Александра Потър
Ако върнеш времето назад (11)

Десета глава

— Здрасти, Беатрис. Обаждам се да ти кажа, че съм болна.

— О, милата! Какво ти е?

— Мисля, че имам тумор в мозъка.

— Шшш! — чувам тихо шъткане и поглеждам към чакалнята — рецепционистката ме гледа сърдито през листата на високата папрат. — Не можете ли да четете? В приемната на доктора не са позволени мобилни телефони.

Вече е следващата сутрин и аз седя в твърд пластмасов стол, обградена от списания с измачкани краища и много болни хора, чакащи да бъдат приети от моя личен лекар. Миналата вечер се прибрах вкъщи, взех валиум и сигурно съм се строполила незабавно, защото не си спомням нищо до шест часа тази сутрин, когато се събудих с дрехите от снощи и напълно разбита. Само след секунда — бум — споменът за случилото се вчера отново се върна и се разбудих напълно.

И отново изпаднах в шок.

Хората винаги съветват да поспиш, когато нещо те безпокои — теорията е, че сънят е чудотворно средство, което лекува всичко и дава отговор на всички въпроси. И ето, аз спах, а отговорите още ги нямаше. Даже се бяха появили много повече въпроси, които се блъскаха в главата ми и се чудеха как да излязат навън. Затова направих единственото нещо, което можех: отмених уговорката с личния си треньор.

И започнах да ровя из „Гугъл“…

На думата „халюцинация“ излизат 936000 резултата, всичките ужасяващи. Някои сайтове говореха за сериозни психични заболявания, други за мозъчни тумори й показваха страшни снимки на някаква жена с отрязана горна част на главата. И това не беше всичко; имаше множество предупреждения за сериозни главоболия, умора и ирационално поведение.

Такива, които могат да превърнат една разумна трийсет и кусур професионалистка в смахната лунатичка.

Трябва да е нещо такова, нали? Да си призная, не си спомням даже какво точно прочетох. Просто минавах от една статия на друга, четейки ужасяващи истории в личните блогове на болни хора. Най-накрая, вече напълно убедена, се втурнах към джипито си, умолявах сестрата да ме пусне без предварителна уговорка и обяснявах, че въпросът е на живот и смърт.

Това беше преди двайсет и пет минути, мисля си гневно, поглеждайки към часовника си вече за десети път.

— Мозъчен тумор! — възкликва Беатрис от другата страна на линията. — Господи, в болница ли си?

— Не още — шепна аз, като се опитвам да прикрия „Блекбъри“-то в яката на сакото си, далеч от орловия поглед на рецепционистката. — При доктора съм. Но съм сигурна, че ще ме изпрати там за тестове. — При споменаването на думата „тестове“ ме обзема силна паника, но се овладявам.

— Да, така беше и при братовчед ми Фреди — коментира разбиращо Беа.

— Така ли? — чувствам, че стискам телефона по-силно.

— О, да, беше най-странното нещо, което съм виждала. Един ден си удари главата, а на следващия започна да усеща някакви странни миризми. Беше доста притеснително. Където и да отидеше, казваше, че усеща аромата на шоколад, което на теория може и да звучи хубаво, но за горкия Фреди беше ужасно, защото той мрази шоколад. Всъщност не обича нищо сладко. Пада си повече по сирената.

— Мис Мериуедър? — вдигам рязко глава към рецепционистката, която ме гледа с кисело изражение на лицето. — Докторът ще ви приеме.

— Да, благодаря ви.

— Освен ако не предпочитате да продължите разговора си отвън.

По телефона още чувам как Беатрис продължава да нарежда:

— Така че очевидно можеш да познаеш, че той не е от моята страна на семейството, нали ме познаваш — никога не мога да устоя на едно парче торта.

— Беатрис, трябва да вървя — изсъсквам аз, затварям „Блекбъри“-то и го включвам на мълчалив режим, усмихвам се мило на сестрата и бързо се запътвам към кабинета на доктора.

— Влез.

Бутам вратата и виждам д-р Евънс, моето джипи, седнал на въртящия си стол зад облицованото си с кожа бюро. Той винаги има сериозно и строго изражение на лицето, косата му е бяла и вече оредяла отпред; носи очила с рамка от коруба на костенурка и пише нещо в бележника си, когато влизам в стаята.

— Заповядайте, седнете — казва благо, вдига глава и се усмихва. Усмивката му обаче замръзва, когато ме разпознава. — А, мис Мериуедър — произнася малко по-сухо той, оставя писалката на бюрото си и преплита пръстите на ръцете си. — Драго ми е, че се виждаме отново.

Сядам на стола срещу него и се усмихвам нервно.

— И толкова скоро — добавя доктора, докато се протяга за картона ми, който се намира в голяма синя папка в бюрото му. Отваря го и започва да го прелиства.

Признавам, папката е доста дебела, направо огромна, но, както винаги съм казвала, по-добре е да си малко по-предпазлив по-рано, отколкото да съжаляваш после.

— Е, как е обривът? — пита д-р Евънс, стигайки до информацията за посещението ми от миналата седмица.

— Добре е — отговарям бързо. — Бяхте прав, просто екземата ми се беше раздразнила отново.

— А „острата болка от лявата страна на ребрата“? — продължава да чете от картона ми.

Става ми малко неудобно. Това беше по-миналата седмица. Бях на йога и по средата на упражненията усетих наистина остра болка — помислих си, че съм пукнала някое ребро. Кълна се, беше много болезнено. За момент даже ми хрумна, че може да съм пробила белия си дроб и помолих доктор Евънс да ме прати на рентген.

— Ъъъ, всъщност е много по-добре — отговарям смутено, махайки невидим конец от ръкава си.

Започвам да си мисля, че може би съм преувеличила. Вероятно след една гореща баня и масаж с тигрово масло щях да се почувствам като нова. Но, разбира се, няма как да сме сигурни, нали?

— И така — казва лекарят ми бавно, — какъв е проблемът този път?

Преглъщам трудно, чудейки се как да му кажа, откъде и с какво да започна.

— Мисля, че имам мозъчен тумор.

Думите излизат от устата ми, преди да се усетя. Когато чувам най-големия си страх, произнесен високо на глас в лекарския кабинет, внезапно той става съвсем реален. Обхваща ме паника. Голяма паника.

Доктор Евънс, от друга страна, дори не потрепва.

— Разбирам… — повдига многозначително рошавите си вежди и записва нещо в бележника си. Протягам врата си, за да се опитам да видя какво пише, но естествено не успявам. — И какво ви кара да мислите така? — пита ме той любезно, сякаш обсъждаме времето.

Поемам си дълбоко въздух, докато умът ми се връща назад към вчерашния ден.

— Имам странни халюцинации — отговарям, като се опитвам да звуча спокойно.

Той продължава да си драска нещо.

— Можете ли да ги опишете?

Отново поемам дъх, преглъщам и…

— Видях себе си на двайсет и една години.

Ето, казах го.

Само дето, вместо да подскочи до тавана и да зяпне от изненада, както очаквах, лицето на доктор Евънс се отпуска и той се усмихва печално.

— О, това се случва на всички ни, когато остаряваме — казва небрежно.

Поглеждам го объркано.

— Така ли?

— Разбира се. Много пъти съм си въобразявал, че съм на двайсет и една години, но после се виждам в огледалото — подсмихва се и подръпва белите си кичури.

— Не, не разбирате — опитвам отново. — Това беше истинско. Освен това имах главоболие — добавям и притискам слепоочията си. — Ужасно, агонизиращо главоболие.

Добре де, не е чак толкова зле, но в кабинета на лекаря винаги трябва да се преувеличава.

Доктор Евънс вдига рязко глава, внезапно притеснен.

— Опитахте ли да полегнете в затъмнена стая? Виждате ли?

— Ами не точно…

— Усещате ли гадене и повици за повръщане?

Поколебавам се. Малко преувеличение е едно, но явната лъжа е съвсем различно нещо.

— Всъщност обикновено ми минава след няколко аналгина.

Очите му се присвиват.

— Въпреки че понякога се налага да взема три един след друг — добавям бързо.

— Мис Мериуедър, трябва да ви задам няколко въпроса.

— Добре — кимам енергично аз.

— Има ли някакви психични заболявания в семейството ви?

— Ами, баща ми винаги казва, че майка ми го побърква — не успявам да се въздържа и се усмихвам. Усмивката ми обаче изчезва моментално при вида на каменното изражение на лицето на доктор Евънс. — Но иначе, не. Освен пралеля ми Мари, която имаше говорещ папагал — добавям след малко размисъл.

— Някога получавали ли сте припадък?

Сещам се за миналата седмица, когато си видях сметката от кредитната карта, но съм сигурна, че това не се брои.

— Не — поклащам глава. — Никога.

— Загуба на паметта?

— Ами, забравих рождения ден на баща си — признавам и навеждам глава. Ръцете ми са в скута ми и нервно стискат кърпичката ми.

Доктор Евънс записва още нещо в бележника си.

— Колко часа на ден прекарвате в офиса си?

— Ъ, шест… Не, осем — опитвам се да преброя на пръстите си. — Много.

Той пак записва нещо.

— Спите ли по осем часа?

— Нима някой го прави? — опитвам се да остроумнича. Въпреки последните дванайсет часа непробуден сън (слава на фармацията!), все още се чувствам изтощена.

— Ядете ли редовно по три пъти на ден?

Мисля си за пропуснатите закуски и обедите на бюрото, и вечерите, които…

— Е, ами, не бих казала точно „редовно“…

Последва известно мълчание, след което доктор Евънс оставя писалката на бюрото си, взема стетоскопа си и се приближава към мен. Притиска го до гърдите ми и изхъмква леко „Аха…“, после премерва кръвното ми и издава същия звук. Светва с фенерчето си първо в едното, после и в другото ми око и още по-многозначително казва „Ммда“.

Чакам напрегнато за диагнозата му.

— Е, докторе?

— Както и мислех — кимва той.

— Какво ми има? — питам с разтреперан глас.

— Страдате от силен стрес.

— Стрес? Само това ли е? — поглеждам изненадано към него. — Но аз четох в интернет… — спирам, защото забелязвам как ме поглежда Евънс.

— Стресът е много сериозно оплакване — казва той раздразнено. — Съветът ми е да си почивате повече, да минете на редовна здравословна диета, да се откажете от кофеина и алкохола. — Затваря картона ми и се изправя. — О, и още едно нещо.

— Да? — питам цялата в слух.

— Знаете ли какво е киберхондрия?

Обхваща ме паника.

— Не. Опасно ли е? — питам аз. По дяволите, ами ако съм го хванала?

— Това е, когато човек постоянно си поставя сам диагнози, вследствие на прочетеното от интернет — отговаря докторът и ми хвърля назидателен поглед.

Усещам как почервенявам от срам.

— О, разбирам.

— Стойте далече от интернет и ще забележите, че здравето ви ще се подобри значително много скоро — доктор Евънс отваря вратата и ми протяга ръката си. — Приятен ден, мис Мериуедър.

 

 

Тъй като се бях впуснала при доктора все още със снощните си дрехи, сега се прибирам вкъщи, за да се изкъпя и преоблека, преди да отида на работа.

За щастие този път пътуването ми минава без инциденти. Никакви странни „бръмбари“. Никакви халюцинации. Никакви необясними събития.

Всъщност, когато стигам до офиса си, скътан в една малка уличка, и се запътвам по тротоара към вратата на сградата, започвам да си мисля, че доктор Евънс е прав и може би просто съм стресирана. В края на краищата стресът може да причини странни неща на хората. Знам го, защото четох за това в една от книгите си за самопомощ — беше пълно с истории за хора, загубили ума си вследствие на силен стрес. В един ден си живееш напълно нормален и съвършен живот, а на следващия ден — бум! — се озоваваш в парка гол и разговарящ с извънземни.

Но да попаднеш на самата себе си, на двайсет и една години? Все пак, доста странно, нали?

Значи, това е. Решено е. Повече никакво ровене в „Гугъл“, никакво преследване на чужди коли и никакви шантави мисли за миналото… и мен в миналото. Стигам до входната врата и я бутам навътре, за да се отвори. Отсега нататък наистина ще се опитам да си почивам повече и да го давам по-спокойно. По препоръка на лекаря си.

— О, божичко, ти си тук! Как си, всичко наред ли е? — изпищява Беатрис щом ме вижда, става от стола си и се втурва към мен. — Толкова се притесних… Не можах да спра да мисля за теб… и бедния братовчед Фреди. Защото си спомних отново всичко — посещенията в болницата, тестовете, миризмите… — започва да върти перлите си и ме поглежда с леко наведена глава. — Забелязала ли си някакви странни… миризми?

— Всъщност добре съм. Оказа се, че диагнозата не е била такава.

— Имаш предвид, че нямаш… — Беа инстинктивно сграбчва ръцете ми, а после със смущение ги пуска отново. — Ами, добре, просто седни и се отпусни, а аз ще ти направя едно хубаво кафе — казва тя и се запътва към кафе машината.

— Благодаря ти, но мисля да пропусна кафето тази сутрин и да пия само вода. О, и имаш ли нещо за ядене?

Беатрис ме поглежда изумено.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Да, добре съм — усмихвам й се с признателност, докато свалям сакото си, сядам на бюрото и включвам компютъра си.

— Какво ти каза точно докторът? — пита Беа от малката кухничка, разположена в дъното на офиса ни.

— Ъъъ, нали знаеш — отговарям разсеяно, докато проверявам пощата си. Сърцето ми забива учестено. Имам петдесет и седем непрочетени съобщения! — Просто имам нужда от повече почивка.

— Ами, добре. В графика за този следобед имаме само едно парти за откриване в „Ексхейл“, онзи нов спа център зад ъгъла. Говорих с мениджъра им по-рано и той смята, че ще имат нужда от малко пиар — тя се усмихва съзаклятнически. — Освен това съм сигурна, че там имат чудесни хапки и шампанско. Точно от това имаш нужда, чаша шампанско — съветва ме мъдро. — То винаги ме кара да се чувствам по-добре.

— Не съм сигурна, че трябва да пия алкохол…

— Глупости. Мама винаги е казвала, че това е най-доброто лекарство — продължава тя и ми подава бутилка „Евиан“ и кифличка.

— Благодаря — кимам и се обръщам отново към компютъра си. Отпивам от водата и продължавам да чета съобщението от един редактор във връзка с наше прессъобщение за един от клиентите ни.

— Всичко наред ли е?

Поглеждам към Беа, все още навъртаща се около бюрото ми.

— Да, благодаря ти.

— Чудесно — усмихва ми се тя и започва да си играе с една от снимките на бюрото ми. — Е, има ли нещо друго, което искаш да ми кажеш? — пита, като се опитва да звучи съвсем небрежно, ама никак не й се удава.

— Ами, не, мисля, че това е всичко — поклащам глава и се връщам към имейлите си.

Беа обаче не се предава.

— За това, което се е случило вчера?

— Вчера? — повтарям, вече леко раздразнено.

— За срещата ти с Лари Голдстийн? — не издържа най-накрая асистентката ми и почти се провиква.

— О, да, разбира се! — сепвам се аз. Как е възможно? Всичко, което се беше случило на обяда, сякаш е изчезнало от ума ми, което е доста странно, защото беше единственото нещо там в продължение на седмици.

— Бях на тръни през цялото време, но не посмях да ти се обадя, а после не чух нищо от теб до тази сутрин, когато ми звънна от кабинета на доктора.

— Мина добре, наистина добре — успокоявам я аз. — Всъщност — усмихвам се и го изстрелвам — получихме го.

Беа отваря уста и ме гледа с широко отворени очи.

— О, божичко, това е… — млъква за миг, загубила ума и дума, после идва на себе си — … чудесно! Просто чудесно! — засиява цялата и почти трепери от вълнение.

Наблюдавам реакцията й и внезапно си давам сметка колко силно противоречи на моето настроение. Тя е абсолютно права. Това е чудесно, даже по-скоро може да бъде описано като фантастично, мисля си относно избора на Беатрис на прилагателното. И все пак…

Споменът за усмивката на Лари Голдстийн от другата страна на масата в ресторанта обаче отново ме кара да изпитам смътно неудобство. Ще го пренебрегна. Определено. Както казах, нищо не се е случило. Било е просто развинтеното ми въображение.

— Знам, чудесно е — старая се да споделя ентусиазма й.

— Напълно. Страхотно е! — направо хлъцва Беа, а после ме поглежда изпитателно. — Просто не мога да повярвам, че не ми каза още вчера. — Когато не ми се обади… — тя повдига вежди и се нацупва. — Е, можеш да си представиш…

Кълна се, понякога Беатрис Може да ме накара да се почувствам като непослушна ученичка.

— Знам, съжалявам — извинявам се внимателно. — Отбих се по-късно в офиса, но ти вече си беше тръгнала, а вечерта не се чувствах добре… — спирам се, преди да кажа нещо повече. — Както и да е, и двете много добре знаем, че преди да е подписан договорът и да направим изявление в пресата…

Намеквам за случка от миналата година, когато си мислехме, че сме взели един голям договор с хотелска верига, само че те изненадващо промениха мнението си и отидоха при конкурентна агенция, тъкмо когато Беа отваряше бутилка „Болингер“ от качествена година („търкаляща се“ в тях така, между другото), за да празнуваме.

За разлика от домовете на обикновените хора, където „се търкалят“ неща като чаши кафе и разхвърляни дрехи.

— А, да, това си беше чиста загуба на хубаво шампанско — съгласява се Беа с въздишка. — Добре, този път ще го държим още малко в лед, нали? — усмихва се щастливо, преди да добави: — И така, за кога да насроча следващата ви среща. Трябва да проверя в графика, за да сме сигурни, че си свободна.

Графикът е нашата библия. Не правим нищо, което не е в него. Пазителят на „съкровището“ е Беатрис и тя взема работата си много насериозно. Сега отива до бюрото си, отваря календара и започва да преглежда срещите ми.

— За кой ден говорихте? Имаш прозорец в единайсет часа следващия вторник.

— Всъщност ще направим изявлението за пресата във вторник, така че уговорката ни е за четвъртък.

— Четвъртък следващата седмица? Да, мисля, че ще стане, трябва само да преместя една среща…

— Не, този четвъртък. Утре.

Беа си поема дълбоко дъх.

— Важно е да ковем желязото, докато още е горещо. Така че нямаме много време.

— Така е, права си — кимва тя. Изражението на лицето й става много сериозно. — Е, няма да е лесно, защото има много работа за вършене, но можеш да разчиташ на мен — обръща се обратно към компютъра си. — Така, да видим. Имаш среща в десет часа с Трини от „Гардиън“, по обяд ще ходиш на оглед на къщата с Майлс, следобед имаш среща с няколко журналисти от списание „Сейнсбъри“, но ако искаш, мога да сменя часа…

— Всъщност срещата ни е за утре вечерта.

— Вечерта? — повтаря Беа и повдига въпросително вежди.

— Ще вечеряме заедно — отговарям, като се опитвам да звуча съвсем небрежно. — В хотела му.

— О — кима тя, опитвайки се да смели информацията. — Доста интимно. Сигурно така правят в Холивуд.

— Да, сигурно — съгласявам се и пропъждам съмненията си. Асистентката ми се навежда отново към компютъра си и започва да пише.

— Четвъртък. Вечеря с Лари Голдстийн. Готово. В графика е.