Джеръм К. Джеръм
Трима души в една лодка (11)

(без да става дума за кучето)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Men in a Boat (To Say Nothing of the Dog), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 51 гласа)
Сканиране
noisy (25.07.2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
forri (2011 г.)

Издание:

Джером К. Джером. Трима души в една лодка (без да става дума за кучето)

Преводач: Асен. Г. Христофоров

Редактор: Ася Къдрева

Художник: Александър Денков

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна, 1980 г.


Глава X

Първата нощ — Под платнището — Зов за помощ — Опакост на чайниците и как се преодолява тя — Вечеря — Как да се чувствуваш добродетелен — Търси се богато обзаведен, добре пресушен необитаем остров, за предпочитане към южната половина на Тихия океан — Глума, случила се с бащата на Джордж — Една неспокойна нощ

На Харис и мене почна да ни се струва, че и язът при Бел Уейф трябва да е бил вдигнат по същия начин. Джордж ни беше теглил до Стейнз и ние затеглихме лодката оттам нагоре, но ни се струваше, че влачим петдесетина тона подире си и че сме извървели четиридесет мили. Беше седем и половина, когато сколасахме, сетне всички се качихме в лодката и почнахме да гребем покрай левия бряг, като търсехме удобно място, за да се изтеглим на суша.

Изпървом бяхме намислили да продължим до остров Магна Харта, едно хубавичко кътче по реката, гдето тя лъкатуши през долина с мека зеленина, и да застануваме в някое от многото живописни заливчета, които се срещат по тоя мъничък бряг. Но някак вече не изпитвахме такъв силен копнеж по живописното, както в по-ранните часове на деня. Ивица вода между шлеп за въглища и бензинова станция щеше напълно да ни задоволи през тая нощ. Не бяхме петимни за хубави гледки. Искахме да се навечеряме и да си легнем. И все пак откарахме лодката до набелязаното място — наричат го „Пикникпойнт“ — и се настанихме в чудно местенце под бряст-великан, за чиито разклонени корени привързахме лодката.

Сетне щяхме да вечеряме (бихме минали без чай, за да спестим времето), но Джордж се противопостави; по-добре щяло да бъде първо да опънем платнището още преди да е станало съвсем тъмно, та да виждаме какво вършим. Тогава, казва, ще сме си свършили всичката работа и ще седнем да ядем с леко сърце.

Много повече време ни бе нужно да опънем това платнище, изглеждаше много проста работа. Взимате пет железни дъги, прилични на огромни полуобръчи за крокет, и ги залоствате над лодката, сетне разстилате платнището върху тях и го привързвате отдолу: работа за десетина минути, мислехме си.

Излезе, че недооценяваме трудностите.

Взехме дъгите и почнахме да ги пускаме в направените за тях дупки. Едва ли ще помислите, че това е опасна работа; но сега, като хвърлям поглед назад, просто недоумявам как някой от нас е останал жив, за да разказва случката. Това не бяха дъги, а демони. Първо на първо, никак не искаха да се вместят в дупките си, та трябваше да скачаме върху тях, да ги ритаме и да ги чукаме с куката на лодката; а щом влезнаха, веднага пролича, че сме натикали всяка дъга не в нарочно направените за нея дупки, и затова трябваше отново да ги измъкваме.

Но те не искаха да излязат, дорде двама от нас не отиваха да се преборят с тях към пет минути, когато изведнъж отскачаха, опитвайки се да ни хвърлят във водата, та да се удавим. Имаха щипки по средата и когато не внимавахме, те ни щипеха с тях по деликатните части на тялото; и докато се боричкахме с единия край на дъгата, опитвайки се да го накараме да си изпълни предназначението, другият край най-подло се извърташе зад нас и цапваше някого по главата.

Най-сетне ги поставихме и сега оставаше само да нагласим покривалото върху тях. Джордж го разгъна и завърза единия край на носа на лодката. Харис застана в средата, за да го поеме от Джордж и да го търкулне към мен, готов да го прихвана в задната част на лодката. Трябваше да мине доста време, преди то да стигне до мен. Джордж се справи много добре, но тая работа беше нова за Харис и той я обърка.

Не знам как я обърка, пък и той не можеше да каже; но по един или друг тайнствен начин той успя, след десетина минути на свръхчовешки усилия, да се омотае цял в платнището. Така здраво се беше усукал и оплел, и замотал, че не можеше да се измъкне. Той естествено правеше отчаяни усилия да си възвърне свободата — рожденото право на всеки англичанин — и в тия опити (научих това отсетне) прекатурнал Джордж; а тогава и Джордж, ругаейки Хариса, също започна да се боричка, но сам се оплете и замота.

Аз оставах в пълно неведение, докато траеше това. Нищо не разбирах от тая работа. Бяха ми казали да стоя на мястото си и да чакам, дорде платнището стигне до мен, тъй че и аз, и Монтморенси стояхме там и чакахме, един от друг по-прилежно. Виждахме колко рязко отскача платнището и как се надига насам-натам, ала ни се струваше, че това влиза в общия план на действие, и не се намесвахме.

Дочувахме и доста приглушени думи да идват изпод платнището, та помислихме, че работата им никак не спори, и решихме да изчакаме нещата някак да се поизправят и тогава да се намесим.

Почакахме доста време, но всичко сякаш ставаше все по-заплетено и забъркано, докато по едно време главата на Джордж се провря с гърчене отвъд страничната дъска на лодката и заговори.

— Подай ръка, ей ти, заплес такъв — каза тя, — стоиш като препарирана птица, а виждаш, че и двамата се задушаваме, глупак с глупаците!

Не е било да ме викат на помощ и да не се отзова, тъй че отидох и ги размотах; и май тъкмо навреме, защото Харис бе станал почти син в лицето.

Трябваше здравата да се потрудим още половин час подир това, преди платнището да бъде закрепено както си следва, сетне поразтребихме палубата и извадихме нещата за вечеря. Турихме чайника да възвира при носа на лодката, отдръпнахме се към кормилото, уж да не го забелязваме, и захванахме да подреждаме другите неща.

Няма друг начин да накарате чайника да възври в лодка. Ако види, че го чакате и сте нетърпеливи, никога няма да засвири. Трябва да се махнете и да започнете яденето, сякаш и на ум не ви е идвало да пиете чай. Тогава скоро ще го чуете да пръска, пощръклява от нетърпение да бъде превърнат в чай.

Добре ще е също така, ако наистина сте се разбързали, да си поприказвате на висок глас и да казвате, че никак не ви се пие чай и че няма да вземете нито една чашка. Отивате близо до чайника, така че да може да дочува думите ви, а сетне извиквате: „Не искам чай, а ти, Джордж?“ Тогава Джордж извиква: „Не, не обичам чай; я по-добре да си направим лимонада — чаят е тъй несмилаем.“ Сега вече чайникът прекипява и загасява спиртника.

Ние възприехме това безобидно измамничество, вследствие на което чаят бе готов тъкмо когато привършвахме с другите приготовления.

Вечерята хвана място.

Цели тридесет и пет минути никакъв друг звук не се чуваше надлъж и нашир в лодката, освен тракането на вилици и ножове по глинени прибори и равномерното дъвчене на четири чифта челюсти. След тридесет и пет минути Харис каза едно „ах“, измъкна левия си крак изпод седалището си и вместо него пъхна десния на същото място.

Пет минути по-късно и Джордж каза „ах“ и захвърли чинията си на брега; а след други три минути Монтморенси прояви първия признак на доволство, откакто бяхме тръгнали, полегна на лявата си страна и проточи крака; и аз казах „ах“, извих глава назад и я блъснах в една от дъгите, но не обърнах внимание на това. Даже и не изпсувах.

Колко добър се чувствува човек при пълен стомах — колко доволен от себе си и от целия свят! Хора, които са проверили това на практика, ме уверяват, че чистата съвест правела човека много щастлив и много доволен; но и пълният стомах ще свърши тая работа не по-зле, при това по-евтино и по-лесно. Всеки се чувствува склонен да прощава и е тъй великодушен след изобилен и добре смлян обед — тъй благодарен и тъй мекосърдечен.

Странно, наистина е странно каква власт над разума упражняват храносмилателните ни органи. Не можем нито да работим, нито да мислим, освен по волята на своя стомах. Той направлява и чувствата, и страстите ни. След яйца и шунка той казва: „Работи!“ След бифтек и бира казва: „Спи!“ След чаша чай (две пълни лъжички за всяка чаша, и не го оставяйте да кисне повече от три минути), той казва на мозъка: „Хайде, стани да покажеш силата си. Бъди и красноречив, и мъдър, и нежен; вниквай с ясен поглед в природата и живота; разпери белите криле на тръпнещата мисъл и се извисявай като божествен дух над въртящия се под тебе свят, нагоре и нагоре през дълги алеи от пламтящи звезди до самите двери на вечността!“

След топли понички той казва: „Бъди муден и бездушен като добитък в полето — безмозъчно животно с тъп поглед, в който не проблясва нито един лъч на мисъл, на страх или надежда, на обич или живот.“ А след коняк, взет в достатъчно количество, той казва: „Хайде, глупецо, хили се и преплитай крака, та тебеподобните да се разсмиват — отдавай се на безумия, изфъфляй безсмислени звуци и показвай какъв безпомощен глупак е нещастникът, чиито ум и воля лежат удавени, като малки котенца едно от друго, в два пръста спирт.“

Ние наистина сме същински и безнадеждни роби на стомаха си. Не се отплесвайте по нравственост и справедливост, приятели мои; зорко следете стомаха си, хранете го внимателно и с мярка. Тогава добродетелта и задоволството ще дойдат да зацаруват в сърцето на всеки, несподирени чрез усилие от негова страна; и той ще бъде добър гражданин, любещ съпруг и нежен баща — набожен и благороден човек.

Преди да вечеряме, Харис, Джордж и аз бяхме сприхави, заядливи и в лошо настроение; след вечерята седяхме и се усмихвахме един на друг, а също и на кучето. Обичахме се един друг, обичахме и целия свят. Като се движеше насам-натам, Харис стъпи върху мазола на Джордж. Това да беше станало преди вечерята, Джордж щеше да изсипе такива благословии и пожелания за бъдещата орис на Харис в тоя и оня свят, че тръпки биха полазили всеки трезв човек. А сега той каза:

— Кротко, приятелю; пази мазола.

А Харис, вместо да изтъкне с най-любезния си тон, че човек не може да не стъпи върху една или друга част от крака на Джордж, щом трябва изобщо да мръдне от мястото си на десетина ярда от седналия Джордж, добавяйки, че с тия дълги крака Джордж въобще не трябва да се качва в лодка с обикновени размери, и вместо да го посъветва да ги метне през борда, както би сторил преди вечерята, сега рече:

— Много съжалявам, драги; боли ли?

— Никак! — отвърна Джордж, сетне добави, че грешката била негова; а Харис взе вината върху себе си.

Просто да ти е драго да ги слушаш.

Запалихме лулите и насядахме, загледани навън към тихата нощ, и се разприказвахме.

Джордж се питаше защо да не можем винаги да бъдем така — далече от света, от неговите грехове и изкушения, повели трезв и мирен живот, отдадени на добрини. Аз казах, че неведнъж съм копнял тъкмо за тия неща; и поведохме разговор около възможността да се вдигнем някъде далече, ние четиримата, в някой удобен, добре обзаведен необитаван остров и да заживеем там в горите.

Харис каза, че бедата при тия пустинни острови, доколкото бил чувал, се криела в голямата влага: но Джордж каза, че не били влажни, ако се отводнят, както трябва.

Сетне разговорът се завъртя около дренажите и това подсети Джордж за нещо много смешно, случило се веднъж с баща му. Той заразправя, че баща му пътувал с някакъв друг човек през Уелз, че спрели една нощ в малък хан, гдето имало и други хора, че влезли в тяхната компания и с тях прекарали вечерта.

Хубаво се повеселили, стояли до късно и дорде станало време да си лягат, те двамата (тогава бащата на Джордж бил съвсем млад) също понаправили малко глава. Те (бащата на Джордж и приятелят на Джорджовия баща) трябвало да спят в обща стая, но в различни легла. Взели свещта и се качили горе. На влизане в стаята свещта се наклонила към стената и угаснала, та трябвало да се събличат на тъмно и пипнешком да се доберат до леглата. Така и сторили: но вместо да се настанят в отделни легла, както смятали, че правят, и двамата пролазили в същото легло, без да си дават сметка за това — единият се настанил с главата в горния край на леглото, а другият се промъкнал в него откъм обратната страна на компаса и легнал с крака върху възглавката.

Мълчали известно време, а после бащата на Джордж се обадил:

— Джоу!

— Какво има, Том? — отекнал гласът на Джоу от другия край на леглото.

— Слушай, в леглото ми има човек — казал бащата на Джордж. — Ей и краката му върху възглавницата ми.

— Я гледай, просто невероятно, Том — отвърнал другият. — Да не се казвам Джоу, ако и в моето легло няма друг човек!

— И какво ще правиш? — запитал бащата на Джордж.

— Какво ли? Ще го изритам навън — отвърнал Джоу.

— И аз! — доблестно заявил бащата на Джордж.

Започнало кратко боричкане, което завършило с две тежки тупвания на пода, и тогава нечий глас се обадил доста натъжено:

— Ей, Том!

— Да!

— Ти как се справи?

— А че, да си призная, моят човек изрита мене.

— И моичкият мен! Слушай, това ханче нещо не ми харесва, а на тебе?

Тогава Харис запита как се е казвало въпросното ханче.

— „Свиня и свирка“ — рече Джордж. — Защо?

— Не, не било същото — отвърна Харис.

— Какво искаш да кажеш? — полюбопитствува Джордж.

— Странно, наистина — смотолеви Харис, — но съвсем същото нещо станало веднъж и с моя баща в някакво провинциално ханче. Често ми е разказвал случката. Та си мислех да не е било същото ханче.

Легнахме си в десет нея нощ и си мислех, че ще спя добре, понеже бях уморен; но останах излъган. По правило, щом се съблека и сложа глава върху възглавката, някой почва да удря на вратата и казва, че е осем и половина: но тая нощ всичко вървеше наопаки: новата обстановка, коравата лодка, свитото положение (лежах с крака под една седалка и с глава върху друга), плисъкът на водата край лодката и шумоленето на клоните от ветреца все ме смущаваха и безпокояха.

Все пак съм поспал някой и друг час, но за беда някаква част на лодката като че ли бе израснала през нощта — защото положително я нямаше там преди тръгването ни, а на утрото вече беше изчезнала — и все се впиваше в гръбнака. Спал съм така до едно време, а ми се беше присънило, че съм глътнал една златна лира и сега дълбаят дупка в гърба ми със свредел, за да я извадят. Намирах това за много нелюбезно от тяхна страна и им казах, че ще остане да им дължа тая сума и че ще си я получат в края на месеца. Но те не искаха и да чуят за това, като твърдяха, че било далече по-добре веднага да си я получат, понеже в другия случай щели да се натрупат много лихви. По едно време грозно им се разсърдих и ги наредих както трябва, но те пък тъй болезнено завъртяха свредела, че се събудих.

В лодката беше душно и главата ме болеше, та реших да поизляза малко в свежата нощ. Наметнах каквито дрехи ми попаднаха под ръка — едни мои, други на Джордж или Харис — и се промъкнах изпод платнището на брега.

Беше великолепна нощ. Месецът бе излязъл и оставил притихналата земя насаме със звездите. Изглеждаше като че ли в тишината и покоя, докато ние, нейните деца, се унасяме в сън, те се разговарят с нея, тяхната сестра — разговарят за велики тайни с гласове неизмеримо дълбоки за недоразвитото човешко ухо.

Те ни изпълват с благоговеен страх, тия чудни звезди, тъй студени и толкова светли. Ние приличаме на деца, заблудили се с малките си крачка в мъждиво осветения храм на бога, когото са били приучени да почитат, ала сами не познават; и застанали там, където кънтящият свод се извисява над дълга ивица от бледи лъчи, те поглеждат нагоре полуобнадеждени и полууплашени да не би да зърнат някакво страшно витаещо явление.

И все пак нощта изглежда тъй наситена с утеха и сила. В нейното всеобхватно присъствие дребните ни грижи се отдръпват засрамени. Денят е бил тъй пълен с грижи и ядове, а и сърцата ни са били така препълнени със злини и горчиви помисли, че и светът ни се е струвал много жесток и несправедлив към нас. Но ето че Нощта, като някоя велика и любеща майка, кротко слага ръка върху трескавите ни чела, повдига мъничките ни, изпонамокрени от сълзи лица нагоре към своето и ни се усмихва; и макар да не говори, ние знаем какво би искала да ни каже, притискаме пламнали страни до гърдите й и мъката изчезва.

Понякога мъката ни е много дълбока и тленна, а ние стоим съвсем смълчани пред нея, защото няма думи за такава болка, а само стенания. Сърцето на нощта е изпълнено със състрадание към нас; тя не може да смекчи болката ни, взима ръката ни; взима ръката ни в своята и малкият свят става съвсем малък, като остава далеч под нас, а ние, понесени върху нейните тъмни криле, навлизаме за миг в присъствието на нещо много по-могъщо от нея и в чудната светлина на това велико всемогъщие, човешкият живот се разтваря като книга пред нас и ние разбираме, че и мъка, и грижи не са друго, а ангели божи.

Само ония, които са носили короната на страданията, могат да стоят с отворени очи пред тая чудна светлина; но и те, когато се завърнат, не трябва да говорят за нея и да разправят за тайната, която са узнали.

Някога, преди много, много години, отбор добри рицари минавали през една непозната страна и пътят им вървял през гъста гора, пълна с преплитащи се едри и яки шипкови храсти, които раздирали месата на тия, що се губели из нея. А листата на дърветата в тая гора били много тъмни и тъй сгъстени, че нито един лъч не проникнал през клоните, за да просветли мрачевината и да разсее тая печал.

И като минавали през тая тъмна гора, един от рицарите конници се откъснал от другарите си, залутал се много надалече и вече не се върнал при тях; а те, дълбоко нажалени, продължили да яздят нататък без него и го оплаквали като мъртъв.

И така, когато пристигнали в прекрасния замък, към който били тръгнали, те поостанали в него доста дни, за да се веселят; но в една от тия нощи, както си седели в приятна немара край едрите горящи пънове в огромното огнище и пиели вино до насита, пристигнал загубилият се техен другар и ги поздравил. Дрехите му били изпокъсани като на просяк и много дълбоки рани зеели по нежното му тяло, ала лицето му се озарявало от велика радост.

Заразпитвали го и поискали да узнаят патилата му; и той им разказал как бил загубил пътя си в тъмната гора и как се лутал много дни и нощи, докато накрая, целият в кърви и рани, се проснал на земята в очакване на смъртта.

Но ето че тъкмо тогава, когато бил вече на умиране, из страшния мрак към него се приближила стройна девойка, хванала го за ръка и го повела по околни, никому непознати пътечки, докато през горската тъма пробляснала някаква светлина, спрямо която и дневната светлина би изглеждала като малка лампа пред слънцето; и в тая чудна светлина изтощеният пътник видял като в просъница някакво видение — толкова величествено и красиво му се сторило то, че забравил и кърви, и рани, а стоял като омаян, изпълнен с радост, по-дълбока от морето, чиито дълбини никой не може да измери.

Но видението изчезнало, а рицарят коленичил на земята и благодарил на добрия светец, който бил заблудил стъпките му в тая мрачна гора, за да може да зърне скритото в нея видение.

Името на тъмната гора е Мъка; но за видението, което е съгледал в нея добрият рицар, не бива ни да се говори, ни да се разправя.