Джеръм К. Джеръм
Трима души в една лодка (10)

(без да става дума за кучето)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Men in a Boat (To Say Nothing of the Dog), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 51 гласа)
Сканиране
noisy (25.07.2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
forri (2011 г.)

Издание:

Джером К. Джером. Трима души в една лодка (без да става дума за кучето)

Преводач: Асен. Г. Христофоров

Редактор: Ася Къдрева

Художник: Александър Денков

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна, 1980 г.


Глава IX

Джордж се приучва на труд — Варварски инстинкти у въжетата за теглене на лодки — Неблагодарно държане на една лодка с два чифта лопати — Влачещи и влачени — Нещо от полза за влюбените — Странното изчезване на една възстаричка дама — Много бързане, по-слаба скорост — Момичета да ти теглят лодката — Чувство на силна възбуда — Изчезналият шлюз или реката на призраците — Музика — Спасение!

Сега, като пипнахме Джордж, веднага го накарахме да се хване на работа. Той, разбира се, не искаше да работи; това се подразбира от самосебе си. Казваше, че много се бил изморил в града. Харис, безчувствен по нрав и не твърде склонен към състрадание, рече:

— Така ли? Сега пък за разнообразие ще видиш малко зор и по реката; разнообразието е полезно за всекиго. Хайде, излизай!

Джордж не можеше с чиста съвест — нито дори със своята съвест — да възрази, макар и да възрази, че може би ще бъде по-добре той да остане в лодката и да приготви чая, а ние с Харис да теглим въжето, тъй като приготовляването на чая било много неприятна работа, а Харис и аз сме изглеждали уморени. Обаче едничкият наш отговор на това бе да му подадем въжето, а той го взе и излезе от лодката.

Има нещо твърде странно и необяснимо в тия въжета. Навивате го със същото търпение и внимание, с които бихте сгънал чифт нови панталони, но подир пет минутки, когато го вдигнете, то вече представлява някаква ужасна, просто отвратителна плетеница.

Не бих искал никого да обидя, но съм дълбоко убеден, че ако вземете едно обикновено въже за теглене на лодка и го опънете насред някоя поляна, а сетне постоите с гръб към него около тридесетина секунди, щом се извърнете отново към него, ще видите, че то се е насъбрало на купчина в средата на поляната и така се е усукало и навързало на възли, и останало без двата си края, и заприличало на примка, че ще се наложи точно половин час да седите там на тревата и неспирно да ругаете, преди да го размотаете.

Такова е изобщо мнението ми за тия въжета. Разбира се, може да има и прилични изключения; не казвам, че няма такива. Навярно има въжета за теглене на лодки, които правят чест на званието си — съвестни, достойни за почит въжета — въжета, които не си въобразяват, че са някакво плетиво и не се опитват да се изплетат в покривчици за мека мебел, щом ги оставите без надзор. Казвам, че може да има въжета и от тоя вид. Но още не съм виждал такива.

Сам бях извадил това въже за теглене тъкмо преди да стигнем до яза. Не ми се щеше Харис да се докосне до него, понеже е небрежен. Бях го навил полекичка и внимателно, превързал го бях през средата и го бях сгънал на две, преди най-кротко да го поставя в лодката. Харис го бе вдигнал по строго научен начин и тъй го тикна в ръцете на Джордж. Джордж го пое здраво, държеше го далече от тялото си и започна да го размотава тъй, сякаш сваля пелените на новородено отроче; но преди да размотае пет-шестина ярда, туй нещо заприлича по-скоро на лошо изплетена изтривалка за крака, отколкото на някаква друга вещ.

Винаги е същото и винаги същото нещо неизменно се повтаря с тоя вид въже. Човекът на брега, който се мъчи да го размотае, намира цялата вина у оня, който го е намотал; а щом някой се движи с лодка нагоре по реката и намисли нещо, той ще го каже.

— Какво си смятал да направиш от него, рибарска мрежа или що? Хубава каша си забъркал, наистина хубава; та не можа ли да го навиеш както трябва, глупак такъв! — изръмжава той от време на време, докато се бори до припадък с въжето и го просва по крайбрежната пътечка, и се върти насам-натам около него, опитвайки се да му намери края.

От друга страна човекът, който е навил въжето, приписва цялата причина за бъркотията на оня, който се мъчи да го размотае.

— То си беше в ред, когато ти го взе! — възмутено възкликва той. — Я помисли какво правиш! Залавяш се на работа ей тъй, без да мислиш. Та ти като нищо би омотал и цяла греда!

И така се ядосват един на друг, че на всеки му се иска да обеси другия на същото въже. Минават десетина минути и първият изкрещява, побеснява, заподскачва върху въжето и се опитва да го изтегли, като улавя първото попаднало под ръката му парче и почва да го дърпа. Разбира се, от това въжето още повече се заплита. Тогава другият излиза от лодката и му идва на помощ, но те само се блъскат и си пречат един на друг. Двамата се залавят за едно и също парче от въжето, задърпват го в различни посоки и се чудят къде се е запънало. Накрая те все пак го оправят, сетне се обръщат и виждат, че течението е повлякло лодката и тя се насочва право към яза.

Това наистина се случи веднъж пред очите ни. Бе нагоре към Бовни, в една доста ветровита заран. Карахме надолу по реката и като минахме завоя, забелязахме двама души край брега. Те се взираха един в друг толкова опулено и с такъв израз на безнадеждно отчаяние, какъвто не ми се е случвало да видя нито преди, нито след това у нечие лице, и държаха в ръце едно дълго въже за теглене на лодка. Явно бе, че нещо се е случило, затова позабавихме хода и ги попитахме каква е работата.

— Лодката ни отплава нанякъде! — възмутено отвърнаха те. — Едва що излязохме да оправим въжето, и дорде да се върнем, тя отплавала!

И те изглеждаха обидени от това, което очевидно считаха за подла и неблагодарна постъпка от страна на лодката.

Намерихме им лодката-беглец на половина миля надолу, залостена в едни тръстики, и им я докарахме. Хващам се на бас, че цяла неделя не са предоставили друга такава възможност на лодката си да офейка.

Никога няма да забравя каква картинка представляваха тия двама мъжаги, като се разхождаха с въжето нагоре-надолу по брега, търсейки лодката си.

Все във връзка с тия въжета могат да се видят много смешни работи по реките. Най-често ще видиш двамина от тия, които теглят лодката, бързо да крачат по брега, целите улисани в оживен спор, а в това време на стотина ярда зад тях човекът в лодката напразно им вика да спрат и най-отчаяно размахва лопата, за да сигнализира с нея. Станала е някаква беда: кормилото се е откачило или куката се е прекатурнала, или пък шапката му е паднала във водата и бързо се влачи надолу по течението. Той им вика да спрат, отначало кротко и вежливо.

— Ей, спрете за минутка, хайде, спрете! — весело се провиква той. — Шапката ми падна в реката.

После:

— Хей! Том, Дик! Не чувате ли? — вече не тъй любезно.

След това:

— Хей, дявол да ви вземе, тъпоглави идиоти! Ей, спрете! Ах вие…!

Подир това той бързо става, почва да подскача и крещи, докато почервенее, псувайки всички и всичко. А малките момчета спират на брега, подиграват му се и го замерват с камъни, дорде да отмине край тях ведно с лодката си със скорост от четири мили в час, без да може да излезе от нея.

Много от тия неприятности могат да бъдат избегнати, ако онези, които теглят лодката, по-честичко си спомнят, че теглят лодка и не забравят сегиз-тогиз да поглеждат назад, за да видят какво става с техния човек. Най-добре е един човек да тегли лодката. Когато двама вършат това, те се заприказват и забравят, а самата лодка, която всъщност оказва нищожно съпротивление, никак не е в състояние да им напомня обстоятелството.

Като пример до каква невероятна степен двама души при въжето могат да забравят работата си, Джордж ни разказа по-късно, когато беседвахме на тая тема подир вечерята, един много интересен случай.

Той и още трима души, както ни казваше, плавали една вечер с много тежко натоварена лодка от Мейдънхед нагоре, и малко отвъд яза при Кукъм забелязали момък и девойка да вървят по крайбрежната пътечка, и двамата унесени в очевидно забавен и всепоглъщащ разговор. Двамата носели една кука от лодка, а към куката било прикрепено въжето за теглене, което се влачело подир тях с другия край във водата. Никаква лодка нямало наблизо, нито пък се виждала някъде. Трябва до едно или друго време някаква лодка да е била прикачена към въжето, в това нямало съмнение; но какво се било случило с нея, каква ужасна съдба е сполетяла и лодката, и останалите в нея хора, оставало забулено в тайна. Но каквато и да била станалата злополука, тя ни най-малко не смущавала младата дама и господина, които теглели въжето. Те държали куката, държали и въжето и очевидно считали, че вършат всичко както трябва.

Джордж се канел да извика, за да ги стресне, но в тоя момент му хрумнала една остроумна идея и той не извикал. Вместо това взел куката от лодката, пресегнал с нея и докоснал края на въжето; сетне направили примка от въжето, метнали я върху своята мачта, прибрали лопатите и взели, че седнали в задната част на лодката, като запалили и лулите си.

А момъкът и девойката влекли четиримата дебелановци и тежката им лодка чак до Марлоу.

Джордж казваше, че не бил виждал така тъжно замислени очи до момента, когато, вече при яза, младата двойка разбрала, че през последните две мили са теглили чужда лодка. Джордж мислеше, че само благодарение на възпиращото въздействие на милата девойка до него момъкът не злоупотребил с речника си.

Девойката първа се съвзела от изненадата и като дошла на себе си, плеснала с ръце и уплашено извикала:

— Ах, Хенри, тогава де ще е лелка?

— А после могли ли са да намерят старата госпожа? — попита Харис.

Джордж рече в отговор, че не знаел.

Друг пример за опасната липса на съчувствие между теглещи беше наблюдаван от нас двамата с Джордж някъде към Уолтън. Беше на онова място, гдето крайбрежната пътека леко се спуска до самата вода, а ние, застанували на отсрещния бряг, само гледахме какво става наоколо. След време се показа някаква малка лодка, теглена с неимоверна бързина по водата от як кон за влачене на шлепове, възседнат от едно съвсем малко момченце. На различни места в лодката се бяха разположили в спокойни, мечтателни пози петима младежи, като оня при кормилото изглеждаше наистина удивително спокоен.

— Ще ми се да го видя по погрешка да опъне другата връв — прошепна Джордж, когато те минаваха.

И точно в тоя момент кормчията сгреши и лодката се покатери с такъв съсък по брега, сякаш деряха четиридесет хиляди ленени чаршафа. Двама души, един кошник и три лопати веднага напуснаха лодката откъм предната й дясна страна и полегнаха на брега, а миг и половина по-късно други двама се свлякоха откъм задната част на лодката и се насадиха между куки и платнища, чанти и бутилки.

Последният човек откара още двадесетина ярда и се строполи върху главата си.

От това лодката сякаш поолекна малко и тръгна още по-леко, а малкото момче крещеше с все сила и подкара коня в галоп. Младежите се поизправиха и само се гледаха. Трябваше да минат няколко секунди, преди да разберат какво им се е случило, но когато се досетиха, те почнаха ревностно да крещят към момчето, за да спре. То обаче беше премного залисано с коня си, за да ги чуе, и ние ги гледахме как търчат подир него, докато разстоянието ги скри от поглед.

Не мога да кажа, че съжалявам за злополуката им. Наистина, бих искал с всички млади ветроглавци, които позволяват лодките им да бъдат теглени по тоя начин — а мнозина правят това — да се случат подобни произшествия. Покрай риска, на който се излагат, те застрашават и безпокоят всяка срещната лодка. Карайки с такава скорост, те не могат да не се наврат в пътя на някоя друга лодка, а и другите не могат да стоят настрана от техния. Въжето им се закача за мачтата ви и ви прекатурва, или придърпва някого в лодката, или го блъска във водата, или му раздира лицето. Най-доброто средство е да не отстъпваш от пътя си и да си готов да отблъснеш такава лодка с дебелия край на мачтата.

От всички възможни преживелици въз връзка с тегленето на лодка най-славната е момичета да ви теглят. Ето нещо, което всеки би трябвало да изпита. Момичетата теглят винаги по три; две дърпат въжето, а другата все търчи наоколо и се кикоти. Най-често започват с това, че се омотават. Оставят въжето да се оплете в краката им, а после се налага да насядат по пътеката и взаимно да се размотават, но ето че го навързват около вратовете си и почват да се задушават. Накрая обаче го изправят и хукват да бягат с него, като теглят лодката с наистина ужасна скорост. Естествено, след стотина ярда те остават без дъх и рязко спират, сядат до една в тревата и се смеят, а лодката ви се носи към средата на реката и почва да се върти още преди да разберете какво се е случило, или да можете да се заловите за лопатите. Тогава те скачат на крака и не могат да се начудят.

— Я, гледайте — казват, — отишла чак посред реката.

След това теглят доста равномерно донякъде, но изведнъж хрумва на някоя, че трябва да приповдигне роклята си с карфица, всички намаляват хода, та да се свърши тая работа, и лодката засяда в плитчините.

Наскачвате, отблъсвате я и им изкрещявате да не спират.

— Да! Какво има? — викат те отдалеч.

— Не спирайте! — ревете вие.

— Да не какво?

— Не спирайте, карайте, карайте!

— Върни се, Емилия, да видиш какво искат — казва една; и Емилия се връща и пита каква е работата.

— Какво искате? — пита тя. — Да се е случило нещо?

— Не — отвръщате, — всичко е в ред; карайте, значи, и не спирайте.

— Защо?

— А че не можем да управляваме кормилото, ако спирате така. Трябва все да държите лодката в ход.

— Да държим какво?

— В ход… Трябва да държите лодката все в движение.

— Ах, добре. Ще им кажа. Добре ли се справяме?

— Да, да, много добре, наистина; само не спирайте.

— Никак не изглежда трудно. А мислех, че ще е много мъчно.

— Не, съвсем лесно е. Трябва да поддържате равномерно темпо, това е всичко.

— Разбирам. Подайте ми червения шал. Ей там е, под възглавката.

Намирате шала и й го подавате, а дорде трае това и друга се е върнала и иска да вземе своя, а за всеки случай взимат и тоя на Мери, но Мери не го иска и те го донасят обратно, като вместо него искат някакво джебно гребенче. Минават към двадесетина минути, преди да потеглят наново, но при първия завой виждат някаква крава, та трябва да излезете от лодката и да отпъдите кравата от пътя им.

Човек не може да скучае нито една минутка в лодката, теглена от момичета.

Джордж оправи въжето подир известно време и ни влачи равномерно до Пентън Хук. Там обсъдихме важния въпрос къде да стануваме. Бяхме решили нея вечер да спим в лодката, та трябваше да спрем горе-долу там, където бяхме стигнали, или да караме отвъд Стейнз. Стори ни се, че е още твърде рано да спускаме кепенците, тъй като и слънцето беше високо в небето, и решихме да догоним Рънимийд, на три и половина мили по-нататък — едно тихо, гористо кътче край реката с удобни места за подслон.

По-късно обаче на всички ни се искаше да бяхме спрели в Пентън Хук. Три-четири мили нагоре по реката е нищо и никакво разстояние рано в някое утро, но означава изнурително гребане в края на един дълъг ден. През тези последни мили гледката никак не ви интересува. Нито приказвате, нито се смеете. Всяка половин миля от разстоянието ви се струва за две. Просто не можете да повярвате, че се намирате там, където сте, и оставате с убеждението, че картата е неточна; и след като сте се влачили повидиму още поне десетина мили, а язът още не се вижда, почвате не на шега да се опасявате да не би някой да го е задигнал и офейкал с него.

Помня как страшно се разтревожих веднъж по реката (в преносен смисъл, разбира се).[1] Бях излязъл с една девойка — моя братовчедка по майчина линия — и гребяхме надолу към Горинг. Беше доста късничко и бързахме да се приберем — поне тя бързаше да се върне. Стигнахме до яза при Бенсън в шест и половина и здрачът вече припадаше, та тя започна да се тревожи. Казваше, че трябва да се върне навреме за вечеря. Отговорих, че за такова нещо и аз вече чувствувам колко ми се иска да си бъда в къщи навреме, сетне извадих картата, която носех със себе си, за да видя точно на какво разстояние се намираме. Разбрах, че сме на миля и половина от следващия яз — Уолингфорд — и на още пет оттам до Клийв.

Всичко е в ред! — казах. — Ще прехвърлим следващия яз преди седем, а след това ни остава само още един — и като се залових за греблата, здравата загребах.

Минахме моста и малко след това я запитах дали вижда яза. Тя каза, че не вижда никакъв яз. Изпуснах едно „о“ и продължих да греба. Изминаха още пет минути и аз пак я подканих да погледне нататък.

— Не — каза тя. — Не виждам и сянката на яз.

— Ти — подзех нерешително, тъй като не исках да се докачи, — ти сигурна ли си, че знаеш какво е яз и че ще го познаеш, щом го видиш?

Тя обаче не се докачи от въпроса и рече, че щяло да бъде по-добре сам да погледна; затова отпуснах лопатите и хвърлих един поглед. В здрачевината реката се простираше право пред нас в протежение на цяла миля; и нямаше нито помен от някакъв яз.

— Кажи, не мислиш ли, че сме сбъркали пътя? — попита спътницата ми.

Не виждах как може да се случи такова нещо, но все пак подхвърлих, че може някак да сме попаднали в страничния ръкав и да вървим право към водопада.

Тази мисъл ни най-малко не я успокои и тя се разплака. Казваше, че и двамата сме щели да се удавим и че така и се падало, щом като е излязла с мен.

Наказанието изглеждаше прекомерно според мен; но братовчедката не мислеше така и искаше всичко да се свърши час по-скоро.

Опитвах се да я успокоя и да взема цялата работа на шега. По всичко изглежда, рекох й, че не сме гребали тъй бързо, както ми се е струвало, но че скоро би трябвало да стигнем до яза; и изкарах още една миля с греблата.

Сега вече и аз самият започнах да нервнича. Пак разгледах картата. Ето го Уолингфордският яз, ясно означен, на миля и половина от тоя на Бенсън. Беше добра, благонадеждна карта; и при това аз сам си спомнях яза. На два пъти бях минавал през него. Къде ли се намирахме? Какво ни бе сполетяло? Почнах да мисля, че всичко ще е сън, че в същност спя в леглото си и че ще се събудя подир една минутка, за да ми кажат, че вече минава десет часа.

Попитах братовчедка си дали не мисли, че това може да е сън, а тя отговори, че сама на свой ред се канела да ми зададе същия въпрос; сетне и двамата взехме да се чудим дали не спим и ако това е така, кой от двама ни наистина сънува и кой ще е сънуваният; та стана много интересно.

Аз обаче все гребях и все никакъв яз не се виждаше, а реката ставаше все по-мрачна и тайнствена под плътнеещите сенки на нощта, та нещата започваха да изглеждат чудновати и пълни с угроза. Дойде ми на ум за таласъми и караконджовци, за блуждаещи огньове и за ония зли девойки, които стоят цели нощи по скалите и примамват хората във водовъртежи и други подобни; и ми се прииска да съм бил по-добър човек и да знаех повече религиозни песни; и тъкмо посред тия размишления дочух благословената мелодия на „Карай да върви“[2], лошо свирена на хармоника, и разбрах, че сме спасени.

Обикновено не се възхищавам от свирня на хармоника, но ах, колко хубава се стори и на двама ни тази мелодия тогава — много, много по-хубава от гласа на Орфей, от лютнята на Аполон или от всяко подобно нещо, което би могло да прозвучи. Някаква небесна мелодия при тогавашното ни душевно състояние само щеше още повече да ни разтревожи. А една прочувствена хармония, изпълнена както трябва, щеше да ни се стори като предупредителен зов на духовете и ние бихме загубили всякаква надежда. Но в съзвучията на „Карай да върви“, изтърсени на пресекулки и с неволни вариации из един хъхрещ акордеон, имаше нещо твърде човешко и успокоително.

Милите звуци се приближаваха и скоро лодката, от която те биваха изфабрикувани, се приравни с нас.

В нея се бе сместила една компания моми и момци из крайните лондонски квартали, излезли да се разходят с лодка по луна. (Нямаше никаква луна, но не и по тяхна вина.) Никога през живота си не съм виждал по-приветливи и обични хора. Викнах в поздрав и ги попитах дали биха могли да ме насочат към Уолингфордския яз; и обясних, че го търся вече цели два часа.

— Уолингфордският яз! — възкликнаха те. — Да те чува господ, господине, има май повече и от година, откак го вдигнаха. Няма вече Уолингфордски яз, господине. Сега сте близо до Клийв. Чуваш ли, Бил, просто ми иде да си изям шапката — тоя господин търси Уолингфордския яз!

Само това не ми беше дошло на ум. Искаше ми се да се хвърля в прегръдките на всеки един от тях и да ги благословя; но тъкмо на това място по реката имаше твърде силно течение и това бе невъзможно, тъй че трябваше да се задоволя с няколко хладни благодарствени думи.

Поблагодарихме им отново и отново, казахме колко приятна е тая нощ, пожелахме им приятно возене и аз май поканих всички да ми гостуват цяла седмица, а братовчедка ми ги увери колко много ще се радва майка й да се запознае с тях. Сетне двамата с нея изпяхме „Войнишкия хор“ из „Фауст“ и в края на краищата пак се прибрахме в къщи навреме за вечеря.

Бележки

[1] Непреводима игра на думи — в случая „разтревожен“ значи и „прекатурен“ — Б.пр.

[2] Някаква модна улична песен. — Б.пр.