Клайв Стейпълс Луис
Принц Каспиан (11)

Глава единадесета
Лъва изръмжава

Най-после цялата група се събуди. Наложи се Луси да разкаже историята си за четвърти път. Последвалата гробна тишина подейства доста обезсърчаващо.

— Нищо не виждам — призна Питър, след като се взира, докато го заболяха очите. — А ти, Сюзан?

— Разбира се, не — сопна се Сюзан. — Защото просто нищо няма. Присънило й се е, разбира се. Хайде, Луси, легни да поспиш!

— И се надявам — настояваше Луси, макар гласът й да потреперваше, — че ще дойдете с мен. Защото… Защото аз трябва да отида с него, независимо дали някой от вас ще ме последва или не.

— Не говори глупости, Луси! — смъмри я Сюзан. — Естествено, никъде няма да ходиш сама. Не й позволявай, Питър! Тя просто е станала непослушна.

— Аз ще отида с нея, ако наистина се налага — обади се Едмънд. — И в други случаи е била права.

— Знам — съгласи се Питър. — Не е изключено да е била права и днес сутринта. Определено не извадихме късмет, като избрахме да се спуснем надолу по клисурата. Но пък по това време на нощта… А и защо ние не виждаме Аслан? Някога не беше така. Не е типично за него. Какво ще кажеш, ММП?

— Нямам какво да казвам — отговори джуджето. — Ако всички тръгнете, естествено и аз ще дойда с вас. А ако групата се разцепи, ще се присъединя към Върховния крал. Това е моят дълг към него и към крал Каспиан. Но ако желаете да узнаете личното ми мнение, аз съм обикновено джудже, което не смята, че имаме шанс да открием път посред нощ там, където не успяхме да го намерим през деня. И не виждам полза от вълшебни лъвове, при това Говорещи. Изобщо не става въпрос дали са приятелски настроени лъвове. Всъщност те не ни помагат, а и никой не ги вижда. Всичкото е врели-некипели според мен.

— Удря с лапа по земята, подканя ни да побързаме — обади се Луси. — Нека сега вече да тръгваме. Или поне аз трябва да вървя.

— Нямаш право да ни се налагаш по този начин! Четири на един сме, а и ти си най-малката! — сопна се Сюзан.

— О, хайде! — възнегодува Едмънд. — Няма да ни остави на мира, докато не го направим.

Той всъщност смяташе да подкрепи напълно Луси, но раздразнен от недоспиването си, роптаеше.

— Добре — Питър вдигна щита и надяна шлема. При друг случай щеше да каже нещо мило на Луси — неговата любима сестра, защото се досещаше колко нещастна се чувства и знаеше, че каквото и да стане, не е по нейна вина. Но независимо от всичко, в момента леко се дразнеше.

Със Сюзан положението бе най-зле.

— Ами ако аз започна да се държа като Луси? — попита тя. — Ако заплаша, че няма да мръдна оттук, все едно дали ще тръгнете или не? Всъщност май точно така ще постъпя.

— Подчинете се на Върховния крал, Ваше величество — посъветва я Тръмпкин. — Да вървим! Щом като не ми е писано да спя, предпочитам да вървя, а не да стоя тук и да приказвам.

Най-накрая тръгнаха. Луси вървеше отпред, прехапала устни, за да не каже на Сюзан всичко, което мисли за нея. Но прикова поглед в Аслан и мигом забрави лошите мисли. Лъвът се извърна и тръгна бавно на тридесетина стъпки от тях. Останалите се водеха единствено от указанията на Луси накъде да вървят, защото не само не виждаха Аслан, но не го и чуваха. Докато стъпваше по тревата, огромните му котешки лапи не вдигаха никакъв шум.

Поведе ги към ръба на клисурата надясно от танцуващите дървета. Дали още танцуваха, никой не разбра, защото Луси не откъсваше очи от Лъва, а останалите гледаха в нея.

„Надявам се — мислеше си Тръмпкин — тази лудост под лунната светлина да не завърши с нощно катерене, при което да си счупим вратовете.“

Дълго време Аслан вървеше по най-високите части край бездната. Стигнаха там, където няколко дървета растяха на самия ръб. Той се шмугна и изчезна сред тях. Луси затаи дъх, защото изглеждаше, сякаш е скочил от скалата. Но прекалено заета да не го изпусне от очи, тя не спря, за да се замисли. Ускори крачка и скоро се озова сред дърветата сама. Погледна надолу. Видя тясна стръмна пътечка, която косо се спускаше между скалите надолу към клисурата. Аслан се движеше по нея. Той се извърна и я погледна с радостни очи. Луси плесна доволно с ръце и забърза след него. Зад гърба си дочу виковете на останалите: „Хей! Луси! Внимавай, за бога! Та ти си на ръба на пропастта. Отдръпни се!“ След миг обаче се чу гласът на Едмънд: „Не. Оказва се, че е права. Тук има пътечка, която води надолу.“

Някъде по средата на пътя Едмънд я догони.

— Виж! — развълнувано посочи той. — Каква е тази сянка, която се движи пред нас?

— Неговата сянка — отвърна Луси.

— Наистина си права, Луси — съгласи се Едмънд. — Чудя се как не я виждах досега. Но къде е той?

— Със сянката си, разбира се. Не го ли различаваш?

— Ами май за миг… Светлината е толкова оскъдна.

— Давай, крал Едмънд, давай! — чу се гласът на Тръмпкин зад тях. А още по-отзад и сякаш още по-близо до ръба долетя гласът на Питър:

— О, стегни се, Сюзан! Дай ръка! И бебе би се спуснало оттук. Престани да мърмориш!

След няколко минути стигнаха дъното на клисурата и бученето на течаща вода изпълни ушите им. Предпазливо като котка, Аслан прекоси потока, стъпвайки от камък на камък. По средата спря и се наведе да пие, вдигна рунтавата си глава, от която се стичаше вода, и се извърна към тях. Сега вече Едмънд го видя.

— О, Аслан! — провикна се той и се втурна напред.

Но Лъвът се обърна и тръгна нагоре по склона от другата страна на рекичката Ръш.

— Питър! Питър! Видя ли го? — възкликна Едмънд.

— Нещо ми се мерна — обади се Питър. — Но лунната светлина е толкова измамна. Продължаваме обаче напред. И три пъти „Ура“ за Луси. Вече не се чувствам толкова уморен.

Без да се колебае, Аслан ги поведе наляво и нагоре по клисурата. Цялото пътуване беше странно и някак приказно: ромолящата вода, мократа сива трева, блестящите скали, към които приближаваха, и възхитителният мълчалив Звяр, зад който крачеха. Сега всички с изключение на Сюзан и джуджето го виждаха.

Скоро стигнаха до друга стръмна пътека сред канарите. Бяха по-високи от онези, по които слязоха преди малко, и изкачването продължи бавно и на зиг-заг. За щастие луната светеше точно над клисурата, така че от двете страни на пътеката нямаше сенки.

Луси почти падна, когато опашката и задните крака на Аслан изчезнаха зад върха. Но със сетни усилия тя го последва и стъпи с разтреперани крака и съвсем без дъх на хълма. Точно тук искаха да стигнат, а се отклониха от Стъклената вода. Дългият склон с меки форми (обрасъл с пирен и трева, само тук-там стърчаха големи скали, които изглеждаха бели на лунната светлина) се ширеше напред и изчезваше в дърветата на около петстотин стъпки по-нататък. Веднага го позна. Това беше хълмът на Каменната маса.

Подрънквайки с доспехите, и другите се изкачиха при нея. Аслан тръгна напред и те го последваха.

— Луси — обади се Сюзан сконфузено.

— Да?

— И аз вече го видях. Извинявай!

— Няма нищо.

— Бях всъщност много по-лоша, отколкото подозираш. Вярвах, че е той още вчера, когато ни предупреди да не тръгваме през боровата горичка. И наистина вярвах, че е той тази нощ, когато ти ни събуди. Наистина вярвах някъде дълбоко в себе си. Или можех да повярвам, ако си го бях позволила. Но просто исках да излезем от гората и… О, просто не знам. Какво ли точно да му кажа?

— Може би няма да се наложи да му казваш кой знае колко — обърна й внимание Луси.

Скоро стигнаха до дърветата и между тях децата видяха големия хълм, Хълма на Аслан, издигнат над Каменната маса след тяхното време.

— Нашите не бдят особено — отбеляза Тръмпкин. — Трябваше вече да са ни пресрещнали…

— Шшшт… — направиха му знак и четирите деца едновременно, защото в този миг Аслан спря, извърна се и ги погледна. Изглеждаше величествен. Момчетата пристъпиха напред. Луси им направи път. Сюзан и джуджето някак се отдръпнаха назад.

— О, Аслан — крал Питър коленичи и вдигна лъвската лапа. — Толкова се радвам. И така съжалявам. Поведох ги в погрешна посока от самото начало и особено вчера сутринта.

— Скъпи мой сине! — посрещна го Аслан. После се обърна към Едмънд: — Добре се справи.

След продължителна пауза дълбокият глас каза:

— Сюзан!

Сюзан не отвърна, но на останалите им се стори, че тя плаче.

— Заслушала си се в страховете си, дете — продължи Аслан. — Ела при мен! Забрави ги. Чувстваш ли се отново смела?

— Малко да, Аслан — отвърна Сюзан.

— А сега — каза Аслан с по-гърлен глас, в който се долавяше и намек за изръмжаване, а опашката му перна задните крака — къде е малкото джудже, вещо с меча и лъка, което не вярва в лъвове? Ела тук, сине на земята, ела тук\ — и последната дума вече не приличаше на загатнат рев, а направо представляваше изръмжаване.

— Олеле мале! — простена джуджето.

Децата познаваха Аслан достатъчно добре и забелязаха, че той всъщност много хареса джуджето. Затова не се разтревожиха, но Тръмпкин, който никога преди това не беше виждал лъв, да не говорим за Лъва, съвсем не се чувстваше така. Но направи единственото разумно нещо: вместо да побегне, се насочи към Аслан.

Аслан скочи. Виждал ли си някога как майката носи съвсем мъничко коте в устата си? Сега беше същото. Джуджето, свито на нещастна топка, висеше от устата на Аслан. Лъва го разтърси и доспехите му издрънчаха, а в следващия момент — хей-хоп — джуджето полетя във въздуха. Беше в такава безопасност, сякаш се намираше в леглото си. Но Тръмпкин не подозираше, че е така. Когато полетя надолу, огромните кадифени лапи го хванаха нежно, сякаш бяха майчински ръце, и го поставиха (с главата нагоре при това) на земята.

— Сине на Земята, ще бъдем ли приятели? — попита Аслан.

— Д-д-а-а-а… — отвърна джуджето, все още затруднено да си поеме дъх.

— Сега — продължи Аслан — луната залязва. Погледнете назад. Зазорява се. Нямаме време за губене. Вие тримата — синове Адамови и ти, син на земята — бързо отидете на хълма и се справете с онова, което ще откриете там.

Джуджето още не можеше да проговори от вълнение, а момчетата не посмяха да попитат Аслан дали ще ги последва. И тримата измъкнаха мечовете и го поздравиха, след което се отдалечиха. Луси забеляза, че по лицата им няма и следа от умора. А и двамата — и Върховния крал, и крал Едмънд — приличаха по-скоро на мъже, отколкото на момчета.

Момичетата, застанали близо до Аслан, ги наблюдаваха докато изчезнаха от погледа им. Светлината се променяше. Ниско долу на изток Аравир — утринната звезда на Нарния — грееше като малка луна. Аслан, който изглеждаше по-едър отпреди, вдигна глава, разтърси грива и изръмжа.

Звукът — дълбок и гърлен отначало, сякаш беше от орган — се извиси по-силно, после нарасна още, докато накрая и земята, и въздухът потрепериха от него. Понесе се по хълма и обхвана цяла Нарния. В лагера на Мираз войниците се пробудиха, гледаха пребледнелите си лица и посягаха към оръжията си. Зад тях, при Голямата река, сега бяха най-студените часове. И все пак главите и раменете на водните нимфи и главата на великия Воден бог с бурната му брада се показаха от водите. Отвъд тях, във всички ниви и гори, от дупките щръкнаха острите уши на зайците, сънливите глави на птиците се измъкнаха изпод крилете, бухали се обадиха, лисици извиха, таралежи изгрухтяха, дърветата се размърдаха. Из градове и села майки притиснаха по-силно рожбите към гърдите си и гледаха с подивели очи, докато кучета лаеха, а мъжете търсеха да запалят светлините. Далеч отвъд северната граница планинските великани надзърнаха през тъмните порти на замъците си.

Онова, което Луси и Сюзан видяха, бе нещо тъмно, което идва към тях от всички посоки. Отначало приличаше на черна мъгла, която се стеле по земята, след това — на разбунтували се морски вълни, които се издигаха все по-нагоре и по-нагоре, и накрая придвижващите се видяха онова, което всъщност представляваше: тръгналите огромни гори. Сякаш всички дървета на света се бяха устремили към Аслан. Но колкото повече приближаваха, толкова по-малко приличаха на дървета и накрая всички — едни се кланяха, други се виеха, трети махаха с ръце за поздрав към Аслан — заобиколиха Луси и тя видя, че всъщност се намира сред множество от човекоподобни форми. Бледи девойки-брези отмятаха глави, жени-върби отстраняваха косите от лицата си, за да видят Аслан, царствените букове стояха и го наблюдаваха с възхищение, едри мъже-дъбове, стройни и меланхолични брястове и всякакви къпинови храсти (самите те тъмни, а веселите им съпруги натежали от плод) се кланяха, изправяха и пак се кланяха, като не преставаха да викат „Аслан! Аслан!“ с цялото разнообразие на гласовете си.

Танцът на тълпите около Аслан (понеже отново всичко се превърна в танц) се завихри толкова бързо, че Луси се обърка. Така и не разбра откъде се появяваха хора, които съвсем скоро започнаха да подскачат весело сред дърветата. Един от тях, още съвсем юноша, наметнат единствено с еленова кожа и с венец от лозови листа на къдравите си коси, изглеждаше прекалено красив за момче, ако лицето му не беше така диво. Човек изпитваше чувството, както щеше да каже Едмънд след няколко дни, че: „Това е същество, в състояние да направи всичко, абсолютно всичко!“ То като че ли имаше много имена. Бромиъс, Басареъс и Рам бяха три от всичките. Съпровождаха го множество момичета, не по-малко диви от него. Няколко от тях, колкото и да е неочаквано, яздеха магарета. И всички се смееха и викаха: „Еуан, Еуан, е-у-е-у“.

— Това древният танц ли е, Аслан? — провикна се юношата. Очевидно беше така. Но всеки имаше различна представа как се изпълнява. На Луси й се стори, че играят на „Сляпа баба“. Нещата се усложняваха, защото един мъж на магаре — възрастен и изключително дебел — изведнъж се развика: „Нещо за ядене и пиене! Време е да хапнем и пийнем!“, при което падна от магарето. Околните се опитаха да го вдигнат, а самото магаре реши, че е попаднало в цирка, и се опита да изпълни номер, изправено на задните си крака. И през цялото време се появяваха все повече и повече лозови листа. Скоро освен лозовите листа се видяха и самите лози. Те се катереха по всичко. Плъзваха по краката на дърветата-хора и обвиваха вратовете им. Луси посегна с ръка да отметне косите си и откри, че всъщност отмята лозови клонки. Те покриха изцяло и магарето. Опашката му вече бе обвита и нещо тъмно се мерна между ушите му. Луси се загледа по-внимателно и видя, че е чепка грозде. А след това почти навсякъде се забелязваше грозде — и над главите им, и под краката им, и навсякъде наоколо.

— Нещо за хапване и пийване — викаше старецът.

Всички започнаха да ядат и каквито и оранжерии да имаш, никога не си вкусвал подобно грозде. Наистина превъзходно грозде — твърдо отвън, но изпълнено с разхлаждаща свежест и сладост, поставиш ли го в устата си. Момичетата, които и без това много обичаха грозде, не можеха да му се наситят. А сега го имаше в изобилие и никой не спазваше етикета за добро държание на масата. Навсякъде се мяркаха лепкави и изцапани пръсти й макар устата на всички да бяха пълни, се чуваше неспирен смях и провлачените викове „Еуан, е-у-е-у, Еуан, е-у-е-у.“ Изведнъж всички почувстваха, че играта (или каквото беше) и пиршеството трябва да свършат. Останали без дъх, те се строполиха на земята и извърнаха глави към Аслан, за да чуят какво ще им каже.

Точно в този момент слънцето изгряваше. Луси се сети нещо и прошепна на Сюзан:

— Знам кои са, Сюзан. Знам!

— Кои са?

— Момчето с дивото лице е Бакхус, а старецът на магарето е Силенус. Не си ли спомняш как навремето Тумнус ни разказваше за тях?

— Да, разбира се, но, Луси, аз…

— Какво?

— Нямаше да се чувствам в безопасност, ако бях срещнала Бакхус и цялата му дива свита от вакханки и Аслан не беше с нас.

— Напълно си права — съгласи се Луси.