Джеръм К. Джеръм
Трима души в една лодка (8)

(без да става дума за кучето)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Men in a Boat (To Say Nothing of the Dog), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 51 гласа)
Сканиране
noisy (25.07.2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
forri (2011 г.)

Издание:

Джером К. Джером. Трима души в една лодка (без да става дума за кучето)

Преводач: Асен. Г. Христофоров

Редактор: Ася Къдрева

Художник: Александър Денков

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна, 1980 г.


Глава VII

Реката в празнична премяна — Дрехи за речно плаване — Една хубава възможност за мъжете — Липса на вкус у Харис — Якето на Джордж — Един ден с две модни госпожици — Гробът на госпожа Томас — Човекът, който не обича гробове, ковчези и черепи — Харис побеснял — Неговото мнение за Джордж, крайбрежията и лимонадата — Той прави фокуси

Харис ми разказа за премеждията си в лабиринта, когато минавахме през яза Моулзи. Преминаването ни отне доста време, тъй като нямаше друга лодка освен нашата, а язът е голям. Не си спомням да съм виждал яза Моулзи с една лодка само в него. Той, струва ми се, е най-големият яз по реката, без да изключим Боултерския.

Случвало ми се е да стоя и да го гледам, когато не се вижда никаква вода по него и той представлява някаква блеснала плетеница от ярки пуловери, шарени кепета, многоцветни дъждобрани, от копринени постелки и наметала, развяващи се ленти и гиздави бели рокли, та погледнеш ли отгоре към яза, почваш да го оприличаваш на грамаден сандък с безразборно нахвърлени в него цветя с всевъзможни краски и оттенъци, покрили всяко кътче и накамарени едни връз други като небесната дъга.

В хубави неделни дни язът има тоя вид почти през целия ден и в същото време нагоре и надолу по реката лежат, нейде извън вратите и в очакване на своя ред, дълги редици от други и други лодки; а лодки пристигат и отминават, тъй че огряната от слънцето река от Двореца чак до църквата в Хамптън е нашарена и изпъстрена с жълто и синьо, с оранжево и бяло, с червено и розово. Всички жители на Хамптън и Моулзи се обличат в дрехи за речно плаване, идват да се шляят с кучетата си край яза, да флиртуват, пушат и наблюдават лодките, тъй че, общо взето, било поради шапките и якетата на мъжете и хубавите пъстри рокли на жените, било поради възбудените кучета, преминаващите лодки, белите платна, красивия пейзаж и блесналата вода, за мене той е една от най-хубавите гледки около мрачния стар Лондон.

Реката предлага сгоден случай човек да си покаже дрехите. Веднъж поне и ние, мъжете, имаме възможност да изтъкнем нашия вкус в цветовете; и ако ме питате, ще кажа, че се отчитаме доста добре. Винаги обичам да има нещо червеничко по дрехите ми — червено и черно. Знаете, че цветът на косите ми е донякъде златистокафяв — хубав цвят, както са ми казвали — и нещо тъмночервено много добре ми отива. Освен, това, винаги съм считал, че една светлосиня връзка много ми прилича, а към тях и чифт обувки от руска кожа, както и един червен копринен пояс около кръста — поясът е много по-приятен за окото от колана.

Харис винаги се придържа към оттенъци или примеси от жълто или оранжево, но на мене ми се струва, че не постъпва много умно. Той има твърде тъмен тен на лицето за жълтия цвят. Жълтото не му отива — в това никой не може да се съмнява. Карам го да почне да носи синьо като основен цвят, с бяло или кремаво като притурка; но на̀, колкото по-лош вкус има човек относно облеклото, толкова сякаш е и по-упорит. Трябва много да се съжалява за това, понеже, тъй както се носи, той никога няма да има успех, макар че има един-два цвята, в които действително не би изглеждал толкова грозен с шапка на глава.

Джордж си е накупил някои нови неща за излета и те доста ме смущават. Якето му е твърде кресливо. Не бих искал Джордж да знае, че мисля така, но наистина няма по-точна дума за това. Донесе го в къщи и ни го показа привечер в четвъртък. Запитахме го как нарича цвета на якето, а той каза, че не знае. Мислеше, че няма име за този цвят. Продавачът му казал, че това било някаква ориенталска краска. Сетне Джордж го облече и ни попита дали го харесваме. Харис каза, че като вещ, която се окачва над цветни лехи в ранна пролет, за да плаши и пропъжда птичките, якето хваща окото му; но като погледнел на него като на част от облеклото на какъвто и да е човек, освен на някой негър-певец в Маргейт, просто щяло да му прилошее.

Джордж съвсем се напуши; но, както сам Харис каза, ако не е искал да знае мнението му, тогава защо го е питал?

Ако нещо смущава Харис и мен във връзка с тая работа, то е, че и двамата се боим да не би якето да привлича погледите на всички върху лодката ни.

И девойките никак не изглеждат грознички в лодка, стига да са хубаво облечени. Нищо не притегля по-силно, според мен, от един с вкус избран костюм за лодка. Но „костюмът за лодка“, и добре би било всички дами да разберат това, трябва да бъде такъв, че да може да се носи в лодка, а не да се държи в стъклен шкаф. Всеки излет съвсем се проваля, ако в лодката има хора, които през цялото време мислят много повече за дрехите си, отколкото за екскурзията. Веднъж имах нещастието да отида на речен излет с две такива дами. Ех, че беше интересно!

И двете бяха много хубаво издокарани и целите в дантели и коприна, в цветя и панделки, с прекрасни обувки и тънки ръкавици. Но те бяха облечени за студиото на някой фотограф, а не за излет по реката. Приличаха на манекени, показващи „костюми за лодка“ в някое френско модно ревю. Беше просто смешно да се шляеш насам-натам в такива костюми, където и да е по въздуха, море и суша.

Започнаха с това, че според тях лодката не била чиста. За да им угодим, избърсахме праха от всички седалища и сетне ги уверихме, че вече всичко е чисто, но те не хванаха вяра на думите ни. Едната от тях потърка възглавката с показалеца на ръкавицата си и показа резултата на другата, после и двете въздъхнаха и седнаха с вид на мъченици от ранната християнска епоха, които се стараят да се наместят удобно върху кладата. При гребане човек може неволно да плисне малко вода наоколо, но сега се оказа, че дори една капчица може да съсипе техните костюми. Белегът никога не излизал и петното завинаги оставало по дрехата.

Аз бях заден гребец. Много се стараех. Вдигах лопатата по два фута над водата, поспирах след всеки удар, за да позволя на лопатите добре да се изцедят, преди да ги върна назад и все гледах да ги потапям в тиха, гладка вода. (Не след дълго предният гребец каза, че не се чувствувал достатъчно добър лодкар, за да кара редом с мене, и че, стига да му разреша, ще остави лопатите, за да изучава моя начин на гребане. Добави, че много го интересувало.) Но въпреки всичко и колкото да се стараех, от време на време някоя малка пръска вода все долиташе до тия костюми.

Девойките не се оплакваха, но се вкупчваха една в друга и стискаха устни, а колчем някоя капка падаше върху тях, те се дръпваха назад и потреперваха. Достойна гледка бе да ги наблюдаваш как страдат тъй в мълчание, но тя съвсем ме раздразни. Твърде чувствителен съм. Почнах да греба хаотично, на пресекулки, и колкото по се стараех да внимавам, толкова повече пръски вдигах с лопатите.

Накрая загубих надежда и казах, че ще греба от предното място. Предният гребец също мислеше, че така ще е по-добре, и двамата си разменихме местата. Девойките неволно въздъхнаха от облекчение, като ме видяха да ставам, и просто засияха за два-три мига. Горките момичета! По-добре беше да ме бяха търпели. Човекът, с когото щяха да имат работа сега, беше един весел, безгрижен и твърдоглав момък с горе-долу ни по-малка, ни по-голяма чувствителност от тая на някое Нюфанудленско кутре. Може цял час да хвърляте мълнии към него и той няма нищо да усети, но дори и да забележи това, никак няма да се разтревожи. Той подхвана гребането с такова живо и бързо темпо, че навсякъде из лодката заваляха пръски като от фонтан, което накара всички в миг да се изправят на крака. Щом запращаше повече от половин литър вода към един или друг от тия костюми, той бодро прихваше за миг-два и казваше:

— Наистина, страшно съжалявам.

След това предлагаше носната си кърпичка, за да се изсуши намокреното място.

— О, няма значение! — смутолевяха в отговор нещастните девойки, но скришом придърпваха килимчета и горни дрехи към себе си, като се опитваха да се пазят и с дантелените си дъждобрани.

Те изживяха тежки моменти по време на обеда. Накараха ги да седнат на тревата, но тревата беше прашна; а пъновете на дърветата, на които ги канеха да се подпрат, изглежда не бяха почиствани от прах седмици наред; тъй че те постлаха носните си кърпички на земята и насядаха върху тях, прави като колове. Някакъв човек, минавайки наблизо с чиния говежди пай в ръка, се препъна в коренищата и печеното полетя към нас. За щастие нищо не попадна върху тях, но случката им подсказа нови опасности и ги разтревожи; и щом след това някой минеше наблизо с нещо в ръцете, което би могло да падне и да ги изпоцапа, те проследяваха човека с нарастваща уплаха, докато той не сядаше на мястото си.

— Хайде, момичета — бодро ги подкани приятелят от предните гребла, когато свършихме с обеда, — елате, трябва да измиете всичко.

Изпървом те не разбраха думите му. Когато схванаха мисълта, двете боязливо заявиха, че не знаят да мият.

— Ей сега ще ви покажа — отекна той. — Много забавно е! Ще легнете по… искам да кажа, че ще се наведете над брега, ей тъй на̀, и ще поизплакнете нещата във водата.

По-възрастната сестра изказа опасенията си, че дрехите им не били подходящи за такава работа.

— Нищо няма да им стане — безгрижно рече той. — Само запретнете поли.

И той наистина ги накара да се позапретнат. Уверяваше ги, че ей тия работи били едни от най-приятните неща при всеки излет. Те пък казаха, че това им изглеждало много интересно.

Сега, като си припомням всичко, се питам дали наистина онзи момък беше толкова недосетлив? Или може би… но не, невъзможно е — в него имаше нещо тъй простовато, почти детинско!

Харис искаше да слезе от лодката край църквата в Хамптън, за да навести гроба на госпожа Томас.

— Коя е тази госпожа Томас? — запитах го аз.

— Че знам ли! — отвърна Харис. — Някаква госпожа с особен надгробен паметник и аз искам да го видя.

Аз се противопоставих. Не зная дали нещо куца в мене още от рождение, но никога не съм изпитвал страст към надгробни паметници. Зная, че е редно на пристигане в някое селце или паланка веднага да дотърчиш до гробищата и да се полюбуваш на гробовете; но това е едно удоволствие, от което винаги съм се лишавал. Никак не ми е приятно да се тътря в мрачни, студени черкви след хъхрещи старци и да чета надгробни надписи. Дори видът на парче пукнат месинг, залостено в някакъв камък, не може да ми достави това, което наричам истинско щастие.

Често предизвиквам възмущението на почтени клисари със способността си да заставам невъзмутим пред вълнуващи надписи, да показвам пълното си равнодушие към историята на някое местно семейство, а зле прикриваното ми нетърпение по-скоро да изляза навън силно ги наскърбява.

В утринната позлата на един слънчев ден аз се бях подпрял на ниската каменна стена, която ограждаше двора до малка селска църквица, пушех и се опивах с тиха радост от тая нежна и спокойна картина — старата сива черква с плъзналия по нея бръшлян и с нейното старинно преддверие в дърворезба, бялата пътека, залъкатушила надолу по хълма между високи редици от брястове, сламените покриви на къщурки те, които едва се провиждаха зад добре подрязаните живи плетове, сребристата река в падината и гористите хълмове отвъд нея!

Гледката беше прекрасна. Тя бе и идилична, и поетична, и ме вдъхновяваше. Чувствувах се бодър и пълен с благородни пориви. Просто чувствувах, че вече не ми се ще да бъда лош и грешен. Искаше ми се да се поселя на това място, никога вече да не сторя нещо лошо, да водя безупречен, хубав живот, косите ми да посребреят с годините и още много други неща от този род.

В тия минути прощавах на всички приятели и роднини тяхната лошавина и проклетия и ги благославях. Те не можеха да не знаят, че ги благославям. Вървели са по своите безпътни стъпки, без ни най-малко да съзнават какво вършех за тях, макар и тъй отдалечен в това спокойно селце; но аз наистина ги благославях и ми се искаше някак да им дам да разберат, че ги благославям, защото желаех да ги ощастливя. Продължавах да се унасям в такива възвишени и нежни мисли, докато унесът ми не биде прекъснат от остър, писклив глас, който викаше.

— Ида, господине! Ида, ида… Ей сега, господине; почакайте малко.

Вдигнах глава и видях някакъв плешив старец да върви с понакуцване към мен през църковния двор, понел в ръка грамадна връзка ключове, които се поклащаха и издрънкваха при всяка негова стъпка.

Отпъдих го с мълчалив, пълен с достойнство знак, но той продължаваше да върви към мен и все се провикваше с пискливия си глас:

— Ида, господине, ида. Малко понакуцвам. Не съм тъй пъргав, както преди. Насам, господине.

— Махай се оттук, дядка — казах аз.

— По-бързо и не можех да дойда — отвърна той. — Моята госпожа едва сега ви видя. Вървете по мене, господине.

— Махай се! — повторих аз. — И се махай, преди да съм прескочил оградата, за да те убия.

Той изглеждаше изненадан.

— Не искате ли да видите надгробните паметници.

— Не! — отвърнах. — Не искам. Искам да стоя тук, облегнат на тая ронлива стара стена. Махай се и не ме безпокой. Пълен съм догоре с красиви и благородни помисли и ми се ще да постоя така, защото е приятно и хубаво. Гледай да не се въртиш наоколо, за да не ме дразниш, като пропъждаш най-хубавите ми чувства с глупавите си приказки за надгробни паметници. Махай се, върви да намериш някого, който да те погребе евтино, и аз ще заплатя половината от разноските.

Той се слиса за миг-два. Потърка очи и втренчено се вгледа в мен. По външни белези напълно приличах на човек; и той не знаеше какво да мисли.

— Вие сте странник тъдява — рече ми. — Не живеете тук, нали?

— Не — отвърнах. — Не съм тукашен. Ти нямаше да си жив, ако аз живеех тук.

— И така — подзе той, нали искате да видите гробниците — гробовете, — хора са били погребани тук, както знаете… ковчези…

— Ти си безверник — отвърнах, все по-ядосан. — Не искам да гледам гробници, камо ли твоите гробници. Че защо да ги гледам? Ние си имаме наши гробове, семейството ми има такива. Та чичо ми Поджър има един надгробен паметник в гробището на Кензал Грийн и с него се гордее цялата околия, а гробницата на моя дядо в Бау може да побере осем посетители, пък и пралеля ми Сузана има зидана тухлена гробница в гробището на църквата във Финчли с надгробен камък, върху който е изобразено в барелеф нещо като кафеник, и околовръст с една шест инча висока плетеница от най-хубав бял камък, която струва доста лири. Когато ми се дощат гробове, ето къде отивам да си напълня очите. Не ми трябват чуждите. Когато тебе те погребат, ще дойда да видя и твоя. Друго не мога да сторя за теб.

Той се разплака. Каза ми, че върху горния край на една от гробниците имало парче камък, за което някой бил казал, че навярно представлява частица от запазилите се остатъци от някаква скулптура на човек и че върху друга гробница били издълбани няколко думи, които никой не могъл да разгадае до ден-днешен.

Пак останах неумолим и той съкрушено ми рече:

— Тогава няма ли да дойдете и видите паметната плоча-прозорец?

Не исках дори и нея да видя и тогава той изстреля последния си патрон. Дойде съвсем близо и дрезгаво прошепна:

— Имам няколко черепа долу в подземието. Елате да ги видите. Хайде, елате все пак да видите черепите. Вие сте млад човек, тръгнал на разходка, и ви трябва някакво развлечение, елате да видите черепите!

Обърнах се и хукнах да бягам, но докато тичах, пак го чувах да вика подир мене:

— Хайде, елате да видите черепите, върнете се да видите черепите!

Харис обаче е петимен за гробници и гробове, за епитафии и надписи по паметници и мисълта, че няма да види гроба на госпожа Томас, страшно го ядосваше. Каза, че още от момента, когато за пръв път станало дума за тоя излет, той заживял с надежда да види гроба на госпожа Томас — че нямало и да тръгне с нас, ако не мислел, че ще види гроба на госпожа Томас.

Напомних му за Джордж и че до пет часа подир обед трябва да откараме лодката чак до Шепъртън за да го приберем, а той се нахвърлил върху Джордж. Отгде-накъде Джордж ще се размайва цял ден, като ни кара да теглим тая тромава, вехта и догоре препълнена лодка насам-натам по реката, за да го срещнем! Защо и Джордж да не се потруди малко? Защо не си е взел отпуск тоя ден, та да дойде с нас? По дяволите банката! И за какво им е дотрябвал той в банката?

— Не съм го виждал да върши нещо в банката — продължи Харис, — колкото и пъти да съм влизал там. По цял ден седи зад парче стъкло, като си дава вид, че върши нещо. Каква полза от човек зад парче стъкло? Аз трябва да работя, за да си изкарвам хляба. Защо и той да не работи? Нима върши нещо там, пък има ли и някаква полза от техните банки? Вземат ти парите, а после, когато издадеш чек, те ти го връщат обратно целия надраскан с „няма наличност“ и „отнесете се до издателя на чека“. Каква полза от това? Ей такъв номер ми направиха на два пъти миналата седмица. Повече няма да търпя това! Ще си изтегля парите. Ако той беше тъдява, можехме да отидем и да видим оня надгробен паметник. Никак не ми се вярва да е в банката. Щурее някъде сега, сигурен съм в това, а ни е оставил да вършим всичката работа. Ще слезна на брега да пийна нещо!

Напомних му, че сме на няколко мили от първата кръчма и тогава той изля яда си върху реката — какво й било хубавото на реката и нима всеки излетник по реката трябвало да умира от жажда?

Винаги е по-добре да оставиш Харис на мира, щом го прихване така. Излива яда си и после мирясва.

Припомних му, че в кошника има гъста лимонада и съдина с цял галон вода в носа на лодката и че трябва само да смесиш по малко от едното и другото, за да се получи студено, ободряващо питие.

Ето, че кипна за лимонадата и за „тем подобните глупави питиета в неделните вечерни училища“, както сам ги назова — джинджифилова бира, малинов сироп и пр. и пр. Те до едно, според него, разстройвали стомаха, съсипвали и физиката, и психиката на човека и били причина за половината от всички престъпления в Англия.

Той каза, че все пак трябвало да пийне нещичко, сетне се покатери на седалката и се наведе да вземе бутилката. Тя беше чак в дъното на коша и не можеше лесно да се намери, та той трябваше да се навежда все повече и повече, но тъй като в същото време се опитваше да управлява кормилото с главата надолу, дръпна по погрешка другото въже, блъсна лодката в брега, а ударът наруши равновесието му, той хлътна с главата на надолу в кошника, застана там върху главата си, вкопчил ръце на живот и смърт в двете страни на лодката и с вирнати нагоре крака. Не смееше и да помръдне от страх да не се катурне във водата и трябваше по неволя да стои така, докато успея да хвана краката му и да го издърпам назад, а това още повече го разяри.