Клайв Стейпълс Луис
Принц Каспиан (14)

Глава четиринадесета
Как всички се оказаха доста заети

Малко преди два часа Тръмпкин и язовецът седнаха с останалите същества в края на гората да наблюдават проблясващите редици на армията на Мираз, разположена на около два полета на стрела от тях. Гладко тревисто място бе оградено като арена за двубоя. В двата отдалечени ъгъла стояха Глозел и Сопеспиан с извадени мечове. В близките ъгли се виждаха великанът Уимбълуедър и големият мечок, който, независимо от всички предупреждения, смучеше лапата си и изглеждаше — честно казано — необикновено глуповато. Като компенсация Гленсторм стоеше вдясно съвсем неподвижно, ако изключим потрепването със заден крак по торфа от време на време. Имаше несравнено по-величествен вид от телмаринските благородници. Питър се здрависа с Едмънд и доктора и се отправи към арената. Моментът досущ напомняше важно конно надбягване, преди да се чуе изстрелът от пистолет, но в действителност много по-напрегнат.

— Ще ми се Аслан да се беше появил, преди да стигнем дотук — промърмори Тръмпкин.

— И на мен — призна Трюфелхънтър. — Но погледни зад гърба си.

— Ха! — възкликна джуджето. — Кои са тези? Приличат на огромни човешки същества. Изключително красиви са, подобни на богове, богини и великани. Стотици хиляди са и се приближават към нас. Кои са?

— Дриадите, горските нимфи и горските духове — отвърна Трюфелхънтър. — Аслан ги е пробудил.

— Много биха ни помогнали — обърна внимание джуджето, — ако врагът прибегне до някаква измама, но няма да са от особена полза за Върховния крал, ако Мираз се окаже по-сръчен с меча.

Язовецът не отвърна нищо, защото в момента Питър и Мираз пристъпваха по арената от двата противоположни края — и двамата с метални ризници, шлемове и щитове. Вървяха, докато се озоваха близо лице срещу лице. Поклониха се един към друг и сякаш размениха някакви думи, но бе невъзможно да се чуе какво казаха. В следващия миг двата меча проблеснаха на слънчевата светлина. След част от секундата щеше да се чуе трясък, но двете армии извикаха като тълпа запалянковци на футболен мач и го заглушиха.

— Браво, Питър, добре се справи! — извика Едмънд, когато видя Мираз да залита и отстъпва цяла крачка назад. — Продължавай! Бързо!

И Питър постъпи точно така. Само след няколко секунди изглеждаше, като че ли ще е спечелил двубоя. Ала Мираз се окопити и започна дейно да се възползва от височината и тежестта си.

— Мираз! Мираз! Кралят! — кънтяха виковете на телмарините.

Каспиан и Едмънд пребледняха от напрежение.

— Питър поема ужасни удари — прецени Едмънд.

— Ха! Сега пък какво става? — попита внезапно Каспиан.

— Отстъпват един от друг — обясни Едмънд. — Малко са зашеметени, предполагам. А, ето отново започват, този път по-предпазливо. Кръжат един около друг, търсят слабите си места.

— Боя се, че Мираз си знае работата — промърмори докторът. Но Корнилиъс точно изрече тези думи, когато сред старите нарнийци избухнаха оглушително ръкопляскане, цвилене и тропане с копита. — Това пък какво е? Какво стана? — питаше докторът. — Старите ми очи ми изневериха.

— Върховния крал го прониза в рамото — обясни Каспиан, без да престава да ръкопляска. — Мечът му мина през една от брънките на ризницата. Първата кръв.

— Но все пак изглежда опасно — обади се Едмънд. — Питър не използва умело щита си. Сигурно лявата му ръка е ранена.

Това беше самата истина. Всички виждаха, че Питър едва крепи щита. Виковете на телмарините станаха два пъти по-силни.

— Ти си виждал повече двубои от мен — обади се Каспиан. — Какви са шансовете му?

— Доста скромни — отвърна Едмънд. — Би могъл вероятно да победи с малко късмет.

— О, защо допуснахме да се случи всичко това? — простена Каспиан.

Внезапно виковете от двете страни затихнаха. Едмънд се озадачи за миг. След това отбеляза:

— А, ясно. Съгласили са се на почивка. Хайде, докторе. Двамата трябва да направим нещо за Върховния крал.

Затичаха се към арената и Питър излезе извън въженото заграждение да ги пресрещне. Лицето му бе зачервено и потно, дишаше учестено.

— Лявата ти ръка ранена ли е? — попита Едмънд.

— Не е точно ранена — успокои ги Питър. — Мираз се облегна с цялата си сила върху щита ми — все едно че се стовари купчина тухли — и ръбът на щита се вряза в китката ми. Не мисля, че е счупена, но може да е навехната. Ако я превържеш стегнато, май ще се справя.

Докато правеха това Едмънд попита развълнувано:

— Какъв е, Питър?

— Як — отвърна Питър. — Доста як. Имам шанс само ако го принуждавам да подскача и непрекъснато да се движи. Така тежестта и недостигът на въздух ще са против него, а и слънцето напича. Да си призная, иначе май няма да се справя. Предай на всички вкъщи, че ги обичам, Едмънд… ако ме довърши. Ето, пак излиза на арената. Сбогом, приятелю! Сбогом, докторе! А, Едмънд, кажи и нещо мило на Тръмпкин. Оказа се голям симпатяга.

Едмънд не повярва на ушите си. Върна се с доктора към техните редици със свит на топка стомах.

Втората схватка протече по-добре. Сега Питър успяваше да използва щита и определено много разчиташе на краката си — не се спираше на едно място, сякаш си играеше с Мираз сега: пазеше се да не попадне в обсега му, постоянно сменяше местоположението си, принуждаваше врага да се движи повече.

— Страхливец! — развикаха се телмарините. — Защо не се изправиш пред него? Няма да ти хареса, нали? Мислехме, че ще се биете, а ти танцуваш! У-у-у-у…

— О, дано не обърне внимание на приказките им! — обади се Каспиан.

— Няма — увери го Едмънд. — Не го познаваш… О!

Мираз току-що беше нанесъл удар по шлема на Питър. Питър залитна, подхлъзна се и коленичи с единия крак. Виковете на телмарините станаха силни като морски прибой.

— Хайде, Мираз! — крещяха те. — Сега! Бързо! Убий го!

Всъщност не се налагаше да насърчават тиранина. Той вече стоеше над Питър. Едмънд прехапа устни до кръв — мечът се спускаше към Питър. Сякаш с един замах щеше да отсече главата му. О, слава богу! Стовари се върху дясното му рамо. Изкованите от джуджетата доспехи бяха здрави и ризницата издържа.

— О, небеса! — извика възторжено Едмънд. — Отново е на крака. Хайде, Питър, давай!

— Не видях какво стана — обади се докторът. — Как успя да се изправи?

— Вкопчи се в ръката на Мираз, докато той замахваше с нея — обясни Тръмпкин и затанцува от възхищение. — Страхотен е! Използва ръката на противника си за опора. Върховния крал! Върховния крал! На крака, Стара Нарния!

— Вижте — обади се Трюфелхънтър. — Мираз е ядосан. Това е добре.

Сега вече се биеха здравата: разменяха си смъртоносни удари. С нарастването на напрежението виковете затихнаха. Зрителите стояха със затаен дъх. Беше и ужасяващо, и великолепно.

Старите нарнийци нададоха силен възглас. Мираз беше паднал по лице — не повален от Питър, а понеже се препъна в туфа. Питър отстъпи назад и го изчака да стане.

„О, братко, братко, братко! — вайкаше се наум Едмънд. — Трябва ли да си толкова благороден? Очевидно — да. Налага се, след като си крал, Върховен при това. Предполагам, че така би желал Аслан. Но този грубиянин ще е на крака всеки миг и тогава…“

Но грубиянинът така и не се надигна. Планът на благородниците Глозел и Сопеспиан влезе в изпълнение. Щом зърнаха падналия, те се втурнаха на арената, крещейки:

— Измама! Измама! Нарнийският предател го прободе в гръб, докато кралят лежеше безпомощен на земята. Грабвайте оръжията! Грабвайте оръжията, телмарини!

Питър почти не разбра какво става. Видя двама едри мъже да тичат към него с извадени мечове. След това трети телмарин прескочи въжетата вляво от него.

— На оръжие, нарнийци! Измама! — извика Питър.

Ако и тримата телмарини се бяха впуснали към него едновременно, той нямаше да проговори повече. Но Глозел се спря да убие краля си, докато Мираз лежеше на земята.

— Ето ти заради обидата днес сутринта — прошепна той и заби острието.

В това време Питър се обърна да посрещне Сопеспиан. Замахна с меча към него, принуди го да подскочи и връщайки меча назад, отсече главата му. Едмънд вече стоеше до него и викаше:

— Нарния! Нарния! В името на Лъва!

Цялата армия на телмарините се спусна към тях. Но великанът пристъпяше тежко напред и размахваше боздуган. Кентавърът също се устреми към врага. „С-с-с-ш“… Стрелите на джуджетата изсвистяха във въздуха. Тръмпкин се биеше вляво. Битката бе в разгара си.

— Стой назад, Рипичийп, малък глупак! — извика Питър. — Ще те убият. Тук не е място за мишоци!

Но пъргавите дребни същества се промушваха между краката на бойците от двете армии и нанасяха удари с шпагите си. През този ден мнозина телмарински воини усетиха ужилвания в краката сякаш пробождане с шиш. Това ги караше да подскачат на един крак и да кълнат от болка, а и често падаха. Който паднеше, мишките го довършваха, който не паднеше — някой друг го довършваше.

Но още преди старите нарнийци да загреят истински, те видяха, че противникът им отстъпва. Страшните на вид бойци започнаха да пребледняват, взрени с ужас не в нарнийците, а в нещо зад тях. После захвърлиха оръжията си и побягнаха с викове: „Гората! Гората! Настъпва краят на света!“

Съвсем скоро нито виковете им, нито дрънченето на оръжие вече се чуваше — тътен, подобен на океан, заглуши и двете армии. Идеше от Разбудените дървета. Те се включиха в редиците на армията на Питър, а после продължиха напред, преследвайки телмарините. Стоял ли си някога на скала в края на величествена гора, когато в есенна вечер с все сили задуха бурният югозападен вятър? Представи си този шум. А после си представи гора, която не стои на едно място, а се устремява към теб. И това вече не е гора от дървета, а от невероятно снажни човекоподобни същества, които все пак напомнят за дървета, понеже размахват покрити с листа клони като ръце и глави, докато от тях се сипят водопади листа. Подобна гледка се разкриваше пред очите на телмарините. Беше малко страшничко дори за нарнийците. Само след няколко минути всички привърженици на Мираз бягаха към голямата река с надежда да прекосят Моста на Беруна, да се укрепят там и да се бранят зад крепостния вал и залостените порти на града.

Стигнаха до реката, но нямаше никакъв мост. Беше изчезнал още предишния ден. Ужасени и обзети от паника, всички се предадоха.

Но какво се бе случило с моста?

Рано същата сутрин, след няколко часа сън, момичетата се събудиха и видяха Аслан, застанал над тях да им приказва: „Ще си направим празник.“ Те разтъркаха очи и се огледаха. Дърветата бяха тръгнали, но още се виждаше как се придвижват към Хълма на Аслан като черна маса. Бакхус и вакханките — дивите му момичета, както и Силенус, бяха при тях. Луси, напълно отпочинала, скочи на крака. Всички бяха будни, всички се смееха, свиреха флейти, дрънчаха цимбали. Животни, не Говорещи, а обикновени, се тълпяха около тях от всички посоки.

— Какво има, Аслан? — попита Луси с грейнали очи, а краката й напираха да танцуват.

— Елате, деца! — подкани той. — Днес отново ви позволявам да се качите на гърба ми.

— О, прекрасно! — зарадва се Луси и двете момичета се покатериха върху топлия златист гръб, както бяха направили преди години, които всъщност никой не знаеше точно колко са на брой. И цялата им група потегли — начело Аслан, Бакхус и вакханките подскачаха, бягаха и се премятаха презглава, животните подтичваха край тях, а Силенус и магарето му ги следваха отзад.

Поеха малко надясно, спуснаха се по стръмен хълм и стигнаха до дългия Мост на Беруна. Преди да го пресекат обаче, от водите се показа мокра брадясала глава, по-голяма от човешка, покрита с папур.

— Привет, мой лорде — проговори главата. — Освободи ме от веригите.

— Кой е това? — прошепна Сюзан.

— Вероятно Речния бог, но стой тихо — отвърна Луси.

— Бакхус! — обади се Аслан. — Освободи го от веригите!

„Сигурно има предвид моста“ — помисли си Луси.

И точно така беше. Бакхус и неговата свита нагазиха в плитките води и след минута започнаха да се случват доста любопитни неща. Големи бръшлянови стебла обвиха пилоните на моста — разпространяваха се със скоростта на огън, — полазиха по камъните, разцепваха ги на две, чупеха ги, отделяха ги един от друг. За миг стените на Моста се превърнаха в жив плет от весел глог, а после всичко бързо изчезна в речните води. С плискане, подвиквалия и смях свитата на Бакхус плуваше и танцуваше. Напуснаха реката, като преминаха през брода („Ура! Отново се превърна в Бродовете на Беруна“ — зарадваха се момичетата), покатериха се на отсрещния бряг и влязоха в града.

Щом някой ги видеше, побягваше. Първата сграда, до която стигнаха, се оказа училище. Девическо училище, където нарнийски момичета с грозно сплетени коси, високи якички около врата и дебели чорапи имаха урок по история. По времето на господството на Мираз в Нарния се преподаваше история, по-скучна от най-истинската история, която някога си чел, и по-невярна от най-вълнуващата приключенска история, която ти е попадала.

— Ако не внимаваш, Гвендолин — обади се учителката, — и не престанеш да зяпаш през прозореца, ще се наложи да те накажа.

— Но, ако обичате, госпожице Призъл… — започна Гвендолин.

— Чу ли какво казах, Гвендолин? — попита строго госпожица Призъл.

— Но, моля ви, госпожице Призъл — все пак продължи Гвендолин, — там има лъв.

— Наказанието ти ще е особено строго, защото говориш безсмислици! — отсече госпожица Призъл. — Атака…

Силен рев я прекъсна. Бръшлян започна да опасва прозорците и да нахлува в класната стая. Стените позеленяха, а там където преди малко беше таванът, увиснаха клони. Госпожица Призъл откри, че стои върху трева насред горска поляна. Впи ръце в катедрата да запази равновесие и установи, че се вкопчва в розов храст. Диви хора, каквито никога не си бе представяла, се тълпяха около нея. В следващия миг видя Лъва, изпищя и побягна, а след нея хукна и класът й, който се състоеше предимно от дундести превзети момиченца с дебели крака. Гвендолин се колебаеше.

— Ще останеш ли при нас, мила? — попита Аслан.

— О, разрешавате ли ми? Благодаря! Благодаря! — зарадва се Гвендолин. Мигом хвана за ръка две вакханки, които я завъртяха във вихрен танц и й помогнаха да съблече някои от ненужните си и неудобни дрехи.

Където и да се появяха в градчето Беруна, се повтаряше едно и също: повечето хора побягваха, но някои оставаха. Когато напуснаха града, компанията беше много по-голяма и весела.

Понесоха се през равните полета по северния ляв бряг на реката. От фермите излизаха животни и се присъединяваха към тях. Тъжни стари магарета, които не знаеха що е това радост, изведнъж се подмладяваха. Завързани кучета късаха нашийниците, коне трошаха каруците с къчове и препускаха след групата, цвилеха, а изпод копитата им хвърчеше кал.

При кладенеца в един двор налетяха на стар мъж, който биеше момче. Пръчката в ръката му ненадейно се превърна в цвете. Той се опита да я хвърли, но тя остана залепнала за дланта му. После ръката постепенно се превърна в клон, тялото — в ствол на дърво, а стъпалата му пуснаха корени. Момчето, което само миг преди това плачеше, се разсмя и тръгна с тях.

В малко градче на половината път към Бобров бент, където се срещаха две реки, попаднаха отново на училище: момиче с изморен вид преподаваше математика на няколко момчета, които доста приличаха на прасета. Тя погледна през прозореца, зърна привлекателната весела група на улицата и радостна тръпка премина през сърцето й. Аслан спря под прозореца и погледна нагоре към нея.

— О, недей, недей! — молеше го тя. — С удоволствие бих го сторила, но не бива. Трябва да си гледам работата. А и децата ще се изплашат, ако те видят.

— Да се изплашим? — попита момчето, което най-много приличаше на прасе. — Тя с кого говори през прозореца? Хайде да съобщим на инспектора, че вместо да ни учи, говори с хора през прозореца.

— Да отидем да погледнем кой е — предложи друго момче и всички се скупчиха на прозореца. Но в момента, когато злобните им личица погледнаха навън, Бакхус нададе силен вик: „Еуан, еуо-и-о-и-о.“ Момчета се развикаха от ужас и започнаха да се блъскат едно в друго, докато се мъчеха да излязат през вратата или да скочат през прозорците. Твърди се (не знам дали е вярно или не), че повече никой никога не е видял специално тези момчета, но в околността се появили незнайно откъде много хубави прасенца.

— Ела сега, мила! — подкани Аслан момичето и тя скочи при тях.

При Бобров бент отново прекосиха реката и тръгнаха по южния й бряг. Стигнаха до колиба, пред вратата стоеше дете и плачеше.

— Защо плачеш, миличко? — попита Аслан.

Детето, невиждало лъв никога дори на картинка, изобщо не се страхуваше.

— Леля е много болна — подсмърчаше момиченцето. — Ще умре.

Аслан понечи да влезе през вратата, но тя се оказа прекалено тясна, за да мине. Затова той вкара главата си и започна да бута с рамене (тогава Луси и Сюзан паднаха) и като вдигна цялата колиба нагоре, я отметна назад през гърба си. Върху леглото, вече на открито, лежеше старица. Беше на път да умре, но щом отвори очи и видя грейналата космата глава на Лъва да се взира в нея, нито извика, нито припадна, а само промълви:

— О, Аслан! Знаех, че е вярно. Цял живот чакам този миг. Идваш да ме отведеш ли?

— Да, скъпа — отвърна Аслан. — Но още не е време за дългото пътешествие.

Докато говореше, руменината започна да се възвръща на бледото й лице, както светлината се промъква под облака на зазоряване. Очите й засияха, тя се надигна и възкликна:

— Наистина вече се чувствам по-добре. Днес ще хапна нещо на закуска.

— Ето ти, майко — Бакхус гребна вода от кладенчето и й я подаде. Но вътре в каната нямаше вода, а най-гъсто вино: червено като боровинки, мазно като олио, силно като говеждо месо, топло като чай и освежително като роса.

— Направили сте нещо с кладенеца ни — отбеляза старицата. — Промяната определено е за добро — добави тя и скочи от леглото.

— Качи се на гърба ми — предложи Аслан и се обърна към Сюзан и Луси: — А вие, двете кралици, сега ще потичате малко.

— О, това също много ни харесва — увери го Сюзан и те поеха заедно.

И така с подскачане, танци и песни, сред музика, смехове, ръмжене, лай и цвилене накрая всички стигнаха до армията на Мираз, чиито бойци хвърлиха оръжието и вдигаха ръце. Задъханите воини от армията на Питър, все още с мечове в ръце, ги наблюдаваха със строги, но доволни лица. И преди някой да каже нещо, старицата се плъзна от гърба на Аслан и се втурна към Каспиан. Двамата дълго се прегръщаха, защото това бе старата му бавачка.