Александра Потър
Ако върнеш времето назад (39)

Трийсет и осма глава

Когато стигам до фоайето, краката ми треперят. През цялата сутрин бях като на педали, адреналинът от това, което ми предстоеше да направя, ме зареждаше, но сега буквално се сривам. Чувствам се напълно изцедена и изтощена. Подпирам се на стената и си поемам дълбоко дъх. Не мога да повярвам, че го направих. Усещам как ме обзема топлата вълна на еуфорията, смесена с облекчение, да не споменаваме за съмнението. Направих го. Направих го.

Продължавам да дишам дълбоко и затварям очите си. Известно време просто стоя така и чакам сърцето ми да забие нормално.

— Ето къде си била! — отварям очи и виждам Беатрис да идва към мен. Разказвам й накратко какво съм направила. Едва тогава си давам сметка, че съм рискувала не само бъдещето на агенцията, но и нейната работа.

Дори и да е имала някакви притеснения, тя не ги показва. Вместо това ме прегръща силно, направо ще ме прекърши, и казва:

— С теб съм! И помни: „Ще се сражаваме на брега, ще се сражаваме по сушата, ще се сражаваме по полета и улици, ще се сражаваме по хълмове; но никога няма да се предадем.“

— А? — поглеждам я объркано.

— Уинстън Чърчил, един от любимците на татко — обяснява сериозно тя.

— Е, как мина? — пита после. — Видях само как доктор Голдстийн си тръгва с такси заедно с една изрусена блондинка и малко кученце.

— Мина… добре — колебая се известно време за правилното прилагателно.

Беа почти припада от облекчение.

— Уф, слава богу — възкликва шумно, после се успокоява. — Е, беше ли много ядосан?

— Може и така да се каже.

Асистентката ми се задъхва от вълнение.

— Шарлот, честно, ти си моят герой.

— О, не бих казала — усмихвам се тъжно.

— Не, си! — упорства тя. — Ти си като… Спайдъруомън!

— Спайдърмен — поправям я аз.

— Така ли? Мога да се закълна… — замисля се за миг, после разтърсва глава. — Както и да е! Време е за купон! Да вървим да си вземем нещо за пиене — трябва да побързаме, преди журналистите да са изпили всичко — протяга ми ръка, за да отидем заедно, но аз поклащам глава.

— Не, мисля да се прибирам вкъщи. Не спах много тази нощ, а станах и доста рано и се чувствам съсипана.

Има и още нещо. След като чух разговора на Лоти по телефона с родителите си, осъзнах, че не съм ги виждала от доста отдавна. Че е минало много време, откакто просто седяхме заедно пред телевизора и си говорехме за глупости. Затова реших да ги изненадам, да се прибера утре вкъщи и да прекарам известно време с тях.

— Да, разбира се — съгласява се Беатрис, когато й съобщавам плановете си. — Прибери се — прегръща ме силно и се изчервява. — Ще остана тук и ще държа фронта. Най-вече ще помогна за коктейлите — поглежда ме с усмивка. — Все някой трябва да го направи. — После се обръща и се отдалечава бързо по коридора, полюлявайки се на високите си токчета.

Оставам сама във фоайето. Сама с мислите си. Чувствам се почти вцепенена, сякаш е настъпило дългоочакваното затишие след бурята. Запътвам се към гардеробната, за да взема палтото си. Всичко свърши. Спирам да мисля за миналото, защото днес е първият ден от остатъка от живота ми.

Без Оливър.

Още веднъж усещам познатото пробождане, но този път не е от притеснение. Опитвам се да го потисна, но не мога, невъзможно е. Точно когато най-малко очаквам, лицето на Оливър изплува пред мен. Карам колата си и изведнъж си спомням нещо, което е казал, или ходя по улицата и отново ме заливат чувствата, които изпитах в онзи еротичен момент на балкона…

Иронично, нали? Преди десет години дори не го забелязвах, а сега не мога да го забравя.

Стигам до гардероба и отварям чантата си, за да взема билета с номерчето си. Божичко, толкова боклуци има тук, мисля си разсеяно, докато все още виждам лицето на Оливър пред мен. Вероятно никога повече няма да се срещнем, никога няма да мога да му кажа, че съжалявам, че съм прекратила договора. Никога няма да разбере. Все пък случката няма да стане водеща новина на вестниците, нали?

А и да разбере, какво от това? Няма как да спасим магазина на дядо му. Няма съмнение, че Лари Голдстийн в момента отива при друга агенция и ще започне бизнеса си както беше планирал. Решението ми не е от значение за никого — не и за Лари Голдстийн, не и за Оливър, и определено не и за дядо му.

Само че това не е вярно, осъзнавам аз, докато подавам билета си на служителката. Винаги ще е от значение за мен самата.

— Извинете, мис?

Сепвам се и вдигам глава. Гардеробиерката ми връща билета.

— Това не е вашият номер.

— Така ли? О, съжалявам — продължавам да ровя из чантата си. А, ето го. Подавам й го с извиняваща се усмивка. После поглеждам грешния билет. Само че това дори не е билет, а някаква намачкана хартийка. Леле, наистина трябва да разчистя чантата си.

И изведнъж виждам. На бележката пише някакъв адрес.

На ръка.

Адресът на Оли.

Сърцето ми внезапно спира. Сигурно съм дала на Лоти друг лист. Тъпата ми чанта! Вечерята тази вечер! Когато мисълта минава през главата ми, ме обхваща паника. О, божичко, след като не го е взела, тя няма да знае къде да отиде. Няма да се запознае с него. Пак ще го отблъсне.

Грабвам чантата си и се затичвам към вратата.

— Мис, палтото ви! Мис! — крещи жената на гардероба, но аз не спирам. Просто продължавам да тичам.

Петнайсет минути по-късно аз шофирам с колата си лудо из лондонските улици, промъквам се между другите коли, пресичам на червено, минавам с превишена скорост покрай камерите. Хайде, хайде, хайде! Трябва да стигна до отклонението, мисля аз, но на следващия светофар ми се налага да забия спирачки и да изчакам. О, хайде, трябва да й дам адреса навреме. Не мога да й позволя да му върже пак тенекия. Ами ако вече си го направила?

Внезапно си спомням разговора онзи ден в апартамента ми, когато Оливър ми каза „Помислих, че пак си ми вързала тенекия. Шегичка.“

Но всъщност не се е шегувал. Вързала съм му тенекия. Не съм й дала адреса навреме.

Телефонът ми звънва внезапно. Поглеждам екрана — Джулиан. Мисълта ми се връща незабавно към вчерашния ми разговор с Ванеса, спомням си съобщенията, които му оставих, да ми се обади. Слагам слушалката на ухото си.

— Ало?

— Здрасти, Шарлот, Джулиан е. Получих съобщенията ти, че искаш да ти се обадя.

За секунда се поколебавам, чудейки се как да поставя въпроса, после се предавам.

— Играта свърши, Джулиан. Знам всичко.

— За какво? — пита той невинно.

— Джулиан, не се преструвай! — тросвам му се нетърпеливо. — Говориш с мен, спомняш ли си, с мен, твоята приятелка. Познаваме се прекалено отдавна — мога да разбера, когато криеш нещо.

Последва мълчание, после Джулиан пита притеснено:

— О, господи, казала ли си на Ванеса?

— Не, разбира се, че не съм й казала, но ако ти не й кажеш, аз ще го направя.

Светва зелено и аз се изстрелвам отново.

— Просто чаках подходящия момент.

— Подходящият момент? — провиквам се изумено. — Разбира се, че никога няма да има подходящ момент за това! — мисля си за Ванеса и ме обхваща яд. — Джулиан, не мога да повярвам, че си направил подобно нещо!

— Е, трябваше да направя нещо — протестира той. — Не знам дали знаеш, но напоследък имахме трудни моменти…

— Разбира се, че Ванеса ми каза — прекъсвам го аз. Честно, мъжете наистина ли не знаят, че приятелките си казват всичко?

— Признавам, че бях ужасен съпруг напоследък. В работата беше пълен кошмар. Аз се държа като задник…

— Използваш работата като извинение?

— Ами, не, не се извинявам, просто исках да ти обясня… Виж, един колега ми каза, че се развежда и когато чух това, сякаш се пробудих от дълъг сън…

— Господи, не мога да повярвам! — пуфтя бясно аз и не го оставям да довърши. — Ти си същият като останалите! И като си помисля, че винаги съм те защитавала!

— Ами, благодаря ти, Шарлот — отвръща той с малко по-отбранителен тон. И нищо чудно, мисля си гневно. — Ще го приема като комплимент.

— Комплимент! Копеле такова!

Последва мълчание.

— Шарлот, добре ли си? — пита той след известно време.

— Не, не съм добре! Ванеса те обича. Прави всичко за теб. А ти й се отблагодаряваш с някаква малка мръсна афера.

— Афера?

Очаквам да се ядоса, да се защитава, да се натъжи… затова съм малко шокирана, когато той избухва в смях.

— Намираш го за забавно?

— Намирам го за изключително нелепо — отговаря той сухо. — Аз? Да изневерявам на Ванеса? Та тя ще ми откъсне топките и ще ги изяде за закуска. С кетчуп.

Обхваща ме леко съмнение.

— Но аз те видях в аптеката… С презервативите — усещам вълна от леко притеснение от другия край на линията, после дълбока въздишка.

— Добре, признавам, Ваша чест. Виновен съм, че смятах да правя секс с жена си.

— А асистентката ми те е видяла в „Дорчестър“ с ключ за апартамент.

— Да, признавам, наех апартамент за един разюздан секси уикенд с жена си.

Изненадващо и за мен самата виждам как теорията, която измислих, за да успокоя Ванеса за логичното обяснение на всички съвпадения, се оказва наистина реална.

— Ами бележката за секси бельото?

— Да, признавам, намирам жена си за секси и й купувам палаво бельо.

Нямам какво повече да кажа в момента. Почвам да си мисля, че наистина съм сбъркала със заключенията си.

— Обичам жена си, Шарлот — гласът на Джулиан стана сериозен. — Когато колегата в работата ми разказа, че бракът му се разпада, това ме върна на земята и ме накара да се вгледам в своята връзка. Представих си за миг какъв ще бъде животът ми без Ванеса, дадох си сметка какъв идиот съм бил, че съм я приемал за даденост…

Той продължава да говори и аз осъзнавам, че определено съм сбъркала.

— … затова исках да я поглезя малко, да прекараме известно време заедно, да се опознаем отново. Знам, че една нощ няма да оправи всичко като с магическа пръчица, но е някакво начало.

Чувствам се ужасно глупаво и същевременно съм ужасно щастлива.

— О, божичко, това ще й хареса! — засмивам се шумно. — А кога ще й кажеш? — питам, докато завивам по отклонението и се спускам по обичайния кратък път.

Мълчание.

— Джулиан? — поглеждам екрана на телефона си и виждам, че е черен. Прекъснали са ни. Няма значение. Поне знам, че при тях всичко ще бъде наред, мисля си и се чувствам ужасно щастлива за най-добрите си приятели.

И тогава внезапно всичко сякаш се забавя, сякаш съм попаднала във филм, въртян на забавен кадър — сцена по сцена — и в него участвам само аз. Гледам отстрани как вдигам глава, как долавям светлините с периферното си зрение, как се обръщам и виждам камиона, идващ срещу мен, как чувам клаксона и натискам силно спирачките. И ето, сега отварям уста да изкрещя, защото знам какво ще се случи, но знам и че не мога да го спра. Не мога да направя нищо.

Всичко става за част от секундата и…

Бум!

Настава мрак.