Джеръм К. Джеръм
Трима души в една лодка (2)

(без да става дума за кучето)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Men in a Boat (To Say Nothing of the Dog), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 51 гласа)
Сканиране
noisy (25.07.2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
forri (2011 г.)

Издание:

Джером К. Джером. Трима души в една лодка (без да става дума за кучето)

Преводач: Асен. Г. Христофоров

Редактор: Ася Къдрева

Художник: Александър Денков

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна, 1980 г.


Глава I

Трима инвалиди — Страданията на Джордж и Харис — Жертва на сто и седем опасни болести — Полезни предписания — Лек за чернодробни болки у децата — Съгласни сме, че сме преуморени и имаме нужда от почивка — Една седмица върху морските вълни — Джордж предлага излетуване по реката — Монтморенси повдига възражение — Първоначалното предложение, прието с мнозинство от трима срещу един

Бяхме четворица — Джордж, Уилиъм Самюел Харис, аз и Монтморенси. Седяхме в моята стая, пушехме и се окайвахме един пред друг — от здравно гледище, разбира се.

Всички се чувствувахме неразположени и това почваше да ни плаши. Харис каза, че изпитвал от време на време такова силно виене на свят, че просто не знаел какво върши. Тогава и Джордж каза, че и той понякога изпитвал силни световъртежи и просто не знаел какво върши в такива моменти. Що се отнася до мене, нещо не бе в ред с черния ми дроб. Знаех, че черният ми дроб не е в ред, защото недавна бях прочел едно длъжко упътване за някакъв специалитет срещу чернодробни болки, в което бяха подробно описани различните признаци, по които човек може да познае кога черният му дроб не е в ред. Бях открил всички признаци в мен.

Невероятно, наистина, но просто не мога да прочета някаква реклама за лечебен специалитет, без да стигна до неизбежното заключение, че страдам тъкмо от болестта, за която се разправя в нея, и то в най-злокачествената й форма. Във всеки отделен случай диагнозата сякаш съвпада напълно с всички усещания, които съм имал до ден-днешен.

Помня, че бях отишъл един ден в Британския музей, за да прочета нещо във връзка с лечението на някаква най-обикновена болест, която ме бе хванала — сенна хрема, ако не ме лъже паметта. Свалих книгата и прочетох всичко, което трябваше да прочета, после някак разсеяно запрелиствах страниците и почнах лениво да проучвам разни болести. Не помня вече какво беше първото разстройство, в което се задълбочих — някакъв страшен и опустошителен бич, уверен съм в това, — и още преди да прегледам набързо дори половината от поредицата „предварителни симптоми“, бях вече напълно убеден, че съм хванал болестта.

Поседях тъй известно време, цял смразен от ужас; после отново запрелиствах страниците, но вече равнодушно, обзет от отчаяние. Стигнах до коремния тиф, прочетох симптомите и открих, че имам коремен тиф. Трябва да съм боледувал месеци наред, без сам да подозирам това. Хрумна ми, че навярно страдам и от други болести. Намерих болестта на свети Вит и открих, както и очаквах, че съм пипнал и нея. Моят случай ме заинтригува. Реших да разчопля въпроса докрай и затова започнах по азбучен ред — прегледах „аденопатия“ и узнах, че съм заболял наскоро от нея и че острата фаза на болестта ще настъпи подир кръгло две недели. С облекчение открих, че болестта на Брайт ме е засегнала в по-лека форма, тъй че — що се отнася до нея — аз бих могъл да живея още ред години. Имах и холера — със страшни усложнения, а по всичко личеше, че съм се родил с дифтерит. Добросъвестно прерових двадесет и шестте букви на азбуката и можах да се убедя, че единствената болест, която ме бе отминала, е хронично възпаление на капачето на коляното.

Изпървом това донякъде ме натъжи; то приличаше почти на обида. Защо ли не страдах от хронично възпаление на капачето на коляното? Отгде-накъде едно такова оскърбително изключение? Скоро обаче в мен надделяха други и не тъй алчни чувства. Като размислих, че имам всички болести, за които пише във фармацевтиката, аз престанах да бъда тъй себичен и реших да мина и без възпаление на капачето на коляното. Подаграта изглежда ме бе хванала в най-злокачествена форма, без сам да съзнавам това; а по всичко личеше, че страдам от общо разстройство на ферментите още от юношески години. Тая бе последната болест в книгата и аз реших, че здравето ми не куца в друго отношение.

Седях и размишлявах. Струваше ми се, че трябва да съм много интересен случай от медицинско гледище и че бих представлявал същинска находка за една аудитория от студенти. Те биха се избавили от необходимостта да обикалят болниците за визитации. Самият аз представлявах цяла клиника. За тях би било достатъчно само да обикалят край мене, за да си получат след време и дипломите.

После се запитах колко ли време ми остава да живея. Постарах се сам да се прегледам. Измерих пулса си. Отначало изобщо не можах да намеря пулса. Сетне той заби просто изведнъж. Извадих часовника и почнах да броя. Преброих сто четиридесет и седем удара в минута. Опитах се да почувствувам самото сърце, но не можах да го намеря. То бе спряло да бие. Сега, разбира се, съм на мнение, че то трябва да е било на мястото си и да е биело през цялото време, но още не мога да си обясня как и защо. Потупах се навсякъде отпред, започвайки от това, което наричам талия, и свършвайки с главата. Потупах се отсам-оттам и по слабините и дори някъде нагоре по гърба, но нито долових нещо, нито почувствувах каквото и да е. Опитах се да прегледам и езика си. Извадих го колкото се може по-навътре, затворих едното око и се помъчих да го изследвам с другото. Видях само крайчеца на езика си. Единствената полза, която извлякох от тоя опит, се сведе до една още по-голяма увереност отпреди, че имам скарлатина.

В читалнята бях влязъл като щастлив и здрав човек. Измъкнах се навън като същинска развалина.

Отидох да видя лекаря си. Той ми е отдавнашен приятел. Когато ми се струва, че съм болен, той измерва пулса ми, преглежда езика ми и разговаря с мен за времето, при това винаги безплатно; затова реших да го зарадвам и отидох да ме прегледа. „Всеки лекар се нуждае най-вече от практика — рекох на себе си. — Нека ме прегледа: ще получи повече практика чрез мен, отколкото от хилядо и седемстотин обикновени, нищо и никакви пациенти с по една или две болести.“ И тъй, отидох право при него.

— Кажи — рече той, — кажи от какво боледуваш.

— Няма да губя времето ти, драги мой — подзех в отговор, — да ти разправям за болестите си. Животът е кратък, а ти може да умреш още преди да привърша. Ще ти кажа обаче от какво не боледувам. Нямам хроническо възпаление на капачето на коляното. Не мога да ти обясня защо нямам възпаление на капачето на коляното, но истината е, че не страдам от тая болест. Имам обаче всички останали болести.

После му разправих как бях стигнал до тоя извод.

Тогава той просто ме разгъна върху кушетката и ме заразглежда отвисоко, после сграбчи китката ми, сетне ме тупна по гърдите, и то тъкмо когато най-малко очаквах това — една доста подла постъпка, ако питате мене, — а веднага след това ме блъсна с глава. Накрая седна, надраска някакво предписание, сгъна го и ми го подаде, а аз го сложих в джоба и си отидох.

Не отворих предписанието. Отнесох го в най-близката аптека и го представих. Човекът го прочете и веднага ми го върна, казвайки, че не държи на склад такива неща.

— Но нали сте аптекар? — възразих аз.

— Да, аптекар съм — отвърна той. — Ако бях нещо по средата между кооперативен магазин и семеен пансион, може би щях да мога да ви услужа. Понеже съм само аптекар, срещам известни затруднения.

Тогава прочетох предписанието, а то гласеше, както следва:

1 фунт бифтек и 1/2 литър горчива бира всеки 6 часа.

1 разходка от 10 мили всяко утро.

1 легло точно в 11 часа всяка вечер.

И не измъчвай мозъка си с неща, които не разбираш!

Последвах тия указания с щастливия резултат — ако трябва да говоря лично за себе си, — че животът ми бе спасен тогава и пулсира в мен до ден-днешен.

Но да се върна към настоящия случай и упътването за рекламирания чернодробен специалитет — аз безспорно имах всички симптоми, най-важният от които се свеждаше до „определено неразположение към всякакъв труд“.

Никакви думи не могат да опишат мъките ми по тоя повод! От най-ранно детство съм същински мъченик. Когато бях юноша, тая болест не ме оставяше нито за ден. Тогава никой не знаеше, че всичко иде от черния ми дроб. В онова време медицината не беше толкова напреднала и всички отдаваха болестта ми на обикновен мързел.

— Ей ти, малък некадърнико — казваха ми, — хайде ставай, та да свършиш нещо полезно!

Никой, разбира се, не знаеше, че съм болен.

Не ми даваха хапчета; удряха ме по главата. Колкото и странно да изглежда това, тия плесници често ме излекуваха, поне за малко. Имаше случаи, когато само една плесница се отразяваше по-благотворно върху черния ми дроб, отколкото въздействието на цяла кутия с хапчета в днешни дни, и ме подтикваше да скоча на часа и без да губя нито минутка, да свърша работата, която ме караха да върша.

В същност, това се случва доста често — простите старовремски средства понякога се оказват по-резултатни, отколкото цяла аптека с бурканчета и шишенца.

Седяхме тъй към половина час, описвайки болестите си един на друг. Аз обясних на Джордж и на Уилиъм Харис как се чувствувам всяко утро на ставане от леглото, а Уилиъм Харис ни разправи как се чувствува, когато си ляга; и Джордж, който стоеше върху килима пред камината, ни даде същинско представление, за да покаже как се чувствува нощем.

Джордж си въобразява, че е болен; но в същност между нас казано, той винаги е в най-добро здраве.

В тоя момент госпожа Попетс почука на вратата, за да пита дали сме готови за вечерята. Тъжно се усмихнахме един на друг и си казахме, че все ще е по-добре да се опитаме да хапнем нещичко. Харис рече, че малко храна в стомаха често има свойството да прокужда болестта; и тогава госпожа Попетс донесе подноса, а ние насядахме около масата и хапнахме малко бифтек с лук и торта с ревен.

Трябва да съм бил много слаб в онова време; защото, доколкото си спомням, само след около половин час вече не проявявах никакъв интерес към храната — нещо необичайно за мене — и дори се отказах от сиренето.

Изпълнили това задължение, ние отново наляхме чашите, напълнихме лулите си и подновихме разговора около здравословното ни състояние. Никой от нас нямаше ясна представа точно от какво страда; но по един въпрос всички бяхме единодушни — болестите ни, каквито и да бяха те, се дължаха на преумора.

— Нужна ни е почивка — заяви Харис.

— Почивка и пълна промяна на обстановката — добави Джордж. — Мозъчната преумора е предизвикала у всекиго общо разстройство на нервната система. Една промяна на обстановката и пълната липса на всякакви поводи да напрягаме мозъците си ще възстановят умственото равновесие на всекиго от нас.

Джордж има някакъв братовчед, когото обикновено вписват в официалните регистри като студент-медик; затова, без сам да ще, той говори донякъде като човек от лекарско семейство.

Съгласих се с Джордж и предложих да изнамерим някакво уединено старовремско кътче, далече от гъмжащата тълпа, и да помечтаем цели седем слънчеви дни из неговите позаглъхнали пътечки — някакво почти забравено местенце, нарочно укрито от феите и несмущавано от хорска глъч, или чудно орлово гнездо, запокитено връз стръмните канари на Времето, гдето достига само далечното ехо от блъсъка на бурните вълни на нашия деветнадесети век.

Харис каза, че навярно ще бъде скучно в такова място. Той познавал места от тоя род, гдето всеки си лягал в осем часа и човек не могъл да намери вестник „Рефер“, дори да е готов да даде цяло състояние за него, а за лула тютюн трябвало да извърви цели десет мили.

— Не — заключи той, — ако държите за почивка и промяна, нищо не може да се сравни с едно пътуване по море!

Решително възразих против пътуването по море. Такова пътешествие е благотворно, когато трае един-два месеца, но е същинска беда, ако се предприеме за една неделя.

Тръгвате в някой понеделник с дълбокото убеждение, че ще се забавлявате добре. Весело махате с ръка към приятелите на брега, запалвате най-дългата си лула и важно се разхождате по палубата, сякаш сте капитан Кук, сър Френсиз Дрейк и Христофор Колумб, тримата събрани в едно и също лице. Във вторника вече почвате да съжалявате, че сте на път. В сряда, четвъртък и петък искате да ви няма на тоя свят. В събота сте в състояние да поемете няколко глътки от говеждия бульон, да седите на палубата и с вяла и кротка усмивка да отговаряте на хората, които съчувствено се осведомяват за здравето ви. В неделния ден отново започвате да се разхождате и вече поемате твърда храна. А на утрото в понеделника, застанал с куфар и дъждобран в ръка край перилата на палубата, в очакване да слезете на брега, морското пътешествие наистина започва да ви харесва.

Веднъж, спомням си, зет ми предприе кратко пътуване по море, за да поправи здравето си. Той бе взел билет от Лондон до Ливърпул и обратно; а на пристигане в Ливърпул главната му грижа била как да продаде билета за обратния път.

Казват, че билетът бил предлаган навред из града със страшно намаление; а накрая бил продаден за шилинг и половина на някакъв млад човек, страдащ от жълтеница, който бил току-що посъветван от лекарите си да отиде на почивка край морето и да се пораздвижи с телесни упражнения.

— Морето! — възкликнал зет ми, нежно пъхайки билета в ръката на младия мъж. — Само едно отиване на море ще ви стигне за цял живот. Колкото до упражненията — тъй, както седите в тоя кораб, ще се раздвижите много повече, отколкото ако се премятате през глава от сутрин до вечер на суша!

Самият той — искам да кажа зет ми — се завърна с влак в Лондон. Той казваше, че железният път на Северозападната компания бил достатъчно здравословен за него.

Друг мой познат бе предприел едноседмично пътуване по море около крайбрежието и преди да отпътуват, при него дошъл параходният прислужник и го запитал дали ще плаща отделно за всяко ядене, или ще плати предварително за всички дни. Прислужникът препоръчал втория начин, който бил далече по-евтин. Той казал, че ще му вземат две лири и пет шилинга за цялата седмица. За закуска щели да поднасят първо риба и после месо, печено на скара. Обедът започвал в един часа и се състоял от четири ястия. В шест часа сервирали вечеря — супа, риба, леко ястие, печено, птица, салата, сладкиши, сирене и десерт. И към десет часа вечерта поднасяли лека месна закуска.

Моят познат се спрял на двете лири и петте шилинга (той здравата си похапва).

Времето за обед дошло тъкмо когато минавал отвъд Ширнес. Той не се чувствувал чак дотолкова гладен, колкото би искал да бъде, и затова се задоволил с къс варено говеждо и ягоди със сметана. Доста размишлявал в следобеда на тоя ден и по едно време почнало да му се струва, че седмици наред се е хранил само с варено говеждо, а имало и моменти, когато мислел, че трябва да е бил цели години на диета от ягоди със сметана.

Впрочем, самото говеждо варено, а също и ягодите със сметана сякаш се чувствували някак неудобно…

Към шест часа дошли и му казали, че вечерята е готова. Съобщението не го въодушевило, но той счел, че трябва да отработи част от онези две лири и пет шилинга и затова слязъл долу, придържайки се о въжетата и всякакви други предмети. В подножието на стълбата носът му доловил приятния дъх на лук и топла шунка, примесен с миризмата на пържена риба и зеленчуци; а прислужникът пристъпил с мазна усмивка към него.

— Какво ще поръча господинът? — запитал го той.

— Да ме махнете оттук — едва промълвил другият.

И те го понесли веднага нагоре, възправили го на завет над перилата и го оставили сам.

През следващите четири дни моят познайник повел кротък и безупречен живот, хранейки се само със сухари и газирана вода; но към събота събрал смелост и заръчал слаб чай с препечен хляб, а в понеделника вече се наливал с пилешка чорба. Той слязъл на брега във вторника и с тъжен поглед изпратил кораба, който се отдалечавал от кея на пристанището.

— Ето че отпътува — рекъл той. — Отпътува и отнесе храна за две лири, която по право е моя, но която не можах да изям.

Той казваше впоследствие, че ако го били оставили още един ден на парахода, щял да види сметката на тая храна.

Затова аз се обявих против морското пътешествие. Не от себичност, разбира се, както вече обясних. Мене никога не ме прихваща. Работата е там, че се боях за Джордж. Джордж каза, че едва ли щяло да се случи нещо с него и че пътуването по море дори му харесвало, но той искал да посъветва Харис и мене да се простим с тая мисъл, понеже бил уверен, че и двамата ще се разболеем. Харис на свой ред каза, че, що се отнася до него, той никога не могъл да разбере какво правят хората, та се разболяват от морска болест — те навярно правели това нарочно, просто от превземки — а лично на него много пъти му се искало да се разболее, но досега това не му се удало нито веднъж.

После Харис ни разказа няколко любопитни случая, когато бил преминал Ламанша при такова бурно време, че пътниците трябвало да бъдат връзвани за леглата, а той и капитанът били единствените хора на парахода, които не се разболели. Понякога той и вторият помощник на капитана не боледували, но по правило само той и още някой оставали незасегнати от болестта. Или той и още един човек били здрави, или само той.

Странна истина е, че никой никога не страда от морска болест на суша. В морето ще срещнете много хора, които се чувствуват крайно зле — просто цели препълнени параходи, — но на суша още не съм попадал на човек, който изобщо да има някаква представа какво значи морска болест. Еднаж слезли на земята, къде ли се крият хилядите лоши мореплаватели, които гъмжат във всеки кораб? Това за мене е непонятна загадка.

Ако повечето хора приличат на едного, когото видях еднаж в парахода за Ярмут, бих могъл лесно да обясня тая привидна загадка. Добре помня, че още на излизане от вълнолома на Саутенд той вече се бе провесил в твърде опасно положение през един от кръглите прозорци на кораба. Отидох при него и се опитах да го спася.

— Хей, я влезте по-навътре! — рекох и разтърсих раменете му. — Тъй ще паднете във водата.

— Тъкмо това и искам — чух го да мълви.

Не можах да изтръгна друг отговор от него и трябваше да го оставя на мира.

Три недели по-късно срещнах същия човек в приемната на един хотел в Бат. Той разправяше за пътешествията си и говореше възторжено за любовта си към морето.

— Дали понасям вълненията? — възкликна той в отговор на завистливия въпрос, зададен от някакъв плах млад мъж. — Признавам наистина, че един-едничък път се почувствувах малко замаян. Това беше отвъд нос Хорн. На другото утро корабът се разби.

— А не бяхте ли малко поразхлабен еднаж, току отвъд вълнолома на Саутенд — подзех аз — и не искахте ли някой да ви хвърли в морето?

— Вълноломът на Саутенд? — откликна той с недоумяващ израз на лицето.

— Да, на път за Ярмут, в един петъчен ден, тъкмо преди три недели…

— Ах, да, разбира се — рече той и сякаш се разведри. — Ето че си спомням. В следобеда на тоя ден наистина ме болеше главата. Това, впрочем, дойде от туршията. По-отвратителна туршия не съм вкусвал в никой друг що-годе приличен кораб. А вие не хапнахте ли от нея?

Що се отнася до мене, аз успях да открия едно отлично предпазно средство против морската болест. То се състои в запазването на равновесие. Заставате в средата на палубата и с всяко издигане и снишаване на кораба правите съответно движение с тялото, тъй че то да запази отвесно положение. Издигне ли се носът на кораба, вие се навеждате напред и почти докосвате пода със собствения си нос, а когато задницата на парахода се надигне, вие се извивате назад. Това е напълно поносимо за един-два часа, но човек не може да пази равновесие цяла неделя!

— Да идем нагоре по реката — предложи Джордж.

Той добави, че ще имаме и свеж въздух, и раздвижване, и тишина. Постоянно променящата се гледка щяла да приковава мислите ни (включително и тия в главата на Харис, доколкото има нещо в нея); а усиленото раздвижване на тялото щяло да предизвика добра охота за ядене и спокоен сън.

Харис каза, че според него Джордж не би трябвало да върши каквото и да е, което може да го направи още по-сънлив, защото това вече могло да бъде опасно. Той твърдеше, че не му е съвсем ясно как Джордж ще съумее да спи повече, отколкото досега, тъй като и зиме, и лете в денонощието има само по двадесет и четири часа. Ако Джордж все пак могъл да изкара отнейде още малко сън, тогава той би сторил по-добре да умре и по тоя начин да спести парите за легло и храна в пансиона.

Харис обаче добави, че реката ще му допадне като топъл хляб и сирене. Идеята се понрави и на мене и двамата с Харис похвалихме Джордж за уместното предложение. Ние изказахме похвалата с тон, който можеше да подскаже изненадата ни, че в главата на Джордж се е родило едно тъй умно хрумване.

Единствен Монтморенси не се въодушеви от предложението. Впрочем, нашият Монтморенси никога не е изпитвал влечение към реката.

— Всичко това е много хубаво за вас, приятели мои — казваше той. — На вас това се харесва, но не и на мене! Няма какво да правя там. Нито имам слабост към красивите гледки, нито пуша тютюн. И да видя някой плъх, вие няма да спрете за моя угода, а река ли да поспя, ще се сборичкате в лодката и ще ме катурнете във водата. Ако питате мене, ще кажа, че това е една височайша глупост!

Бяхме трима срещу един и предложението бе прието.