Джеръм К. Джеръм
Трима души в една лодка (5)

(без да става дума за кучето)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Men in a Boat (To Say Nothing of the Dog), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 51 гласа)
Сканиране
noisy (25.07.2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
forri (2011 г.)

Издание:

Джером К. Джером. Трима души в една лодка (без да става дума за кучето)

Преводач: Асен. Г. Христофоров

Редактор: Ася Къдрева

Художник: Александър Денков

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна, 1980 г.


Глава IV

Продоволственият въпрос — Един петролен примус би развалял въздуха — Предимства на сиренето като наш спътник — Една омъжена жена напуска семейството си — Допълнителни мерки в случай на преобръщане — Аз си стягам багажа — Отвратителни свойства на зъбните четки — Джордж и Харис се готвят за път — Непоносимо държане на Монтморенси — Лягаме да спим

След това пристъпихме към обсъждането на продоволствения въпрос. Джордж каза:

— Да започнем със закуската (Джордж е тъй практичен!). За утринната закуска ще ни трябва един тиган (Харис каза, че пърженото е мъчно смилаемо, но ние го помолихме да не става смешен, а Джордж продължи), чайник и спиртник.

— Никакъв петрол! — велемъдро заяви Джордж, а двамата с Харис се съгласихме.

Веднаж бяхме взели примус — за пръв и последен път. Живяхме цяла неделя като в магазин за продажба на петрол. Той се просмукваше навред. Нищо не се просмуква тъй, както петролът. Държахме го в носа на лодката и оттам той се просмукваше до кормилото, и тъй както плавахме, напояваше с миризмата си самата лодка и всичко в нея. Тая миризма се разнесе по цялата река, насити околността и отрови въздуха. Понякога духаше западен петролен вятър, понякога източен петролен вятър, а друг път духаше северен петролен вятър, или може би южен — пак петролен, разбира се. Независимо от това, дали вятърът идеше от снеговете на Арктика, или водеше началото си от пясъчните пустини, той все достигаше при нас тежко наситен с уханието на петрол.

И тоя петрол се просмукваше нагоре, разваляйки хубавите залези. А лунните лъчи? Те просто воняха на петрол.

Опитахме се да се отървем от него в Марлоу. Оставихме лодката край моста и се поразходихме из града, но той сякаш ни следваше по петите. Минахме през гробището в черковния двор, но там ни се стори, че мъртъвците са били погребани в петрол. Главната улица смърдеше на петрол и ни се виждаше чудно как може да се живее в нея. Вървяхме миля след миля по пътя за Бърмингъм, но напразно — цялата околност беше пропита от петрол.

В края на това пътешествие тримата се събрахме посред нощ в някакво пусто поле, под един дъб, разгромен от мълния, и дадохме страшна клетва (цяла неделя бяхме клели петрола по обикновения дребнобуржоазен начин, но тоя път беше нещо знаменито) — една страшна клетва: никога вече да не вземаме петрол в лодка, освен в случай на болест.

И тъй, сега решихме да се задоволим с един спиртник. Впрочем, и спиртникът има достатъчно лоши страни. Получава се спиртна баница и спиртно задушено. Но спиртът, погълнат в големи количества, е по-здравословен от петрола.

Като дойде до другите неща за утринната закуска, Джордж предложи яйца и шунка, защото лесно се приготовлявали, сетне студено месо, чай, хляб, масло и сладко. За обед сме могли да се задоволим с бисквити, студено месо, хляб с масло и сладко, но без сирене. И сиренето като петрола вдига много шум около себе си. То сякаш иска да обсеби цялата лодка. То прониква отвъд капака на кошницата и придава на всичко определен вкус на сирене. Човек просто не може да разбере дали яде ябълкова баница, или кренвирш, или може би ягоди със сметана. Всичко прилича на сирене. В сиренето има прекалено много аромат.

Помня, че един мой приятел бе купил две кутии сирене в Ливърпул. Беше великолепно сирене — напълно узряло и отлежало, с миризма от двеста конски сили, гарантирана да се разнася до три мили околовръст, а от двеста ярда дори да събори човек на земята. Бях в Ливърпул по това време и моят приятел ме замоли — ако нямам нищо против — да взема сиренето със себе си в Лондон, понеже той щял да се забави още един-два дни, а то, според него, не могло да трае дълго.

— С удоволствие, драги — отвърнах. — С истинско удоволствие.

Отбих се при него за сиренето и го откарах с файтон. Това бе една старомодна таратайка, влачена от някакъв кривоног и трудно дишащ лунатик, когото неговият собственик нарече — в разговор с мене и в момент на увлечение — с прозвището кон. Поставих двете кутии със сиренето отгоре и ние потеглихме със скорост, която би правила чест на най-бързоходния валяк в света. Всичко вървеше весело, като при погребение, докато не свихме зад ъгъла. Там вятърът грабна малко от дъха на сиренето и го блъсна право в ноздрите на нашия вихрогон. Това го разбуди. Като изпръхтя от ужас, той препусна напред със скорост от три мили в час. Вятърът продължаваше да духа към него и още преди да стигнем до края на улицата, нашият бързобегач разгъна скорост от почти четири мили в час, оставяйки зад гърба си всички недъгави хора и пълните възрастни дами.

Нужни бяха усилията на двама носачи и на самия кочияш, за да спрат коня пред гарата. Струва ми се, че те пак нямаше да могат да го спрат, ако един от носачите не се бе оказал достатъчно съобразителен, за да покрие носа на коня с носната си кърпичка и да запали малко амбалажна хартия под него.

Купих си билет и гордо тръгнах по платформата, понел със себе си сиренето, а хората се отдръпваха почтително вляво и вдясно от мен. Влакът беше претъпкан и аз трябваше да се настаня в едно купе, в което седем души бяха заели вече места. Някакъв сприхав възрастен господин възропта против това, но аз все пак влязох вътре, после поставих кутиите със сиренето върху мрежата и се свих на седалката с любезна усмивка на лице, казвайки, че денят е много топъл. Няколко минути по-късно възрастният господин едва се свърташе на място.

— Много задушно стана — рече той.

— Просто не може да се диша — добави неговият съсед.

После двамата почнаха да душат въздуха, но още при третото вдишване миризмата тъй ги удари в гърдите, че дъхът им спря, а те станаха и излязоха, без да продумат. Сетне една пълничка госпожа стана и заяви, че било срамно да се отнасят по тоя начин с една почтена и омъжена жена. Тя прибра чантата си, взе осем други вързопа и напусна купето. Останалите четирима пътника поостанаха още малко, докато накрая седящият в ъгъла мрачен мъж, който, ако можеше да се съди по дрехите и общия му вид, навярно принадлежеше към класата на погребалните посредници, неочаквано заяви, че нещо неволно му напомня умряло детенце. Тогава другите трима пътника се опитаха да се промъкнат едновременно през вратата и доста се понатъртиха.

Усмихнах се на мрачния господин и добавих нещо в смисъл, че двамата навярно ще останем сами в купето. Той отвърна с любезна усмивка и рече, че някои хора вдигат много шум за нищо. Но след време и той започна да изглежда някак подтиснат, тъй че когато задминахме Крю, аз го поканих на чашка в бюфета. Той прие поканата и двамата с мъка се провряхме натам. Еднаж в бюфета трябваше четвърт час да крещим, да тропаме с крака и да размахваме чадърите си, преди да дойде едно девойче и да ни запита дали искаме нещо.

— Какво ще поръчате? — запитах моя спътник.

— За половин крона чист коняк, ако обичате — рече той в отговор, обръщайки се към девойката.

Като изпи коняка, той се оттегли тихомълком и се настани в друг вагон — нещо, което ми се стори доста подло.

От Крю нататък аз бях сам в купето, макар влакът да бе претъпкан. Пристигнехме ли в някоя гара, пътниците се втурваха към вратата, виждайки празното купе. „Насам, Мария, тук има много места!“ „Бива, Том, тук ще се настаним“ — казваха в отговор. И те притичваха насам с тежките си куфари и се блъскаха пред прозореца, за да влезнат първи. Тогава някой отваряше вратата и се изкачваше на стъпалата, но веднага залиташе назад и падаше в ръцете на следващия човек. Те се изреждаха един подир друг и душеха въздуха, после отскачаха назад и едва се сместваха в другите купета, или доплащаха разликата за първокласен вагон.

От гара Юстън аз отнесох сиренето в дома на моя приятел. На влизане в стаята жена му помириса въздуха.

— Какво се е случило? — запита ме тя. — Кажете ми всичко, дори и най-лошото.

— От сиренето е — отвърнах аз. — Том купи две кутии в Ливърпул и ме замоли да ги донеса у вас.

После изказах надеждата, че тя не ще свърже миризмата по един или друг начин с моята личност. Тя отвърна, че не е имала такава мисъл, но ще поприказва за това сирене с Том, когато той се завърне.

Моят приятел се забави в Ливърпул повече, отколкото предполагаше. Като не се завърна и на третия ден, жена му дойде да ме види.

— Какво е смятал да прави Том с това сирене? — запита ме тя.

Обясних й, че той настояваше сиренето да се пази на влажно място и никой да не го пипа.

— Едва ли някой ще се докосне до него — отвърна тя. — А той помирисал ли го е?

Предполагах, че го е помирисал и добавих, че той повидиму държеше много на това сирене.

— Мислите ли, че Том ще се огорчи, ако дам някому една лира, за да го махне от къщата и да го зарови някъде?

— В такъв случай — казах в отговор — той навярно вече никога няма да се усмихне.

Някаква нова мисъл я осени.

— Искате ли да го пазите у вас до идването на Том? — запита ме тя. — Може ли да ви изпратя двете кутии?

— Госпожо — подзех в отговор, — лично аз обичам миризмата на това сирене и онзиденшното ми съвместно пътуване с него от Ливърпул насам ще се запечати завинаги в паметта ми като щастлив завършек на един приятен отпуск. В тоя свят обаче трябва да държим сметка и за другите хора. Дамата, под чийто покрив имам честта да живея, е вдовица и, доколкото ми е известно, може би и сирота. Тя възразява енергично, бих казал даже красноречиво, срещу всичко, което — нека употребя нейния израз — представлява „акт на незачитане“ спрямо нея. Инстинктивно чувствувам, че тя ще погледне на присъствието в нейния дом на това сирене на вашия съпруг като на „акт на незачитане“, а аз никога не бих искал да казват за мене, че съм проявил незачитане спрямо една вдовица и сирота.

— Правилно! — каза жената на моя приятел, ставайки на крака. — Тогава за мене не остава друго, освен да подбера децата, да се настаня с тях в някой хотел и да стоя там, докато това сирене не бъде изядено.

Тя удържа думата си и остави жилището под надзора на чистачката. Когато запитали последната дали може да понася тая миризма, тя поискала да знае за каква миризма става дума, а когато я завели съвсем близо до сиренето и й казали хубаво да го помирише, тя заявила, че долавя слаб аромат на пъпеш. Изхождайки от това, хората решили, че тая атмосфера едва ли ще навреди сериозно на чистачката. Затова я оставили в жилището.

Сметката в хотела възлязла на петнадесет лири. Като пресметнал всичко, моят приятел установил, че сиренето му струва по осем шилинга и половина на фунт. Тогава той каза, че страшно обича да хапне малко сиренце, но че това било твърде скъпо за него. Затова той реши да се отърве от двете кутии. Хвърли ги в канала, но трябваше да ги извади от водата, понеже лодкарите се оплакали. Те твърдели, че им прилошавало. Наскоро след това, в една тъмна нощ, моят приятел отнесе сиренето в дома на покойниците при църквата и го остави там, но чиновникът по смъртните актове го открил и вдигнал страшна врява. Той казал, че това било заговор с цел да му отнемат хляба и да го оставят на улицата, като съживят мъртъвците.

В края на краищата моят приятел се отърва от двете кутии със сирене, като ги занесе в един приморски град, гдето ги заровил в пясъците на плажа. Това създаде име на града. Посетителите казваха, че не били забелязали дотогава колко свеж бил въздухът там, а години наред в града се тълпяха слабогърди и туберкулозни хора.

И тъй, колкото и да обичам тоя продукт, аз считам, че Джордж беше прав, като отказа да вземем сирене в лодката.

— Няма да пием чай в следобедите — каза Джордж (Харис посърна при тия думи), — но в седем часа ще си похапваме здравата и както трябва, съчетавайки закуската с вечерята.

Харис стана малко по-весел. Джордж предложи да вземем месни и фруктови баници, домати, плодове и зеленчуци. За пиене решихме да вземем някаква чудновата и лепкава смес, приготвена от Харис, която се забърква с вода и се нарича лимонада, а също и достатъчно чай, както и една бутилка уиски — за в случай, както каза Джордж, че преобърнем лодката.

Струваше ми се, че Джордж прекалява с тия приказки за обръщане. Човек не трябва да тръгва на път с подобни мисли в главата.

Както и да е, драго ми беше, че щяхме да вземем бутилка уиски.

Отказахме се от бира и вино. Те не бива да се пият нагоре по реката. Човек става сънлив и тромав от тях. По чашка привечер, когато се разхождате из града и се заглеждате в девойките, е все пак на място, но не пийте, когато слънцето грее и изпича главата, а ви чака тежка работа.

Преди да се разделим нея вечер, ние съставихме списък на нещата, които трябваше да се купят — един доста дълъг списък. На другия ден, в петък, накупихме всичко и отнесохме нещата на едно място, а привечер се събрахме да стягаме багажа. Взехме един голям куфар за дрехите и две кошници за храната и кухненските прибори. Преместихме масата до прозореца и струпахме всичко накуп в средата на пода, после насядахме в кръг и дълго гледахме нещата.

— Аз ще стегна багажа — заявих аз.

Гордея се с умението си да нареждам куфари. Това е едно от многото неща, които, по мое убеждение, аз върша по-добре от всички други хора. (Понякога сам се удивлявам колко много са тия неща). Постарах се да убедя в това Джордж и Харис и им казах, че ще е по-добре да оставят всичко само на мене. Те просто побързаха да приемат предложението ми. Джордж пъхна лулата в устата си и се изтегна в едното кресло, а Харис се настани в другото, запали цигара и метна крака върху масата.

Мисълта ми бе съвсем друга. Аз, разбира се, смятах Джордж и Харис да шетат насам-натам под мое ръководство, като ги отблъсквам от време на време с някоя подобна забележка: „Хей, ти там! Дай да свърша тая работа! Ето, съвсем лесно, нали?“ С една дума, щях да ги уча на работа. Това, че те ме разбраха накриво, само ме раздразни. Нищо не ме дразни повече от това да гледам други хора да стоят със скръстени ръце, докато аз работя.

Едно време живеех с едного, който просто ме караше да излизам от кожата си поради тая причина. Той се излежаваше на дивана по цели часове и ме следеше с поглед навред из стаята, където и да отидех. Той твърдеше, че за него било много полезно да гледа как си върша работата. Това го карало да чувствува, че животът не е някакъв празен блян, пълен със скука и прозявки, а истинско благородно дело, свързано с упорит труд и чувство за дълг. Просто не можел да разбере как е живял, преди да ме срещне, без изобщо да има кого да гледа, докато другите работят.

Аз обаче съм съвсем друг човек. Не мога да стоя спокойно и да гледам как друг се труди и поти. Иска ми се да стана и да надзиравам работата, да се движа наоколо и да му казвам какво да прави. Това се дължи на припрения ми нрав.

Както и да е, аз не продумах и дума и почнах да стягам багажа. Работата излезе много по-дълга, отколкото ми се струваше в началото, но накрая стегнах куфара, седнах върху него и стегнах ремъците.

— Няма ли да сложиш обувките в куфара? — рече Харис.

Вгледах се и видях, че съм забравил обувките. Такива са всички работи на Харис! Той, разбира се, не обели зъб, докато затварях куфара и стягах ремъците. А Джордж се изсмя с привичния си раздразнителен, глупав, безсмислен гърлен смях. Двамата просто ме карат да полудявам.

Разтворих куфара и пъхнах обувките в него. После, тъкмо когато се канех отново да го затворя, някаква страшна мисъл пъкна в главата ми: дали бях прибрал моята четка за зъби? Не зная защо, но никога не съм сигурен дали съм прибрал четката си в багажа.

Тръгна ли на път, зъбната ми четка ме преследва като кошмар и трови дните ми. Присънва ми се, че не съм я взел в багажа и се събуждам целия облян в студена пот. Тогава скачам от леглото и почвам да я търся. На другото утро я прибирам в багажа още преди да съм я използувал и трябва наново да разтварям куфара, за да я намеря, а тя винаги излиза най-накрая. Сетне отново стягам багажа, но тоя път я забравям и трябва да припкам горе в последния момент, за да я взема и да я нося до гарата, увита в носната ми кърпичка.

Естествено, тоя път трябваше да извадя всяка вещ от куфара и, разбира се, пак не можах да я намеря. Разхвърлих партушините ни в приблизително онова състояние, в което навярно са се намирали преди сътворението на света, когато навред е царял пълен хаос. Разбира се, повече от осемнадесет пъти ми се случи да намеря четката на Джордж и тая на Харис, но не можах да напипам моята. Отново пренаредих всичко, като предварително повдигах и изтърсвах всяка вещ. Най-сетне намерих четката си в една обувка и пак прибрах багажа в куфара.

Когато привърших, Джордж попита дали сапунът е прибран. Отвърнах, че не давам и пет пари дали сапунът е прибран или не, и шумно затворих куфара, а после пристегнах и ремъците. Тогава установих, че съм сложил вътре и тютюневата си кесия. Трябваше отново да разтварям куфара. Към десет часа и пет минути вечерта той беше окончателно готов и сега предстоеше да се наредят кошниците с провизиите. Харис каза, че до момента на тръгването ни остават по-малко от дванадесет часа, а после заяви, че ще е по-добре Джордж и той да свършат останалото. Съгласих се и седнах, а те се хванаха на работа.

Двамата започнаха някак весело, с очевидното намерение да ми покажат как трябва да се стягат вещи за път. Аз не се обаждах. Само седях и чаках. Обесят ли Джордж, Харис ще остане най-лошият опаковач на света. Съзерцавах купищата чинии и чаши, канчета и шишета, буркани и сладкиши, спиртници и баници, и всякакви други работи, и нищо не ми подсказваше, че скоро ще падне много смях.

Тъй и стана! Още в самото начало те счупиха една чаша. Това бе първият им подвиг. Извършиха го сякаш за да покажат на какво са способни и да привлекат вниманието ми върху себе си. Сетне Харис постави буркана с ягодово сладко върху един домат и той се сплеска. Трябваше да изгребат домата с чаена лъжичка.

Сега дойде ред на Джордж да се прояви и той стъпи върху пакета с масло. Нищо не им казах, но се преместих и седнах на ръба на масата, за да ги наблюдавам отблизо. Това ги ядоса повече от всяка забележка, която бих могъл да им отправя. Не можеше да има съмнение в това. Те почнаха да нервничат. Стъпваха върху отделни предмети, поставяха други зад гърбовете си и не можеха да ги намерят, когато им трябваха, положиха сладкишите на дъното и наредиха по-тежки неща най-отгоре, тъй че тортите просто се смазаха, а солта поръсиха навред. Що се отнася до маслото, и до днес не съм виждал други двама души да се оплескат дотолкова с мазнина за шилинг и два пенса!

Когато Джордж успя да отлепи маслото от чехъла си, те се опитаха да го напъхат в чайника. Маслото не можеше да влезе, а онази част от него, която се пъхна вътре, не искаше да излезе. Те най-сетне го изстъргаха и го положиха върху един стол, а Харис седна отгоре и то се залепи за него, а в това време двамата го търсеха навред из стаята.

— Честна дума, оставих го ей на оня стол! — заяви Джордж, взирайки се в празната седалка.

— Видях те да го оставяш там само преди минутка — добави Харис.

Те тръгнаха отново да обикалят стаята, за да търсят маслото, сетне се срещнаха в средата и се загледаха един в друг.

— Просто невероятно! — възкликна Джордж.

— Същинска загадка! — отекна Харис.

Тогава Джордж сви зад гърба на Харис и видя маслото.

— Ей къде е било през цялото време! — извика той с нотка на негодувание в гласа.

— Къде? — викна и Харис, обръщайки се кръгом.

— Стой мирно! — прогърмя Джордж и се спусна към него.

Откачиха маслото и го натикаха в чайника.

Монтморенси, естествено, взимаше участие във всичко. Неговата главна цел в живота е да се пъха навред, да пречи на всички и да получава ругатни. Ако може да се мушне някъде, където е най-малко желан, а сетне да подлудява хората и да ги кара да го замерват с едно-друго по главата, тогава той смята, че не е прахосал деня напразно. Най-съкровената мечта и главна цел на тоя пес е да накара някой да го стъпче с крак, а после да го проклина поне един час. Смогне ли да стори това, самомнението на Монтморенси става наистина непоносимо.

Той идваше и сядаше върху отделни вещи тъкмо когато те трябваше да бъдат прибрани в багажа. Живееше повидимому с твърдото убеждение, че Харис и Джордж все търсят неговия студен и влажен нос, колчем протягат ръка за нещо. Пъхна лапата си в мармалада, задяваше се с чайните лъжички и се държеше тъй, сякаш лимоните са плъхове — успя да влезе в кошницата и да убие три от тях, преди Харис да го цапне с тигана по главата.

Харис твърдеше, че насъсквам кучето. Ни най-малко не го насъсквах. Човек няма защо да насъсква пес като тоя. Ако кучето върши подобни неща, то е заради естествения и първичен инстинкт, който е вроден в него.

Опаковането на вещите завърши в дванадесет часа и петдесет минути след полунощ. Харис седна върху голямата кошница и изказа надеждата, че нищо не ще се окаже счупено. Джордж на свой ред заяви, че ако нещо е трябвало да се счупи, то вече се е счупило, и това разсъждение сякаш го утеши. Той добави, че вече му се спи. На всички ни се спеше. Харис трябваше да спи при нас тая нощ и затова тримата се качихме горе.

Хвърлихме жребий за леглата и на Харис се падна да спи с мен.

— Къде предпочиташ да спиш, Джей? — подзе той. — Вътре или накрая?

Казах в отговор, че изобщо предпочитам да спя вътре в леглото. Той намери фразата за стара и изтъркана.

— В колко часа да ви събудя? — запита ни Джордж.

— В седем! — рече Харис.

— Даже в шест — казах аз, защото исках да напиша няколко писма.

Двамата с Харис малко се посдърпахме по въпроса, но накрая разделихме разликата и се установихме на шест часа и половина.

— Събуди ни в шест и половина — казахме на Джордж.

Джордж не отговори. Като отидохме при него, двамата видяхме, че той трябва да е заспал преди доста време. Тогава поставихме ваната тъй, че той да се катурне в нея на другото утро още при ставане от леглото. Сетне и ние легнахме да спим.