Джеръм К. Джеръм
Трима души в една лодка (18)

(без да става дума за кучето)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Men in a Boat (To Say Nothing of the Dog), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 51 гласа)
Сканиране
noisy (25.07.2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
forri (2011 г.)

Издание:

Джером К. Джером. Трима души в една лодка (без да става дума за кучето)

Преводач: Асен. Г. Христофоров

Редактор: Ася Къдрева

Художник: Александър Денков

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна, 1980 г.


Глава XVII

Пране — Риби и рибари — Върху изкуството на въдичарите — Един добросъвестен въдичар с муха — Една съмнителна случка

Престояхме два дни в Стретли и дадохме да ни изперат дрехите. Опитали се бяхме сами да ги изперем в реката, под надзора на Джордж, но опитът излезе несполучлив. Впрочем, това бе нещо повече от несполука, защото бяхме по-зле след изпирането на дрехите, отколкото преди това. Преди да ги изперем, те бяха много, много мръсни и това си е така; но все пак можеха да се носят. След като ги изпрахме — така или иначе, — реката между Рединг и Хенли беше много по-чиста, след като бяхме изпрали дрехите си в нея, отколкото преди. Всичката мръсотия в реката между Рединг и Хенли попадна у нас при това пране и ние я набихме в дрехите си.

Перачката в Стретли каза, че се чувствува длъжна да ни вземе три пъти повече, отколкото се полагало по ценоразписа за такова пране. Според нея то не приличало на пране и повече наподобявало извършването на разкопки.

Платихме сметката без никакво възражение.

Околността на Горинг и Стретли е голямо риболовно средище. Човек може чудесно да полови риба тук. Тъкмо на това място реката е пълна с щука, клен, речен кефал, воденичарки и змиорки; и можете да седнете и цял ден да мятате пръта за тях.

Някои го правят. Те никога не улавят нищо. Не зная някой да е хващал нещо друго нагоре по Темза освен платики и умрели котки, но това, разбира се, няма нищо общо с въдичарството. Местният рибарски пътеводител не казва нито дума за един или друг улов. В него само се споменава, че мястото е „добър изходен пункт за риболовство“; и от това, което съм виждал по тия места, аз съм напълно готов да потвърдя истинността на горното твърдение.

Във „Въдичарски наръчник по Темза“ се казва, че „щука и костур се хващат по тия места“, но тук Въдичарският наръчник греши. Възможно е щука и костур да се срещат по тия места. Впрочем, зная положително, че те се срещат тъдява. Можете да ги видите на цели стада, ако тръгнете да се поразходите покрай брега: те идат и стърчат наполовина над водата, отворили уста за бисквитка. А влезете ли да се къпете, те се трупат край вас, пречкат се из пътя ви и ви досаждат. Но те не се „ловят“ с парченце червей в края на куката, нито с нещо подобно — не, не и те!

Самият аз не съм добър рибар. Посветих доста внимание на тоя предмет преди време и напредвах, както ми се струваше, сравнително добре; но старите рибари ми казваха, че няма никога да стана вещ в тая работа, и ме посъветваха да се откажа. Те казваха, че много точно съм запращал куката и съм имал нужната съобразителност за тая работа, както и предостатъчна природна леност. Но те твърдо вярваха, че никога няма да стана що-годе добър рибар. Липсвало ми въображение.

Те казваха, че може би щяло да ме бива като поет или като автор на детективски романи, или като вестникарски репортьор, или нещо друго от тоя род, но добавяха, че ако човек иска да си извоюва място като рибар по Темза, ще му са нужни и по-силно въображение, и по-голяма находчивост от тия, които повидиму съм притежавал.

Някои хора си мислят, че едничкото условие човек да стане добър рибар е способността му лесно да измисля лъжи и да ги разказва, без да се черви; но това мнение е погрешно. Серийното съчинителство не върши работа; най-загубеният любител може да се справи с това. Тъкмо в страничните подробности, в допълнителните правдоподобни щрихи, в общия тон на добросъвестна — почти на педантична, истинност проличава опитният рибар.

Всеки може да дойде и да каже: „Ех, вчера привечер хванах петнайсет дузини костура“; или „Миналия понеделник изтеглих една воденичарка, която дойде осемнайсет фунта и излезе три фута дълга от носа до опашката.“

Никакво изкуство не е нужно за такива приказки, нито някакво умение. В тях прозира дръзка смелост и нищо друго.

Не! Един истински рибар би се посвенил тъй да разкаже подобна измислица. Неговият подход е просто академичен.

Той влиза спокойно с шапка на глава, сяда в най-удобното кресло, запалва лулата си и почва мълчаливо да изтегля дим на кълбета. Оставя младоците да се поперчат за малко, сетне, използвайки някое моментно затишие в разговора, изважда лулата от уста и докато изчуква пепелта по решетката на камината, мимоходом казва:

— И аз изтеглих един улов привечер във вторник, но просто няма смисъл да разправям за това.

— Че защо пък? — питат другите.

— Защото и да ви разправя, едва ли някой ще ми повярва — спокойно отвръща старецът, и то без никакъв оттенък на горчивина в гласа, докато пълни наново лулата си и заръчва на кръчмаря да му донесе студено шотландско уиски за три шилинга.

Настъпва кратко мълчание, тъй като никой не е достатъчно самоуверен, за да противоречи на стария господин. И той трябва да продължи, без да чака подканване.

— Не — замислено продължава той, — и аз самият не бих повярвал това, ако го бях чул от другиго, но то все пак си остава факт. Стоях там целия следобед и буквално нищичко не хванах — освен няколко дузини кефали и двайсетина щуки, и вече се канех да се откажа от тая загубена работа, когато изведнъж усетих едно доста силно подръпване на въдицата. Помислих, че пак ще е някоя дребна рибка, и рекох да я хвърля на брега. Ще повярвате ли, че не можах да помръдна пръта? Трябваше ми половин час — половин час, господине, — за да измъкна тая риба; и всеки миг ми се струваше, че прътът ей сега ще се счупи на две! Най-после я пипнах, и какво мислите, че беше? Есетра! Една четиридесетфунтова есетра! Уловена с въдица, господине! Да, с право изглеждате изненадани — ей, кръчмарю, още едно уиски за три шилинга, ако обичаш.

Подир това той захваща да разправя за голямото учудване на всички, които са видели рибата; и какво казала жена му, когато се прибрал в къщи, и как погледнал на тая работа някой си Джоу Бъглз.

Веднъж запитах собственика на една кръчма край брега на реката дали не му призлява понякога, като слуша тая приказки на тамошните рибари, а той рече:

— Не, сега вече не, господине. Отначало се случваше да ме хванат мътните, но, бог да ви пази, господине, и аз, и госпожата ми ги слушаме по цели дни сега. Човек привиква, знаете. Човек наистина привиква.

Познавах преди време един момък — един тъй добросъвестен младеж, че когато се зае да лови с муха, се зарече да не преувеличава улова си с повече от двайсет и пет на сто.

— Хвана ли четиридесет риби — казваше ми той, — ще разправям, че съм уловил петдесет, и тъй нататък. Но няма да лъжа свръх това, защото е грешно да се лъже.

Ала на неговия замисъл за двайсет и петте на сто никак не потръгна. Нито веднъж не му се случи да улови повече от три рибки в един ден, а никак не върви да прибавиш двайсет и пет процента към числото три — или поне към три риби.

Ето защо той увеличи процента на трийсет и три и една трета, но и това се оказа неудобно в случаите, когато улавяше само една или две риби: тъй че, за да опрости нещата, той намисли чисто и просто да удвоява количеството.

Той успя да се придържа към това решение в продължение на два месеца, но после то взе да не му харесва. Никой не му вярваше, когато кажеше, че само удвоява количеството, и с това престижът му никак не нарастваше, а и умереността му само го поставяше в неизгодно положение спрямо останалите въдичари. Когато наистина улавяше три малки рибки и казваше, че е хванал шест, целият се изпълваше със завист, щом чуеше някой, за когото положително знаеше, че е хванал само една, да се хвали пред всички, че е измъкнал цели две дузини.

И тъй, с течение на времето той стигна до едно окончателно разрешение на въпроса, към което се придържа с религиозна ревност оттогава насам, а именно — да смята всяка уловена от него рибка за десет и да започва броенето с десет. Например, ако се случеше да не хване нито една рибка, той казваше, че е уловил десет риби — при неговата система е невъзможно да не се уловят поне десет риби; тя въобще почиваше на тая основа. И тогава, ако по някаква случайност той действително успяваше да улови една рибка, тя се броеше за двадесет, докато две рибки ставаха тридесет, три — четиридесет и така нататък.

Ето една проста и лесно приложима система, пък и напоследък става дума тя да бъде възприета на общо основание от цялото братство на въдичарите. Впрочем, управителният съвет на дружеството на въдичарите по Темза наистина предложи нейното въвеждане преди около две години, но някои измежду по-възрастните членове я отхвърлиха. Те заявиха, че са готови да преразгледат предложението, ако числото бъде удвоено и всяка рибка се брои за двайсет.

Ако някога, когато сте нагоре по реката, ви се случи да имате една свободна вечер, аз бих ви посъветвал да влезнете в някоя от малките селски кръчмици и да се настаните в салона за точене на пиво. Почти винаги ще видите там един-двама стари въдичари да си пият горещата ракия и само в половин час те ще ви разправят толкова съмнителни рибарски истории, че за да ги смелите, ще трябва да си разстроите стомаха за цял месец.

Джордж и аз — не зная къде се бе дянал Харис; той бе излязъл рано в предобеда, за да се подстриже, а после се бе върнал и цели четиридесет минути бе лъскал обувките си, след което вече не го видяхме — та Джордж и аз, пък и кучето, като останахме сами, се поразходихме на втората вечер до Уолингфорд и на връщане в къщи се отбихме в една малка кръчма до реката, за да отпочинем, пък и за още нещичко.

Влязохме в салона и седнахме. Имаше един старец там, засмукал длъжка глинена лула, и ние, разбира се, се заприказвахме с него.

Той ни каза, че днес времето било много хубаво, а ние му казахме, че и вчера времето бе много хубаво, после всички си казахме един на друг, че и утре времето ще бъде навярно много хубаво; а Джордж добави, че нивята май добре избуяват.

След това някак се разбра, че не сме местни хора и че ще отпътуваме още на другата заран.

Подир тоя разговор настъпи мълчание и в паузата очите ни зашариха из стаята. Накрая те се спряха върху стар и прашен стъклен шкаф, поставен доста високо над камината и с една пъстърва в него. Тя просто взе очите ми, тая пъстърва; беше такава огромна риба. В същност, от пръв поглед я бях взел за моруна.

— Аха! — каза старият господин, който бе проследил погледа ми. — Хубав екземпляр, нали?

— Нещо необичайно — промълвих, а Джордж запита стареца колко, според него, е могла да тежи тая риба.

— Осемнайсет фунта и шест унции — каза нашият познайник на ставане, за да вземе палтото си от закачалката. — Да — продължи той, — има-няма шестнайсет годинки оттогава, ще станат точно толкова на трети идния месец, когато я измъкнах. Хванах я баш под моста с една платика. Казваха ми, че са я виждали в реката, а аз им казах, че ще я хвана, и ето че я хванах. Сега май вече няма да видите такива едри риби тъдява. Лека нощ, господа, лека нощ.

И си излезе и ни остави сами.

Вече не можехме да откъснем поглед от тая риба. А тя наистина беше необикновено хубава. Гледахме я все тъй, когато местният пощенски раздавач, току-що спрял за малко в кръчмата, се показа на вратата на салона с чаша бира в ръка и на свой ред се вгледа в рибата.

— Много едра пъстърва — рече Джордж, обръщайки се към него.

— И с право казвате това, господине — отвърна раздавачът и сетне, след като отпи глътка бира, добави: — Може и да не сте бил тук, господине, когато тая риба бе уловена?

— Не — казахме му — ябанджии сме по тия места.

— Така ли? — каза раздавачът. — Тогава и не сте могли да бъдете тук. Има вече към пет години, откак хванах тая пъстърва.

— Ах, значи вие я уловихте? — казах аз.

— Да, господине — отвърна общителният старец. — Хванах я баш под яза, или поне там, гдето беше язът тогава, в един петък следобед; и чудното в тая работа е, че я хванах с муха. Бях тръгнал за щуки, вярвайте, та и на ум не ми минаваше за пъстърви, и като видях тая бабанка закачена на другия край на въдицата, значи, за малко не си глътнах езика. Защото, вярвайте, тя излезе двайсет и шест фунта. Лека нощ, господине, лека нощ.

Подир пет минути влезе трети човек и ни разправи как той я бил уловил рано една заран с дребна рибка на въдицата; после и той си отиде, но сега влезе един флегматичен и важен индивид на средна възраст и седна край прозореца.

Известно време никой от нас не продума; но накрая Джордж се обърна към новодошлия и рече:

— Моля да ме извините и се надявам, че ще простите дързостта, с която ние — съвсем непознати в тоя край — се обръщаме към вас, но този мой приятел, пък и аз самият ще ви бъдем много благодарни, ако ни разправите как сте уловил ей оная риба.

— Я гледай, кой ви каза, че аз съм хванал таз пъстърва? — с изненада запита той.

Казахме, че никой не ни е казвал това, но че някак инстинктивно сме се досетили, че тъкмо той ще е свършил тая работа.

— Наистина, просто невероятно, просто невероятно — отвърна флегматичният непознат, като се смееше, — защото истината е, че имате право. Наистина, аз я хванах. Но никак не е за вярване, че можахте да отгатнете това. Ей богу, наистина просто невероятно!

И той се заприказва и ни разправи как се е мъчил към половин час да измъкне рибата и как тя счупила пръта му. Каза ни, че на връщане в къщи най-грижливо претеглил рибата и стрелката на теглилката показвала трийсет и четири фунта.

И той на свой ред си отиде, а когато останахме сами, кръчмарят дойде при нас. Разправихме му различните истории, които бяхме чули за неговата пъстърва, а той се развесели до немай-къде и всички се разсмяхме от сърце.

— Ей, че хубава работа! И Джим Бейтс и Джоу Бъглз/, и господин Джоунз и старият Били Мондърз да ви разправят, всеки по отделно, че тъкмо те са я уловили. Ха, ха! Няма що, бива си ги — каза почтеният човек и пак прихна в смях.

— Та ако те я бяха уловили, тъкмо те ли щяха да я дадат на мене, за да я държа в моя салон! Ха, ха, ха!

Сетне той ни разправи истината за тая риба. Излезе, че той самият я бил уловил преди години, още когато бил безбрад юноша; и то не с изкуство или умение, а благодарение на онази необяснима случайност, която сякаш винаги дебне всяко момче, което е избягало от училище и отива да лови риба в някой слънчев следобед с каква да е връв, завързана за горния край на дълга тояга.

Той добави, че като домъкнал рибата в къщи, тъкмо тя го спасила от бой, и че дори главният учител бил казал, че тая пъстърва струвала колкото простото и сложното тройно правило, взети заедно.

В тоя момент го повикаха навън и Джордж и аз отново се загледахме в рибата.

Тя наистина беше много забележителна пъстърва. Колкото повече я гледахме, толкова по̀ й се чудехме.

Джордж тъй се въодушеви, че се покачи на облегалото на един стол, за да я разгледа още по-добре.

Но столът се изплъзна изпод краката му и за да се запази, Джордж необмислено се хвана за стъкления шкаф и той се строполи с трясък, повличайки и Джордж, и стола.

— Ей, нещо да не си повредил рибата? — извиках в уплаха и се втурнах към него.

— Дано да не съм! — каза Джордж и внимателно се изправи, оглеждайки се наоколо.

Но пакостта бе налице. Пъстървата се беше разбила на хиляди парченца — казвам хиляди, но може и да са били само деветстотин. Не ги броих.

Стори ни се странно и необяснимо как една препарирана пъстърва може да се строши на такива малки парченца.

И щеше наистина да бъде странно и необяснимо, ако пъстървата беше препарирана, но тя не бе такава.

Беше направена от гипс.