Клайв Стейпълс Луис
Принц Каспиан (3)

Глава трета
Джуджето

Най-лошото да спиш на открито е, че винаги се будиш ужасно рано. А събудиш ли се, по-добре е да станеш, защото земята е твърда и неудобна. А още по-лошо е, ако за закуска има само ябълки, при положение че си вечерял също ябълки. След като Луси отбеляза, че утрото е великолепно (беше самата истина), нямаше какво друго хубаво да се каже. Едмънд изрече на глас мислите на всички:

— Просто трябва да намерим начин да се махнем от този остров.

Пиха вода от кладенеца, наплискаха лицата си и тръгнаха. Следваха течението на поточето към брега. Там се загледаха в канала, който ги делеше от отсрещната суша.

— Налага се да поплуваме — обади се Едмънд.

— Сюзан няма да се затрудни — започна да пресмята Питър (Сюзан беше печелила награди по плуване в училище), — но не знам останалите дали ще се справим. — Под „останалите“ всъщност имаше предвид Едмънд. Той не можеше да преплува и две дължини в училищния басейн, а Луси пък изобщо не се беше научила да плува.

— Какво ще правим, ако има подводни течения? — попита Сюзан. — Татко все повтаря колко е неразумно да се къпеш в непознато място.

— Питър — обади се плахо Луси, — у дома в Англия наистина не мога още да плувам, но нали много отдавна, ако е било отдавна, когато бяхме крале и кралици в Нарния, всички плувахме? Тогава умеехме да яздим и да правим какво ли още не. Не смяташ ли…

— Но тогава някак бяхме пораснали — съпротивляваше се Питър. — Царувахме дълги години и научихме много неща. А сега сме си на нашата възраст.

— О! — възкликна Едмънд по начин, който привлече вниманието и на тримата. — Всичко ми се изясни — довърши той.

— Какво ти се изясни? — попита Питър.

— Всичко — увери го Едмънд. — Не помните ли как снощи се чудехме, че само преди година напуснахме Нарния, а всичко изглежда, сякаш никой не е обитавал Каир Паравел от стотици години? Не се ли сещате? Независимо колко дълго ни се стори пребиваването в Нарния, щом се върнахме през дрешника, все едно никакво време не беше минало.

— Продължавай! — насърчи го Сюзан. — Като че ли се досещам какво имаш предвид.

— Това означава — обобщи Едмънд, — че напуснеш ли Нарния, изгубваш представа как тече времето в нея. Защо в Нарния да не са минали стотици години, а в Англия — само една?

— Ха! — обади се и Питър. — Май има нещо вярно. Ако е така, излиза, че сме живели в Каир Паравел преди много, много години, а сега сме в Нарния като кръстоносци, англосаксонци, древни брити или кой знае какви, завръщащи се в съвременна Англия, така ли?

— Какви ли вълнения ще предизвика нашата поява? — Ала докато Луси се чудеше, останалите заговориха един през друг: „Шшшт…“, „Гледайте, гледайте!“, защото нещо се случваше.

На отсрещната суша, малко вдясно, зърнаха обрасло с дървета място. Всички имаха чувството, че точно отвъд трябва да извира река. В момента от същото това място се зададе лодка. Подмина дърветата, сви и пое през канала право към тях. В лодката имаше двама души: единият гребеше, другият бе затиснал вързоп, в който нещо мърдаше. И двамата приличаха на войници: носеха метални шлемове и ризници, лицата им бяха брадясали и сурови. Децата поотстъпиха назад в гората и наблюдаваха, без да помръднат.

— Тук е добре — каза войникът на кърмата в момента, когато лодката бе почти срещу тях.

— Защо не вържеш камък към краката му, капитане? — обади се другият, вече спрял да гребе.

— Ами! — тросна се първият. — Няма нужда, а и не взехме камъни. Няма начин да не се удави, нали го вързахме.

Той се изправи и вдигна вързопа. Питър видя, че нещото наистина е живо и всъщност представлява джудже. Макар и омотано от главата до петите с въже, то се съпротивляваше с всички сили. В следващия миг, чул изсвистяване покрай ухото си, войникът вдигна ръце и изпусна джуджето в лодката. После сам тупна в реката. Тялото му се понесе към отсрещния бряг. Питър се досети, че стрелата на Сюзан го е улучила в шлема. Извърна се и я видя силно пребледняла, но вече поставяше втора стрела в тетивата. Така и не я използва. Другият войник, изплашен от случилото се с другаря му, нададе гръмогласен вик, скочи от лодката и скоро изчезна в гората на отсрещната суша.

— Бързо! Да не я подхване течението! — подвикна Питър.

Както бяха с дрехите, двамата със Сюзан се гмурнаха и се опряха на лодката, преди водата да стигне до раменете им. На бърза ръка я изтеглиха на брега, измъкнаха джуджето и Едмънд започна да реже въжетата с джобното си ножче. (Мечът на Питър беше по-остър, но и по-неудобен за случая, понеже нямаше как да се хване по-ниско от дръжката.) Скоро освободиха джуджето. То седна, разтърка ръце и крака и възкликна:

— Каквото и да разправят, май не сте духове.

Като повечето джуджета и това беше набито, с широк гръден кош и вероятно около метър високо. Огромна брада и мустаци от остри червеникави косми покриваха почти изцяло лицето му. Виждаха се само носът, подобен на клюн, и блестящите черни очи.

— Както и да е — продължи то, — духове или не, вие ми спасихте живота и съм ви ужасно задължен.

— Но защо да сме духове? — попита Луси.

— Цял живот са ми повтаряли, че в горите по брега духовете са колкото дървета — обясни джуджето. — Та по тази причина искат ли да се отърват от някого, обикновено го домъкват тук (както постъпиха с мен) и казват, че ще го оставят на духовете. Но винаги съм се чудил дали всъщност не ги давят или не прерязват гърлата им. Тези приказки за духовете все не ми се струваха правдоподобни. Онези двамата страхливци, по които току-що стреляхте, очевидно вярват в съществуването на духовете. Не се притесняваха, че аз ще приключа земния си път, а се страхуваха как ще ме заведат да умра.

— Значи — обади се Сюзан — и двамата избягаха?

— А! Какво? — не разбра джуджето.

— Успяха да стигнат до отсрещната суша — уточни Едмънд.

— Не стрелях, за да ги убия. — Сюзан нямаше ни най-малко желание някой да реши, че е пропуснала целта от такова късо разстояние.

— Хм! — изсумтя джуджето. — По-нататък от това сигурно ще произтекат неприятности. Освен ако не си държат езика зад зъбите, за да отърват кожите.

— И защо трябваше да те удавят? — прояви интерес Питър.

— О, аз съм опасен криминален престъпник — развесели се джуджето. — Но това е дълга история. Междувременно се чудя дали не бихте ме поканили на закуска? Нямате представа какъв апетит му се отваря на човек непосредствено преди собствената му екзекуция.

— Разполагаме само с ябълки — извинително се обади Луси.

— Е, не може да се сравнява с прясна риба, но е по-добре от нищо. Изглежда ще трябва аз да ви поканя на закуска. Видях рибарски такъми в лодката. А и без това е добре да я откараме до другата страна на острова, да не би да се появи някой от отсрещната суша и да я види.

— Редно беше аз да се досетя за това — промърмори на себе си Питър.

С известно затруднение четирите деца и джуджето избутаха лодката във водата и бързо скочиха вътре. Джуджето пое ръководството начаса. Веслата, естествено, се оказаха прекалено големи за него, затова Питър се захвана с гребането, а джуджето ги насочи по канала на север, после заобиколиха острова на изток. Оттук децата видяха почти цялото течение на реката, заливите и носовете на отсрещния бряг. От време на време им се струваше, че им се мяркат познати гледки, но израсналите от времето на царуването им гори придаваха по-различен вид на картината.

Стигнаха до морето в източната част на острова и джуджето започна да лови риба — чудесен улов от разноцветна риба. Децата си припомниха, че през отминалите дни в Каир Паравел се бяха гощавали точно с такава. После насочиха лодката в устието на малък поток и я завързаха за едно дърво. Джуджето — оказа се невероятно сръчно (понякога наистина се срещат лоши джуджета, но никога не съм чувал за джудже глупак) — почисти рибата и заяви:

— А сега ни трябват дърва за огън.

— Имаме малко при замъка — обади се Едмънд.

Джуджето леко подсвирна:

— Значи все пак съществува замък?

— Сега по-скоро е развалина — уточни Луси.

Лицето на джуджето придоби доста странно изражение. Преди да продължи, то изгледа изпитателно и четиримата.

— Всъщност кои сте… — но сякаш се отказа от въпроса и завърши с думите: — Няма значение. Първо да закусим. Ще ми се закълнете ли с ръка на сърцето, че съм жив? Сигурни ли сте, че не сме се удавили и ние всички не сме духове?

Всяко едно от децата поотделно разсея съмненията му и тогава възникна следващият въпрос: как да пренесат рибата. Не разполагаха с канап да я нанижат, нямаха и кошница. Накрая решиха да използват шапката на Едмънд — никой друг нямаше шапка. Той се опита да се възпротиви, но бързо промени мнението си — вече изпитваше вълчи глад.

В началото джуджето сякаш не се чувстваше удобно в замъка. Постоянно се озърташе, душеше и повтаряше:

— Хм! Малко е страшничко тук. А и някак мирише на призраци.

Ала постепенно, когато стъкмиха огъня, се поуспокои и им показа как да изпекат рибата в жарта. Мърлява работа е да се яде гореща риба без вилици и с едно джобно ножче за петимата, та не е никак странно, че докато свършиха със закуската, имаше и няколко поизгорени пръсти. Ала, както вероятно предполагаш, никой не им обърна особено внимание — вече беше девет, а те бяха станали в пет. Накрая се напиха с вода от кладенеца, хапнаха по една-две ябълки и джуджето измъкна лула, дълга колкото ръката му, напълни я, запали, издиша облак ароматен дим и въздъхна:

— Така…

— Първо ни разкажи твоята история — предложи Питър, — а после ние ще ти разкажем нашата.

— Е, след като ми спасихте живота, редно е да стане както вие искате. Но почти не знам откъде да започна. Като начало, аз съм вестоносец на крал Каспиан.

— Кой е той? — попитаха четири гласа едновременно.

— Каспиан Десети е крал на Нарния и дълго нека е царуването му! — отвърна джуджето. — По-точно е редно да стане крал на Нарния и всички се надяваме на това. В момента е крал само на нас, старите нарнийци…

— Какво значи старите нарнийци? — поинтересува се Луси.

— Ами това сме ние — отвърна джуджето. — И сме нещо като бунтари.

— И Каспиан — уточни Питър — стои начело на Стара Нарния, така ли?

— Е, може и така да се каже — джуджето се почеса по главата. — Но в действителност той е нов нарниец, произхожда от земите Телмар, ако ми следите мисълта.

— Аз се обърках — призна Едмънд.

— Звучи по-оплетено от Войната на розите — оплака се Луси.

— Ох! — изпъшка джуджето. — Явно доста лошо се справям. Очевидно се налага да се върна много назад и да започна отначало — как Каспиан израсна в двореца на чичо си Мираз и как се стигна дотам, че да премине на наша страна. Но предупреждавам ви, че историята е дълга.

— Още по-хубаво — насърчи го Луси. — Ние много обичаме всякакви истории.

Джуджето се настани по-удобно и подхвана разказа си. Няма да го предам с неговите думи, нито ще повторя всички въпроси и прекъсвания на децата, защото ще отнеме много време, а и съвсем ще се оплетеш. Ще пропусна и някои неща, за които децата научиха по-късно. Но в края на краищата ето същината на разказа.