Клайв Стейпълс Луис
Принц Каспиан (5)

Глава пета
Приключението на Каспиан в планините

След това Каспиан и неговият учител проведоха още много тайни разговори на покрива на голямата кула и при всеки следващ разговор Каспиан научаваше все нови и нови неща за Старата Нарния. Вече почти през цялото си свободно време мислеше (а нощем сънуваше) за старите дни и бленуваше те да се върнат. Той, естествено, не разполагаше с кой знае колко свободно време, защото започна същинското му образование. Научи се да върти шпагата, да язди, да плува, да се гмурка, да стреля с лък, да свири на лютня, да лови елени и да реже на парчета убитите животни. Освен това изучаваше космография, реторика, хералдика, стихоплетство, и, разбира се, история, малко право, физика, алхимия и астрономия. С магиите се запозна само на теория, защото според доктор Корнилиъс практикуването им не било подходящо занимание за принцове.

— А и аз самият съм доста нескопосан магьосник — призна той.

За навигацията („благородно и героично изкуство“ по думите на доктора) не отдели никакво време, защото крал Мираз не одобряваше нищо, свързано с кораби и морета.

Затова пък придоби отлични умения да използва очите и ушите си. Докато беше по-малък, все се чудеше защо никак не харесва леля си Прунаприсмия. Сега си обясни на какво се дължи това — тя също никак не го харесваше. Започна да вижда, че Нарния е нещастна страна: данъците бяха високи, законите — строги, а Мираз — жесток.

След няколко години кралицата изглежда се поболя. В двореца настъпи голямо суетене — неспирно прииждаха лекари, а прислугата само шепнеше. Това се случи в началото на лятото. Една нощ, докато всички се лутаха по обичайния начин, доктор Корнилиъс ненадейно събуди Каспиан. Бяха минали едва няколко часа, откакто си бе легнал.

— С малко астрономия ли ще се позанимавам, докторе? — попита Каспиан.

— Ш-ш-ш-т… — прекъсна го докторът. — Доверете ми се и правете точно каквото ви кажа. Облечете се добре. Чака ви дълго пътуване.

Каспиан се изненада, но вярваше на учителя си и тутакси започна да се приготвя. Облече се добре, а докторът каза:

— Взел съм кожена торба за вас. Трябва да отидете в съседната стая и да я напълните с храна от масата на Ваша светлост.

— Но прислужниците ми вероятно още се навъртат там.

— Спят дълбоко и непробудно — увери го докторът. — Вярно, не съм кой знае какъв магьосник, но поне мога да омагьосам хората да заспят.

Влязоха в съседната стая и, наистина, двамата прислужници здравата похъркваха. Доктор Корнилиъс набързо наряза на парчета остатъците от студено пиле и ги сложи в торбата заедно с няколко резена еленско месо, хляб, две-три ябълки и малка бутилка хубаво вино. Подаде торбата на Каспиан. Тя прилегна на раменете му както раничката за учебници, с която ходиш на училище.

— Взехте ли си шпагата? — попита докторът.

— Да.

— Ето ви това наметало, за да прикриете шпагата и торбата. Точно така. А сега да отидем до голямата кула да поговорим.

Стигнаха върха на кулата (облачната нощ никак не приличаше на онази, когато наблюдаваха срещата на Тарва и Аламбил) и доктор Корнилиъс каза:

— Скъпи принце, наложително е незабавно да напуснете двореца и да тръгнете да си дирите късмета по широкия свят. Тук животът ви е в опасност.

— Защо? — попита Каспиан.

— Защото вие сте истинският крал на Нарния. Каспиан Десети, истинският син и наследник на Каспиан Девети. Да живее Ваше величество!

След тези думи и за огромна изненада на Каспиан дребното човече коленичи и целуна ръката му.

— Какво означава всичко това? Не разбирам… — смаян рече Каспиан.

— Чудя се защо не сте ме питали досега — прекъсна го докторът — как така, след като сте син на крал Каспиан, вие не сте крал. Единствен Ваше величество не знае, че крал Мираз със сила заграби властта. Когато започна да господства, той не се преструваше на крал, а се наричаше главен бранител. Ала един ден майка ви почина — милата кралица и единствената телмарина, която се отнасяше добре с мен. И тогава всички велики лордове, които служеха на баща ви, започнаха да умират или да изчезват. И това не беше случайно. Мираз ги разгони. По време на лов раниха със стрели Велизар и Ювилас, които за щастие не загинаха. Изпратиха всички от рода Пасарид да се бият с великаните на северната граница и в тази битка загинаха всички до последния човек. Екзекутираха за измяна по фалшиво обвинение Арлиан и Еримън заедно с дузина други. После обявиха за луди двамата братя от Бобров бент и ги затвориха. Накрая Мираз убеди седмината благородници — единствените от всички телмарини, които не се страхуваха от морето — да отплават в търсене на нови земи отвъд източните морета и точно според плана му те така и не се завърнаха. Така и не остана никой, който да се застъпи за вас. Тогава ласкателите му започнаха да го увещават да стане крал. И той, естествено, се съгласи.

— Да не искаш да кажеш, че се готви да убие и мен? — не вярваше Каспиан.

— Почти съм сигурен.

— Но защо едва сега? — продължаваше да се чуди Каспиан. — Защо не го е сторил преди време? А и какво зло е видял от мен?

— Промени си решението относно вас, защото преди два часа се случи нещо — кралицата роди син.

— Не виждам какво общо има това.

— Нима? — възкликна докторът. — На нищо ли не ви научиха всичките ми уроци по история и политика? Слушайте, докато нямаше свои деца, той бе склонен вие да станете крал след смъртта му. Никога не е държал особено на вас, но все пак предпочиташе вие да седнете на престола вместо някой непознат. Ала сега, когато се сдоби със свой син, несъмнено ще иска той да е следващият крал. Вие сте му пречка. Затова ще ви унищожи.

— Наистина ли е толкова зъл? — изуми се Каспиан. — Смяташ, че е готов да ме убие?

— Та нали той уби баща ви! — възкликна доктор Корнилиъс.

Каспиан изпита странно чувство, но замълча.

— Ще ви разкажа цялата история — продължи докторът, — но не сега. Няма време. Трябва да тръгнете веднага.

— Няма ли да дойдеш с мен? — изненада се Каспиан.

— Не смея — призна докторът. — Ако ви придружа, опасността за вас ще бъде по-голяма. По-лесно се догонват двама, отколкото един. Скъпи принце, скъпи крал Каспиан, налага се да бъдете изключително храбър. Тръгнете сам, и то веднага. Опитайте се да прекосите южната граница към владенията на крал Найн на Арченланд. Той ще се отнесе добре към вас.

— Никога ли вече няма да те видя? — попита Каспиан с разтреперан глас.

— Надявам се да се видим, скъпи кралю — увери го докторът. — Аз нямам друг приятел по широкия свят освен Ваше величество. А и знам някоя и друга магия. Но междувременно бързината е от първостепенно значение. Ето ви два подаръка, преди да тръгнете: торбичка със злато — малко е, особено като се има предвид, че всички съкровища в двореца ви принадлежат по право; а ето и нещо далеч по-ценно.

При тези думи той пъхна в ръцете на Каспиан нещо, което не се виждаше, но на пипане си личеше, че рог.

— Това е най-голямото и най-свещеното съкровище на Нарния — обясни доктор Корнилиъс. — Много ужаси преживях и много заклинания изрекох още на младини, докато го намеря. Това е вълшебният рог на самата кралица Сюзан. Тя го остави, когато изчезна в края на Златния век на Нарния. Твърди се, че който го надуе, ще получи помощ. Никой не може да каже каква ще е тя. Не е изключено да призове обратно кралица Луси, крал Едмънд, кралица Сюзан и Върховния крал Питър от миналото и те да оправят всичко. Дори има вероятност да притежава силата да извика самия Аслан. Вземете го, крал Каспиан, но го използвайте единствено при най-голяма нужда. А сега бързайте! Вратичката към градината в подножието на кулата е отключена. Там трябва да се разделим.

— Мога ли да взема коня си Дестриър? — попита Каспиан.

— Той вече е оседлан и ви чака в края на овощната градина.

По време на дългото спускане по виещите се стълби Корнилиъс му даде още много напътствия и съвети. Макар и със свито сърце, Каспиан се постара да запомни всичко. Скоро усетиха свежия градински въздух. Последва пламенното сбогуване с доктора, прекосяването на моравата тичешком, приятелското изцвилване от Дестриър и крал Каспиан Десети напусна двореца на дедите си. Извърна се да го погледне за последен път и видя фойерверки — там празнуваха раждането на новия принц.

Цяла нощ язди на югозапад. Докато пътуваше из познати местности, предпочиташе страничните пътища и тесните пътеки през горите, ала после пое по главния път. При това необичайно пътешествие Дестриър бе не по-малко развълнуван от господаря си. Макар на сбогуване в очите му да се появиха сълзи, сега Каспиан се чувстваше храбър и дори някак щастлив — та той беше крал Каспиан, тръгнал да дири приключения, запасал шпага над лявото си бедро и вълшебния рог на кралица Сюзан над дясното. На разсъмване леко запръска дъжд. Той се огледа — наоколо се ширеха непознати гори, диви степи и сини планини. Помисли си колко е огромен и странен светът и се почувства малко изплашен и някак дребен.

С настъпването на деня той се отклони от главния път и си избра открита, обрасла с трева полянка насред гората, където да си отдъхне. Свали юздите на Дестриър и го остави да попасе, а самият той хапна малко студено пиле, отпи от виното и скоро заспа. Събуди се късно следобед. Отново хапна и продължи пътуването (все на югозапад) по безлюдни пътеки. Сега яздеше из хълмиста местност — ту се изкачваше по възвишенията, ту се спускаше, следвайки терена. От всеки нов хребет виждаше планините напред все по-големи и по-черни. При падането на нощта започна да се спуска — вече беше стигнал до ниските им скатове. Вятърът се усили. Скоро заваля силен дъжд. Дестриър стана неспокоен, а във въздуха отекваше тътенът на гръмотевици. Навлязоха в тъмна и сякаш безкрайна борова гора. Всички истории за недружелюбните към хората дървета нахлуха в главата на Каспиан. Сети се, че е телмарин — с други думи от расата, която посича дърветата при всяка възможност и е във война с всички диви същества. Той самият се различаваше от останалите телмарини, но не можеше да очаква, че дърветата го знаят.

И те наистина не го знаеха. Вятърът се усили още повече, гората стенеше и всичко наоколо се огъваше. В следващия миг се чу трясък. Точно зад него на пътя се срути дърво.

— Успокой се, Дестриър, успокой се! — повтаряше Каспиан и галеше коня по врата.

Самият той обаче трепереше и знаеше, че е избегнал смъртта на косъм. Проблесна светкавица и силният тътен на последвалата гръмотевица сякаш разцепи на две небето над главата му. Дестриър подскочи уплашено. Каспиан беше добър ездач, но нямаше достатъчно сили да го удържи. Все пак успя да се задържи на гърба на коня, но прецени, че докато препускат така, животът му е в опасност. Пред тях в мрака изникваха дърво след дърво и те по чудо ги избягваха. И изведнъж, прекалено внезапно, за да го заболи, нещо удари Каспиан по челото и той изгуби съзнание.

Дойде на себе си. Имаше силно главоболие и се чувстваше целия натъртен. Лежеше в помещение със запален огън. Дочу наблизо тих говор.

— И преди да се е събудил — каза някой, — трябва да решим какво ще го правим.

— Да го убием — предложи втори глас. — Немислимо е да го оставим жив. Ще ни предаде.

— Или трябваше да го убием веднага, или да не го закачаме — намеси се трети. — Как така ще го убиваме сега, след като го прибрахме, превързахме главата му и какво ли още не? Все едно да убием гост.

— Господа — обади се Каспиан плахо, — каквото и да направите с мен, надявам се да се отнесете добре с коня ми.

— Конят ти побягна много преди да те открием — сопна се първият глас, странно хриптящ и някак дълбок, както забеляза Каспиан.

— Не го оставяй да те залъже с приказки! — чу се отново вторият глас. — Продължавам да твърдя, че е най-добре…

— Ха! — възкликна третият. — Няма да го убием, разбира се! Засрами се, Никабрик! Ти как смяташ, Трюфелхънтър? Какво да го правим?

— Аз бих му предложил нещо за пиене — обади се пак първият глас, вероятно на Трюфелхънтър.

До леглото се приближи тъмен силует. Каспиан усети нечия ръка (ако можеше да се нарече ръка) внимателно да го обгръща през раменете. Имаше нещо сбъркано във формата й. И в надвесеното над него лице сякаш имаше нещо сбъркано. Остана с впечатлението за нещо доста космато, с необичайно дълъг нос, а от двете му страни лъснаха странни бели петна. „Вероятно е някакъв вид маска — помисли си Каспиан. — Или имам треска и всичко това ми се привижда.“ Чаша с нещо сладко и топло се приближи към устните му и той отпи. В този момент някой от другите добави дърва в огъня. Лумна пламък и Каспиан почти извика от смайване, когато внезапната светлина разкри наведеното над него лице. Не беше на мъж, а на язовец. Е, наистина то бе много по-едро, по-дружелюбно и по-интелигентно от лицата на всички язовци, които бе виждал досега. И определено го беше чул да говори. Каспиан видя също така, че лежи в пещера върху легло от пирен. До огъня седяха двама брадясали мъже. Те обаче имаха диво изражение. Бяха много по-ниски, космати и набити от доктор Корнилиъс. И той веднага се досети, че са истински джуджета, древни джуджета, без капчица човешка кръв във вените. Така Каспиан разбра, че най-после е намерил старите нарнийци. После отново му причерня пред очите.

През следващите няколко дни се научи да ги различава по имена. Язовецът Трюфелхънтър бе най-възрастният и най-милостивият от тримата. Джуджето, което предлагаше да убият Каспиан, беше злонравно и черно (става въпрос, че косите и брадата му бяха черни и остри като конски косми). Казваше се Никабрик. Другото — рижо с косми като на лисица, се наричаше Тръмпкин.

И така — подхвана Никабрик първата вечер, когато Каспиан се почувства достатъчно добре и се надигна да седне, — все още предстои да решим какво ще правим с този човек. Вие двамата смятате, че му правите голяма добрина, като не ми позволявате да го убия. Но тогава не ни остава нищо друго, освен да го държим като затворник до края на дните му, защото лично аз няма да допусна да си тръгне жив… Това означава да се върне при своите и да издаде всички ни.

— Дрън-дрън, Никабрик — сряза го Тръмпкин. — Защо говориш така грубо? Съществото не е виновно, че си удари главата в дървото пред входа на нашата дупка. А и не ми прилича на предател.

— Извинявайте — намеси се Каспиан, — но още не сте разбрали дали аз искам да се върна. Истината е, че не желая. Ще ми се да остана при вас… ако разрешите. Цял живот търся такива като вас.

— Как ли пък не! И очакваш да ти повярвам — изръмжа Никабрик. — Ти си телмарин и човек, нали? Естествено е да искаш да се върнеш при своите.

— Е, дори и да искам, не мога — отвърна Каспиан. — Когато се нараних, бягах, за да спася живота си. Кралят възнамерява да ме унищожи. Ако вие ме бяхте убили, щяхте да го зарадвате.

— Ха! — възкликна Трюфелхънтър. — Наистина ли?

— А! — не остана по-назад и Тръмпкин. — Какви ги приказваш? Какво си сторил, човече, та си си навлякъл гнева на Мираз на твоята възраст?

— Той е мой чичо — започна Каспиан, а Никабрик скочи на крака и извади камата си.

— Ето! — изкрещя джуджето. — Не стига, че е телмарин, но и близък роднина на най-големия ни враг. Още ли не сте се опомнили и ще продължавате да се застъпвате за това същество?

Щеше да убие Каспиан начаса, ала язовецът и Тръмпкин му препречиха пътя и го накараха да седне.

— Нека се разберем, Никабрик — сгълча го Тръмпкин, — ще се държиш ли, както трябва, или аз и Трюфелхънтър да седнем отгоре ти?

Макар и с мърморене, Никабрик обеща да се държи добре. Другите двама помолиха Каспиан да им разкаже историята си. Слушаха го с интерес. След като свърши, за известно време всички се умълчаха.

— Това е една от най-странните истории, които съм чувал — каза най-накрая Тръмпкин.

— Не ми харесва — проговори и Никабрик. — Не подозирах, че човеците още говорят за нас. Колкото по-малко знаят за нас, толкова по-добре. Тази твоя стара бавачка най-добре да си беше държала езика зад зъбите. А и всичко се дообърква от учителя ти: джудже-предател. Ненавиждам ги. Мразя ги дори повече от човеците. Помнете ми думите — нищо добро няма да излезе от цялата тази работа.

— Престани да приказваш за неща, които не разбираш, Никабрик — прекъсна го Трюфелхънтър. — Вие, джуджетата, забравяте и се променяте точно както и хората. А аз съм звяр, при това язовец. Ние не се променяме. Ние сме си същите. И от това ще последва голямо добро. Този тук е истинският крал на Нарния. Истинският крал, който се завръща в истинската Нарния. А ние, животните, помним, макар вие, джуджетата, да забравяте, че в Нарния нещата никога не са били наред, освен когато крал беше син Адамов.

— Леле-мале, Трюфелхънтър — не се стърпя Тръмпкин. — Да не искаш да отстъпиш страната на хората?

— Не съм казвал такова нещо — напомни му язовецът. — Това не е страна на хората (та кой го знае по-добре от мен?), а е страна, в която кралят трябва да бъде човек. Ние, язовците, сме доста отдавна на тази земя, за да го знаем. Ха, та нима Върховния крал Питър не беше човек?

— Ти вярваш във всички тези древни предания? — изненада се Тръмпкин.

— Повтарям ви, че ние, животните, не се променяхме — отсече Трюфелхънтър. — Ние не забравяме. Вярвам във Върховния крал Питър и останалите, които царуваха в Каир Паравел, така, както вярвам в самия Аслан.

— Толкова твърдо? — зачуди се Тръмпкин. — Та кой в наши дни вярва в Аслан?

— Аз — обади се Каспиан. — А и дори да не съм вярвал в него преди, сега вярвам. Там, сред хората, онези, които се присмиваха на съществуването на Аслан, се смееха и на историите за Говорещи зверове и джуджета. Самият аз понякога се питах дали Аслан съществува, или дори дали изобщо има същества като вас. А ето, че вас ви има.

— Точно така — подкрепи го Трюфелхънтър. — Прав си, крал Каспиан. И докато си верен на старата Нарния, ще те признавам за мой крал, каквото и да приказват. Да живее Твое височество!

— Призлява ми от теб, язовецо — изръмжа Никабрик. — Върховния крал Питър и другите може и да са били хора, но са били различни. А този тук е от проклетите телмарини. Той е преследвал животни по време на лов. Прав ли съм? — джуджето внезапно се обърна към Каспиан.

— Ами да ви кажа честно, да — призна Каспиан. — Но те не бяха Говорещи зверове.

— Все едно е — възнегодува Никабрик.

— Не, не, не — възрази Трюфелхънтър. — Отлично знаеш, че не е така. Наясно си, че днес животните в Нарния са различни и са като глупавите обикновени животни, които живеят в Калормен или Телмар. А са и по-дребни. Те се различават много повече от нас, отколкото полуджуджетата от вас.

Дълго разговаряха, но накрая всички се съгласиха Каспиан да остане и дори обещаха, щом се почувства достатъчно силен да излезе, да го заведат да види онези, които Тръмпкин нарече „другите“. Очевидно по тези диви места продължаваха да живеят скришом всякакви същества от старите дни на Нарния.