Александра Потър
Ако върнеш времето назад (8)

Седма глава

Изпращам Лари Голдстийн до таксито му и пресичам улицата до мястото, където е паркирана колата ми. Поглеждам часа. Обядът се е проточил повече, отколкото очаквах и вече е късно. Трябва да се върна в офиса, да кажа на Беа добрите новини и…

— Лоти!

Познат глас зад мен прекъсва мисълта ми. Обръщам се. Никой не ме нарича така, с изключение на… Свивайки очи срещу ярката слънчева светлина, се взирам към оживената улица — по тротоарите има кафенета, пълни с хора, пиещи капучино и ядящи торти, пешеходци зяпат витрините на дизайнерските магазини за чанти, майка с двойна бебешка количка и стар кокер шпаньол…

— Неси! — ухилвам се изведнъж. — Какво правиш тук?

— Живея тук, глупаче такова — отвръща тя добродушно. — Ти какво правиш тук?

Ванеса е най-старата ми приятелка. Срещнах я в деня, когато дойдох в Лондон за интервюто за първата си работа в списанието за кръстословици. Тя се беше облегнала на стената, извън офиса, пушеше цигара и изглеждаше суперготина. За едно притеснено момиче като мен, току-що слизащо от влака от Йоркшир, облечено в костюма на майка си, Ванеса беше въплъщение на всичко в Лондон. Висока метър и осемдесет, платиненоруса блондинка на двайсет и пет години, живееща в апартамент под наем заедно няколко приятели в Кенсингтън. Леле! Просто я боготворях.

Донякъде и сега все още е така. Ванеса е щастливо омъжена за Джулиан, нейния красив съпруг адвокат, майка е на две прекрасни деца и живее в голяма, обвита в бръшлян къща в Нотинг Хил, с хладилник, покрит с цветни отпечатъци от пръсти и хиляди семейни снимки по стените. Имаме напълно различен начин на живот и не се виждаме толкова често, колкото ни се иска, но все още сме невероятно близки.

— Имах работен обяд — казвам, сочейки към ресторанта. — Тъкмо тръгвах обратно към офиса.

— Глупости! — Ванеса се намръщва и ме прегръща. — Леля Шарлот ще ни дойде на гости за чаша чай, нали? — навежда се към бебешката количка, където Руби, на три години, и Сам, който тъкмо навърши една, започват да се кикотят и гукат. — Ето, видя ли? Това означава „да“, в случай че имаш нужда от превод — казва Неса и също се разсмива.

— Добре — предавам се аз. — Но само една чаша.

— Една чаша — повтаря невинно приятелката ми, хваща в една ръка дръжката на количката и каишката на кучето, а с другата — мен и ни повлича нагоре по стръмната улица.

— Божичко, иска ми се и на мен някой да ми пъхне ръка под полата.

През последните десет минути разказвах на Ванеса за странната „случка“ с Лари Голдстийн и, честно казано, това не е реакцията, която очаквах.

— Ванеса! — ахвам ужасено.

— Извинявай, скъпа, просто шегичка — казва тя нехайно. — Е, почти — измърморва под носа си, докато пъха някакви неопределени неща в блендера, включва го и го оставя да работи, докато се получи странна оранжева смес. — Гледала съм Лари Голдстийн при Опра и трябва да ти кажа, че ми се стори много привлекателен.

— Привлекателен е по един фалшив начин. Пластичната хирургия доста му е помогнала — не мога да се сдържа. — Но дори да е така, това не му дава право да ми се нахвърля в ресторанта. Беше бизнес среща.

Ванеса спира да храни Сам, пълната с оранжева каша лъжица увисва във въздуха.

— И? — пита въпросително най-добрата ми приятелка и разсеяно слага лъжицата в собствената си уста. Сам надава недоволен вик. — О, извинявай, скъпи, глупавата ти майка също е гладна. — Бързо напълва лъжицата и цикълът на хранене се подновява.

— И това просто е недопустимо! — настоявам аз. — Чист сексуален тормоз. Не си ли чувала за равнопоставеност на работното място?

Ванеса драматично потърква челото си и се преструва, че мисли.

— Бегло. Аз съм майка-домакиня, която живее в свят на бебешки къпания, постоянни крясъци и мръсни памперси. Отказах се от работата и живота си, за да се размножавам. Има ли нужда да продължавам? — с лъжица във всяка ръка тя се усмихва криво, след това продължава да редува оранжева смес и макарони в двете гладни усти.

— Да, но на теб ти харесва да бъдеш майка — контрирам я аз.

— Така е — отвръща Неса и ме поглежда с грейнало лице. — Децата ми са най-прекрасното нещо на този свят, не бих могла да си представя живота си без тях… — внезапно спира с неудобство, доловила изражението на лицето ми. За един кратък миг настава неловко мълчание. — Но съм доволна, че изчаках да стана на трийсет, преди да ги родя — добавя бързо.

После се опитва да избегне погледа ми и настава тишина. Запълвам я, като сменям темата.

— Както и да е, ти мразеше работата си. — Ванеса работеше в адвокатската кантора близо до моя офис. Там срещна Джулиан, съпруга си. — Казваше, че едвам чакаш да дойде моментът и да напуснеш.

— Вярно е — потвърждава тя, усмихвайки се широко на Руби, която се залива от смях, докато мята оранжева каша по брат си.

— Направи купон по повод напускането си — продължавам аз.

— А ти не успя да дойдеш — отбелязва Неса и ме поглежда обвинително.

— Имах краен срок за един проект.

— Кога не си в краен срок? — пита тя.

Отварям уста, за да протестирам, но замълчавам. Всъщност, като стана дума, не си спомням живота си от времето, когато нямах крайни срокове и не бързах за никъде.

— Божичко, беше страхотен купон! — Ванеса се е унесла в спомените си. — В старата ни къща дойдоха повече от сто души. Бях вече бременна и не можех да пия, така че Джулиан ми правеше коктейл „Девствената Мери“. Слушахме UB40^[1] цяла нощ, за да отпразнуваме оставането ми без работа. Нали се сещаш, UB40 — безработни? — усмихва се замислено, върнала се е изцяло в онази нощ преди три години. — Както и да е, ти дори не си сигурна, че Голдстийн ти е пуснал ръка. Изглежда доста невероятно, нали? Сама казваш, че може би си се объркала.

— Така е — признавам. Всъщност, колкото повече мисля за това, съм все по-сигурна, че съм сгрешила.

— А и спечели договора, нали това искаше?

— Да, вярно е.

— Е, няма за какво да се притесняваш чак толкова — окуражава ме Неса.

— Не, не съм притеснена — протестирам бързо. Всъщност съм, но няма да го призная.

— Нима? — Ванеса изглежда изненадана. — Не е типично за теб. Обикновено се притесняваш за всичко.

— Е, не бих казала чак всичко — казвам малко докачливо.

— О, ти се притесняваш дори за това, че се притесняваш! — настоява Неса с усмивка.

— Не е вярно! — защитавам се аз.

— А какво ще кажеш за рождения ти ден, когато купихме онова шампанско? И когато тръгнахме да го отваряме, ти започна да се притесняваш, че тапата може да изхвърчи и да ослепи някого?

— Ами, можеше — протестирам пак. — Просто бях внимателна.

— Крещейки „Прикрий се!“ и хвърляйки се като на война в окопа, т.е. под масата?

Почервенявам.

— Добре де, може би малко съм преувеличила, но тези тапи могат да бъдат много опасни. Наистина могат да ти извадят окото — продължавам да споря, но не мисля, че Ванеса ме слуша.

— А когато отидохме в онзи спа хотел за моето моминско парти и всички се забавлявахме на басейна, а ти остана да лежиш на сянка под чадъра и отказа да дойдеш при нас, защото се притесняваше, че можеш да се подхлъзнеш, да си удариш главата и да се парализираш?

— Случва се често! — настоявам. — Не си ли гледала „Морето отвътре“?

— Не скачахме от скали в морето, Шарлот. Бяхме на надуваеми дюшеци.

— И с тях се случват инциденти — упорствам аз.

— На дюшеци? — ахва с недоверие Ванеса.

Чайникът изсвирва и тя започва да вади чаши и да търси чая.

— Имаш ли лайка? — питам аз.

— Само „Ърл Грей“ — отговаря Неса. — Хайде де, живей опасно — закача ме, виждайки изражението ми. — Още си спомням времената, когато дори не знаеше какво е билков чай и със сигурност не беше пила такъв. Всъщност не пиеше нищо, което нямаше алкохолно съдържание в себе си.

Намръщвам се и не й обръщам внимание.

— Е, как е Майлс? — пита тя, поглеждайки ме, докато се протяга за чайника.

Ванеса не е най-големият фен на Майлс. Никога не е казвала нищо лошо за него, но не е и нужно. Знам го. Погледът й казва всичко.

— Чудесно — оживявам се аз. — Вчера вечеряхме в новия ресторант до нас, който наистина е много приятен.

— Е, няма ли да обедините най-накрая авоарите си? — подкача ме Неса, бършейки едновременно с мокри кърпички изцапаните физиономии на Руби и Сам.

Преди време й разказах случката. Сега ми се иска да не го бях правила. Никога няма да спре да ме бъзика.

— Чакаме пазарът на имотите да… — по дяволите, нямах никаква представа какво чакахме да направи пазарът! Сигурно съм изключила, когато Майлс ми е обяснявал. — Да направи нещо си…

— Аха — казва Ванеса и повдига многозначително вежди. — И кога ще стане това? — продължава с въпросите, докато ми подава чаша чай.

Опитвам се да си спомня какво ми говореше Майлс. Обсъждаме го с часове. Часове, часове, много часове всъщност. Което е странно, защото ми е трудно да си спомня дори едно изречение от тези разговори.

— Ами, не е възможно да се предвиди — казвам най-накрая и изпитвам леко задоволство колко мъдро звучи тази реплика. — Но тази седмица ще ходя да гледам една къща. Очевидно тъкмо е излязла на пазара и била страхотна — цитирам Беа, която цитира Майлс, така че трябва да е вярно.

Ванеса изглежда впечатлена.

— Къде се намира?

— Ъъъ — спирам безпомощно. Спомням си, че погледнах адреса в бележника на Беа, но по някаква причина не съм го запомнила. — В Лондон — отговарям кратко, а после, преди да е започнала да ми задава още въпроси, продължавам: — Но не бързаме да заживеем заедно. В крайна сметка така можем да наваксаме на сън през седмицата, а през уикенда правим много, много секс. Ситуацията ни устройва напълно, честно — добавям, макар че не знам кого се опитвам да убедя, Ванеса или себе си.

— Сън? Секс? — Неса свива вежди в недоумение и подава на Руби и Сам няколко ягоди. — Я обясни пак, ако обичаш.

Знам, че се шегува, защото тя говори така непрекъснато, но ми се струва, че усещам в гласа й нотка, която преди не съм чувала.

— Е, поне такава е идеята — казвам, отказвайки се да продължавам с подробностите.

В една от книгите ми за самопомощ има цяла глава как сексуалният живот на двойката може да пострада след раждането на дете. Очевидно хората могат да станат много чувствителни на тема секс, така че вероятно трябва да съм по-внимателна с Ванеса. За всеки случай.

— Всъщност, ако искаш да знаеш истината, обикновено един от нас заспива пред телевизора — признавам с нежелание. Все пак не искам да нараня чувствата й.

— Преди да се родят децата, с Джулиан бяхме като зайците — коментира Неса с равен глас.

— Така ли? — леко повишавам глас и я поглеждам шокирано. С Ванеса всъщност не говорим за секс. Правехме го като по-млади, когато се забърквахме в разни авантюри, но не и откакто имаме сериозни връзки.

— О, да, абсолютно. Не можехме да се откъснем един от друг — въздъхва тя, присяда на стола и се унася замечтано. — Като че ли винаги правехме секс.

Изпитвам едновременно притеснение и любопитство.

— Колко често?

— О, не знам…

Ако каже три пъти седмично, това е добре. С Майлс сме правили секс три пъти седмично. Добре де, може би веднъж.

— … всеки ден. Понякога по два пъти. Преди обичахме да правим едно бързо преди работа — признава и след това се изчервява като ученичка.

Всеки ден? Понякога по два пъти?

Седя в кухнята й, пия си чая и се опитвам да изглеждам спокойна, но ако бях в анимационен филм, челюстта ми щеше да е увиснала до пода. През последната година се бях успокоила, че всички двойки около трийсетте години са като мен и Майлс и правят зрял, удобен секс в леглата си в събота вечер, на светлината на ароматни свещи и понякога за разнообразие използват масажно масло.

Сега откритието, че най-добрата ми приятелка — т.е. други хора на моята възраст — прави по „едно бързо“ всеки ден преди работа, ме притеснява ужасно. Особено като си спомням как наскоро се успокоявах, че не е фатално, че с Майлс не се отдаваме на луд и страстен секс, защото след като се ожениш, сексът така или иначе спира.

— Е, нали знаеш какво казват: „Важно е качеството, а не количеството.“ С Майлс правим наистина хубав, качествен секс — казвайки това, усещам, че звуча, сякаш се защитавам.

— Радвам се, че поне някой от нас го прави — казва Неса, докато подава на Руби книжка за оцветяване и флумастери и междувременно клатушка Сам на коленете си.

— Искаш ли да ти помогна с нещо?

— Не, благодаря ти, добре съм — отговаря тя, докато подпъхва избягалите кичури коса в конската си опашка. За пръв път забелязвам, че корените на косата й се показват, което не е типично за Ванеса. Тя се боядиса в деня, преди да роди Сам, независимо от всички тези предупреждения колко е опасно боядисването с химикали за бременните. — Няма значение — казва небрежно приятелката ми, улавяйки погледа ми. — Макар да не съм виждала Гуен Стефани с прораснали корени.

Което само по себе си е доста впечатляващо, защото дори не подозирах, че Ванеса знае коя е Гуен Стефани.

— Какво ще кажеш за още една чаша чай? — предлагам.

— Всъщност мислех си за чаша пино гриджио в градината — казва тя съзаклятнически. — Навита ли си?

Тъкмо се каня да кажа „да“, но се сещам за странната случка на светофара тази сутрин и променям решението си. Май алкохолът не е добра идея. Освен това ще шофирам.

— По-добре, не — поклащам глава. — Напоследък пих доста вино. Всъщност може би ще мина на тази диета за детоксикация, която препоръчва Мелъди, клиентката ми.

— Друга диета? Но ти тъкмо приключи с една?

— Това беше преди години — поправям я аз.

— Не, беше миналият месец. Спомням си, защото дойде на вечеря и отказа да хапнеш каквото и да било.

— О, да, вярно. Това беше Лимонадената диета — сещам се изведнъж.

— Има ли диета с кока-кола? — пита Ванеса саркастично.

— Не става дума за такъв тип лимонада — не мога да се сдържа да не се засмея. — Това е специална течност, приготвена от кленов сироп и прясно изцедени лимони. Мелъди говори само за нея и я представя в новата си книга, така че реших да я изпробвам. Както и да е, тя е пречистваща.

Ванеса смръщва лице.

— Има ли разлика? — поглежда към празната стойка за вино и отваря хладилника.

— Огромна — отбелязвам аз. — Интервюирах една диетоложка, докато подготвях прессъобщението за книгата на Мелъди, и тя ми каза, че при детоксикация трябва да спреш всички лоши за теб храни от диетата си. Като виното или кафето, или захарта. А пречистването означава да не ядеш въобще. Макар че можеш да се захранваш със сокове — добавям след известно замисляне. — Естествено, не и портокалов сок, защото е пълен със захар, но можеш да си правиш сокове от всички зелени зеленчуци — целина например, може би малко броколи и патладжан. Всъщност патладжан не, той е лилав.

— Звучи вкусно — коментира саркастично Ванеса. Изважда вече отворена бутилка от хладилника и маха тапата й. — Смятам засега да се придържам към гроздето. И то е зелено. — Опитва се да си налее, но от бутилката се изтърколват само няколко капки вино в чашата й. — По дяволите, това беше последната!

— Мога да изляза да ти взема, ако искаш — предлагам. Вратата се хлопва и чувам стъпки по коридора. Джордж, кокер шпаньолът, който спа през цялото време в кошницата си, внезапно скача и започва да върти опашка.

— Имам по-добра идея. Защо не излезем двете заедно? — отвръща Ванеса.

— Но какво ще правим с…

Щях да кажа „децата“, но в този миг се чуват крясъци „Татко, татко!“ и Джулиан влиза в кухнята. Висок и хубав, с гъста кестенява коса и куфарче в ръка, той се запътва право към децата, награбва ги едновременно за тяхна огромна радост, целува ги и докато пищят, размазва малини по вратлетата им.

Гледам разнежено. Джулиан е толкова мил, мисля си, и в този момент зървам изражението на Ванеса, която, вместо да се усмихва на тази сладка картина на щастливото семейство, изглежда раздразнена.

— Рано се прибираш.

Джулиан спира да размазва малини и поглежда към нея, сякаш току-що е забелязал, че и тя е в стаята.

— О, страхувам се, че няма да мога да остана. Отбих се само за чиста риза. Трябва да вечерям с клиент. Обадиха ми се в последната минута — оправдава се той.

— О, добре, в такъв случай ние с Шарлот ще излезем за малко — казва Ванеса.

— Ще излезете? — намръщва се Джулиан.

— Да, с Шарлот ще отидем да пийнем нещо.

— Така ли? — питам изненадано и аз.

Все още държейки децата на раменете си, Джулиан се обръща и ме вижда седнала на кухненската табуретка. Изправям се бързо и внезапно усещам, че съм попаднала в центъра на някаква семейна вражда и ми се приисква да не бях идвала.

— О, здрасти, Шарлот! — казва той малко припряно. — Не видях, че си тук.

— Здрасти, Джулиан — усмихвам му се аз. — Как върви работата?

Джулиан е адвокат на големи клечки и винаги работи по някакви дела, свързани с много пари и важни клиенти. Всъщност преди няколко седмици, докато бях във фитнеса, го видях по телевизията — даваше интервю за вечерните новини.

— Доста напрегнато. В момента имаме важно дело и съдията… Преди да довърши, Ванеса ни прекъсва:

— Готова ли си, Шарлот? — пита и ме поглежда така, че това изглежда повече като заповед, отколкото като въпрос.

— Ви, моля те, тъкмо влизам — оплаква се Джулиан. — Мога да остана само час и половина.

— Няма да се бавим — отговаря тя и взема чантата си от шкафчето в коридора.

— Не може ли само няколко минути да останеш още с децата, за да си почина малко?

Това беше ключовата дума. Ванеса му хвърли бесен поглед.

— Искаш да си починеш малко? А аз? Не се ли сещаш, че и аз искам да си почина малко?

Докато скандалът се развихря, аз се опитвам незабелязано да се измъкна от кухнята.

— Какво съм аз? Безплатна детегледачка?

Лицето на Джулиан замръзва. Изглежда, сякаш ще каже нещо, но после размисля.

— Добре, излизай — обръща ни гръб и почва отново да люлее Руби и Сам на раменете си. — Кой иска да гледа „Спондж Боб“?

Нови радостни писъци. Ванеса му хвърля още един гневен поглед, преди да излезе, и ме повежда решително навън.