че всичко е както преди. Беше мил, каза, че много е харесал ризата и вратовръзката. Каза… — Гласът на Мередит потрепери и тя се пое дълбоко дъх, преди да продължи: — Каза, че не ми е писал, защото имал много ангажименти на новата работа. Работел много, имал неотложни срокове. — В гласа й се прокрадна презрение. — Да, наистина е бил зает.

Друга жена, помисли си Кайл и се учуди защо веднага не се е сетил. Като адвокат по бракоразводни дела, бе слушал достатъчно разкази на нещастни жени, за да ги подреди в отделни категории — изневери, побоища, безразличие. Мередит продължи:

— Едва се сдържах да не му кажа за бебето, но реших, че ще е по-добре, когато се видим.

— Да, така е — измърмори Кайл. Радвам се, че се обаждаш, мили. Между другото, бременна съм. Тези няколко думи можеха да уплашат до смърт един мъж. — Какво стана, когато пристигна в Орландо?

Мередит затвори очи и наведе глава. Раменете й се отпуснаха под тежестта на спомените. Притисна бебето към себе си, уплашена да не би миналото да застраши дъщеричката й. Най-сетне отвори очи, но не погледна към Кайл.

— Томас бе неприятно изненадан, когато ме видя. Толкова се надявах да ми се зарадва. Очаквах, че ще ме прегърне, ще ме целуне и ще каже…

Гласът й заглъхна в сълзи. Стичаха се по бузите й, а тя сякаш не ги забелязваше.

— Стана ми ясно, че дори за миг не е допускал, че мога да дойда.

Кайл се пресегна и изключи касетофона. Стана и донесе цяла кутия хартиени кърпички и ги остави пред Мередит. Тя измъкна една и се избърса.

— Благодаря — промълви приглушено. — Извинете ме.

Кайл чакаше тя да се успокои. След малко Мередит намести бебето в прегръдките си и вдигна поглед към Кайл.

Той отново включи касетофона.

— Беше очевидно, че не се радва да ме види. Попитах го какво има и тогава ми каза…

Тя отново заплака, а Кайл изключи касетофона.

— Искаш ли да ти донеса вода?

Мередит кимна. Изпи цялата чаша и я остави на масата.

— Включете касетофона — помоли решително тя. — Повече никакви сълзи. — Когато продължи да разказва, гласът й бе твърд и решителен. — Обясни, че съм дошла в неподходящ момент. Истината бе, че финансовата къща, в която работеше, била частна и новият му шеф имал дъщеря.

Взря се в личицето на Стейси, пъхна пръст в дланта на бебето и се усмихна нежно.

Кайл бе изумен, докато наблюдаваше промяната у нея, когато вниманието й се насочваше към дъщеричката й. Сякаш това бяха миговете, в които можеше да избяга от огорченията. Спомените я връхлетяха отново и тя вдигна глава. Погледът й премина покрай Кайл, празен и далечен, сякаш се бе пренесла на стотици километри.

— Какво ли не каза, за да ме убеди, че дъщерята на шефа не била и наполовина толкова хубава, колкото съм аз… колкото бях. Дори не била и умна, въпреки че била защитила дисертация. Преподавала в някакво начално училище. Каза, че го обичала до полуда и това бил шансът му и не можел да го пропусне. Естествено, как ще пропусне да стане зет на шефа си и да поеме пътя към успеха. — Премести поглед към него. — Всичко щеше да е различно, ако бе срещнал някоя красавица, умна и преуспяваща, в която да се влюби. А то! И имаше наглостта да ми каже, че няма нищо против мен самата. — Гневът й бе неподправен. — Бях продала всичко, което не се побираше в колата ми и бях напуснала щата, само за да съм с него. Оставих жилището си в Индиана, за да се установя във Флорида и само Господ знае колко време изгубих, докато уредя всичко. А Томас не можел да пропусне великия си шанс да не се ожени за дъщерята на шефа.

Горчивината в гласа й обнадежди Кайл. Именно горчивината беше коз в ръцете на адвокатите по бракоразводни дела, а Кайл се славеше като един от най-добрите, защото използваше тези изблици на клиентките си в тяхна полза.

Заговореха ли с горчивина, Кайл се чувстваше в свои води.

— Тогава ли му каза за бебето?

— Не — отвърна уморено Мередит. — Бях твърде разстроена. Казах му чак след няколко дни. Вече си бях намерила работа и апартамент и се изнесох от неговия. Личеше си, че не съм желана гостенка. Бе казал на новата си приятелка, че някакъв приятел от колежа ще остане при него и не можеше да си намери място от притеснение, да не би тя да открие кой всъщност е приятелят. — Засмя се горчиво. — Докато живеехме заедно в Индиана, той непрекъснато се страхуваше, че родителите му могат да научат, че живее с момиче. Все още не мога да си обясня как не разбрах навреме какво нищожество е.

„Нищожество“. Браво, Мередит! Това вече бяха убедителни думи! Само трябва да се събере и доказателственият материал по случая. Засега, Кастър не можеше да бъде обвинен, че е престъпил дадено обещание.

Кайл смяташе, че естественото поведение на Мередит ще се хареса на съдийския състав. Щеше да мотивира поведението на Кастър като продиктувано от алчност и безотговорност, докато нелепото безразсъдство на Мередит се дължеше на глупостта й. Тя самата наричаше всичко това любов, но много жени правеха подобна грешка. Любовта и глупостта често се преплитаха.

— Той как реагира, когато му каза, че си бременна?

Мередит се засмя горчиво.

— Не беше във възторг.

Кайл се покашля. Въздържа се от заядливи и хапливи забележки. Искаше му се да я попита дали е смятала, че щом чуе новината, ще падне на колене и ще й направи дългоочакваното предложение. Наистина ли е възможно една жена да е толкова наивна?

Мередит отново зарея поглед в пространството.

— Обвини ме, че лъжа. Каза, че съм си измислила всичко, за да го накарам да преосмисли връзката ни. — Пое си дъх на пресекулки. — Когато най-сетне успях да го убедя, че не лъжа, ми отговори, че детето по всяка вероятност не е негово, че се опитвам да го…

Кайл разбра, че тя няма да довърши мисълта си, но въпреки това настоя:

— Какво, Мередит?

— Че искам да го обвържа с чуждо дете! — натърти гневно тя и го погледна в очите. Болката я разкъсваше и той се уплаши от силата й. — Да го обвържа с чуждо дете! — повтори тя. — Та аз го обичах. Живях с него, но изобщо не съм го познавала. Не можех да повярвам, че е толкова… безчовечен. Детето му… нашето дете… Той не се интересуваше. Ужасяваше се, че би могъл да се обвърже с мен.

Отново сведе поглед към дъщеря си, прегърна я и я погали по главичката. Не спря да милва момиченцето, затвори очи и потръпна.

— Тогава започна да настоява да се отърва от нея.

— Искал е да направиш аборт?

— Да. Но той каза „да се отървеш от него“. Доста красноречиво, нали?

Кайл не отговори.

— Каза, че ще плати и ме заплаши, че ако не го направя, да не се надявам на помощ от него.

— А защо не го направи?

Мередит не откъсваше поглед от детето, а ръката й продължаваше да милва главицата му.

— Нямах намерение да имам дете, но… прочетох брошурите в клиниката… — Вдигна предизвикателно глава. — Тя растеше в мен, беше живо същество. Само мисълта, че умишлено ще унищожа… Не можех да го направя.

Господи, колко убедителна ще бъде в съда, само ако успее да запази тази загриженост и непоколебимост.

— Но като гледаш назад, решението не е много разумно.

Гласът й стана леденостуден.

— Имате сърце да погледнете това дете и да изречете подобно нещо?

Замълчаха. Най-сетне Мередит наруши тишината.

— Като гледам назад, това със сигурност е най-мъдрото решение, което някога съм вземала.

Кайл я погледна озадачено. Тя бе успяла да постигне нещо, което самият той бе сметнал за невъзможно. Жената го бе обезоръжила дотолкова, че бе забравил професионализма си, с който толкова се гордееше. Улови се, че вместо да разсъждава аналитично, се опитва да прецени изхода от процеса. Реагира като мъж, а не като адвокат.

— Но ти нямаш дом. Ако не беше детето, щеше да имаш работа.

— Не съм единствената жена с дете, на която се налага да работи. Имах нужда само някой да ми подаде ръка.

— Исках да кажа, че нямаше да се налага да живееш…

— На улицата ли? Или в колата? Не извъртайте, господин Брукс. Веднъж вече го казахте. Аз нямам дом. Дъщеря ми също. И сега сигурно искате да ми напомните колко съм безотговорна, като съм поела риска да родя това дете? — Пое си дълбоко въздух. — Жалко, че са премахнали затворите за длъжници на държавата. Просто щяхте да ме изпратите там, и мен, и останалите бездомници да гнием заедно. — Гласът й потрепери, когато пое малкото стъпалце на детето в ръка. — Тогава един непредвиден „проблем“ като Стейси, нямаше да просъществува по-дълго от няколко седмици.

Често употребяваните клишета за майчина любов нахлуха в главата на Кайл. Майка се втурва в горяща къща, за да спаси детето си. Майка се хвърля върху безжизненото телце на детето, за да го защити от отровния газ. Веднъж, докато се разхождаше край езерото Айола, една майка-лебед го бе подгонила със съскане и пляскане на крилата, когато се приближи твърде близо до малките. Тогава се възхити от смелостта й да се нахвърли върху нещо, поне десет пъти по-голямо от нея. А сега се възхищаваше на жената срещу себе си. Тя не бе нито силна, нито мъдра, но смелостта й бе неоспорима.

Напрежението помежду им растеше.

— Извинявай, че те разстроих — каза той.

Смехът й бе горчив.

— Та това бе само шега.

— Кое?

— Казват, че жените имат право да избират и решават сами. Но когато една жена все пак реши да роди дете, вместо да го махне…

— Когато взе решението, защо не подаде иск?

Мередит го погледна учудено.

— Нямах пари за адвокат. Едва свързвах двата края. Всяка стотинка отиваше за витамини, от които бебето имаше нужда в момента.

— Могла си да предявиш иск за бащинство и той да плати сметката при лекаря.

— Как можех да докажа, че детето е на Томас?

— Нали сте имали общи познати, приятели, които биха потвърдили, че сте живели заедно през периода, в който е заченато детето?

— Как да ги закарам чак във Флорида? Или може би трябваше да се върна в Индиана и там да предприема нещо? Едва ли някой би си направил труда да призове мъж, избягал от някоя, с която е преспал.

Сивите й очи отново срещнаха неговите. Тя притежаваше удивителна сила или може би достойнство?

— Видяла съм достатъчно безизходни ситуации и знам какво говоря, господин Брукс — заяви тя.

— Наричай ме Кайл. Ако ще живеем заедно… — изруга, затвори очи и пренави касетата. — Не исках да кажа… Не бива да се притесняваш за… Ами, разбираш какво се опитвам да обясня? Господин Брукс съм в офиса и съда, но не и в собствения си дом.

Стори му се, че по устните на Мередит пробягна усмивка.

— Ти си шефът, Кайл.

Той не знаеше дали й стана смешно, когато спомена, че ще живеят заедно.

Може да ти се надсмива. Може да е решила, че подобна забележка, записана на лентата ще се окаже полезна. Може тези сиви очи да крият намерението й да го убие, докато спи.

Отърси се от тези мисли и отново включи касетофона, точно преди момента, когато изпусна репликата.

— Изтриваш го — забеляза Мередит.

— Само тази забележка.

Кайл си помисли дали тя разбира колко злепоставяща може да бъде една такава реплика. Биха я изтълкували погрешно в неин минус.

— Трябвало е да си потърсиш правата, а ти си се оставила да те мачкат.

— Оставила съм се?

— Не си била твърда с Кастър. Дори си му помогнала. Това е същото като онези, които наблюдават побой над някой, но не му се притичват на помощ.

Той усети гнева й, макар че тя се опита да го прикрие.

Отново замълчаха. Най-сетне Мередит въздъхна.

Дали се чувстваше доволна, че не е избухнала или просто признаваше поражението си? Тази жена бе истинска загадка. Кайл я изчака да заговори първа.

Тя го притесняваше с положението, в което се намираше, с начина, по който нахлу в живота му.

Но Мередит не бе толкова изкусна като него, нито пък познаваше психологическите му похвати и игри.