Александра Потър
Ако върнеш времето назад (12)

Единайсета глава

Останалата част от деня отлита в разговори по телефона, срещи с журналисти, уговорки с клиенти, докато най-накрая става следобед и с Беатрис напускаме офиса и се запътваме към новия спа на ъгъла зад нашата улица.

Пристигаме и виждаме, че партито е в пълния си вихър, стилът е много „спа“ — лека, нежна музика като от арфа се носи от невидимата уредба, фонтан, направен от вековна индонезийска скала, разпръсква свежест наоколо, а хората от персонала — боси и облечени в тоги — подаряват на гостите лотосови цветя и предлагат безплатни процедури.

Преброждам с очи тълпата, отпивам глътка от леденостуденото шампанско „Молт“ и се наслаждавам на усещането от мехурчетата по езика си. Никога не бих го повярвала, но, изглежда, майката на Беа е права. Добре де, не бих го нарекла „най-доброто лекарство“ и не бих казала, че се чувствам много по-добре, но съм изпила само половин чаша, а трябва да призная, че вече започвам да възприемам нещата много по-спокойно отпреди малко.

— Хапки? — пита сервитьорка и протяга към нас голям сребърен поднос.

— Да, благодаря — въодушевявам се аз. — Какви са?

— Пъдпъдъчи яйца с домати — обяснява тя и ми подава салфетка.

— Дали са от свободно отглеждани птици? — питам, преди да отхапя.

Добре де, не съм чак толкова спокойна. Усмивката на момичето замръзва.

— Ами, не съм сигурна…

— Ъмм, това изглежда вкусно — прекъсва ни Беатрис и си взема няколко. Поглежда ме. — Какво? Няма ли да изядеш твоите? — възкликва, гледайки към недокоснатите ми хапки.

— Всъщност не съм толкова гладна — лъжа аз.

— Добре, щом няма да ги ядеш… — Беа изчаква сервитьорката да си тръгне и взема и моите хапки. — Партито е наистина чудесно, трябва да призная. — Изяжда плячката си и отпива с удоволствие глътка шампанско. — Ще опиташ ли някоя от безплатните процедури?

Поглеждам часовника си.

— Трябва да се връщам в офиса.

— Безплатен петминутен масаж на лицето? — предлага минаваща край нас жена в тога и ме поглежда въпросително.

— О, Шарлот, върви, трябва да пробваш — подтиква ме Беатрис.

Поклащам глава.

— Наистина трябва да довърша съобщението за пресата.

— Ще отнеме само пет минути — не се предава тя. Честно, човек може и да не повярва, че тя е асистентката, а аз съм шефът. А пък и — поколебавам се аз — релаксиращият масаж може да е точно това, което препоръча докторът. Освен това винаги може да си взема малко работа за вкъщи. Казвам го и се сепвам — кога пък не съм си вземала?

— Е, добре. Защо не? Звучи чудесно — усмихвам се на масажистката.

Тя ми се усмихва в отговор. Косата й е сплетена на чудесни плитчици, а кожата й е съвършено гладка и матова (наследство от екзотични по произход предци), нещо, за което хора като мен, чието цяло семейство е с луничава кожа и със скучно кафеникави коси и произхожда от места като Йоркшир, Нюкасъл и „свърхекзотичния“ Скегнес, завиждат искрено.

— Прекрасно — отговаря тя, събира дланите си една в друга и се покланя леко. — Името ми е Суки и ако дойдете с мен до един от тези столове…

Послушно последвам Суки до един от трите широки кожени стола, разположени зад малко пространство, скрито зад изрисуван параван. Оформено е в много дзен стил. Има ароматни свещи навсякъде, а в ъгъла е поставен голям бамбуков кош.

Мястото изглежда чудесно за релаксация и намиране на вътрешен покой.

Отпускам се в мекото кресло и затварям очи. Суки маха грима ми и поставя гореща кърпа на лицето ми. Тя мирише на евкалипт и аз поемам дълбоко дъх.

— Сега ще отворим порите ви — чувам мекия глас на Суки.

Тя започва да притиска кърпата по страните ми, по челото, по брадичката и усещам почти незабавно как напрежението започва да изтича от тялото ми като пясък от пясъчен часовник. Докторът е бил прав — наистина съм стресирана.

— А сега ще сложим ексфолиант, за да изчистим порите.

Пръстите на Суки нежно масажират лицето ми с кръгови движения и усещам, че се унасям. Божичко, това е страшно приятно!

— Ще сложим специална маска, направена от глинени минерали, която ще съживи кожата ви и ще помогне за баланса на тена ви…

Ммм… това е блаженство. Чисто, неподправено блаженство.

— … защото е доста засегната от слънцето.

— Какво? — пробудена от унеса си, отварям широко очи. Цъкайки с език укорително, тя продължава да масажира.

— Особено по бузите и челото ви, там се забелязва доста сериозна пигментация и потъмняване.

Сериозна пигментация и потъмняване?

— Но аз винаги използвам слънцезащитни кремове! — протестирам сърдито.

— Шшшш — успокоява ме Суки и прави още няколко кръгови движения по челото ми.

— 45-ти фактор! — казвам още по-нервно и се опитвам да се изправя, но тя ме бута отново назад.

— Спокойно, отпуснете се. Много сте напрегната.

— И никога не се пека нарочно на слънце — добавям възмутено, но Суки ме заглушава, като мята топла кърпа на лицето ми, с която маха ексфолианта. После започва да ме маже с дебели пластове глинена маска. Всъщност този масаж започва да ми писва.

— Осемдесет и пет процента от непоправимите слънчеви вреди се получават преди двайсет и петата година — пояснява масажистката. Спира с размазването на глината и ме поглежда изпитателно. — Излагали ли сте се често на слънце като по-млада?

Паметта ми услужливо ми предлага моментална снимка на мен, печаща се по бански на обедното слънце. И за да сме по-прецизни, трябва да уточним — това не е само една снимка; мога да напълня цели албуми със снимки на моя милост от тийнейджърския си период до края на двайсетте си години, печаща се в оскъден бански от първите до последните лъчи на слънцето.

— Малко — послъгвам нервно пред строгия поглед на Суки.

— Да, това обяснява всичко — кимва тя. — Слънцето е враг номер едно на кожата. То причинява ранно състаряване, бръчки, увисване на кожата, загуба на колаген…

Докато продължава да изрежда списъка с ужасяващи неща, които съм направила на кожата си, паниката ми нараства все повече. На Суки й е лесно — кожата й е с цвят на леко капучино. Тя никога няма да разбере мъките на всички жени със светла, направо млечна кожа, които в края на пролетта се втурват по магазините в търсене на подходящи мазила против слънце и автобронзанти. Тя не знае какво е да имаш комплекс, че без такъв крем за потъмняване на кожата дори напълно непознати се приближават към теб, притеснени за здравето ти, защото им се е сторило, че си пребледняла и ще припаднеш.

— Мога ли да направя нещо? — питам притеснено аз, докосвайки лицето си.

— Тук предлагаме специална лазерна терапия, която ще ви помогне със сигурност — казва Суки и ми подава лист с цени.

— Петстотин паунда?

— Препоръчвам ви курс от пет-шест процедури.

Пет-шест? Това означава… Пресмятам бързо наум. О, божичко, това си е цяло състояние. Поглеждам към Суки, която ми се усмихва лъчезарно.

— Искате ли да ви запиша първия час за днес?

— Ъъъ, мисля, че ще изчакам малко.

— Сигурна ли сте, че е разумно? Освен това в момента предлагаме промоционално и масаж на стъпалата… — продължава да изрежда от списъка с услугите.

Започвам да се чувствам доста притеснена. А исках само релаксиращ масаж на лицето.

— … и ви препоръчвам новата ни серия продукти за увредена кожа…

— Извинете, но мисля, че петте минути изтекоха — прекъсвам я, докато си поема дъх.

— Да, така е — усмихва се тя и взема два памучни тампона, с които почиства и попива лицето ми. — Е, ако промените мнението си… — подава ми брошура и плик. — Тук има няколко безплатни мостри, които да пробвате.

— Супер. Благодаря ви — отговарям и се изправям с облекчение. Още пет минути и аз, и кредитната ми карта щяхме да се поддадем на атаката.

Суки събира отново ръцете си отпред и се покланя отново.

— Намасте.

 

 

Оправям набързо грима си в тоалетната и се присъединявам отново към партито. Беатрис вече е на третата чаша шампанско и разговаря оживено с някакъв журналист. Както обикновено на такива партита повечето хора са от пресата и от същия вид индустрия, макар че присъстват и леко западащи звезди, с подновени силиконови гърди и изкуствени руси кичури, позиращи пред фотографите в спа халати.

— О, привет отново, Шарлот — откъсва се Беа от разговора си. — Това е Патрик. Тада! — изпъва ръка, за да го посочи като фокусник, който вади зайче от шапката си, и ме поглежда с искрящи очи.

Познавам този поглед. Тя го харесва и е пияна.

Или както понякога казва самата Беа — „леко фиркана“.

Разменяме си няколко любезни изречения с Патрик. Облечен е със сако и карирана риза, под която мога да видя очертанията на бял потник.

— Той работи за „Голфинг Уикли“ — обяснява Беа, играейки си с перлите, както някои жени си играят с косата си. Усмихва се широко на Патрик. — Не е ли вълнуващо?

Патрик свива скромно рамене.

— Играете ли голф? — опитвам се да завържа разговор.

— Ами, доста съм добър — признава той.

— Леле, това е чудесно — гука Беатрис и се приближава с това, което според нея е небрежно движение, но всъщност е едно доста шумно странично присламчване. Не й се удават много небрежните движения. После хваща Патрик за лакътя и го поглежда отблизо в лъщящото от пот розово лице.

— Жена ми също е много добра, така че често си правим голф екскурзии. Алгарве е едно от любимите ни места.

— Жена ти? — повтаря Беа и остава с отворена като на шаран уста.

— Да, тя е полупрофесионалист — добавя той гордо.

Това се казва удар.

— Извинявам се, дами, ще ме извините ли? — Патрик се усмихва вежливо. — Забелязах един колега.

Той изчезва в тълпата, а аз поглеждам към Беа. Тя е направо съкрушена.

— О, добре де — казва асистентката ми с фалшива усмивка, — няма значение.

Знам, че е разстроена, но никога няма да си го признае. Прехапва горната си устна и това е. Всъщност Беатрис може да се спусне със самолет от девет хиляди метра височина, да се разбие в океана и да се озове в компанията на гладни акули и пак ще каже: „О, няма значение.“

Изпива остатъка от шампанското си и веднага се сдобива с нова чаша от минаващия покрай нас сервитьор с поднос.

— Е, казвай, как беше масажът? — опитва се да смени леко темата и да се покаже безразлична към случилото се.

Много притеснителен, приисква ми се да кажа, но вместо това избирам други думи.

— Много образователен — казвам и й подавам пликчето от Суки, за да й повдигна малко настроението. — Взех ти няколко мостри.

— За мен? — притиска тя плика към гърдите си и ме гледа така, сякаш съм й подарила диаманти. — О, Шарлот, не трябваше!

— Беатрис, безплатни са.

— Да, знам, но все пак… — Беа оставя чашата си на земята и започва да вади мострите от плика. — Лосион за тяло, ексфолиант за крака, овлажняващ крем… Божичко, тъкмо имах нужда от нов. — Обръща крема и започва да чете написаното на гърба: „Върнете часовника назад с този луксозен овлажняващ крем, който заличава леките бръчки с нашата специална патентована формула. Кожата на лицето ви ще изглежда и ще се чувства с десет години по-млада.“ — Намръщва се леко. — Е, това са пълни глупости…

— Да, знам — съгласявам се. Все още се чувствам напрегната от масажа.

— Нито един крем не може да те направи десет години по-млада. Невъзможно е.

— Ммм, да — изваждам пудриерата си и се оглеждам в огледалцето. Кожата ми не е чак толкова зле, всъщност. И все пак…

— Не ме интересува дали е направен от стрити перли от Адриатическо море или не…

Започвам да пудря бузите и челото си.

— … Само едно нещо може да ме направи отново двайсет и една годишна и това е машина на времето.

Вдигам стреснато поглед към Беа.

— Какво каза?

— Казах: Все ми е едно дали е направен от стрити перли от Адриатическо море…

— Не, не тази част — прекъсвам я грубо.

— Божичко, не си спомням.

— Каза нещо за това да си на двайсет и една отново — напомням й. Стомахът ми е свит на топка.

— О, да, говорех за машина на времето — спомня си Беа. Прибира продуктите в плика и отпива глътка шампанско. — Макар че, ако човек наистина се върне назад във времето, той няма да се подмлади и да стане на двайсет и една отново, а ще срещне себе си на тази възраст.

Чувствам се не на себе си, направо зашеметена.

— Стивън Хокинг обаче твърди, че пътуването във времето не е възможно — продължава тя и после се засмива. — Иначе щяхме да бъдем затрупани от туристи, идващи от бъдещето.

— Да, разбира се, че не е възможно — засмивам се и аз. Вече се чувствам по-добре, сигурно е било от шампанското. Пък и тук е доста шумно и задушно.

— Теорията на относителността, от друга страна, предоставя научни аргументи в полза на твърдението, че пътуването във времето е възможно при определени, макар и доста необичайни сценарии — добавя след известен размисъл Беа.

Поглеждам я с недоверие.

— Какво? Да не би да ми казваш, че вярваш в пътуването във времето? — винаги съм знаела, че моята приятелка и асистентка е малко странна, но не и че е пълно хахо. — Хайде де, шегуваш се, нали?

— Всъщност не, не се шегувам — тросва ми се леко тя и свива устни. — Според физическите закони съществуват няколко варианти, при които то би било теоретически възможно. Някои квантови физици например вярват, че всяко историческо събитие създава нова вселена за всеки възможен изход, в резултат на което се пораждат множество алтернативни истории — спира, за да отпие от чашата си. — Това е в основата на интерпретацията за многото светове на квантовата механика, формулирана от физика Хю Евърет през 1957 г., алтернатива на Копенхагенската интерпретация, първоначално формулирана от Нилс Бор и Вернер Хайзенберг около 1927 г.

Ехо?

— Можеш ли да ми го обясниш още веднъж, но този път на английски, ако обичаш? — питам, след като съм се изгубила в разсъжденията й още на първите изречения.

— Добре, погледни го така — Беа оставя чашата си с шампанско и се протяга към минаващата край нас сервитьорка. — Извинете ме — усмихва й се, грабва няколко хапки, после постила салфетката си върху близката маса и започва да ги подрежда. — Да приемем, че това не е вселена — обяснява тя и поставя една хапка в центъра, — а по-скоро една мултивселена. — После нарежда около нея няколко допълнителни хапки. — Заедно тези мултивселени съдържат цялата физическа реалност. Различните вселени в мултивселената се наричат паралелни вселени. — Тя вдига една хапка и ми я подава. — Представи си, че това е паралелна вселена — казва ми с напълно сериозно изражение.

— Ъъъ, добре… — кимам колебливо.

— Тя съществува по едно и също време заедно с всички тези други паралелни вселени — сочи Беа към другите хапки. — И ти можеш да пътуваш между тях, виждаш ли?

Гледам объркана към хапките и се опитвам да схвана информацията. За някого като мен, който е зарязал много отдавна физиката заради творческото писане, всичко това е доста неясно. Направо ужасно неясно.

— Разбира се, има и други теории, които включват пътуване, по-бързо от скоростта на светлината, преместване на големи количества физическа материя, която освобождава енергия и може да създаде пролука във времето, или пък използване на т.нар. космически струни, или дори преминаване през „дупки на червеи“ — Беатрис продължава да изрежда безгрижно и илюстрира думите си с една паралелна вселена. Пардон, имах предвид хапка.

— Дупки на червеи? — питам аз, а устата ми потрепва нервно. Съжалявам, но не мога да приема разговора ни сериозно. С всички тези ордьоври…

— Знаеш, като портал — свива рамене асистентката ми. — Като някакъв вид тунел, който ти позволява да пътуваш от едно време — пръстът й прокарва линия през салфетката — до друго.

Внезапно онова странно чувство в стомаха ми се появява отново, а главата ми започва да бръмчи. Не, това е лудост, казвам си аз, и отблъсвам назад мисълта, още преди да се е появила съвсем в ума ми. Всъщност даже е повече от лудост. Напълно абсурдно е.

— Да, знам. Дори и на мен не ми е съвсем ясно — успокоява ме Беа, която е разбрала по погрешен начин мълчанието ми и ме потупва по рамото утешително. — Ако се опитам да ти го обясня по-подробно, страхувам се, че главата ти може да експлодира или пък да се спука, в зависимост от това в коя вселена се намираме в настоящия момент и от съответните физически закони, функциониращи в нея — добавя тя намръщено. — Но иначе харесвам много „Завръщане в бъдещето“, спомняш ли си го? — пресушава до дъно шампанското си и ми се усмихва лъчезарно. — Още малко мехурчета?