Джеръм К. Джеръм
Трима души в една лодка (3)

(без да става дума за кучето)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Men in a Boat (To Say Nothing of the Dog), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 51 гласа)
Сканиране
noisy (25.07.2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
forri (2011 г.)

Издание:

Джером К. Джером. Трима души в една лодка (без да става дума за кучето)

Преводач: Асен. Г. Христофоров

Редактор: Ася Къдрева

Художник: Александър Денков

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна, 1980 г.


Глава II

Обсъждане на плана — Прелестите на лагеруването под открито небе в ясни нощи — Същото при дъждовни нощи — Компромисно решение — Първи впечатления от Монтморенси — Опасения, че той е твърде добър за тоя свят, впоследствие отхвърлени като неоснователни — Съвещанието се отлага

Разгънахме картите и заобсъждахме плана.

Решихме да потеглим в следващата събота от Кингстън. Двамата с Харис трябваше да отидем там още на утрото и да откараме лодката нагоре до Чъртси, а Джордж, който не можеше да напусне Сити преди пладне (Джордж дреме в някаква банка всеки ден от десет до четири часа, освен в съботните дни, когато го разбуждат и го изкарват навън в два часа) щеше да ни срещне на това място.

На открито ли да нощуваме, или да спим в странноприемници?

Джордж и аз държахме да нощуваме на открито. И двамата подчертавахме колко непринудено, свободно и патриархално би било това.

Златистият спомен за мъртвото слънце бавно гасне в сърцата на хладните и тъжни облаци. Притихнали досущ като тъгуващи деца, птичките са престанали да чуруликат и само жалният зов на блатната патица и резкият крясък на водния дърдавец нарушават благоговейната тишина над водната пелена, гдето чезнещият ден изпуска сетния си дъх.

Откъм тъмните гори по двата насрещни бряга пролазват сиви сенки — тия призрачни войни на нощта — и с безшумни крачки прокуждат последните отреди на деня, за да отминат с нечути и невидими стъпки над разлюляната острица и въздишащата тръстика. Тогава нощта, разположила се в своя мрачен престол, разстила черните си крила над тъмнеещия свят и властвува в безмълвие и тишина от призрачните си чертози, едва осветени от бледите звезди.

Тогава ще вкараме нашата малка лодка в някое тихо заливче и ще поставим палатката, а после ще сготвим скромната си вечеря и ще се нахраним. Сетне иде време да напълним и запалим лулите, да поведем тих и непринуден разговор. Постихне ли разговорът, водата приплисва край лодката и реката подема чудна приказка за далечни времена и тайнствени неща, тихо тананикайки старата детска песничка, която тя пее от хиляди години насам и ще пее още хиляди години, дорде гласът й стане немощен и хрипкав — една песен, както се струва нам, научили се да обичаме постоянно променящия се лик на реката и свикнали да почиваме в нейните леко разлюлени гърди, която ние сякаш разбираме, макар и да не можем разказа с думи какво гласи тя.

И тъй, ние седим в реката, близо до брега, а месецът, който също я обича, се килва ниско, за да й отправи братска целувка, а после я притиска в сребърните си обятия. Ние гледаме как струят водите, винаги пеещи и шепнещи, устремени нататък, към своя повелител океана, докато накрая гласовете ни замират, лулите загасват и ние — най-обикновени и посредствени млади хора, биваме преизпълнени от тъжни и нежни мисли и вече не изпитваме желание да разговаряме. Тогава се разсмиваме, изправяме се, изтърсваме пепелта от угасналите лули и си пожелаваме „лека нощ“. Тъй, приспивани от приплискващите води и шепота на близките дървета, ние заспиваме под едрите притихнали звезди и сънуваме, че светът е отново млад — млад и прекрасен, както е бил някога, преди дългите векове на грижи и тревоги да набраздят хубавото лице на земята, а греховете и безумствата на нейните чада да състарят любещото й сърце, — прекрасна, каквато е била в онези отминали дни, когато още млада майка, земята е приспивала децата си върху широката си гръд, дълго преди преструвките на една външна цивилизация да ни отвлекат от нейните топли обятия, а хапливите насмешки на престореността да ни заставят да се срамуваме от простия живот, който сме водили в нейното лоно, и от простите, но величествени жилища, в които са се раждали първите хора преди много хилядолетия.

— А какво ще правим, ако завали? — запита Харис.

Харис изобщо не може да се въодушеви. У Харис няма нито капка поезия или нещо като неудържим порив към непостижимото. Харис никога не плаче, „без сам да знае защо“. Ако очите на Харис се насълзят, човек би могъл спокойно да се обзаложи, че той е ял суров лук или че е сложил повечко горчица върху пържолата си.

Попаднете ли някоя нощ край брега на морето с Харис и кажете ли му: „Нима не долавяш тайнствени шумове? Навярно русалките пеят в морските глъбини дълбоко под разлюлените вълни или тъжни духове редят погребални песни над телата на бледи удавници, обгърнати от водорасли“ — Харис ще ви хване под ръка и ще каже: „Зная какво става с тебе, драги приятелю. Ти си настинал. Хайде, тръгвай с мен! Знам едно местенце тук наблизо, гдето можеш да поръчаш такова шотландско уиски, каквото изобщо не си вкусвал до днес. То веднага ще те оправи.“

Харис винаги знае някакво местенце на две-три крачки, гдето можете да намерите нещо превъзходно за пиене. Понякога ми се струва, че дори да срещнете Харис горе в рая (ако това изобщо би било възможно), той веднага ще ви приветствува с тия думи:

— Тъй се радвам да те видя тук, стари приятелю! Открих едно прекрасно местенце само на няколко крачки, гдето ще можем да си набавим наистина първокачествен нектар.

Но в дадения случай, във връзка с нощуването на открито, неговият практически поглед върху нещата ни подсети много навреме за тая подробност. Не е приятно да нощуваш на открито в дъждовно време.

Настане вечер. До кости сте мокър, а в дъното на лодката се е набрала два инча вода и всички вещи са овлажнели. Намирате някакво място край брега, което не е чак дотам кално, колкото някои от другите места, които сте видели в дъжда. Там закотвяте лодката и измъквате палатката, а двама от вас се заемат да я поставят.

Нагизнала от влагата, палатката тежи, а краищата й се развяват, струпват се върху тебе, обвиват главата ти и просто те вбесяват. Дъждът се сипе неспирно. Достатъчно трудно е да издигнеш палатка дори при хубаво време, но при дъжд задачата е достойна за някой Херкулес. Струва ти се, че вместо да помага, другият просто се прави на глупав. Тъкмо успееш здравата да закрепиш твоята страна и ето че той повдига своя край и проваля всичко.

— Хей, какво става с тебе? — викаш по него.

— А с тебе какво става? — отвръща той. — Я пускай края!

— Не го дърпай! — крещиш ти. — Не виждаш ли, че обърка цялата работа, магаре такова!

— Не, не аз! — вика той в отговор. — Отпусни твоя край!

— Казвам ти, че ти обърка цялата работа! — дереш гърло по него и ти се ще да можеш някак да го пипнеш, после тъй силно издърпваш въжетата, че колчетата изхвръкват до едно откъм неговата страна.

— Идиот такъв! — чуваш го да мърмори, после усещаш отчаяно дръпване на въжетата и палатката пада откъм твоята страна.

Тогава изпускаш чукчето и тръгваш да обходиш палатката, за да му кажеш какво мислиш за него, а в същото време и той тръгва да обходи палатката от другата страна, за да се обясни по въпроса. Двамата вървите в кръг един подир друг и се ругаете взаимно, докато накрая палатката изведнъж се събаря, а вие стоите край развалините и се гледате известно време, после възмутено възклицавате в един глас:

— На сега! Нали ти казвах!

В това време третият от вас, който е изгребвал водата от лодката и е напълнил догоре ръкава си, ругае неспирно от десет минути вече и иска да знае за какъв дявол двамата се въртите като смахнати край платнището и защо още не сте издигнали тая глупава палатка.

Най-после тя смогва да се издигне по някакъв начин и вие почвате да пренасяте нещата. Няма смисъл да се опитвате да накладете огън, затова запалвате малката спиртна печка и сядате край нея.

Основното ястие в менюто за вечерята е дъждовна вода. Две трети от хляба се състои от вода, месната баница е богато напоена с нея, а сладкото, маслото, солта и кафето са тъй примесени с вода, че представляват готова супа.

Едва след вечерята откриваш, че тютюнът е овлажнял и не може да се запали. За щастие, имаш нейде бутилка с онова вещество, което опиянява и развеселява, стига да бъде взето в подходящи количества, а това възвръща интереса ти към живота в достатъчна степен, за да те накара да си легнеш.

Присънва ти се, че цял слон е седнал върху гърдите ти. После някакъв вулкан изригва и те захвърля в дъното на морето, а слонът продължава да спи спокойно върху гърдите ти. Събуждаш се изпълнен от съзнанието, че нещо страшно се е случило. Първото ти впечатление е, че е дошъл свършекът на света, но сетне се досещаш, че това не може да бъде, и ти иде на ум за крадци и убийци или за пожар. Даваш израз на тая мисъл по обичайния начин, но отнийде не иде помощ. Вместо това стотици хора почват да те ритат и ти чувствуваш, че те душат.

Изглежда, че и някой друг е пострадал. Едва дочуваш неговите сподавени стенания, идещи изпод кревата ти. Решаваш скъпо да продадеш живота си и започваш отчаяна борба, като удряш наляво и надясно с ръце и крака и неспирно надаваш страшни викове, докато накрая нещо поддава и главата ти излиза на свеж въздух. На две стъпки встрани едва разпознаваш някакъв полуоблечен главорез, готов да те заколи, и вече събираш сили за борба на живот и смърт с него, когато започва да ти се струва, че насреща е Джим.

— Ах, ти ли си? — казва той, познал те в същия миг.

— Да — отговаряш и разтриваш очи. — Но какво се е случило?

— Тая проклета палатка май се събори — отвръща той. — Но къде е Бил?

Тогава двамата надавате глас и крещите: „Бил!“ — а земята под вас почва да се люлее и сподавеният глас, достигнал до ухото ти преди малко, отвръща изпод развалините:

— Я слизай от главата ми, дявол да те вземе!

И Бил си проправя път навън — изкалян, изпотъпкан и жалък, при това в твърде войнствено настроение, понеже очевидно счита, че цялата работа е била нарочно скроена.

На утрото и тримата сте без глас, понеже сте се простудили здравата през нощта. Освен това, всички сте станали доста раздразнителни и се ругаете един друг с дрезгав шепот през време на закуската.

И тъй, ние решихме да спим на открито през ясните нощи, но да нощуваме в хотели, странноприемници и ханчета в дъждовно време, или поне за разнообразие, както правят порядъчните хора.

Монтморенси посрещна това компромисно решение с велегласно одобрение. Той не копнее за романтично усамотение. Той предпочита нещо шумно; и колкото по-долнопробно е развлечението, толкова по-весел става той. Погледнете ли Монтморенси, вам ще се стори, че той е ангел, по една или друга причина скрит от човечеството и изпратен на земята в образа на малък фокстериер. Външният му вид е тъй безобиден и той сякаш ви казва: „Ах, колко е лош светът и как бих искал да го направя по-добър и благороден“ — нещо, което предизвиква сълзи на умиление в очите на набожни стари дами и господа.

Изпървом, когато Монтморенси дойде да живее на мои разноски, аз изобщо не мислех, че ще мога да го задържа дълго време у дома. Тъй, както си седеше върху килима в стаята, аз го гледах и си мислех: „Ех, това куче няма да живее дълго. То ще се възнесе с колесница към небето и тъй ще се свърши с него!“ Но когато заплатих за една дузина удушени от него кокошки; когато го издърпах за козината на врата, макар да ръмжеше и да дращеше с нокти, от сто и четиринадесетата улична схватка; когато ми представиха за преглед една мъртва котка, донесена от някаква разярена жена, която ме нарече убиец; когато един от съседите ми, живущ през една врата от моята, ме даде под съд, загдето държа на свобода някакъв свиреп пес, който го принудил еднаж, в една студена нощ, да стои като закован повече от два часа в барачката в собствения си двор, без да смее да си покаже носа навън; и когато научих, че градинарят бил спечелил тридесет шилинга, хващайки се на облог, без мое знание, колко плъха ще убие Монтморенси в определено време, тогава почна да ми се струва, че той в края на краищата ще поживее още доста на тоя свят.

Да се шляе край някоя конюшня, да събере цяла глутница от най-отвратителните псета, каквито има в града, и да ги поведе на поход към крайните квартали, за да се бият с други невзрачни кучета, е основният смисъл на живота за Монтморенси и тъкмо затова, както вече забелязах, той посрещна намека за странноприемниците и ханчетата с най-живо одобрение.

Еднаж разрешили въпроса за нощуването по начин, който задоволяваше и четиримата, оставаше да обсъдим само едно — какво би трябвало да вземем със себе си. Бяхме започнали да разискваме въпроса, когато Харис заяви, че толкова приказки му стигат за една вечер, а после предложи да излезем и да понаквасим гърло. Той бил открил едно местенце само на няколко крачки оттук, гдето сме могли да получим истинско ирландско уиски.

Джордж каза, че е жаден (не помня случай той да не е бил жаден), и понеже нещо ми подсказваше, че малко уиски — топло и с парче лимон — ще окаже благотворно въздействие на болестта ми, разискванията бяха отложени по общо съгласие за следващата вечер, а присъствуващите на събранието сложиха шапките си и излязоха на улицата.