Клайв Стейпълс Луис
Принц Каспиан (8)

Глава осма
Как напуснаха острова

— И така — продължи Тръмпкин (защото вече се досещаш, че именно той разказваше историята на четирите деца в разрушената зала на Каир Паравел), — сложих комат хляб в джоба, оставих всичките си оръжия освен камата и поех през гората в сивото утро. Вървях много часове, по едно време чух непознат звук. Не, няма да го забравя, докато съм жив. Носеше се навсякъде из въздуха — тътнещ като гръмотевица, но несравнимо по-продължителен, студен и сладък като музика, която се носи над водата, но и така силен, че разтърсваше гората. Помислих си: „Ако това не е рогът, то тогава аз съм заек.“ И миг след това се зачудих защо не го е надул по-рано…

— По кое време се случи? — попита Едмънд.

— Между девет и десет часа — отвърна Тръмпкин.

— Точно когато бяхме на гарата! — възкликнаха едновременно децата и се спогледаха с грейнали очи.

— Моля те, продължавай! — подкани Луси джуджето.

— Е, както казах, зачудих се, но продължих да вървя напред. Не се спрях цяла нощ. А после утрото настъпи и сякаш бях оглупял като великан. Реших за по-напряко да мина през открита местност, вместо да заобиколя големия завой на реката. И ме хванаха.

И то не войниците от армията, а стражите на един надут стар глупак — пазач на малък замък, който е последното укрепление на Мираз към брега. Няма нужда да ви казвам, че не изтръгнаха и думичка истина от мен, но аз съм джудже и това им стигаше. Но всъщност това, че пазачът се оказа надут стар глупак беше в моя полза. Всеки друг на негово място щеше да ми види сметката веднага. За него обаче най-важното беше да ми устрои грандиозна екзекуция: да ме изпрати при „призраците“ с цялата необходима за целта церемониалност. И тогава тази млада дама (той кимна към Сюзан) се прояви с лъка, и то точно навреме. И ето ме тук. Но без доспехите, защото ми ги взеха, разбира се.

Той почисти лулата си и отново я напълни.

— Ха! — възкликна Питър. — Значи е бил твоят рог, Сюзан. Твоят рог ни извлече вчера сутринта от гарата. Не мога да повярвам. Но пък всичко останало съвпада!

— Не виждам защо да не повярваш — отбеляза Луси, — след като по принцип вярваш във вълшебства. Има безброй приказки за това как чрез магии хората от едно място, дори от един свят попадат в друг. Искам да кажа, че когато магьосник в „Хиляда и една нощ“ извика дух, всички знаят, че това е добър дух и трябва да се появи. По същия начин и ние е трябвало да се появим.

— Да — съгласи се Питър. — Но се чудя, защото в приказките винаги този, който вика някого, е от нашия свят. Човек някак не се замисля откъде точно се появява духът.

— А сега вече знаем как се чувства духът — обади се Едмънд ухилен. — Леле! Малко е странно да знаеш, че само с едно свирване ние ще се озовем къде ли не.

— Но ние все пак искаме да сме тук — припомни Луси. — Особено, ако сме нужни на Аслан.

— Междувременно — обади се джуджето, — какво ще правим? Редно е да се върна при крал Каспиан и да му съобщя, че не се е явила никаква помощ.

— Не се е явила помощ ли? — учуди се Сюзан. — Напротив! Затова сме тук.

— Ъхъ… Е, да… Вероятно… — смотолеви джуджето. Лулата му изглежда се беше запушила, защото той започна да я чисти. — Но… Ако ми разрешите…

— О, не си ли разбрал вече кои сме всъщност? — извика Луси. — Възможно ли е да си толкова глупав?

— Предполагам вие сте четирите деца от старите предания — отвърна Тръмпкин. — И, естествено, драго ми е да се запозная с вас. А и всичко е толкова интересно… Но… Нали няма да се обидите? — попита той плахо.

— Хайде, кажи какво ти се върти в главата! — подкани го Едмънд.

— Ами… Без да се обиждате — колебливо започна Тръмпкин, — но кралят, Трюфелхънтър и доктор Корнилиъс някак очакват… Ако ме разбирате правилно… истинска помощ. Иначе казано, те си представят, че вие сте славни воини. А всъщност… Ние много обичаме децата и така нататък, но точно в момента, насред разгара на войната… Разбирате ли?

— Защо не си го кажеш направо, че според теб ние не струваме — лицето на Едмънд се зачерви от вълнение.

— Умолявам ви да не се обиждате! — прекъсна го джуджето. — Уверявам ви, малки приятели…

— Точно ти да ни наричаш малки… Това е прекалено! — извика Едмънд и скочи на крака. — Сигурно не вярваш, че именно ние спечелихме битката при Беруна. Приказвай каквото си искаш, но да знаеш…

— Няма смисъл да се гневим един на друг — обади се Питър. — Хайде да му намерим доспехи, а и ние да си набавим от съкровищницата, и после ще продължим разговора.

— Не виждам защо… — започна Едмънд, но Луси прошепна в ухото му: „Най-добре да послушаме Питър. Сега той е Върховния крал. А и аз имам идея.“ Това накара Едмънд да млъкне. Като си светеха с фенерчето му, всички, включително и Тръмпкин, слязоха по стълбите и отново попаднаха в тъмнината, студа и прашния разкош на съкровищницата.

Очите на джуджето заблестяха при вида на всичките богатства по полиците (макар да се налагаше да се повдига на пръсти, за да успее да види) и то си промърмори под нос: „Никабрик не бива да вижда какво има тук. Никога.“ Лесно намериха ризница, меч, шлем, щит, лък и колчан стрели, подходящи за джуджето. Шлемът беше от мед, украсен с рубини, а по дръжката на меча имаше злато. През живота си Тръмпкин никога не бе виждал, камо ли държал в ръце толкова скъпи неща. Децата също навлякоха ризници и шлемове, намериха меч и щит за Едмънд и лък за Луси. Питър и Сюзан, разбира се, вече носеха подаръците си. Тръгнаха да се изкачват по стълбите, а доспехите им леко подрънкваха. Сега вече те изглеждаха, а и се чувстваха повече нарнийци, отколкото ученици. Двете момчета поизостанаха, очевидно кроейки някакъв план. Луси чу Едмънд да казва: „Не, нека аз да го направя. Ще му бъде по-неприятно, ако победя. А, от друга страна, няма да е като провал за нас, ако бъда победен.“

— Добре, Едмънд — съгласи се Питър.

Излязоха на дневна светлина. Едмънд се обърна към джуджето и много изискано обяви:

— Искам да те помоля нещо. На хлапета като нас не им се случва често да срещнат велик воин като теб. Искаш ли да направим един двубой? Ще съм ти много благодарен.

— Но, момко — възрази Тръмпкин, — тези мечове са ужасно остри.

— Знам — увери го Едмънд. — Аз обаче едва ли ще успея да се приближа достатъчно до теб, а ти вероятно ще ме обезоръжиш, без да ме нараниш.

— Намислил си доста опасна игра — отбеляза Тръмпкин. — Но щом толкова настояваш, да си разменим по някой и друг удар.

В следващия миг и двамата извадиха мечовете, а другите трима се отдръпнаха, за да ги наблюдават. Заслужаваше си. Не приличаше на глупавите схватки с дървени мечове, каквито виждаш по театралните сцени. Не приличаше дори на бой с рапири, какъвто си гледал. Това беше истинска схватка с мечове. Важното е да замахваш ниско към краката на противника, защото те не са защитени. А когато той замахне към теб, да подскачаш с двата крака едновременно, за да мине мечът под тях. Това даваше преимущество на джуджето, защото Едмънд — доста по-висок — трябваше постоянно да се навежда. Не мисля, че ако Едмънд се бе изправил пред Тръмпкин преди двадесет и четири часа, щеше да има някакъв шанс в двубоя. Но откакто стъпиха на острова, въздухът на Нарния му подейства и уменията от всички битки, които бе водил в древността, се възвърнаха. Ръцете и краката му вече знаеха какво да правят. Сега отново беше крал Едмънд. Двамата постоянно се движеха в кръг и замахваха, а Сюзан (тя така и не се научи да харесва подобни схватки) постоянно предупреждаваше: „Внимавайте!“ И изведнъж така бързо, че никой не видя как (освен Питър, който знаеше номера), Едмънд замахна с меча си под особен ъгъл и мечът на джуджето излетя от ръцете му. Тръмпкин продължи да извърта празната си ръка, сякаш го е ужилила пчела.

— Не си пострадал, надявам се, малки ми приятелю? — попита Едмънд леко задъхано и прибра меча в ножницата.

— Разбрах — отвърна Тръмпкин суховато. — Научил си номер, който аз не знам.

— Напълно си прав — обади се Питър. — И най-добрите воини на света могат да бъдат разоръжени с хватка, която е нова за тях. Мисля, че е честно да дадем на Тръмпкин възможност да се представи добре в нещо друго. Готов ли си да се състезаваш в стрелба със сестра ми? При стрелбата, както знаеш, няма никакви номера.

— Какви сте шегаджии — отвърна джуджето. — Започвам да разбирам накъде биете. Сякаш не знам колко добре стреля, особено след случилото се сутринта. Но въпреки това, да опитаме.

Говореше навъсено, но в очите му блестяха пламъчета, защото сред своите минаваше за отличен стрелец.

Петимата отидоха във вътрешния двор.

— Кое ще е мишената? — попита Питър.

— Онази ябълка на увисналия над стената клон става — посочи Сюзан.

— Става, момиче — съгласи се Тръмпкин. — Имаш предвид онази жълтата близо до средата на арката, нали?

— Не, не тази — отвърна Сюзан. — Онази червената горе… Над бойницата.

Лицето на джуджето се издължи и то промърмори тихичко:

— Прилича повече на вишна, отколкото на ябълка.

Хвърляха чоп кой ще стреля пръв (за Тръмпкин, който никога не бе виждал да се хвърля монета, това беше изключително интересно) и Сюзан загуби. Уговориха се да стрелят от стълбите към вътрешния двор. Джуджето застана, намести стрелата и опъна тетивата — всички разбраха, че добре си знае работата. „С-с-с-ш“ чу се стрелата. Отличен изстрел. Дребната ябълка се заклати, когато стрелата мина край нея и едно листо се откъсна. После на стълбите застана Сюзан и приготви лъка си. Съвсем не й беше толкова забавно, колкото на Едмънд, когато се състезаваше с джуджето. Не защото се съмняваше, че ще уцели ябълката, а защото благородното й сърце се терзаеше как ще победи някой, който вече е загубил веднъж. Джуджето я наблюдаваше внимателно как опъва тетивата. В следващия миг се чу леко тупване. Всички го чуха в тишината, която цареше наоколо. Ябълката лежеше на тревата, пронизана от стрелата на Сюзан.

— О, добре се справи! — зарадваха се братята й и сестра й.

— Изстрелът ми не беше по-добър от твоя — обърна се Сюзан към джуджето. — Но мисля, че докато ти стреляше, имаше лек полъх на вятъра.

— Не — възрази Тръмпкин. — Не ми разправяй. Знам кога съм честно победен. Дори няма да отбелязвам, че заздравяващата ми рана от последната битка малко ми пречи, когато дръпна ръка назад и…

— О, ранен ли си? — изненада се Луси. — Дай да видя.

— Не е гледка за малки момиченца — отвърна Тръмпкин, но изведнъж се сети: — Ето, пак говоря като глупак. Предполагам, ти си велик лечител, така както брат ти отлично борави с меча, а сестра ти — с лъка.

Седна на стъпалата, свали ризницата и съблече ризата, за да разголи и мускулестата си ръка (пропорционално развита като на морж, но дребна като на дете). На рамото имаше нескопосана превръзка, с която Луси мигом се залови. Раната изглеждаше дълбока и отекла.

— О, горкичкият Тръмпкин! — възкликна Луси. — Колко ужасно.

Тя внимателно я поля с една капчица от вълшебната течност от малката бутилка.

— А? Какво направи? — изуми се Тръмпкин. Но колкото и да извърташе глава, да се обръщаше и да размяташе брада насам-натам, не успяваше да види рамото си. Опита се да го опипа доколкото може — кривеше пръсти и ръце, както правиш и ти, когато искаш да достигнеш нещо извън обсега ти. Накрая размърда рамото си, повдигна го, докосна мускулите и изведнъж скочи на крака, викайки весело:

— Излекувано е! Направо е ново! — После си призна: — Държах се като ужасен глупак. Не сте ми обидени, надявам се. Отсега нататък съм ваш покорен слуга. Благодаря ви за това, че ми спасихте живота, за изцелението, за закуската… и за урока, който ми дадохте.

Децата в един глас го увериха, че всичко е наред и няма от какво да се притеснява.

— А сега — обади се Питър, — ако наистина си решил да повярваш в нас…

— Така е — потвърди джуджето.

— … е съвсем ясно какво трябва да предприемем: веднага да се присъединим към крал Каспиан.

— Колкото по-рано, толкова по-добре — съгласи се Тръмпкин. — Но заради глупавото ми държание загубихме близо час.

— Пътят, по който си дошъл, ще ни отнеме два дни. На нас, имам предвид — отбеляза Питър. — Ние не сме в състояние да вървим ден и нощ, като вас джуджетата. — Обърна се към другите: — Онова, което Тръмпкин нарича Хълма на Аслан, очевидно е самата Каменна маса. Помните, че има преход около половин ден или нещо такова, оттам до Бродовете на Беруна…

— Ние го наричаме Моста на Беруна — обади се Тръмпкин.

— По ваше време нямаше мост — обясни Питър. — А от Беруна дотук беше повече от един ден ход. Обикновено пристигахме вкъщи навреме за чая на втория ден, и то без да си давахме много зор при вървенето. Ако крачим по-енергично, вероятно ще успеем да стигнем за ден и половина.

— Но — обади се Едмънд — налага се да минем по пътя на нашия мил малък приятел?

— Не ми се подигравайте, Ваше величество, ако обичате — помоли джуджето.

— Добре — уж прие Едмънд. — Тогава да те наричам ли ММП?

— О, Едмънд! — смъмри го Сюзан. — Остави го на мира!

— Няма нищо, девойко… Искам да кажа, Ваше величество — засмя се Тръмпкин. — От една шега няма да ми излезе пришка. (По-късно те често го наричаха ММП и накрая почти забравиха откъде произхожда.)

— Та, както казах — продължи Едмънд, — не е нужно да минем по същия път. Просто ще гребем малко на юг, докато стигнем залива Стъклената вода, и ще поемем към сушата оттам. Така ще стигнем до хълма зад Каменната маса, а и ще бъдем в безопасност, докато се движим по море. Ако тръгнем веднага, преди да се стъмни, ще сме при Стъклената вода, ще поспим няколко часа и утре рано ще се представим на Каспиан.

— Какво значи да познаваш брега — възхити се Тръмпкин. — Никой от нас дори не подозира за Стъклената вода.

— А какво ще вземем за храна? — попита Сюзан.

— Налага се да се задоволим с ябълки — отвърна Луси. — Хайде, да тръгваме! Още нищо не сме направили, а сме тук почти от два дни.

— А и няма да позволя отново да използвате шапката ми като кошница за риба — увери ги Едмънд.

Направиха от единия дъждобран нещо като торба и я напълниха с ябълки. После всички дълго пиха от кладенеца, защото нямаше да попаднат на сладка вода, преди да стигнат потока, и се отправиха надолу към лодката. Децата с тъга се разделиха с Каир Паравел — макар и руина, те отново го чувстваха като свой дом.

— Най-добре ММП да е на кърмата — реши Питър, — а Едмънд и аз ще гребем. Само момент, моля. Добре е да си свалим ризниците, иначе доста ще се разгорещим. Момичетата да седнат отпред и да дават указания на ММП, защото той не познава пътя. И си отваряйте очите, трябва да навлезем в открито море, преди да подминем острова.

Скоро зеленият горист бряг на острова остана зад гърба им. Малките му заливи вече изглеждаха по-плитки, а лодката се вдигаше и спускаше по леките вълни. Морето около тях сякаш стана по-голямо, а в далечината изглеждаше и по-синьо, но около лодката беше зеленикаво и на мехурчета. Миришеше на сол. Чуваше се единствено шумът от плисъка на водата по лодката и потапянето на греблата. Слънцето започна да напича.

Луси и Сюзан, седнали на носа, се забавляваха, като постоянно се навеждаха и се опитваха да докоснат водата, а тя все им убягваше. Песъчливото дъно, осеяно тук-там с лилави петна от водорасли, се виждаше съвсем ясно под тях.

— Точно както в миналите времена — отбеляза Луси. — Помните ли пътуването ни до Теребинтия, Галма, Седемте острова и Уединените острови?

— Да — обади се и Сюзан. — Както и славния ни кораб „Великолепната Хайлийн“ с лебедова глава на носа и издяланите отстрани разперени лебедови криле.

— С копринените платна и огромните фенери на кърмата.

— А какви веселби с музиканти правехме на борда му!

— Веднъж качихме горе на такелажа всички музиканти. Свиреха на флейти, а музиката идваше сякаш от небесата.

По някое време Сюзан смени Едмънд на греблото, а той дойде отпред при Луси. Бяха подминали острова и вече плаваха по-близо до брега — пуст и целият обрасъл с гори. Щеше да им се стори красив, ако не го помнеха от времето, когато представляваше открито пространство, населено с техните весели приятели.

— Пфу! Доста изморителна работа! — изпуфтя Питър.

— Да погреба аз малко — предложи Луси.

— Греблото е голямо за теб — отвърна Питър троснато не защото беше сърдит, а защото нямаше сили да обяснява надълго и нашироко.