Александра Потър
Ако върнеш времето назад (33)

Трийсет и втора глава

На Лари тъкмо му махват кожичките около ноктите, когато пристигам.

— Ей, как си? — пита той и ме заслепява с неоново бялата си усмивка при влизането ми в супермодерния козметичен бар–салон, пълен с дами, които похапват, докато им правят разни неща. Той се е отпуснал на стола за масажи и се е оставил в ръцете на две хубавички момичета в бели униформи. Едната му прави маникюра, а другата масажира лявото му стъпало.

— Здрасти, добре съм, благодаря — отвръщам аз и заставам колебливо до някакви лавици, пълни с различни шишенца лак, и се оглеждам къде мога да седна. Това не е точно обичайното място, което бих избрала за бизнес среща, но пък и Лари Голдстийн не е от обичайните ми клиенти.

— Ела и се запознай с Андреа и Карла — провиква се високо той през глъчката от разговори и потракването на чашите за капучино.

Проправям си път през масажните столове към него, повдигайки високо куфарчето и чантата си, като се старая да прикрия ноктите си. Имам отчаяна нужда от маникюр, установявам от беглите погледи, които хвърлям към ръцете на жените наоколо.

— Това е Шарлийн, моят пиар гуру — казва Лари, сочейки към мен.

Двете маникюристки ме поглеждат с усмивка. „Привет“, изчуруликват едновременно и после се заемат отново с кожичките и стъпалата на клиента ми.

— Всъщност съм Шарлот — поправям го усмихнато.

— Както и да е — смее се той. — Все едно е.

Всъщност не, не е. Как би ти харесало, ако те наричат Лесли, Лени или Лео вместо Лари! Иска ми се да го попитам, но, разбира се, не го правя. Оставам напълно спокойна, професионалната ми усмивка е залепнала на лицето ми. Това е важна среща. Лари Голдстийн е ценен клиент. И това ще бъде една чудесна седмица, спомняш си, нали?

— Значи взе решение за мястото на новата клиника? — казвам лъчезарно, минавайки право на темата и на въпроса, по който съм тук.

— Андреа, скъпа, можеш ли да натискаш по-силно на левия ми крак? Да, така е супер — явно удовлетворен, Лари поглежда към мен. — Извинявай за това.

— О, всичко е наред — усмихвам се спокойно. — А за новото място…

— Знаеш ли, че имаш точки на петите на стъпалата си? Откриват се с меридианните линии. Като акупунктура. Това е начин за възстановяване на баланса на своята чи.

— Всъщност, да, знам — казвам рязко. — Това е един от основните принципи в рефлексологията.

— Виждате ли, тя не е просто хубаво лице, нали? — обръща се той към красивите си маникюристки, които ме поглеждат и се усмихват отново любезно.

— Както и да е, да се върнем към новото място… — За трети път.

— Прозрачен лак или само полирайте? — пита Карла.

Свивам инстинктивно ръцете си в юмрук.

— Не знам, как мислиш, Шарлийн? — Лари вдига поглед от ноктите си и ме поглежда с повдигнати въпросително вежди. — Лакирани или само полирани?

Добре, това е. Предавам се. Тук е невъзможно да се проведе бизнес среща. „Полирани“, отговарям кратко. Лари свъсва чело.

— Мислиш ли? — пита той, вперил поглед в ноктите си.

— Лакирани тогава — казвам вече напълно безучастно.

— Не, мисля, че си права. Ще ги полирам — отвръща Лари след кратък размисъл. — Виждате ли, винаги слушам съветите на пиар наставника си. Тя знае най-добре — протяга ръката си на Карла, която го чака търпеливо. Момичето взема пилата си. — Всъщност преди да направим това, може ли да променим настройката на стола от „вибрация“ на „ритмичност“?

Гледам как Карла са заема с дистанционното.

— Знаеш ли, тук правят страхотни билкови чайове — казва Лари, поглеждайки небрежно към мен, сякаш не съм там специално заради него, за да вършим работа, а просто си седим и убиваме времето. — Трябва да опиташ някой от тях.

Облягайки се отново на стола си, той се намества, за да му бъде по-удобно, после затваря очите си.

— Ей сега ще ти обърна внимание.

Ей сега ще ти обърна внимание.

На моя език това означава скоро, след няколко минути, и то не повече от пет. Десет най-много в изключителни ситуации. На езика на Лари Голдстийн това означава повече от час, за да бъдат изтъркани стъпалата му, да бъдат почистени с пемза петите, ръцете му да бъдат увити в топли кърпи за омекотяване — очевидно това е специален промоционален пакет услуги, предлагани заради празничния ден, — като през цялото време флиртува с Андреа и Карла, предлага им отстъпка за почистване и избелване на зъбите и им дава визитните си картички с инструкции да му звъннат.

Минава един часа, когато най-накрая напускаме салона.

— Всичко наред ли е? — обръща се той към мен, когато излизаме на улицата. Изглежда много доволен от себе си.

— Напълно — усмихвам му се безгрижно, опитвайки се да не мисля за часа, който току-що пропилях в пиене на четири чаши чай, защото когато клиентът е щастлив, всичко е наред. Това е основното правило в нашия бизнес.

— Вълнуваш ли се, че ще видиш новото място?

— Много — казвам аз.

Най-накрая.

— Страхотно. Хайде да вземем такси — предлага Лари и вдига ръка.

— Сигурен ли си, че не искаш да отидем с колата ми? Тя е наблизо… — започвам аз, но той вече спира едно минаващо такси.

— Не, това е единственият начин, по който пътувам, когато съм в Лондон. Толкова са готини — усмихва се той, когато таксито спира до нас. — Смятам да си купя едно и да го закарам в Щатите. Мога да карам него вместо поршето си из Бевърли Хилс. Какво ще кажеш?

Ще кажа, че ще изглеждаш като пълен идиот, мисля си, но на глас реагирам въодушевено:

— Уау, да, звучи страхотно! — докато ми държи вратата отворена. — Е, кажи ми къде отиваме? — питам, след като вече съм се настанила вътре.

— Да, времето дойде — отвръща Лари ентусиазирано и се отпуска до мен. Съвсем до мен. Толкова близо, че бедрата ни се допират едно в друго.

Изведнъж онова неприятно чувство от първата ни среща в ресторанта отново се появява. Не мога да съм сигурна, но нещо не е в ред. Въздухът ли е прекалено задушен в колата? И дали си въобразявам, или той наистина плъзва крака си до моя?

Сигурно само така ми се струва, както беше и предишния път. Въпреки това кръстосвам краката си, за да ги отдалеча колкото се може повече от него.

— Само направо, приятел — провиква се Лари към шофьора на най-лошия кокни акцент, който някога съм чувала — по-лош дори от този на Дик ван Дюк в „Мери Попинз“.

Виждам гримасата на шофьора в огледалото за обратно виждане. Може би единственото по-лошо за един чернокож шофьор на такси от това да се преструваш, че си кокни, е да му даваш указания за посоките.

— Американец, а? — пита той грубо.

— Толкова ли е лош акцентът ми? — пита весело Лари Голдстийн.

— Ужасен е — отвръща шофьорът.

— Божичко, обичам тези момчета — обръща се към мен Лари, разцъфнал в лъчезарна усмивка.

Клатя глава безмълвно. Не съм сигурна, че Лари разбира идеята на сарказма. Сякаш в неговите блеснали зъби има отразяващ щит на супер герой, през който иронията не успява да премине.

Чудя се къде ли отиваме. Беатрис спомена нещо, че много ще ми хареса, затова се чудя дали е последвал съвета ми за по-ефектно място. От друга страна, Лари наистина е влюбен в цялата тази английска история, така че нищо чудно да се е натресъл на някой гигантски апартамент на „Харли стрийт“ заедно с цялата дружина от себеподобни.

— Спрете тук.

Шофьорът внезапно набива спирачки и направо си блъскаме главите в предните седалки. Поглеждам през прозореца и виждам, че сме изминали едва неколкостотин метра.

— Колко ви дължа? — пита Лари.

Зяпвам го изненадана. Всички казват, че хората от Лос Анджелис не си падат много по ходенето пеша, но това е смешно. Пътувахме само до следващия ъгъл! Обръщам се към Лари, но той вече е слязъл от колата и плаща на шофьора, така че и аз се измъквам навън, макар че съм абсолютно объркана.

— Не разбирам!

— Идеята беше твоя, изцяло твоя — казва американецът, докато таксито потегля и ние наистина оставаме на тротоара. — Ти ми я подсказа на вечерята, като ме убеди, че клиниката трябва да е в по-модерен район, някъде на по-ефектно, готино място…

Озъртам се наоколо. Стоим на Уестборн Гроув, близо до кръстовището на „Портобело“…

— … някъде, където е пълно със знаменитости, място, където ще искат да бъдат видени…

Колко забавно. Бях точно тук в неделя, на пазара.

Лари тръгва бавно по тротоара, ръкомаха енергично с ръце, като откривател, търсещ хоризонта.

— … и си помислих отново за нашата първа среща, която беше в „Електрик“ по твое предложение, и колко готино беше мястото. Затова се обадих на моите хора, те се разтърсиха и откриха това местенце. Разбира се, не се разминахме без проблеми — там вече имаше някой, — но ако имаш пари, проблемите изчезват. — Поглежда ме така многозначително, че по гръбнака ми полазват тръпки. — Просто предложихме на собствениците на сградата пет пъти повече пари за наема. Те не можаха да откажат.

— Ами човекът, който е бил на това място?

— Бизнесът си е бизнес, скъпа — казва Лари с леден глас. — Имаш предвид, че тези хора просто трябва да се изнесат? Докато произнасям това изречение, едно ужасяващо чувство започва да изпълва съзнанието ми и кръвта ми внезапно изстива. Не, не може. Сигурно бъркам.

— Какъв магазин е имало досега там?

Продължавам да вървя, но краката ми се движат от само себе си.

— О, нищо особено, някакъв магазин за стари боклуци — свива презрително рамене той.

Спирам и ми се иска да изкрещя възмутено. Нищо особено! Магазин за стари боклуци! Защото знам отлично за какво говори. Знам дори и преди да погледна.

— Е, какво мислиш? — пита ме Лари, спрял пред магазина на дядото на Оливър. Сочи ми го с изпъната ръка като фокусник, обявяващ тържествуващо новия си номер.

Мисля, че ще повърна.

Точно тук, направо на тротоара.

Успявам отнякъде да събера сили и се съвземам някак си.

— Ами, да, добре е — не знам как проговарям аз.

— Просто добре? — Лари изглежда разочарован. Очевидно тази дума не е достатъчно изразителна, за да задоволи ентусиазма на човек като него.

— Имам предвид, страхотно е — пробвам пак, имитирайки усмивка. — Всъщност направо е изумително — добавям най-накрая.

Той най-накрая изглежда задоволен.

— Знаех си, че ще ти хареса — хили се той и прекарва грижливо пръсти през посивялата си коса. — Просто си представи — Лари наподобява с ръка дъга във въздуха — „Звездна усмивка“.

Изпълвам се с негодувание. Той ще замени прекрасната стара табела с просташко лого.

— Ще влезем ли?

— Извинявай — все още съм потресена от ужас, защото си давам сметка, че заради мен дядото на Оливър ще загуби любимия си магазин, в който е минал животът му през последните шейсет години… Все още се опитвам да осмисля това, а повярвайте ми, то е достатъчно страшно, а сега трябва да вляза вътре!

За секунда си спомням как старият човек ме целува по бузите с гъделичкащите си мустаци, пълни с трохички. О, божичко, не, не мога. Просто не мога.

— Шарлийн?

Поглеждам към Лари Голдстийн и разбирам, че това е моментът. Кариерата ми е на кръстопът. Или ще вляза в магазина и ще се справя с всичко това, или ще се сбогувам с договора си. И с шанса си за излизане на международния пазар.

Мога да видя заглавията във вестниците, да чуя клюките сред конкурентните агенции, които нямат никакви скрупули и ще лапнат веднага моя клиент. Всички ще се чудят как съм могла да допусна тази огромна грешка. Най-голямата в кариерата си. Всъщност това ще бъде професионално самоубийство. И за какво? Някоя друга пиар агенция ще поеме делата на Лари и дядото на Оливър пак ще загуби магазина си. С мен или без мен, е все едно.

Аз също мога да избирам… Да си тръгна оттук със или без кариера.

Спирам за миг. Това е всичко, за което работих през последните десет години, а едва тази неделя срещнах дядото на Оливър. Това е бизнес, помниш ли? Личните емоции нямат работа тук.

— Извинявай — усмихвам се професионално на Лари и изпъвам рамене. — Исках просто да добия представа за мястото, преди да вляза вътре.

И ето, той бута вратата и направо нахълтва в магазина, а аз го последвам. Когато пресичам прага, усещам, че това е сякаш най-важната крачка, която съм правила в живота си. Направих своя избор. Най-плашещото е, че внезапно осъзнавам: Лари Голдстийн беше прав. Аз съм същата като него.

 

 

Вътре вече ни чака един от дизайнерите на „Звездна клиника“, а аз прекарвам следващите няколко минути опитвайки се да се скрия от дядото на Оливър зад раменете на Лари, който се разхожда из магазина, сякаш вече го притежава. Което, предполагам, вече е така.

— Значи, ще изтръгнем тези прозорци и ще ги заменим с огромни, специално укрепени стъкла… — обяснява дизайнерът.

Поглеждам го с възмущение. Това са най-прекрасните стари прозорци арки, които съм виждала! Тук са от години и придават невероятна атмосфера и характер на мястото. Не могат да ги „изтръгнат“ — това ще бъде престъпление.

— … а там ще поставим плазмени екрани и бетонен под…

Той продължава да говори, а мен ме обхваща желание да защитя това място. Да, всичко е много модерно и знам, че ще изглежда невероятно, но не и тук. Не и в този магазин.

— Ще махнем този стар шкаф за книги и напълно ще обновим помещението, за да имаме повече пространство, открито и…

С периферното си зрение виждам дядото на Оливър, който ни слуша от дъното на магазина. Косата ми е прибрана назад и все още съм със слънчевите си очила, така че изглеждам различно от момичето, с което той се запозна вчера. Затова не е чудно, че засега не ме е разпознал, въпреки че сме тук вече петнайсет минути. Слава богу, мисля си аз, поглеждайки към него — старият човек изглежда измъчен, а аз изпитвам срам, че съм част от всичко това.

— Абсолютно — съгласява се Лари Гордстийн. — Въпреки че в момента ми е трудно да си го представя. Вижте само това място — толкова е тясно, мрачно и задръстено с всякакви боклуци…

Той говори така, все едно дядото на Оливър въобще не е там. Не осъзнава ли колко обидно се държи? Все пак този човек е бил тук шейсет години. Той обича този магазин. А ние в момента изтръгваме сърцето му.

— Да, прав си, тези шкафове са доста грозни…

— Тези шкафове са от началото на двайсети век — обажда се най-накрая дядото на Оливър.

— Така ли? — Лари Голдстийн не изглежда изобщо впечатлен. — Е, значи това място има наистина нужда от един фейс-лифтинг, нали? — засмива се той. — Време е да влезе в новия век. Всъщност мислех си акрилни рафтове, които можеш да пуснем от тавана — обръща се отново той към дизайнера, сякаш възрастният човек въобще не съществува.

Поглеждам го. Яркозелените му очи са вперени в Лари, претеглят го, преценяват го…

Междувременно аз се скатавам назад и държа главата си постоянно наведена.

— Е, какво ще кажеш…

Моля те, господи, нека обърка името ми, моля те…

— … Шарлийн?

За пръв път съм доволна, че казва името ми грешно. Има Господ.

— Ами… да… супер е — съгласявам се бързо и се преструвам, че един голям стенен часовник ми е ужасно интересен.

— Нямаш ли други предложения? За украсата? Цветовете? Дизайнът? — Лари поглежда с очакване към мен.

Преглъщам с усилие.

— Ами, имам ужасно много идеи за това място. То е като напълно бяло платно — започвам с писарския си маниер — и, мисля, че ще създадем нещо свежо, модерно и напълно органично на околната среда — поглеждам бързо към дядото на Оливър, който внезапно повдига глава и се заслушва с интерес, — но съм убедена, че дизайнерският екип е стигнал до тези и още по-добри идеи, защото те са експерти в областта си.

По дяволите, трябва да се измъкна оттук.

— Извинете ме, мис — дядото на Оливър се приближава към мен.

Опитвам се да го пренебрегна, но е невъзможно.

— Ъ, да? — казвам, извръщайки настрани глава.

— Не ви ли познавам отнякъде? Лицето ви ми изглежда познато.

— Не, определено, не — казвам бързо. — Сто процента. Не. Никога не съм била тук преди — осъзнавам, че съм започнала да дрънкам глупости. — Както и да е, мисля, че трябва да изляза навън, за да огледам фасадата още веднъж — побягвам към вратата. Заяла е, но след като се боря известно време с нея, успявам да я отворя. — Ще се видим отвън, Лари — казвам и буквално изхвърчам навън.