Клайв Стейпълс Луис
Принц Каспиан (4)

Глава четвърта
Джуджето разказва за принц Каспиан

Принц Каспиан живееше в голям дворец в центъра на Нарния заедно с чичо си Мираз, крал на Нарния, и червенокосата си леля — кралица Прунаприсмия. Родителите на Каспиан бяха починали и той най-много обичаше бавачката си. Като принц Каспиан имаше всевъзможни прекрасни играчки, дето само не говореха, но той с нетърпение чакаше последния час от деня — тогава прибираха играчките в шкафовете, а бавачката започваше да му разказва приказки.

Не може да се каже, че изпитваше особена симпатия към чичо си и леля си, но имаше задължението веднъж за две седмици да се явява при чичо си и половин час двамата да се разхождат по южната тераса на палата. Един ден, по време на обичайната разходка кралят рече:

— Е, момко, наближава времето да те научим да яздиш и да въртиш меча. Леля ти и аз нямаме деца. Когато мен вече няма да ме има, изглежда ти ще бъдеш крал. Радваш ли се?

— Не знам, чичо.

— Как така не знаеш? — изненада се Мираз. — Да не би да нямаш мечти?

— Имам мечти — сподели Каспиан.

— Какви например?

— Мечтая… Мечтая да живея в древните времена. (По онова време Каспиан беше съвсем малко момче.)

До момента крал Мираз говореше по типичния за възрастните отегчителен начин, от който ти е съвсем ясно, че всъщност не се интересуват какво приказваш. Сега обаче той строго изгледа Каспиан.

— Моля? Какво имаш предвид? — изненада се той. — Какви древни времена?

— О, не знаеш ли, чичо? Тогава всичко е било доста по-различно. Животните говорели, а добри същества обитавали потоците и горите. Наричали се нимфи и дриади. Имало и джуджета, както и прекрасни фавни с крака като на кози и…

— Това са глупости, на които само бебета могат да вярват — прекъсна го строго кралят. — Само бебета, чуваш ли? А ти си прекалено голям за такива неща. На твоята възраст е редно да мислиш за битки и приключения, а не за приказки.

— Но и в древните времена е имало битки и приключения! — не се предаваше Каспиан. — Великолепни приключения. Тогава е живяла Бялата вещица, която станала кралица на цялата страна и направила така, че тук да е вечна зима. Ала отнякъде се появили две момчета и две момичета, унищожили Вещицата и били провъзгласени за крале и кралици на Нарния. Казвали се Питър, Сюзан, Едмънд и Луси. Царували дълго, всички живеели славно и все заради Аслан…

— Той пък какво е? — прекъсна го Мираз.

Ако Каспиан беше малко по-голям, би доловил предупредителните нотки в гласа на чичо си и би млъкнал. Вместо това той възторжено продължи:

— О, нима не знаеш? Аслан е Великият лъв, който идва отвъд морето.

— Кой ти разправя тези небивалици? — прокънтя гласът на краля.

Каспиан се изплаши и не отговори.

— Твоя кралска светлост — Мираз пусна ръката на Каспиан, която държеше дотогава, — настоявам за отговор. Погледни ме в очите! Кой ти разправя тези врели-некипели?

— Ба… бавачката — заекна Каспиан и се разплака.

— Стига си циврил! — смъмри го чичо му, хвана го за раменете и го разтърси. — Престани! И никога повече да не съм те чул да говориш или дори да мислиш за подобни глупави приказки. Никога не е имало такива крале и кралици. Къде се е чуло и видяло да има двама крале едновременно? А и такова същество като Аслан няма! И никакви други лъвове. И по никое време животните не са умеели да говорят. Чуваш ли ме?

— Да, чичо — подсмръкна Каспиан.

— И нито думичка повече за това — завърши кралят. После се обърна към прислужника, застанал в другия край на терасата, и с леден тон заповяда: — Отведете Негова кралска светлост в покоите му и веднага изпратете при мен бавачката му!

На следващия ден Каспиан разбра какво ужасно нещо е извършил — изгониха бавачката му, без дори да й позволят да се сбогува с него, и му съобщиха, че отсега нататък ще има учител.

Каспиан дълго тъгува за бавачката си и много плака. Чувстваше се безкрайно нещастен, но още повече си мислеше за старите легенди и истории на Нарния. Сънуваше джуджета и дриади всяка нощ и положи огромни усилия, за да накара кучетата и котките в двореца да му проговорят. Ала кучетата само размахваха опашки, а котките мъркаха.

Каспиан беше сигурен, че ще намрази новия учител, но това не се случи. Той се появи след около седмица и се оказа невъзможно да не го хареса. Беше най-дребният и същевременно най-дебелият мъж, когото Каспиан беше виждал. Имаше сребриста, заострена брада, дълга до кръста, и кафеникаво, осеяно с бръчки лице — изглеждаше много мъдро, грозно и добро. Гласът му звучеше сериозно, а в очите му играеха весели пламъчета — затова, преди да го опознае човек добре, беше трудно да разбере кога се шегува и кога е сериозен. Казваше се доктор Корнилиъс.

От всички уроци с доктор Корнилиъс Каспиан обичаше най-много часовете по история. Като се изключат приказките на бавачката, до момента той не знаеше нищо за историята на Нарния и с изненада разбра, че кралското семейство, към което принадлежи, всъщност е новодошло в страната.

— Праотецът на Ваша светлост, Каспиан Първи — обясни доктор Корнилиъс, — пръв завладял Нарния и я превърнал в свое кралство. Именно той довел вашия народ в страната. Вие съвсем не сте родени нарнийци. Вие сте телмарини — произхождате от земите Телмар, далеч отвъд Западните планини. Затова наричат Каспиан Първи Каспиан Завоевателя.

— Извинете, докторе — осмели се един ден да попита Каспиан, — кой е живял в Нарния, преди ние да пристигнем от Телмар.

— Нямало е хора. По-точно били са съвсем малко, преди телмарините да завземат Нарния — отвърна доктор Корнилиъс.

— Тогава кой е завладял моя прапрапраотец?

— Кого, а не кой, Ваша светлост — поправи го доктор Корнилиъс. — Изглежда е по-добре да оставим историята и да се занимаем с граматиката.

— О, моля те, не още — настоя Каспиан. — Искам да знам имало ли е битка? Защо го наричат Каспиан Завоевателя, след като е нямало с кого да се бие?

— Казах, че в Нарния е имало малко хора — докторът погледна момчето доста странно през големите си очила.

За момент Каспиан се озадачи, но изведнъж сърцето му подскочи.

— Да не би да искаш да кажеш, че е имало други същества? — затаи дъх той. — Да не би да е истина, каквото разправят приказките? Имало ли е…

— Ш-ш-ш-т… — доктор Корнилиъс наклони глава към Каспиан. — Нито думичка повече! Изгониха бавачката ви, защото ви е разказвала за Старата Нарния, знаете го, нали? На краля не му е приятно. Разбере ли какви тайни ви разкривам, ще нареди да ме налагат с камшик и ще ми откъсне главата.

— Но защо? — недоумяваше Каспиан.

— Крайно време е да се занимаем с граматика — каза доктор Корнилиъс високо. — Ще бъде ли така добър Ваша светлост да отвори граматиката на четвърта страница?

До обед се занимаваха със съществителни и глаголи, но според мен Каспиан не научи кой знае колко. Беше прекалено развълнуван. Със сигурност знаеше, че доктор Корнилиъс не би му подхвърлил всички тези приказки, ако не възнамерява да му разкаже рано или късно още нещо.

Не се разочарова в очакванията си. След няколко дни учителят обяви:

— Довечера ще имаме урок по астрономия. Посред нощ две благородни планети — Тарва и Аламбил, ще минат на един градус една от друга. Подобна среща на небесни тела не е имало от двеста години и докато е жив Ваша светлост, няма да види втори път такова нещо. Затова е добре да си легнете по-рано от обикновено. Щом наближи часът на срещата, ще дойда да ви събудя.

Това изглежда нямаше нищо общо със Стара Нарния, за която всъщност Каспиан искаше да чуе, но винаги е интересно да станеш посред нощ. И той послуша учителя. Легна си рано и смяташе, че няма да заспи, но като че ли само след няколко минути усети някой да го буди.

Седна в леглото и огледа изпълнената с лунна светлина стая. Изправен до леглото му, доктор Корнилиъс, плътно увит в роба с качулка, държеше малка лампа. Каспиан веднага се сети какво ще правят. Стана и навлече някакви дрехи. Макар и лятна, нощта се оказа по-студена, отколкото очакваше. С благодарност прие докторът да го загърне в роба, подобна на неговата, и обу предложените му топли меки ботушки. След малко и двамата — така увити, че да не се виждат из тъмните коридори, и така обути, че да се движат почти безшумно, учител и ученик, напуснаха стаята.

Каспиан следваше доктора по много коридори и няколко стълбища. Накрая през малка врата в купичката излязоха на площадка. От едната им страна се издигаха бойници, от другата започваше стръмен покрив. Под тях, потънали в сенки, се разстилаха градините на двореца. Над главите им грееха звездите и луната. От площадката минаха през втора врата (доктор Корнилиъс я отключи) към високата централна кула. Поеха по тъмно извито стълбище нагоре. Каспиан се вълнуваше много: за пръв път му позволяваха да влезе тук.

Дълго се изкачваха по стръмните стълби, но когато най-сетне стъпиха на покрива на кулата и Каспиан си възвърна дъха, прецени, че си е заслужавало. Далече вдясно, макар и не съвсем ясно, различи западните планини. Отляво проблясваше реката, а в царящата тишина чу водопада при Бобров бент, на половин километър далеч. Лесно разпозна и двете звезди, които бяха дошли да видят. Те висяха някак ниско в южната част на небето. Бяха толкова ярки, че приличаха по-скоро на две близки една до друга луни.

— Да не се сблъскат? — попита той разтревожен.

— Не, скъпи принце — успокои го докторът (говореше шепнешком). — Големите господари на горното небе знаят прекалено добре стъпките на танца им. Погледайте ги! Срещата носи късмет и означава големи добрини за тъжната Нарния. Тарва — лордът на Победата, поздравява Аламбил — дамата на Мира. Сега са най-близо една до друга.

— Жалко, че дърветата пречат отчасти! — съжали Каспиан. — Щяхме да ги наблюдаваме по-добре от западната кула, макар че не е толкова висока.

Почти цели две минути доктор Корнилиъс не отрони дума. Стоеше с приковани към Тарва и Аламбил очи. Накрая пое дълбоко дъх и се обърна към Каспиан:

— Ето. Видяхте нещо, което друг жив човек не е виждал, нито някога ще види. И сте прав: щяхме да наблюдаваме срещата им още по-ясно от по-малката кула. Доведох ви тук обаче по друга причина.

Каспиан погледна към учителя си, но качулката скриваше по-голямата част от лицето на доктора.

— Преимуществото на тази кула е — подхвана доктор Корнилиъс, — че под нас има шест празни стаи и високо стълбище със заключена врата в подножието. Така никой няма да чуе какво си приказваме.

— Ще ми кажеш онова, което премълча онзи ден ли? — полюбопитства Каспиан.

— Да. Но не забравяйте, че вие и аз никога не бива да разговаряме за тези неща на друго място. Можем да го правим само тук — на върха на голямата кула!

— Няма. Обещавам! — увери го Каспиан. — Но моля те, продължавай!

— Слушайте. Всичко, което сте чули за Стара Нарния, е истина. Тя не е страна на хора. Това е страната на Аслан, на ходещите дървета, на самодивите, фавните и сатирите, на джуджетата и великаните, на боговете и кентаврите, на Говорещите зверове. Именно срещу тях се е сражавал Каспиан Първи. Вие, телмарините, накарахте зверовете, дърветата и фонтаните да замлъкнат, избихте и прогонихте джуджетата и фавните, а сега се опитвате да заличите и спомена. Кралят не позволява дори да се говори за тях.

— О, как ми се ще да не сме го сторили — натъжи се Каспиан. — Но съм доволен, че всичко е истина, макар и да е приключило.

— Мнозина от твоята раса тайничко мислят същото — увери го доктор Корнилиъс.

— Но, докторе — прекъсна го Каспиан, — защо казваш, че са от моята раса? Нали и ти си телмарин?

— Мислиш ли?

— Е, поне си човек.

— Мислиш ли? — повтори докторът с по-плътен глас и в същия миг отметна качулката си. Каспиан ясно видя лицето му на лунната светлина.

Изведнъж на Каспиан му просветна пред очите и той си даде сметка, че отдавна е трябвало да се досети. Доктор Корнилиъс беше така дребен и дебел, а брадата му толкова дълга… В главата му се мярнаха едновременно две мисли. Едната го изпълни с ужас: „Той не е истински човек. Не е човек изобщо. Той е джудже и ме е довел тук, за да ме убие“, а втората го изпълни с радост: „Значи все още съществуват истински джуджета и най-после видях едно!“

— Е, най-накрая се досети — обади се доктор Корнилиъс. — Или почти се досети. Аз не съм чистокръвно джудже. Във вените ми тече човешка кръв. Много джуджета се спасиха след големите битки и продължиха да живеят. Обръснаха брадите си и обуха обувки с високи токове, преструваха се на хора, омесиха се с вас, телмарините. Аз съм едно от тях, само полуджудже и ако някои от моя род — истинските джуджета — все още живеят някъде по света, не се съмнявам, че ще ме презрат и нарекат предател. Но през всичките тези години ние нито за миг не забравихме нашия род и всички останали щастливи същества на Нарния, както и отдавна отминалите дни на свободата.

— Съжа… съжалявам, докторе — пророни Каспиан. — Но вината не е моя, нали знаеш?

— Не говоря тези неща, за да ви обвинявам, скъпи принце — увери го докторът. — Дори сте в правото си да ме попитате защо въобще ги споменавам. По две причини. Първо, защото толкова отдавна нося тайните в старото си сърце, че ме боли. Просто ще се пръсне, ако не ги споделя с вас. И второ, защото когато вие станете крал, бихте могли да ни помогнете. Сигурен съм, че макар да сте телмарин, и вие копнеете за старите времена и ги обичате.

— О, да, да! — възкликна Каспиан. — Но как да помогна?

— Като се отнасяте добре към останалите джуджета, каквото съм аз. Например да съберете мъдри магьосници и да откриете начин отново да събудите дърветата, да разпоредите да претърсят всички диви и далечни кътчета на страната и да проверят дали там не са останали живи фавни, Говорещи зверове или джуджета.

— Надяваш ли се да открием такива? — попита Каспиан жадно.

— Не знам… Не знам… — отвърна докторът с дълбока въздишка. — Понякога се опасявам, че вече са изчезнали. Цял живот ги диря. А понякога ми се струва, че долавям тътен от барабани на джуджета откъм планините. Понякога нощем, в горите, ми се струва, че съм някъде далече, където танцуват фавни и сатири. Но стигна ли до мястото, не заварвам нищо. Често се отчайвам, но и винаги се случва нещо, което да ми вдъхне отново надежда. Не знам… Но вие поне имате възможност да се опитате да станете крал като стария Върховен крал Питър от онези времена, а не като чичо си.

— Значи и за кралете и кралиците също е вярно? — зарадва се Каспиан. — А истина ли е и за Бялата вещица?

— Разбира се — отвърна Корнилиъс. — Те царуваха през Златния век на Нарния и страната никога няма да ги забрави.

— Ти в този дворец ли си живял, докторе?

— Не, скъпи мой. Този дворец е нов, съвсем отскоро. Построи го прапрадядо ви. Но когато двамата синове Адамови и двете дъщери Евини бяха обявени за крале и кралици на Нарния от самия Аслан, те живееха в Каир Паравел. Никой жив човек не е виждал това благословено място, вече дори и развалините му вероятно са изчезнали. Но ние вярваме, че е съществувало далеч оттук, при делтата на Голямата река, на самия морски бряг.

— Ах! — неволно възкликна Каспиан и потрепери. — Да не искаш да кажеш дълбоко в черната гора? Там, където са… нали знаеш… всички призраци?

— Ваша светлост говори така, както е бил научен — отбеляза докторът. — Но това са само лъжи. Там няма никакви призраци. Телмарините измислиха историята. Вашите крале смъртно се страхуват от морето, защото никога не забравят, че във всички истории Аслан се появява от морето. Не желаят да се приближат към водата, не позволяват и друг да го стори. Затова оставиха да израснат огромни гори, та да отделят хората от морето. И понеже се скараха с дърветата, сега ги е страх да стъпят и в горите. Само от страх си представят, че са пълни с духове. Всички крале и високопоставени особи мразят и морето, и горите. От една страна, защото вярват в свързаните с тях истории, а от друга — защото те самите ги разпространяват. Чувстват се в по-голяма безопасност, ако никой от Нарния не дръзва да отиде до брега и оттам да погледне към земите на Аслан, към утрото и към източния край на света.

Двамата замълчаха. По едно време доктор Корнилиъс подкани:

— Хайде, достатъчно дълго се задържахте тук! Време е да слезем долу и да лягаме.

— Задължително ли е? — възрази Каспиан. — Ще ми се да продължим да говорим за тези неща още часове наред.

— Някой може да ни потърси, ако постъпим така — напомни му доктор Корнилиъс.