Клайв Стейпълс Луис
Принц Каспиан (2)

Глава втора
Древната съкровищница

— Това не е градина — съобрази Сюзан. — Сигурно някога тук е имало замък и това вероятно е вътрешният двор.

— Разбирам какво имаш предвид — кимна Питър. — Да, онова очевидно са останки от кула, а това тук — каменно стълбище към върха на стената. Вижте онези стъпала, широките! Те пък водят към вратата, сигурно е входът към голямата зала.

— Или е бил преди векове, ако съдя по сегашния им вид — вметна Едмънд.

— Да, преди векове — съгласи се Питър. — Много ми се иска да разберем какви хора са живели в този замък и по-точно кога.

— Чувствам се малко странно — призна Луси.

— Така ли, Луси? — Питър я изгледа втренчено. — Аз също. Това е най-странното нещо, което ни се случи през днешния необикновен ден. Чудя се къде ли сме попаднали и какво означава всичко това.

Така в разговори прекосиха вътрешния двор и влязоха през отвора, който някога е водил към залата. И това място приличаше на вътрешен двор, защото покривът отдавна беше изчезнал, и всъщност пак попаднаха сред трева и маргаритки, само пространството беше по-малко, а стените — по-високи. В далечния край имаше нещо като тераса, издигната на около метър от земята.

— Чудя се дали наистина тук е била залата? — попита Сюзан. — Какъв е онзи подиум, ей там?

— Ама че си глупава — присмя й се Питър. (Неочаквано беше станал необяснимо възбуден.) — Не ти ли е ясно? Тук е стояла масата, около която са се събирали кралят и великите лордове. Човек би си помислил, че си забравила как и ние седяхме точно на такъв подиум в нашата голяма зала, когато бяхме крале и кралици.

— В нашия дворец в Каир Паравел — продължи Сюзан някак замечтано и напевно, — при устието на Голямата река на Нарния. Как можах да забравя!

— Как се връщат спомените! — обади се Луси учудено. — Можем да си представим, че в момента се намираме в Каир Паравел. Тази зала много прилича на нашата голяма зала, където се хранехме и празнувахме.

— Но за жалост храната и празненството липсват — въздъхна Едмънд и добави: — Става късно. Вижте как се удължиха сенките. А и не забелязвате ли, че вече не е толкова горещо?

— Ще трябва да накладем огън, ако ще прекараме нощта тук — обади се Питър. — Имаме кибрит. Хайде да отидем да съберем сухи дърва!

Всички прецениха предложението като разумно и през следващия половин час доста се потрудиха. В овощната градина, която пресякоха на път към развалините, не намериха дърва за огрев. Излязоха от залата през малка странична врата, за да потърсят и от другата страна на замъка. Но попаднаха на камъни и ниши: навярно някога това са били коридори или по-малки стаи, но сега тънеха в коприва и диви рози. По-нататък, преминавайки през голяма дупка в оградата на замъка, се озоваха в гора с несравнено потъмни и по-големи дървета. Там намериха изобилие от изсъхнали клони, изгнили дървета, сухи листа и шишарки. Пренасяха наръч след наръч, докато натрупаха внушителна купчина върху подиума. При петото излизане откриха кладенеца — непосредствено до залата, скрит между плевелите. След като поразчистиха наоколо, установиха, че е чист, дълбок и без следа от плесен. Остатък от каменна настилка го опасваше наполовина.

Момичетата отидоха да наберат още ябълки, а момчетата се захванаха да стъкмят огъня — избраха уютно местенце върху подиума, близо до ъгъла. Трудно се справиха и изхабиха доста кибрит, но все пак успяха. И четиримата се настаниха с лице към огъня, загърбили стените. Опитаха се да изпекат няколко ябълки, набучени на пръчки, но какво са печените ябълки без захар, пък и в началото са много горещи, за да се ядат с ръце, а като изстинат, не са вкусни. Наложи се да ги ядат сурови. По този повод Едмънд отбеляза, че училищните вечери, не са чак толкова лоши в края на краищата… „В този момент нямам нищо против една дебела филия хляб, намазана с маргарин“ — добави той. Но обхванати от приключенски дух, всъщност никой от четиримата не желаеше да е отново на училище.

Изядоха и последната ябълка. Сюзан отиде до кладенеца, за да пие вода, и се върна с нещо в ръка.

— Вижте! — гласът й прозвуча някак пресипнало. — Намерих го до кладенеца.

Подаде го на Питър и седна. Останалите си помислиха, че тя ей сега ще заплаче. Едмънд и Луси нетърпеливо се наведоха напред, за да видят какво държи Питър. Оказа се дребно и ярко и проблясваше на светлината от огъня.

— А! Не мога да повярвам! — възкликна Питър.

Неговият глас също прозвуча неестествено.

Подаде предмета.

И сега всички видяха какво всъщност представлява: фигура на офицер от шах, нормална по размер, но доста тежка, защото бе от чисто злато. Очите на коня представляваха два малки рубина, по-точно един, защото второто око липсваше.

— Та това е точно като златните шахматни фигури, с които играехме, когато бяхме крале и кралици в Каир Паравел — не вярваше на очите си Луси.

— Развесели се, Сюзан — насърчи Питър сестра си.

— Не мога — отвърна тя някак съкрушено. — Това пробуди спомена за… такива прекрасни времена. Сетих се как играех шах с фавни, добри великани, а морските хора пееха във водите. И какъв красив кон имах, а и…

— Крайно време е — прекъсна я Питър с доста променен тон — ние четиримата да впрегнем мозъците си на работа.

— За какво по-точно? — попита Едмънд.

— Никой ли не се сеща къде се намираме всъщност? — изгледа ги Питър.

— Продължавай! Продължавай! — подкани го Луси. — От часове изпитвам чувството, че някаква тайна витае из това място.

— Казвай, Питър! — не се стърпя и Едмънд. — Целите сме в слух.

— Ние сме в развалините на самия Каир Паравел — обяви Питър.

— Но по какво съдиш — недоумяваше Едмънд, — че е така? Това място очевидно е в развалини от векове. Виж какви огромни дървета растат при вратата, виж и камъните. Кой би се усъмнил, че е необитаемо от стотици години?

— Знам — съгласи се Питър. — Именно в това е трудността. Но за момент да забравим за това. Искам да насоча вниманието ви към някои неща. Първо, тази зала е същата по форма и размер, както залата в Каир Паравел. Представете си я с покрив, пъстра мозайка, вместо трева, и с килими по стените и все едно сме в нашата банкетна зала.

Другите мълчаха.

— Второ, кладенецът е точно там, където беше и нашият — малко на юг от голямата зала. И той съвпада по размер и големина.

Никой нищо не каза.

— Трето, Сюзан току-що откри една от нашите стари шахматни фигури… Или поне такава, която прилича на тях.

Мълчанието продължи.

— Четвърто, не си ли спомняте, че в самия ден, преди да се явят кралските пратеници от Калормен, засадихме овощната градина отвъд северната порта на Каир Паравел? Най-великият от горските обитатели, самият Помона, дойде да я благослови. Онези почтени дребни същества — къртиците — всъщност извършиха същинското копане. Нима сте забравили как смешният Лилиглъвс — главната къртица — се облегна на лопатката си и каза: „Повярвайте, Ваше величество, един ден ще бъдете благодарни за тези плодни дръвчета“, и ето, че се оказа напълно прав!

— Спомням си! Спомням си! — зарадва се Луси и запляска с ръце.

— Но, Питър — възрази Едмънд. — Има нещо гнило в цялата работа. Ние не засадихме градината пред портата. Не сме такива глупаци.

— Разбира се — съгласи се Питър, — но тя се е разпростряла натам.

— И още нещо — не се предаваше Едмънд, — Каир Паравел никога не е бил на остров.

— Да, и аз се чудех върху това. И все пак беше на… как се нарича… А, да — полуостров. А то си е почти остров. Не е ли възможно да се е превърнал в остров от онези далечни времена? Защо някой да не е прокопал канал например?

— Чакай малко! — прекъсна го Едмънд. — Ти все повтаряш от онези далечни времена, а няма и година, откакто се върнахме от Нарния. И искаш да повярвам, че за една година се срутват замъци, израстват гъсти гори, а тъничките фиданки, които лично засадихме, са се превърнали в стара овощна градина и какво ли още не? Не, това е невъзможно.

— И още нещо — обади се Луси. — Ако това е Каир Паравел, защо от тази страна на подиума няма вратичка? Всъщност в момента трябва да седим с гръб към нея. Нали си спомняте? Вратичката, която водеше към съкровищницата.

— Сигурно няма врата — призна Питър, като се надигна.

Гъст бръшлян покриваше стената зад тях.

— Веднага ще разберем. — Едмънд взе един клон от купчината струпани дърва за огъня и започна да удря с него обраслата с бръшлян стена. Туп-туп — отекваха ударите по камъка. И пак: туп-туп. И изведнъж се чу съвсем различен звук, като от удар по дърво.

— Леле! — възкликна Едмънд.

— Трябва да разчистим бръшляна — съобрази Питър.

— О, нека оставим нещата, както са — обади се Сюзан. — Защо не опитаме утре сутринта? Ако ще прекараме нощта тук, не искам зад гърба ми да има отворена врата и голяма черна дупка, откъдето може да изскочи какво ли не. А като прибавим течението и влагата… А и съвсем скоро ще се стъмни.

— Сюзан! Защо говориш така? — погледна я Луси с укор.

Но двете момчета, вече прекалено възбудени, не обърнаха внимание на думите на Сюзан. Дърпаха бръшляна с ръце и си помагаха с джобното ножче на Питър, но то скоро се счупи. Взеха обаче ножчето на Едмънд и не след дълго цялото място, където допреди малко седяха, се покри с накъсан бръшлян. Най-после разчистиха вратата.

— Заключена е, разбира се — отбеляза Питър.

— Но пък дървото е изгнило — посочи Едмънд. — Ще го направим на парчета за нула време, а и ще си осигурим още дърва за огрев. Хайде!

Отне им повече време, отколкото предполагаха. Продължаваха да разбиват вратата, а тъмнината се настани в голямата зала и над главите им вече започнаха да проблясват звезди. Сюзан не беше единствената, която леко потрепери, докато момчетата, застанали пред купчината начупени дърва, бършеха мръсотията от ръцете си и се взираха в студения тъмен отвор, който бяха направили.

— Да направим факла — предложи Питър.

— О, за какво? — съпротивляваше се Сюзан. — А и както Едмънд каза…

— Вече не го казвам — прекъсна я Едмънд. — Продължавам да не разбирам как е станало, но това ще го обмислим по-късно. Питър, нали ще слезем долу?

— Трябва — съгласи се Питър. — Развесели се, Сюзан! Няма смисъл да се държим като хлапета сега, когато отново сме в Нарния. Тук ти си кралица. А и кой от нас би заспал, преди да разгадаем тайната?

Опитаха се да направят факли от няколко дълги пръчки, но безуспешно. Ако ги държаха нагоре със запаления край, те изгасваха. Обърнеха ли ги надолу — пареха ръцете си, а димът влизаше в очите им. Накрая прибягнаха до джобното фенерче на Едмънд — подарък за рождения ден, който за щастие беше преди по-малко от седмица и батерията беше почти нова. Той тръгна напред със светлината. Следваха го Луси, Сюзан и най-отзад Питър.

— Стигнах до началото на стълбището — обяви Едмънд.

— Преброй стъпалата — посъветва го Питър.

— Едно… две… три… — броеше Едмънд предпазливо, докато слизаше, и накрая стигна до шестнадесет. — Тук свършват! — провикна се той.

— Тогава наистина е възможно да се окаже Каир Паравел — прошепна Луси. — И там стъпалата бяха шестнадесет.

Не казаха нищо повече, докато и четиримата не се озоваха един до друг в подножието на стълбището. Тогава Едмънд бавно завъртя светлината на фенерчето.

— О-о-о-о… — възкликнаха и четирите деца в един глас.

Сега вече със сигурност знаеха, че това наистина е древната съкровищница на Каир Паравел, където някога управляваха като крале и кралици на Нарния. По средата се простираше нещо като пътечка (като в оранжериите), а от двете страни, на определено разстояние, стояха рицарски доспехи, сякаш стражи пазеха съкровищата. Между доспехите се виждаха полици, отрупани с ценни предмети: огърлици, пръстени, златни бокали и чинии, дълги слонски бивни, брошки, верижки от злато и купчини скъпоценни камъни, натрупани, сякаш са стъклени топчета или картофи. Имаше диаманти, рубини, смарагди, топази и аметисти. Под полиците стояха огромни дъбови сандъци, обковани с желязо. В хладната тишина се чуваше как дишат. Съкровищата бяха така потънали в прах, че ако не знаеха къде се намират и не помнеха повечето от вещите, едва ли биха се досетили за стойността им. Мястото навяваше тъга и страх, защото изглеждаше изоставено и много древно. Именно затова никой не проговори.

Но много скоро, естествено, се разшетаха наоколо и посягаха към един или друг предмет, все едно срещаха стари приятели. Ако беше там, щеше да ги чуеш как си подмятат: „О, вижте! Короните, с които ни коронясаха!“, „Помниш ли кога за пръв път сложи този пръстен?“, „Та това е брошката, която мислехме, че сме загубили…“, „Ха, това не са ли доспехите, с които беше облечен по време на големия турнир на Уединените острови?“, „Помниш ли как джуджето направи това за мен?“, „Сещаш ли се кога пихме от този рог?“ и още много „Помниш ли…“, „Помниш ли…“.

Изведнъж Едмънд възкликна:

— Вижте! Не бива да изтощаваме батерията. Никой не знае кога пак ще ни потрябва. Не е ли най-добре да вземем каквото искаме и да тръгваме?

— Непременно трябва да вземем подаръците — обади се Питър.

Преди много време, за една Коледа в Нарния той, Сюзан и Луси получиха подаръци, които им бяха по-ценни от цялото кралство. Едмънд не получи подарък, защото тогава не беше с тях. (Вината си беше негова и можеш да прочетеш за това в „Лъвът, Вещицата и дрешникът“.)

Съгласиха се с Питър, тръгнаха по пътечката към стената в дъното на съкровищницата и там наистина все още висяха подаръците. Най-малкият беше този на Луси — бутилчица, но не от стъкло, а от диаманти. В нея все още имаше от вълшебната течност, способна да изцери почти всяка рана и всяка болест. Мълчалива и много сериозна, Луси откачи бутилката, прехвърли каишката и отново я усети да виси на рамото й както някога. Подаръкът на Сюзан беше лък, стрели и рог. Лъкът още висеше там, както и колчанът от слонова кост, пълен със стрели, но…

— О, Сюзан! — изненада се Луси. — Къде е рогът?

— Леле! Сега се сещам — отвърна Сюзан, след като се замисли. — Взех го последния ден за лова на Белия елен. Вероятно съм го изгубила, когато се натъкнахме на онова, другото място… Англия, имам предвид.

Едмънд подсвирна. Загубата наистина беше неизмерима — та това беше вълшебен рог: надуеш ли го, неизменно пристигаше помощ, независимо къде се намираш.

— Сега щеше да ни свърши добра работа — въздъхна той.

— Няма значение — успокои го Сюзан. — Все още разполагам с лъка.

— Тетивата здрава ли е, Сюзан? — попита Питър.

Дали поради някакво вълшебство във въздуха на съкровищницата или поради някаква друга причина, но лъкът беше изряден. Сюзан много я биваше да стреля и да плува. Момичето опъна тетивата и тя зажужа, а звукът изпълни цялото помещение. И този звук припомни на децата старите времена много по-силно, отколкото всичко досега. Сетиха се за безбройните битки, ловове и тържества, в които бяха участвали.

Сюзан метна лъка и колчана през рамо.

И Питър свали подаръка си — щит с огромен червен лъв и кралски меч. Той духна и ги тупна в земята, за да почисти прахта. Взе щита и препаса меча на кръста. Изпита известни опасения да не би да е ръждясал или да се е заклещил в ножницата, ала напразно — с бързо движение изтегли меча и той проблесна на светлината на фенерчето.

— Това е мечът ми Риндън — обяви той. — С него убих вълка.

В гласа му се долавяха нови нотки и останалите усетиха, че той наистина е отново Питър, Върховният крал.

Скоро всички се сетиха, че трябва да пестят батерията.

Изкачиха се обратно по стълбите, накладоха хубав огън и легнаха близко един до друг, за да се топлят. Земята беше твърда, чувстваха се неудобно, но накрая все пак заспаха.