Джеръм К. Джеръм
Трима души в една лодка (15)

(без да става дума за кучето)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Men in a Boat (To Say Nothing of the Dog), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 51 гласа)
Сканиране
noisy (25.07.2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
forri (2011 г.)

Издание:

Джером К. Джером. Трима души в една лодка (без да става дума за кучето)

Преводач: Асен. Г. Христофоров

Редактор: Ася Къдрева

Художник: Александър Денков

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна, 1980 г.


Глава XIV

Уоргрейв — Восъчни фигури — Сонинг — Яхнията ни — Монтморенси става саркастичен — Стълкновение между Монтморенси и чайника — Джордж се упражнява на банджо — Отговарят му с обезсърчение — Трудности по пътя на музиканта-любител — Упражнения на гайда — Харис става тъжен след вечерята — Джордж и аз отиваме на разходка — Връщаме се гладни и мокри — Нещо странно става с Харис — Харис и лебедите, една забележителна случка — Харис прекарва неспокойна нощ

Попаднахме на тих ветрец подир закуската и той спокойно ни откара отвъд Уоргрейв и Шиплейк. Потънал в сънната омара на летния следобед и сгушен в един завой на реката, Уоргрейв ви напомня някоя хубава старинна картина, като минавате край него, и то такава, която дълго се задържа върху ретината на паметта.

Кръчмата „Св. Георги и змеят“ в Уоргрейв се перчи с фирмата си, изписана от едната страна от Лесли, от кралската академия, а от другата от Ходжсън, пак от тази тайфа. Лесли е нарисувал борбата, Ходжсън изписал въображаемата сцена „След борбата“ — св. Георги, след борбата със змея, с наслада изпива халба бира.

Дей, авторът на Сандфорт и Мертън, живял и — което е още по-похвално за поселището — бил убит в Уоргрейв. В църквата се намира паметникът на госпожа Сара Хил, завещала една лира годишно, която да се раздава по Великден, като се разделя между две момчета и две момичета, „които нито веднъж не са били непочтителни спрямо родителите си; които никой не е чувал да ругаят или улавят в кражба или пък виждал да чупят прозорци“. Хич бива ли да се откажеш от всичко това само за пет шилинга на година! Просто не си струва труда.

Из града се разправя, че веднъж, преди много години, се намерило момче, което наистина не било вършило подобни работи, или поне — както изисквало завещанието и повече от което не могло и да се очаква — да не е било виждано, чувано или залавяно при извършването на подобни простъпки, — и тъй получило лавровия венец на славата. Подир това го държали на показ цели три недели в градския дом, затворено в стъклен шкаф.

Никой не знае какво е станало с тия пари оттогава насам. Казват, че сумата редовно се внася в най-близката изложба на восъчни фигури.

Шиплейк е хубавичко селце, но не се вижда от реката, понеже е на самия хълм. Тенисон е бил венчан в Шиплейкската църква.

Нагоре до Сонинг реката се провира и лъкатуши между много островчета и е доста плавна и притихнала, пък и рядко посещавана. Привечер само малцина, освен някоя и друга влюбена селска двойка, се разхождат по двата бряга. При Хенли сме оставили зад нас и простите хорица, и благородните знатоци, а още не сме стигнали до мръсния и мрачен Рединг. В тая ивица от реката можеш да се унасяш в спомени по минали дни, по изчезнали очертания и образи или да бленуваш за неща, които са могли да станат, но не са станали за едната проклетия.

Слязохме от лодката при Сонинг и отидохме да се поразходим из селото. Това е най-приказното кътче по цялата река. По̀ прилича на селце от театрални декори, отколкото на селище, изградено от тухли и хоросан. Всяка къща е потулена в рози и сега, през тия първи дни на юни, те бяха бухнали като великолепни нежни облаци. Ако речете да поостанете в Сонинг, спрете в „Бика“, току зад църквата. Същинска картина на старо селско ханче със затревен квадратен двор отпред, гдето, насядали на пейки под дърветата, старците се събират привечер да си пият бирата и да бистрят селските работи: ханче с ниски, старомодни стаички и решетъчни прозорци, с неудобни стълби и криви коридори.

Поскитахме към час и нещо из хубавия Сонинг и след това, понеже беше твърде късно да доплаваме отвъд Рединг, решихме да се върнем до някое от Шиплейкските островчета и да спрем там за през нощта. Бе още рано, когато уредихме стана, и Джордж рече, че тъй като разполагаме с доста време, не бива да изпуснем този прекрасен случай да приготвим нещо хубаво и модно за вечеря. Щял да ни покаже какво може да се направи в това отношение при излет по реката и ни предложи да си сварим една ирландска яхния със зеленчуците и остатъка от студеното говеждо и разните други дреболии.

Предложението ни очарова. Джордж насъбра дръвца и накладе огън, а Харис и аз се заловихме да белим картофите. Никога не бих помислил, че беленето на картофи е толкова трудно нещо. Тая работа излезе по-трудна от всяко друго нещо, за което съм се захващал. Започнахме бодро, бих могъл да кажа дори игриво, но веселостта ни се изпари още преди да сме обелили първия картоф. Колкото повече белехме, толкова повече беленки изглеждаха да остават по картофа, а когато обелихме цялата кора и измъкнахме всички черни гнезда, нищо не бе останало от картофа — или поне нищо съществено, което да заслужава внимание. Джордж дойде и го погледна — то беше не по-голямо от грахово зърно.

— Тая няма да я бъде! — каза Джордж. — Само ги разхищавате. Трябва да ги стържете.

Застъргахме ги, но това се оказа по-трудно и от беленето. Такива чудати форми имат тия картофи — пълни с цицини, брадавици и дупки. Потрудихме се здравата цели двайсет и пет минути и обработихме четири картофа. Тогава обявихме стачка. Казахме, че ще ни е нужна останалата част от вечерта, за да сложим себе си в ред.

Няма друго занятие, което да те изпоцапа така, както стърженето на картофи. Просто не можех да повярвам, че картофените стружки, сред които двамата с Джордж бяхме потънали, полузадушени, са могли да се настържат от четири картофа. Ето какво може да се постигне с пестеливост и внимание.

Джордж каза, че било смешно да сложим само четири картофа в ирландската яхния, та измихме още половин дузина и нещо отгоре и ги пуснахме необелени. Турихме и една зелка и щипка грах. Джордж поразбърка всичко и каза, че в тенджерата май имало още много място, а ние преровихме и двата кошника, извадихме всички дреболии и остатъци и ги прибавихме към другите в яхнията. Беше останала половината от баницата с кълцано свинско месо и къс студена варена сланина, та турихме и тях. Сетне Джордж намери половин кутия с маринована сьомга и изпразни и нея в тенджерата.

Той твърдеше, че в това се криело предимството на ирландската яхния: отърваваш се от куп излишни неща. Аз измъкнах две яйца с пукнати черупки и ето че сложихме и тях. Джордж рече, че те щели да сгъстят соса.

Не помня другите съставки, но съм сигурен, че нищо не пропадна; и сега си припомням, че най-накрая самият Монтморенси, който през цялото време следеше всичко с изострено любопитство, се отскубна нанякъде със сериозно и замислено изражение, за да се върне подир няколко минути с един умрял воден плъх в уста, очевидно с намерение да ни го представи като свой личен принос към вечерята; дали стори това със саркастични помисли, или водѝм от едно общо желание да помогне — това не мога да знам.

Поведохме спор, дали да пъхнем и плъха в яхнията. Харис казваше, че според него и плъхът щял да свърши работа, размесен с всички останали неща, и че всяка дреболия била полезна; но Джордж държеше за принципа. Той каза, че още не бил чувал да се слагат и водни плъхове в ирландска яхния и затова предпочитал да следва изпитаното правило, а не да прави разни опити.

— Ако не изпробваш новото, отде ще разбереш дали го бива? Ей такива като тебе съсипват напредъка в света. Я си помисли за оногова, който пръв направил немски суджук.

Биваше си я, тая ирландска яхния. Едва ли съм сядал някога на по-сладко ядене. Имаше нещо тъй ново и пикантно в него. А как омръзват старите банални неща: ето едно ястие с нов вкус, по-различен от всички познати неща.

А беше и хранително. Както се изрази Джордж, имаше добър материал в него. Грахът и картофите можеха да бъдат малко по-меки, но и тримата имахме здрави зъби, тъй че това, не бе от значение; а колкото до соса, той беше цяла поема — може би малко прекалено тлъстичък за слаб стомах, но хранителен.

Завършихме вечерята с чай и черешова торта. Монтморенси се пребори с чайника по време на чая, но едва излезе втори в борбата.

През цялото пи пътешествие той проявяваше голямо любопитство към чайника. Стоеше и го гледаше с недоумяващ поглед как възвира, като се опитваше от време на време да го предизвика с ръмжене. Щом чайникът започваше да дими и кипи, той виждаше в това покана за двубой и искаше да се нахвърли върху него, само че всеки път тъкмо в тоя момент някой от нас се спускаше и задигаше жертвата му, преди да се докопа до нея.

Днес той бе решил да не го изпреварят. Още при първия звук от чайника стана с ръмжене и тръгна настръхнал към него. Чайникът беше малък, съвсем малък, но много смел и направо го заплю.

— А, тъй ли? — изръмжа Монтморенси, като показа и зъбите си. — Ще ти дам да разбереш как се хули едно отрудено, почтено куче; ей на тебе, проклет, дългонос, кирлив непрокопсанико. Хайде да те видя!

И той се нахвърли върху горкото чайниче и го сграбчи за чучура.

Изведнъж сред вечерната тишина се разнесе сърцераздирателен вой. Монтморенси напусна лодката и направи една здравословна разходка, като обиколи на три пъти острова със скорост от трийсет и пет мили в час, поспирайки сегиз-тогиз, за да пъхне носа си в малко хладна кал.

От тоя ден Монтморенси се отнасяше към чайника със страхопочитание, примесено с подозрение и омраза. Зърнеше ли го, той почваше да ръмжи и бързо отстъпваше назад с прибрана опашка, а щом слагахме чайника върху спиртника, в миг изхвръкваше от лодката и стоеше на брега, дорде не свършим с чая.

След вечерята Джордж измъкна банджото си и искаше да посвири на него, но Харис възрази: той каза, че имал главобол и не чувствувал достатъчно сили да понесе свирнята. Джордж мислеше, че от музиката можело да му мине — музиката често успокоявала нервите и премахвала главобола; и той звънна две-три нотки, колкото да покаже на Харис как звучи банджото.

Харис каза, че предпочита да си остане с главобола.

Джордж не се научи да свири на банджото и до ден-днешен. Отвред срещаше само обезсърчение. Докато излетувахме нагоре по реката, той опита две-три вечери да се поупражни, ала все без успех. Харис така го ругаеше, че думите му можеха да обезсилят всеки човек, но на това отгоре и Монтморенси сядаше на задните си крака и почваше упорито да вие, докато траеше упражнението. Не може да се каже, че тези обстоятелства обективно допринасяха за напредъка в свирнята.

— Какво му е текнало да вие така, докато свиря! — възмутено се провикваше Джордж и го замерваше с някоя обувка.

— А защо ти е текнало да свириш така, когато то вие? — отвръщаше Харис, като улавяше обувката. — Остави го на мира. То не може да не вие. Има музикално ухо и свирнята ти просто го кара да вие.

И тъй, Джордж реши да поотложи упражненията по банджо до завръщането си в къщи. Но дори и там условията не бяха по-благоприятни за него. Г-жа П. ще вземе да се качи горе и ще каже, че много съжалява — лично тя обичала да го слуша, — но дамата от горния етаж била в доста деликатно положение и лекарят се опасявал да не би свиренето да навреди на отрочето.

Тогава Джордж намислил да излиза с банджото късно през нощта и да се упражнява на площада. Но живущите там се оплакали на полицията, една нощ поставили караул за него и Джордж бе заловен. Доказателствата срещу него бяха съвсем очевидни и му спечелиха условна присъда да не нарушава обществения ред в продължение на шест месеца.

След тази случка влечението му сякаш попремина. Наистина, когато изтекоха онези шест месеца, той направи един-два бляскави опита да поднови упражненията, но пак срещна същата хладина у всички — отново трябваше да преодолява същата липса на съчувствие от страна на хората; и подир време той съвсем се отчая и обяви, че продава инструмента си с голяма отстъпка — „понеже притежателят му вече не се нуждае от него“ — и вместо това се зае да учи фокуси с карти за игра.

Трябва да е много обезсърчително да се учиш да свириш на някой музикален инструмент. Човек би помислил, че обществото, за своя собствена изгода, ще стори всичко възможно, за да подпомогне ония, които желаят да овладеят изкуството да свирят на някакъв инструмент. Но то не постъпва така!

Преди време познавах един момък, който се учеше да свири на гайда, и просто не е за вярване какви огромни пречки се изправяха пред него. Дори от членовете на собственото си семейство той не получи онова, което би могло да се назове дейно насърчение. Още от самото начало баща му се обяви изцяло против начинанието и се изказваше много недружелюбно по въпроса.

Приятелят ми обикновено ставаше рано заран, за да се упражнява, но трябваше да се откаже от тоя навик заради сестра си. Тя имала религиозни увлечения и казвала, че било просто отвратително да започваш деня по тоя начин.

Тогава той започна да се застоява до късно през нощта и да свири, след като си легнат останалите членове на семейството, но и това не се оказало удобно, тъй като могло да навлече лоша слава на къщата. Хора, които се прибирали късно през нощта, поспирали на улицата, за да послушат, а на следното утро разправяли из целия град, че някакво страховито убийство е било извършено прежната вечер в дома на Джеферсонови; и описвали как долавяли писъците на жертвата или грубите псувни и ругатни на убиеца, а накрая и молбата за милост и последното предсмъртно хъркане на убития.

Затова му позволиха да се упражнява денем в задната кухня, при напълно затворени врати; но по-сполучливите му пасажи обикновено се дочували и в приемната и явно настройвали майка му на плач.

Тя казвала, че свирнята й напомняла за нейния нещастен баща (горкият човек бил глътнат от акула, като се къпел някъде по крайбрежието на Нова Гвинея), но сама не могла да каже как и защо свързва едното с другото.

Тогава му намериха едно кътче в дъното на градината, на около четвърт миля от къщата, и го принудиха да отива там с гайдата, когато иска да се упражнява; но щом идвал някой господин, който не знаел нищо за гайдата, или когато забравяли да предупредят навреме и той излизал да се поразтъпче из градината, в ушите му неочаквано проехтявали ония звуци, без самият да бъде подготвен за това или да знае какви са те. При човек с трезв ум и силна воля това обикновено завършвало само с нервни припадъци; но други индивиди с що-годе средни умствени способности обикновено полудявали.

Истината е, че има нещо силно печално в печалните опити на всеки любител да свири на гайда. Аз самият съм изпитвал това, когато съм слушал моя приятел да свири. Изглежда, че никак не е лесно да се свири на гайда. Трябва още в началото да поемеш достатъчно въздух, за да ти стигне до края на мотива — или поне аз останах с това впечатление, докато наблюдавах Джеферсон.

Той започваше великолепно с един свиреп тон, напълно от рода на бойните призиви, и с него изведнъж ви стряскаше. Но колкото по̀ напредваше с мелодията, толкова и свирнята му ставаше по-тиха, а последната строфа обикновено секваше по средата с пращене и съскане.

Човек трябва да е в добро здраве, за да свири на гайда.

Младият Джеферсон се научи да свири само една мелодия на гайдата; но никога не чух някой да се оплаква от ограничения му репертоар — абсолютно никога. И тая мелодия беше, както той сам я назоваваше, „Кампбеловци идат, ура, ура“, макар баща му винаги да твърдеше, че това било „Сините шотландски камбани“. Никой не беше напълно сигурен коя е тази мелодия, но всички мислеха, че ще е нещо шотландско.

На външните хора бе позволено да правят до три догадки, но по правило повечето от тях даваха различни названия на мелодията.

След като се навечеряхме, Харис стана раздразнителен — мисля, че яхнията помрачи настроението му; той не е навикнал на бурен живот, — затова двамата с Джордж го оставихме в лодката с намерението да се поразходим из Хенли. Той каза, че щял да изпие чаша уиски и да изпуши една лула, преди да подреди нещата за лягане. Да сме били извикали на връщане и той щял да дойде с лодката и да ни прибере на острова.

— Само гледай да не заспиш, драги — казахме му на тръгване.

— Няма такава опасност, дорде не се смели яхнията — изръмжа той и загреба назад към острова.

Хенли вече се готвеше за предстоящата регата и гъмжеше от хора. Срещнахме доста познати из града и в тяхното приятно общество времето изтече бързо и неусетно; и часът вече наближаваше единайсет, когато се наканихме да извървим четирите мили до вкъщи, както бяхме свикнали да наричаме нашата малка лодка.

Беше мрачна, студена нощ и ситен дъждец ръмеше; и като се тътрехме през тъмните и безмълвни ливади, приказвайки си тихо един на друг и в неведение, дали вървим по правия път, двамата закопняхме за нашата уютна лодка и за сноповете светлина, които струят през пролуките на изопнатото платнище; закопняхме и за Харис, и за Монтморенси, и за уискито и ни се искаше вече да сме там.

Вече се виждахме вътре в лодката, уморени и малко поизгладнели; виждахме и свъсената река, и разкривените дървета; и като някаква огромна светулка под тях — милата ни лодчица, тъй прикътана и топла, и приветлива. Виждахме се вече как вечеряме, как си поклъвваме от студеното печено и си даваме един на друг цели комати хляб; дочувахме и бодрото тракане на ножовете, и нашия весел смях, който оглася купола под платнището и през отвора прелива навън, в нощта. И бързахме нататък, за да се превърне видението в действителност.

Най-сетне попаднахме на крайбрежната пътека и това ни зарадва; защото дотогава не бяхме сигурни дали вървим към реката, или пък се отдалечаваме от нея, а когато човек е уморен и иска да си легне, подобна неизвестност просто го измъчва. Отминахме Шиплейк тъкмо когато часовникът биеше дванадесет без четвърт; и тогава Джордж замислено рече:

— Помниш ли точно кой остров беше?

— Не — отвърнах и на свой ред се замислих, — не си спомням. Колко бяха островите?

— Само четири — каза Джордж. — Ще я наредим някак, стига да е буден.

— Ами ако не е? — запитах го, но и двамата отхвърлихме тая възможност.

Развикахме се, като дойдохме срещу първия остров, но никакъв отговор не последва; затова отидохме до втория и подновихме опита, но пак със същия резултат.

— Ах, чак сега си спомням — рече Джордж. — Третият беше.

Изтърчахме пълни с надежда към третия остров и отново се развикахме.

Никакъв отговор.

Положението ставаше сериозно. Вече преваляше полунощ. Хотелите в Шиплейк и Хенли сигурно бяха препълнени; а не можехме да се разшетаме и будим посред нощ собствениците на вили и пансиони, за да ги питаме дали дават стаи под наем! Джордж предложи да се върнем в Хенли и там да нападнем някой полицай, та по тоя начин да си обезпечим подслон за през нощта в участъка. Но тогава следното ми мина през ума. „А какво, ако той отвърне на удара с удари и откаже да ни арестува?“

Не можехме да прекараме цялата нощ в бой с разни полицаи. При това не искахме да прекалим с тая работа, та да ни осъдят на шест месеца.

Ние отчаяно опитвахме и онова, което приличаше в тъмата на четвърти остров, но пак не ни провървя. Вече здравата валеше и не мислеше да спира. Бяхме мокри до кости, помръзнали и жалки. Почнахме да се съмняваме дали островите бяха само четири или повече и дали изобщо сме нейде близо до тях, или пък на повече от миля от мястото, гдето трябваше да бъдем, или на съвсем друго място по реката; всичко ни се струваше тъй непознато и различно в мрака. Почнахме да разбираме мъките на „Децата в гората“ от същата приказка.

Тъкмо когато бяхме загубили всяка надежда — да, зная, че винаги тъкмо тогава стават важните неща в повестите и романите; но какво да правя. Като започвах да пиша тая книга, бях решил да следвам истината във всичко; тъй и ще постъпвам, даже ако трябва да си служа с шаблонни изрази в един или друг случай.

Беше тъкмо когато бяхме загубили всяка надежда и аз съм длъжен да кажа това. И тъй, тъкмо когато бяхме загубили всяка надежда, аз неочаквано зърнах, малко по-надолу по реката, някаква странна, просто неземна светлинка да трепти между дърветата на отвъдния бряг. В първия миг се сетих за духове: беше една такава призрачна и тайнствена светлинка. В следния миг ме осени мисълта, че това трябва да е нашата лодка и нададох такъв вик над водите, та нощта сякаш се разтресе в леглото си.

Цяла минута чакахме със затаен дъх и тогава — о, най-божествената от всички мелодии в този мрак! — дочухме ответния лай на Монтморенси. Наново се развикахме и то така, че да събудим и „Седемте сънливци“[1] — никога не ми е било ясно защо трябва да се вдига повече шум, за да се събудят седем сънливци, отколкото само за един — и след промеждутък, който ни се стори цял час, но който, вярвам, не трая повече от пет минути, зърнахме осветената лодка бавно да пълзи над тъмната шир и дочухме сънливия глас на Харис да пита точно къде се намираме.

Имаше нещо необяснимо и странно в поведението на Харис. Това бе нещо повече от обикновена умора. Той докара лодката до такова място на брега, от което ние в никой случай не можехме да се качим, и веднага заспа. Трябваше страшно много да крещим и викаме, за да го събудим и опомним; ала накрая успяхме да сторим това и благополучно се качихме.

На влизане в лодката и на двамата ни направи впечатление, колко тъжен е Харис. Приличаше на човек, който е прекарал някакво премеждие. Попитахме го какво се е случило.

— Лебеди! — отвърна той.

Оказа се, че сме били закотвили лодката в съседство с гнездо на лебеди и малко след излизането ни с Джордж женският лебед се прибрал и вдигнал страшна врява. Харис успял да го отпъди и той офейкал, но се върнал с мъжкия. Харис каза, че трябвало здравата да се бие с тия два лебеда; ала смелостта и умението все пак надделели накрая и той ги победил.

Половина час по-късно те се върнали с още осемнайсет други лебеда! Борбата трябвало да е била страховита, доколкото можахме да разберем от разказа на Харис. Лебедите искали да измъкнат и него, и Монтморенси от лодката и да ги удавят; и той геройски се отбранявал цели четири часа, избил ги до един и те отплавали по течението, за да измрат.

— Колко лебеди бяха, казваш? — запита го Джордж.

— Трийсет и два — отвърна Харис като в просъница.

— А преди малко рече, че били осемнайсет — каза Джордж.

— Нищо подобно — изсумтя Харис. — Казах дванайсет. Какво, да не мислиш, че не мога да броя?

Никога не можахме да научим истината за тия лебеди. Доразпитахме Харис на следното утро, а той рече: „Какви лебеди?“ и остана с убеждението, че двамата с Джордж сме сънували нещо.

О, колко прекрасно беше да стоиш невредим в лодката, след всички страхове и мъки! Навечеряхме се изобилно ние двамата с Джордж и щяхме да сгреем малко уиски подир това, ако можехме да го намерим, но ето че не можахме. Питахме Харис де го е дянал; но той сякаш не схващаше какво разбираме под уиски и изобщо за какво става дума. Монтморенси, изглежда, знаеше нещичко, но не каза нито дума.

Спах добре тая вечер и щях да се наспя още по-хубаво, ако Харис го нямаше. Смътно си спомням, че се събуждах поне десетина пъти през нощта, защото Харис се местеше от едно място на друго в лодката, все с фенер в ръка, търсейки дрехите си.

Той като че ли се тревожеше цяла нощ за тия дрехи. На два пъти събужда и мене, и Джордж, за да види дали не сме легнали върху панталоните му. Втория път Джордж просто побесня.

— За кой дявол ти са дотрябвали панталоните посред нощ? — възмутено го запита той. — Защо не легнеш да спиш?

При следното си пробуждане го заварих да се тюхка, понеже не могъл да намери чорапите си; а последният ми мъгляв спомен от тая вечер бе, че някой ме бутна да легна на една страна, подир което дочух Харис да мърмори и да се чуди где се е дянал неговият чадър.

Бележки

[1] Стара легенда гласи, че седем християни заспали в една пещера, където се укривали от гонителите си, и се пробудили подир двеста години. — Б.пр.