Джеръм К. Джеръм
Трима души в една лодка (4) (без да става дума за кучето)

Глава III

Уточняване на подробностите — Как Харис върши работа — Начин за окачване на картина от възстар глава на семейството — Джордж прави разумна забележка — Прелести на утринното къпане — Запаси в случай на преобръщане с лодката

И тъй, събрахме се отново на другата вечер, за да обсъдим и уточним плана. Харис каза:

— Първо на първо, трябва да решим какво да вземем с нас. Хайде, Джей, вземи някакво листче и записвай, а ти, Джордж, намери каталога на бакалските стоки, пък нека някой да ми даде молив и аз ще съставя списъка.

Такъв е Харис, цял-целеничък — винаги готов да поеме бремето върху себе си и да го стовари върху чужд гръб.

Той все ми напомня за моя беден чичо Поджър. Едва ли ви се е случвало поне еднаж в живота да видите такава суматоха в къщи, каквато настава, когато моят чичо Поджър реши да свърши някаква работа. Донесат например някоя картина от магазина за рамки и я оставят в столовата, в очакване някой да я окачи. Тогава леля Поджър ще запита какво да се прави с картината.

— Оставете това на мене — заявява чичо Поджър. — Никой да не се тревожи за тая работа. Аз сам ще свърша всичко.

После сваля сакото си и се хваща на работа. Ще изпрати прислужничката да купи за шест пенса пирони, а после и някое от момчетата подир нея, за да й каже какви размери да вземе; и тъй, започвайки с тях, той постепенно впряга на работа всички в къщи.

— Подай ми чука, Уил! — крещи той. — А ти тичай за линията, Том. Ще ми трябва и дървената стълба, а добре ще е да имам и един кухненски стол. Джим, хайде да изтърчиш до господин Гоглз и да му кажеш: „Татко ви поздравява и се надява, че кракът ви е по-добре. Той пита дали ще можете да му заемете вашето водно равнило.“ А ти не мърдай оттук, Мария, защото някой ще трябва да ми свети със свещта. Когато се върне прислужничката, тя ще трябва пак да излезе и да купи малко тънка връв. Том! Къде е Том? Ела насам, Том! Ти ми си нужен, за да ми подадеш картината.

Тогава той вдига картината и я изпуска, тя изпада от рамката, а той се опитва да запази стъклото и се порязва, сетне заподскачва из стаята, търсейки носната си кърпичка. Като не може да намери кърпичката, понеже тя е в джоба на сакото, което е свалил, а вече не помни къде го е оставил, всички в къщи по неволя престават да дирят инструментите му и почват да търсят сакото. В това време той крачи насам-натам из стаята и пречи на всички.

— Знае ли някой в цялата къща къде е сакото ми? — ядосва се той. — Честна дума, до ден-днешен не съм срещал такива пипкави хора! Шест души, а не могат да намерят едно сако, което свалих само преди пет минути! Просто да се чуди човек!

След тия думи той става и едва тогава открива, че е седял върху сакото.

— Хайде, стига сте го търсили! — се провиква той. — Сам го намерих. Виждам, че накарам ли ви да търсите нещо, ще го намерите толкова, колкото ще го намери и котката.

Като мине още половин час, за да превържат пръста му, да намерят ново стъкло и да донесат стълбата, инструментите, стола и свещта, той се хваща отново за работа, а всички в семейството, включително прислужницата и приходящата чистачка, стоят в полукръг до него, готови да помагат. Двама души трябва да придържат стола, трети му помага да се покачи върху него, а после го държи да не падне, четвърти му подава пирон, пети поднася чука. Той поема пирона и го изпуска.

— Ето че пиронът отиде! — казва той с нотка на обида в гласа.

Всички по неволя запълзяваме на колене, за да търсим пирона, а той стърчи върху стола, ръмжи и пита дали ще трябва да стои тъй цяла вечер.

Най-сетне пиронът е намерен, но в това време чичо Поджър е успял да загуби чукчето.

— Къде е чукът? Къде ли съм дянал чука? Боже господи! Седмина сте зяпнали по мен, а не знаете къде съм оставил чука!

Намираме му чука, но сега той не вижда знака, който бе направил върху стената тъкмо на мястото, гдето трябваше да забие пирона, затова ни кара един подир друг да се качваме на стола до него и да се опитваме да открием точката, но всеки от нас вижда знака на различно място, а чичо Поджър ни намира един подир друг за глупци и казва на всекиго да слезе от стола. Сетне взима линията и прави нови измервания. Оказва се, че е нужно да се пресметне колко прави половината на тридесет един и три осми от инча. Той се опитва да направи изчислението на ум, но изпада в бяс.

Тогава всеки от нас се сили да направи изчислението на ум, но всички получаваме различни резултати и почваме да се подиграваме един с друг. В настъпилата врява никой вече не помни първоначалното число и чичо Поджър трябва отново да взима мярката.

Тоя път той си послужва с някаква връв. В критичния момент, когато старият чудак се наклонява върху стола под ъгъл от четиридесет и пет градуса, опитвайки се да достигне една точка на три инча отвъд мястото, което може да обхване, връвта се изплъзва от пръстите му, а той се стоварва върху пианото. Внезапността, с която главата и тялото му удрят всички клавиши в един и същи миг, предизвиква наистина прекрасен музикален ефект.

Тогава леля Мария заявява, че няма да позволи на децата да стоят наоколо и да слушат такива изрази.

Накрая чичо Поджър успява да намери точното място и с лявата си ръка поставя острието на пирона върху точката, а с дясната грабва чука. Още първият удар попада върху палеца му. Със силен рев той изпуска чука, който пада върху нечии крака. Леля Мария кротко заявява, че следващия път, когато чичо Поджър реши да кове пирон в стената, тя би искала да бъде своевременно уведомена, за да може да се уговори с майка си и да прекара цяла седмица при нея, докато той се занимава с тая работа.

— Вие, жените, все ще вдигнете врява за всяка дреболия — отвръща чичо Поджър, изправяйки се на крака. — Аз наистина обичам да върша такива дребни работи.

Тогава той прави нов опит и при втория удар пиронът потъва докрай в мазилката ведно с половината от тъпата страна на чука, а чичо Поджър политва тъй стремително към стената, че носът му почти се сплесква от допира с нея.

Налага се отново да търсим линията и връвта и да се направи още една дупка. Към полунощ картината най-сетне е окачена — наистина много нездраво и твърде накриво, — а стената навред изглежда тъй, сякаш някой е прекарвал гребло връз нея. Всички са уморени до смърт и изглеждат страшно нещастни — всички, с изключение на чичо Поджър.

— Готово! — заявява той, като се отпуска тежко от стола и стъпва върху мазолите на чистачката, любувайки се с нескривана гордост на сътворения от него безпорядък. — А някои хора биха повикали майстор отвън, за да свърши такава дребна работа!

Зная, че когато поостарее, Харис ще бъде точно такъв и дори му казах това, после заявих, че не мога да му позволя да се нагърби с толкова задачи.

— Не — подзех аз. — Ти вземи хартията, молива и каталога на бакалина и нека Джордж да записва, а аз ще свърша останалото.

Първият списък, който съставихме, трябваше да бъде отхвърлен. Беше повече от очевидно, че в горното си течение Темза няма да се окаже плавателна за една лодка, достатъчно голяма да побере нещата, които бяхме набелязали като съвършено необходими. Затова скъсахме списъка и умислено се загледахме един в друг.

— Ние пристъпваме към въпроса по крайно неправилен начин — заяви Джордж. — Не бива да мислим за неща, без които бихме могли да минем, а само за такива, без които не можем.

Наистина, у Джордж понякога има здрав разум. Просто да не вярва човек! Аз считам изказването му за истинска мъдрост, и то не само във връзка с настоящия случай, но въобще по отношение на всички наши разходки нагоре по реката на живота. Много са хората, които предприемат това пътешествие с претоварена до горе лодка, плаваща под вечната угроза да потъне ведно с цял товар от всевъзможни неща, на които те гледат като насъщни за удобствата и удоволствията на пътуването, макар да представляват само ненужен баласт!

Вижте как тия хора товарят малките си кораби почти до височината на мачтите със скъпи дрехи и грамадни къщи, с безполезни слуги и цяло гъмжило от светски приятели, които не дават и пет пари за тях и които те самите не ценят, със скъпо струващи увеселения, които никого не развличат, с разни условности и моди, с превземки и суетна показност, или с най-тежкия и безсмислен баласт — страхът от онова, което ще кажат съседите. Корабите им са пълни с разкош, който води само до пресищане, с удоволствия, които доскучават, с празна показност, която досущ както железните венци, слагани някога върху темето на всеки престъпник, само облива с кръв изтормозената глава и тика към припадък оногова, който я носи!

Всичко това е баласт, само баласт! Изхвърлете го от борда! Той прави лодката тъй тежка, че гребците почти припадат, теглейки лопатите. От него лодката става тъй неподатлива и неустойчива, че оня, който я управлява, не остава нито за миг без грижи и тревоги, няма нито една свободна минутка за мечтателно безделие, нито време да се любува на раздвижените сенки, леко хлъзгащи се върху гладките плитчини на реката, на светлите слънчеви лъчи, проблясващи и гаснещи в леките вълни, на грамадните дървета край брега, взиращи се в собственото си отражение, на горите, цели потънали в зеленина и позлата, на лилиите — бели и жълти, на тъмните разлюлени тръстики, на високата острица и на сините незабравки.

Изхвърлете баласта зад борда! Нека лодката ви в живота да бъде лека и да носи само онова, което ви е нужно — уютен дом и прости удоволствия, двама-трима приятели, достойни за това име, едного, когото да обичате и който да ви обича, една котка, едно куче, една-две лули, храна и облекло дотолкова, доколкото са необходими, но малко повечко за пиене, защото жаждата е опасно нещо.

Ще видите, че тогава лодката върви по-леко и не може тъй лесно да се обърне, а обърне ли се, бедата няма да е голяма — добрата и здрава стока не се бои от вода. Ще имате време и за работа, и за размисъл — време да се опивате от слънцето на живота и да слушате соловата музика, която божественият вятър извлича от струните на човешките сърца край нас, време да…

Прося извинение! Съвсем бях забравил…

И тъй, предоставихме на Джордж да състави списъка и той се зае с него.

— Няма да вземаме палатка — предложи Джордж. — Ще наемем лодка с навес. Тъй е много по-просто и по-удобно.

Идеята изглеждаше добра и ние я възприехме. Не зная дали сте виждали някога това, което имам пред вид. Поставяте железни обръчи над лодката и връз тях разстилате грамаден брезент, после завързвате долните краища на безброй места от двете страни по дължината на лодката — от носа чак до кормилото — и тя се превръща в нещо като малка къща. Вътре е много уютно, макар и малко душно, но всяко нещо има и лоша страна, както казал онзи, комуто умряла тъщата, когато дошли при него да искат пари за погребението.

Джордж каза, че при това положение всеки от нас трябва да вземе едно одеяло, лампа, четка за коса и гребен (за тримата), четка за зъби (по една за всекиго), легенче, малко прах за зъби, принадлежности за бръснене (това заприлича на упражнение по френски език, нали?) и чифт големи кърпи за къпане. Забелязал съм, че хората винаги правят поразително големи приготовления за къпане, когато се канят да отидат нейде близо до вода, но не се къпят чак дотолкова, когато пристигнат на мястото.

Тъй става и като отидеш на море. Когато обсъждам въпроса в Лондон, аз винаги решавам да ставам рано всяка заран и да се гмурна в морето още преди да закуся. За тая цел благоговейно слагам в багажа чифт бански гащета и кърпа за изтриване. Винаги купувам червени гащета. Просто се харесвам в червени гащета. Те подхождат тъй много на тена на лицето ми. Но пристигна ли еднаж край морето, някак почва да ми се струва, че вече не изпитвам тъй силно желание да се къпя, преди да закуся, както в дните, когато бях в града.

Напротив, там съм по-склонен да се излежавам в леглото до последния възможен момент и едва тогава да сляза долу за закуска. Еднаж или дваж добродетелта може да възтържествува. Станах в шест часа, облякох се наполовина и като взех гащетата и кърпата, тръгнах унило към морето. Не изпитах никакво удоволствие от водата. Впрочем, реша ли да се окъпя в ранно утро, все ми се струва, че са приготвили нарочно за мене един рядко резлив източен вятър, че са подбрали всички островърхи камъчета, за да ги поставят най-отгоре, че са заострили и самите скали, покривайки най-връхните им части с малко пясък, за да не мога да ги забележа, че са отвели и самото море на две мили от брега, та да трябва сам да се прегръщам и да подскачам от студ, докато газя в плитката до шест инча вода, а когато най-сетне стигна до морето, то се оказва развълнувано и се държи твърде оскърбително.

Една огромна вълна ме подхваща и със страшна сила ме насажда в седнало положение на самото дъно, и то тъкмо върху някаква скала, поставена там нарочно за мене. И още преди да кажа „ах“ и „ох“ и да схвана какво се е случило, вълната се връща и ме отнася насред океана. Започвам бясно да бия с ръце към брега и просто не вярвам да видя отново родния дом и приятелите си. Тогава почвам да съжалявам, че не съм бил по-любезен с малката си сестричка в момчешките години (когато аз съм бил момче, разбира се). Тъкмо когато съм се простил с всяка надежда, една вълна се оттегля и ме оставя проснат като медуза на пясъка. Ставам, поглеждам назад и виждам, че съм се борил на живот и смърт във вода до коляно. Връщам се с куцукане назад, обличам се и се дотътрям в къщи, а там трябва да се преструвам, че къпането ми е харесало.

В настоящия случай и тримата се държахме тъй, сякаш редовно ще се къпем и ще плаваме надалеч всяка заран. Джордж рече, че е просто прекрасно в свежо утро да се събудиш в лодката и да се гмурнеш в бистрата река. Харис добави, че нищо не изостря апетита тъй, както къпането преди закуска. Той твърдеше, че това винаги изостряло апетита му. Тогава Джордж забеляза, че ако къпането ще предизвиква още по-голям апетит у Харис, отколкото обикновената му охота за ядене, той ще настоява Харис изобщо да не влиза във водата. Той добави, че и без това щяло да бъде много трудно да извозим срещу течението достатъчно храна за Харис.

Накрая се уговорихме да вземем не две, а три дебели кърпи за изтриване, та да не трябва да се изчакваме.

Относно дрехите Джордж бе на мнение, че ще ни стигнат по два фланелени костюма, понеже ще можем сами да ги изпираме в реката, щом се замърсят. Запитахме го дали изобщо се е опитвал да пере фланелени дрехи в реката.

— Не, не бих могъл да кажа, че лично аз съм правил тоя опит — отвърна той, — но познавам хора, които са го правили. Това никак не е трудно.

Двамата с Харис бяхме достатъчно неблагоразумни да повярваме, че той знае за какво говори и че трима прилични млади хора, без положение и влияние в обществото и нямащи никакъв опит в областта на прането, действително ще могат да почистят ризите и панталоните си в Темза с парче сапун.

Писано ни било да научим в близките дни, когато щеше да бъде твърде късно, че Джордж е един долнопробен измамник, който, по всичко личеше, е бил напълно бос по въпроса. Ако можехте да видите дрехите ни след това!… Но, както се казва в евтините криминални романи, ние избързваме с разказа.

Джордж ни внуши да вземем в багажа по един комплект чисто бельо и много чорапи в случай, че се преобърнем и трябва да се преобличаме, а също и достатъчно носни кърпички, с които бихме могли да избърсваме нещата, както и кожени пантофи — извън гуменките, — понеже те могли да ни потрябват, ако лодката се преобърне.