Клайв Стейпълс Луис
Принц Каспиан (7)

Глава седма
Старата Нарния е в опасност

Мястото на срещата с фавните беше естествено Танцувалната поляна. Тук именно Каспиан и неговите приятели останаха да изчакат нощта на Великия съвет. За Каспиан беше ново преживяване да спи под открито небе, да пие само кладенчова вода и да се храни с орехи и диви плодове — нещо съвсем различно от стаята му в палата, където скъпи килими висяха по стените, а леглото му бе с копринени постели. Разлика имаше и в ястията, сервирани му преди на златни и сребърни подноси от прислужници, готови да откликнат и на най-капризното му желание. Никога досега сънят му не е бил така ободрителен, а храната — толкова вкусна, а и лицето му започна да се променя и да придобива по-кралски израз.

Настъпи великата нощ. Луната светеше с пълния си блясък и той наблюдаваше как неговите странни поданици се появяват крадешком на поляната сами, по двойки или на групички. Сърцето му преливаше от радост, като виждаше колко са много и като чуваше как го поздравяват. Дойдоха всички, с които се беше срещал: големите мечки, червените джуджета, черните джуджета, къртиците, язовците, зайците, таралежите и други. Имаше и такива, които не беше виждал: пет сатира, червени като лисици, цялата гвардия говорещи мишки, въоръжени до зъби и предвождани от тръбач, бухали и стария гарван от Рейвънскор. Последен (тук дъхът на Каспиан почти секна) пристигна дребен, но истински великан — Уимбълуедър от Хълма на Мъртвеца, който носеше на гръб пълна кошница с джуджета. Те вече имаха чувството, че страдат от морска болест. Приеха предложението да ги пренесе до Танцувалната поляна, но вече съжаляваха, че не са дошли пеша.

Големите мечоци енергично настояваха първо да се проведе празненството, а съветът да заседава по-късно, например на следващия ден. Рипичийп и неговата дружина предлагаха и съветът, и празненството да се отложат, а още тази нощ да нападнат Мираз в двореца. Патъртуиг и другите катерички заявиха, че могат да говорят и да ядат едновременно, затова не виждат причина защо съветът и празненството да не се състоят по едно и също време. Къртиците изразиха готовност, преди да се предприеме каквото и да било, да изкопаят ров около поляната. Според фавните беше редно да се започне с тържествен танц. Старият гарван, съгласен с големите мечки относно липсата на време за дълъг съвет тази вечер, все пак пожела да изнесе кратка реч пред всички. Но Каспиан, кентаврите и джуджетата отхвърлиха всички предложения и настояха веднага да се проведе истински военен съвет.

Най-после убедиха всички същества да седнат в широк кръг, да запазят тишина и да накарат (постигнаха го много трудно) Патъртуиг да престане да тича напред-назад и да нарежда: „Тишина! Тишина, за да чуете речта на краля!“, Каспиан се надигна, но това бе всичко, защото точно в този момент заекът Бързоножко се обади:

— Шттттт… Тук наоколо има човек!

Всичките същества, свикнали да ги преследват, застанаха неподвижно като статуи. Животните извиха носове, накъдето сочеше Бързоножко.

— Мирише на човек, но не съвсем — прошепна Трюфелхънтър.

— Все повече ни приближава — отбеляза Бързоножко.

— Два язовеца и вие, трите джуджета, с готови за стрелба лъкове идете да го пресрещнете! — нареди Каспиан.

— Ще му видим сметката — промърмори черното джудже, докато нагласяше стрелата в тетивата.

— Не стреляйте, ако е сам! — разпореди Каспиан. — Хванете го жив.

— Защо? — възнегодува джуджето.

— Прави, каквото ти казват! — смъмри го кентавърът Гленсторм.

Всички чакаха в мълчание, докато трите джуджета и двата язовеца се промъкнаха крадешком през дърветата от северозападната страна на поляната. След малко се чу остър глас на джудже: „Спри! Кой си ти?“ Глас, който Каспиан добре познаваше, отговори:

— Добре, добре. Не съм въоръжен. Хванете ме за китките, ако желаете, достойни язовци, но не ме хапете. Искам да говоря с краля ви.

— Доктор Корнилиъс! — провикна се Каспиан радостно и се втурна напред да посрещне стария си учител.

Всички се струпаха около тях.

— Пфу! — изсумтя Никабрик. — Джудже предател. Полуджудже. Да пронижа ли гърлото му със сабя?

— Млъкни, Никабрик! — обади се Тръмпкин. — Съществото не е виновно за потеклото си.

— Това е най-добрият ми приятел и спасителят на живота ми — обяви Каспиан. — И всеки, който не харесва неговата компания, може да напусне армията ми. Скъпи докторе, така се радвам отново да те видя. Как успя да ни намериш?

— Като прибягнах до някои прости магии, Ваше величество — отвърна докторът, все още задъхан от бързото ходене. — Но сега нямам време да се впускам в тази история. Трябва незабавно да изчезваме от това място. Предадени сте и Мираз действа. До утре по пладне ще бъдете обкръжени.

— Как така? — възкликна Каспиан. — От кого?

— Без съмнение от друго джудже предател — промърмори Никабрик.

— От коня ви Дестриър — отвърна доктор Корнилиъс. — Горкото животно нямаше друг изход. След като дървото ви съборило, той, естествено, се върна в конюшнята на палата. Така се разбра за тайното ви бягство. Аз се укрих, за да избегна разпита в залата за мъчения на Мираз. Пророческата кристална топка ми подсказа къде ще ви намеря. Но цял ден (става въпрос не за вчера, а за онзи ден) разузнавателните отряди на Мираз кръстосват горите. Вчера узнах, че армията му е тръгнала. Не бих казал, че някои от вашите… хм… чистокръвни джуджета са такива ловки дървари, за каквито се представят. Оставили са следи почти навсякъде. Това е голяма небрежност. В крайна сметка Мираз е предупреден, че Старата Нарния не е така мъртва, както се е надявал, и той предприе действия.

— Ура! — чу се остро изпищяване някъде откъм краката на доктора. — Нека само да дойдат! Единствено искам кралят да заповяда аз и моята дружина да бъдем в първата редица.

— Какво е това? — недоумяваше доктор Корнилиъс.

— Нима Ваше величество има скакалци… или може би комари… в армията си? — Наведе се, внимателно се взря през очилата си и прихна да се смее. — В името на Лъва, та това е мишка. Сър мишок, бих искал да се сприятеля с вас. За мен е чест да срещна подобно храбро същество.

— На драго сърце — изцърка Рипичийп. — И всяко джудже или великан в армията, които не ви засвидетелстват добро отношение, ще отговарят пред шпагата ми.

— Хайде, нямаме време за подобни глупости! — възнегодува Никабрик. — Какво ще правим? Ще се бием или ще бягаме?

— Ще се бием, ако се наложи — отвърна Тръмпкин.

— Но още не сме съвсем готови, пък и тук не е много добро място за отбрана.

— Не ми харесва идеята за бягство — обади се Каспиан.

— Слушайте го! Слушайте го! — провикнаха се големите мечки. — Каквото и да правим, нека да не бягаме. Особено преди вечеря, а също и не много скоро след вечеря.

— Който побегне пръв, невинаги бива победен — отбеляза кентавърът. — Защо да позволим врагът да определи мястото на битката, вместо да си го изберем сами? Да намерим укрепено място.

— Предложението е умно, Ваше величество — обади се Трюфелхънтър.

— Но къде да отидем? — чуха се няколко гласа едновременно.

— Ваше величество — взе думата доктор Корнилиъс, — и всички вие, най-различни същества, според мен трябва да тръгнем на изток, надолу по реката към големите гори. Телмарините ненавиждат този район. Винаги са се страхували от морето и от всичко, което може да се появи от него. Именно затова оставиха да израснат гъсти гори. Ако преданията са верни, древният Каир Паравел е бил разположен при делтата на реката. Цялата онази част е дружелюбна и враждебна към нашите врагове. Да отидем при Хълма на Аслан.

— Хълма на Аслан? — попитаха няколко гласа. — Това пък какво е?

— Намира се край големите гори и представлява възвишение, което нарнийците издигнали в древни времена на вълшебно място, където е лежал — а може би още лежи — много специален камък. Цялото възвишение е прокопано отвътре с проходи и пещери, а камъкът е в централната пещера. В хълма има място за всички ни заедно с оръжията. Онези от нас, които най-много се нуждаят от укритие или са най-привикнали да живеят под земята, ще се настанят из пещерите. Останалите ще залегнем в гората. При необходимост за няколко мига всички (без уважавания великан) ще успеем да се скрием във възвишението. Там не ни грози никаква опасност освен глада.

— Колко е хубаво, че сред нас има учен — обади се тихо Трюфелхънтър.

Тръмпкин обаче мърмореше под нос:

— Дрън-дрън! Ще ми се нашите предводители да не вярват толкова в бабини деветини, а да мислят повече за провизии и оръжие.

Но накрая всички одобриха предложението на Корнилиъс и същата нощ, половин час по-късно, тръгнаха нататък. Преди зазоряване стигнаха Хълма на Аслан.

Мястото наистина предизвикваше страхопочитание: кръгъл зелен хълм сякаш бе кацнал върху друг хълм, обрасъл със стари дървета. Малка ниска врата очевидно водеше навътре. Тунелите представляваха истинска плетеница, докато не ги опознаеш, а стените и таваните бяха облицовани с гладки камъчета. Каспиан се взираше в сумрака и различи по тях изобразени странни същества и картини. Образът на лъв се повтаряше многократно. Като че ли всичко принадлежеше на една Нарния, още по-стара от онази, за която му разказваше бавачката.

Настаниха се в подножието на хълма и около него, ала късметът започна да им изневерява. Разузнавателните отряди на крал Мираз скоро откриха новото им убежище и той пристигна с армията си в края на гората. И както често става — врагът се оказа по-силен, отколкото очакваха. Със свито сърце Каспиан наблюдаваше как напредват дружина след дружина. Войниците на Мираз се страхуваха от гората, но повече се страхуваха от господаря си, затова, когато той ги предвождаше, водеха битки в дълбините на гората и дори на самия хълм. Каспиан и неговите пълководци, естествено, често влизаха в сражения на открито. Биеха се почти всеки ден, а понякога и нощем. Но обикновено армията на Каспиан търпеше по-сериозни загуби.

И тогава настъпи една нощ, когато всичко сякаш вървеше от зле към по-зле: дъждът, който валя цял ден, на свечеряване бе заменен от хапещ студ. Същата сутрин Каспиан предприе най-голямата си досега битка. Всички възлагаха големи надежди на изхода от сражението. Тактиката предвиждаше на зазоряване той заедно с повечето джуджета да нападнат десния фланг на крал Мираз и докато вражеските войници са ангажирани в боя, великанът Уимбълуедър, заедно с кентаврите и някои от по-свирепите животни да изскочат от друго място и да откъснат десния фланг от останалата част на армията. Всичко обаче се провали. Никой не предупреди Каспиан (защото вече никой не помнеше), че великаните не са особено умни. Клетият Уимбълуедър, смел като лъв, в това отношение представляваше истински великан. Изведе групата си не когато трябва и не откъдето трябва. Така, от една страна, пострадаха тези, които предвождаше и групата на Каспиан, а от друга — почти не навреди на врага. Най-смелата мечка бе повалена, един от кентаврите беше тежко ранен, а в групата на Каспиан почти нямаше същество, което да не е загубило кръв. Групата, събрала се за оскъдната вечеря, представляваше тъжна гледка.

Най-тъжен от всички беше великанът Уимбълуедър. Знаеше, че той е виновен. Седеше мълчаливо и ронеше едри сълзи, които се събираха на върха на носа му, а оттам тупваха върху стана на мишките, които едва се бяха постоплили и вече им се приспиваше. Всички наскачаха и започнаха да тръскат глави и да изцеждат малките си одеяла. Поискаха обяснение с пискливи, но решителни гласове дали великанът смята, че не са достатъчно мокри, та да ги облива и той. От шума се разбудиха и други и напомниха на мишките, че армията е по-скоро като скаутски отряд, а не място за концерти, и настояха да млъкват. Уимбълуедър се опита да се оттегли на пръсти някъде, където да се окайва на спокойствие, но настъпи нечия опашка и някой (по-късно твърдеше, че е било лисица) го ухапа. Нервите на всички бяха опънати.

В тайната магическа стая в сърцето на хълма крал Каспиан заседаваше заедно с Корнилиъс, язовеца, Никабрик и Тръмпкин. Големи колони, дело на стари майстори, поддържаха покрива. В центъра стоеше самият Камък — каменна маса, разцепена през средата и изписана с неразбираеми текстове. В далечни времена Каменната маса стояла на върха на хълма, преди вторият хълм да бил издигнат над нея, и била изложена в продължения на векове на ветрове, дъждове и снегове, които почти изличили написаното. Сега не я използваха — беше прекалено вълшебна, за да я ползват по обичайния начин. Седяха на дънери малко встрани, около грубо скована дървена маса, върху която недодялана глинена лампа осветяваше пребледнелите им лица и хвърляше дълги сенки по стените.

— Ако Ваше величество някога реши да използва рога — говореше Трюфелхънтър, — мисля, че моментът е настъпил.

Каспиан им разказа за съкровището си преди няколко дни.

— Наистина сме в голяма беда — съгласи се Каспиан. — Но откъде да съм сигурен, че именно сега е най-тежкият момент? Ами ако ни сполетят още по-големи злини, а ние вече сме го използвали?

— С подобни аргументи — възрази Никабрик — Ваше величество никога няма да го използва и може да стане прекалено късно.

— И аз мисля така — обади се доктор Корнилиъс.

— А ти как смяташ, Тръмпкин? — попита Каспиан.

— О — изсумтя червеното джудже, което ги слушаше с пълно безразличие, — Ваше величество е наясно какво е моето мнение — рогът, онзи счупен камък, вашият Върховен крал Питър и Лъва Аслан са все врели-некипели. На мен ми е все едно кога Ваше величество ще надуе рога. Единствено настоявам пред армията да не се споменава нищо за него. Няма смисъл да събуждаме надежди за магическа помощ, която по мое мнение няма да се появи.

— Тогава, в името на Аслан, ще надуя рога на кралица Сюзан — обяви Каспиан.

— Има нещо, Ваше величество — намеси се доктор Корнилиъс, — което смятам за необходимо да бъде направено преди това. Ние не знаем в какъв вид ще се яви помощта. Не е изключено рогът да призове дори Аслан отвъд морето. Но според мен е по-вероятно да извика Върховния крал Питър и останалите кралски особи от далечното минало. Какъвто и да е случаят, мисля, че не може да сме сигурни откъде точно ще се появи помощта…

— Не съм чувал по-верни думи — подметна Тръмпкин.

— Затова мисля — продължи мъдрецът, — че те (или той) ще се завърнат на някое от древните места на Нарния. Тук, където седим сега, е най-древното и най-тайнственото от всички вълшебни места и именно тук смятам за най-вероятно да се появят. Но има и две други. Едното се намира около фенера нагоре по реката, западно от Бобров бент, където според преданията кралските деца за пръв път са стъпили в Нарния, а другото е при делтата на реката, където някога се е издигал дворецът им Каир Паравел. А ако ще се появи самият Аслан, най-добре е пак там да го срещнем, защото според всички истории той е син на Императора отвъд Морето и именно оттам ще се появи. Не е зле да изпратим вестоносци и до двете места — при фенера и при делтата на реката, за да ги (или го) посрещнат.

— Така си и мислех — недоволстваше Тръмпкин. — В резултат от всички тези врели-некипели не само няма да видим помощ, ами ще се лишим и от двама бойци.

— Кого предлагаш да изпратим, доктор Корнилиъс? — попита Каспиан.

— Катеричките най-добре ще се промъкнат през вражеската територия, без да ги заловят — подсказа Трюфелхънтър.

— Всичките наши катерички, а те не са много на брой — обърна внимание Никабрик, — са доста вятърничави. Подобна задача бих поверил единствено на Патъртуиг.

— Тогава да отиде Патъртуиг — отсече крал Каспиан. — А кой да е вторият пратеник? Знам, че си готов да отидеш, Трюфелхънтър, но не си достатъчно бърз. Същото важи и за теб, доктор Корнилиъс.

— Аз няма да отида! — заяви Никабрик. — При толкова човеци и зверове наоколо трябва да има някой, който да наблюдава дали към джуджетата тук се отнасят както подобава.

— Ха! — възкликна Тръмпкин. — Така ли се разговаря с крал? Ваше величество — обърна се той към Каспиан, — изпратете мен!

— Но нали не вярваш в рога? — изненада се Каспиан.

— Така е, но какво значение има. Мога да умра, докато гоня вятъра, а мога да загина и тук. Вие сте моят крал. Знам разликата между даването на съвети и изпълнението на заповеди. Вие чухте моя съвет, а сега е време аз да чуя вашите заповеди.

— Никога няма да забравя благородната ти постъпка, Тръмпкин — увери го Каспиан. — Някой да повика Патъртуиг. А аз кога да надуя рога?

— Бих изчакал до зазоряване, Ваше величество — посъветва доктор Корнилиъс. — Това понякога има ефект при правене на бели магии.

След няколко минути Патъртуиг пристигна. Обясниха каква е задачата й. Подобно на повечето катерички тя преливаше от смелост, замах и енергия, както от възбуда и пакостливост (да не кажа и самонадеяност). Щом чу задачата, изрази готовност да поеме. Решиха тя да се отправи към фенера, а Тръмпкин да предприеме по-краткото пътуване по делтата на реката. Пратениците хапнаха набързо, получиха сърдечните благодарности и пожелания за успех от краля, язовеца и Корнилиъс и тръгнаха на път.