Александра Потър
Ако върнеш времето назад (15)

Четиринайсета глава

Така, и сега какво?

Пет минути по-късно с Лоти се местим отново в градината. Сядаме на една маса и известно време мълчим и пием питиетата си. Чувствам се много нервна и не знам какво да кажа. Сякаш съм на първа среща.

— Ами, хубаво време случихме, нали?

Веднага след като думите излизат от устата ми, се почувствам като идиотка. Господи, Шарлот, това ти ли си! Натъкваш се на себе си на двайсет и една години и от милионите неща, които би могла да кажеш, започваш да говориш за тъпото време?

— Ммм, да, така е — съгласява се Лоти, затваря очи и излага лицето си на слънцето.

Сещам се веднага за лекцията на Суки за вредата от прекомерното излагане на слънчевите лъчи.

— О, недей… — провиквам се и после спирам, без да довърша изречението си.

— Господи, какво има? — Лоти отваря очи и поглежда към мен изумено.

Колебая се. По дяволите! Не знам какво да правя. Какво се предполага да кажа? „Ще развалиш кожата ми. Имам тежка пигментация и тъмни петна и ти си виновна за това?“

— Имаше оса — измърморвам най-накрая.

— О, ужас, сериозно? — момичето започва да размахва ръце наоколо и търси с очи невидимата оса.

— Да, но мисля, че вече отлетя — добавям бързо.

— Сигурна ли си? Уф… — обляга се отново на стола си, подвива още по-нависоко полата си и излага краката си целите на показ, за да добият тен. — Леле, удивително е, че още е толкова горещо, нали? — оживява се тя и се извива като доволна котка, наслаждаваща се на последните лъчи на слънцето в ранната вечер.

— Да, нали? — казвам аз, наблюдавайки я безпомощно, докато гласът на Суки продължава да отеква в главата ми. — Ъъъ, сигурна ли си, че не искаш да седнеш на сянка?

— Сянка? — моето двайсет и едно годишно Аз се обръща към мен и ме поглежда с такъв ужас, сякаш съм й предложила да си забие нагорещени ръжени в очите. — Защо да ходя на сянка? Искам да добия тен.

Повярвайте ми, това момиче вече има тен. На практика е махагонова.

— Знаеш ли, аз използвам автобронзант, който прави чудесен изкуствен…

— Изкуствен тен? — прекъсва ме тя с отвращение. — Не, благодаря. Предпочитам естествения.

Усмихвам се. Насила.

Сърцето ми забива силно, докато я гледам как отново обръща лицето си към слънцето и притваря очите си. Господи, това е нелепо. Не мога просто да седя тук и да не правя нищо?

— Имам слънцезащитен крем, искаш ли?

— Не, благодаря ти — поклаща тя небрежно глава. — Не използвам.

Сега е мой ред да погледна към нея с ужас, тъй като в съзнанието ми изплуват многобройните козметични продукти за грижа за кожата ми, наредени на лавицата в банята, както и всичките сметки в кредитната ми карта. Похарчила съм за чудотворни кремове, обещаващи да спрат признаците на стареене, достатъчно пари, за да изплатя дълга на някоя държава от Третия свят.

И нищо чудно, осъзнавам, гледайки как по-младото ми Аз се пържи на слънцето. Всъщност при толкова печене направо съм си късметлийка, че не приличам на съсухрена бабичка.

— Никога не е късно да започнеш — отвръщам и вадя крема от чантата си, борейки се с желанието си да я дръпна към мен и да я намажа обилно. — Сигурна ли си, че не искаш? — питам отново, като слагам малко на ръката си и го размазвам по лицето си.

— 45–ти фактор? — поглежда ме тя удивено. — Брей, нищо чудно, че си толкова бледа.

— Не съм чак толкова бледа — протестирам, поглеждайки към тубичката с автобронзант в чантата ми. — Освен това излагането на слънце е много вредно за кожата, не знаеш ли? Всъщност тенът е просто меланин — цитирам една от многото статии за козметични продукти за кожата, които съм чела, — който кожата ни създава, за да се защитава. Може да се каже, че тенът ти е знак, че кожата ти вече е повредена — завършвам и се чувствам доста впечатлена от това колко компетентно звуча. Не бях осъзнавала колко много научава човек с годините, но след като премине трийсетте, една жена е погълнала от списанията, телевизията и рекламите достатъчно информация, за да се превърне в истински експерт по дерматологичните проблеми.

— И какво? — засмива се тя безгрижно.

Тя обаче не е достигнала трийсетте, нали? Тази моя версия е още на двайсет и една години, осъзнавам, гледайки я. Аз, т.е. тя не знае нищо. Няма си и представа колко пари ще пръсна за тези глупости през годините, колко часове ще прекарам в мазане на кремове и в масажи на лицето си, за да постигна отново това, което тя има сега и което приема за даденост.

Отчаяна съм. Господи, толкова ли съм неразумна?

— Сега говориш така — упорствам, като се старая да не мисля за всичките UVB и UVA лъчи, които в момента атакуват съвършената ми прасковена гладка кожа и посяват семената на пигментацията и потъмняването, — но когато станеш на трийсет, ще съжаляваш.

— Трийсет? О, тогава няма да ми пука за това — свива тя рамене и отпива от сайдера си. — Ще бъда стара.

— Да си на трийсет не означава, че си стар — казвам докачливо и се протягам за сока си. Всъщност не харесвам много боровинков сок, но той е пълен с витамин С и антиоксиданти. Много по-добре е за организма ми от сайдера, в който има само калории.

— Ами, напротив — потреперва тя леко, сякаш дори не иска и да мисли за това. — Направо си дърт.

Какво? Тя каза, че съм дърта?

Обзема ме възмущение. Опитах се да бъда търпелива, но това вече е прекалено. Честно, ама че нахална крава? Аз съм по-млада от Кайли! Все още пазарувам в „Топ шоп“! Добре де, само по интернет, но все пак… И имам не един, а два чифта тесни дънки! Как може да ме смята за дърта?!

Защото ти така мислеше, напомня ми тихото гласче. Ти така мислеше, Шарлот.

И изведнъж си спомних един разговор, който водехме с приятели, когато бях на двайсет и една години. Говорихме за милениума и на колко години ще бъдем и когато осъзнах, че тогава ще бъда на двайсет и пет, бях ужасена. Мислех си, че ще бъда мнооого стара. А за тези от приятелите ми, които щяха да бъдат на около трийсет години — леле, просто не можех да си го представя! Не познавах нито един човек над трийсет — освен родителите ми. Всъщност не беше само това — аз даже не забелязвах хората над трийсет години. Те бяха невидими за мен.

Точно както сега аз съм невидима за нея, мисля си, гледайки към моята двайсет и една годишна двойничка, която седи на няколко сантиметра от мен през масата, без да подозира коя съм всъщност.

Тя улавя погледа ми и слага ръка на устата си.

— О, извинявай, не исках да кажа, че ти си… Уф, аз и голямата ми уста!

— Няма значение, не съм се обидила — отговарям троснато. — Само казвах, че… — в един момент виждам екземата на лакътя си. — Освен това слънцето наистина вреди на екземата ти и я дразни — не мога да се сдържа да не добавя и се премествам още по на сянка.

Лоти ме поглежда изненадано.

— Аз нямам екзема.

— Нямаш ли? — този път аз съм изненаданата.

— Не, защо реши, че имам?

— О, сбъркала съм — казвам бързо. — Просто са толкова разпространени…

Замислям се кога за първи път ми се появи кожното възпаление. Струва ми се, че го имам от цяла вечност, но всъщност, като се замисля, тя е права — не си спомням да съм имала екзема, когато бях на нейната възраст. Май се появи след първия силен стрес, който преживях, притискана от важен срок по една сделка.

— Колко е часът? — Лоти гледа към часовника на китката ми. — Нямам часовник — обяснява ми с усмивка.

— Нямаш часовник?! — питам с изумление. Как е възможно?

— Не, нямам.

Опитвам се да осмисля тази информация и се взирам към моето друго Аз за не знам кой път през този ден.

— Ами, вече е почти шест и двайсет.

— Типично. Винаги закъснява — изпухтява тя неодобрително.

— Кой? — питам, но вече знам. Ванеса. Само тя може да бъде.

— Приятелката ми Неса. Трябваше да се срещнем тук за по едно питие, но тя просто не може да дойде навреме.

Е, поне някои неща не се променят, мисля си, и прикривам леко усмивката си.

— Ще й дам още десет минути, после ще се прибера. Живея зад ъгъла, така че съм пеша. Което е супер, защото колата ми е на поправка — Лоти прави гримаса. — Наскоро имах инцидент.

Разбира се. Уличният стълб. Ето защо старият ми „бръмбар“ не беше паркиран пред къщата.

— Къде ти я ремонтират?

— О, в едно местенце на „Хароу роуд“.

— „Гаражът на Бари“?

— Да, точно там — кима тя. — Откъде знаещ?

Защото ме обраха като разбойници, спомням си с яд, но вместо това отговарям небрежно: — О, и аз съм си карала колата там веднъж.

Подробностите вече са ми малко неясни, но знам, че платих някаква нелепо огромна сума, защото бях млада и наивна и не знаех какво да питам. А после се наложи да взема пари назаем от Ванеса, защото не можех да си платя наема.

— Кога ще бъде готова?

— Казаха някъде към следващата седмица.

— Е, ако аз бях на твое място… — усещам се какво съм казала и спирам. — Смятам, че трябва да вземеш някой мъж приятел със себе си, когато отиваш да си я вземеш, просто за да провери дали са свършили добре работата си — предлагам небрежно. — Ако приличаш поне малко на мен, сигурно не разбираш много от коли.

Тя ми се усмихва мило.

— Благодаря ти за съвета.

Настава лека пауза в разговора. Внезапно се усещам много уморена. Беше дълъг ден. Най-странният, най-абсурдният, най-забележителният ден в целия ми живот, но вече се чувствам напълно смазана от събитията и искам просто да се прибера у дома. Искам всичко да бъде пак нормално.

Вълната от умора ме залива. Свалям очилата си и се протягам към чантата си. Ако си тръгна сега, ще мога да си легна рано. А когато утре се събудя, всичко това ще се е превърнало в една от онези истории, която хората разказват на приятелите си: „Никога няма да повярвате, че…“ Като онази, която Ванеса разказва за призрака, който видяла да седи на стълбите на къщата им, когато била на осем години.

Макар че да се натъкнеш на себе си е малко по-добре от това просто да видиш някакъв си мизерен призрак, който подрънква с вериги. Но както казах вече, едва ли някой ще ми повярва. Аз не си вярвам, въпреки че съм тук и виждам това момиче, което бях преди десет години, със собствените си очи.

— Лоти, аз смятам да си… — започвам да казвам, но погледът ми се приковава върху един плакат на стената:

„“Психясалите гении" ще свирят в „Армията на Уелингтън“ тази събота. Няма билети."

Чакай малко! Това име ми е познато… Отдолу има неясна снимка на групата. Присвивам очите си, за да я видя по-добре, и се приближавам към стената.

— Чувала ли си ги? Страхотни са!

Гласът й привлича вниманието ми и аз се обръщам — Лоти сочи въодушевено плаката.

Честно казано, в момента нямам идея, но кимам разсеяно и се опитвам да се сетя. Ровя се из паметта си, в главата ми е доста объркано, но знам, че отговорът ей сега ще се появи…

— Знаеш ли, имам билет за двама, ако искаш да дойдеш. Приятелката ми Неса щеше да бъде с мен, но вместо това ще излиза с Джулиан — тя завърта превзето очи и се усмихва. — Той е новото й гадже и тя е напълно полудяла по него.

Внезапното й предложение ме кара да се сетя колко дружелюбна бях някога. Тъкмо се бях преместила от Йоркшир в Лондон и градът още не ме беше променил. Сега, десет години по-късно, съм много по-затворена и не говоря с непознати. Лондон прави такива неща с хората.

— Благодаря ти, но мисля, че ще бъда заета тази вечер — отвръщам, поклащайки глава. Да видя самата себе е доста лудо, но два пъти ще бъде… Не мисля, че психиката ми ще понесе повторение на случката.

— О, колко жалко — кима тя съчувствено. — Аз нямам търпение. Падам си по вокала.

— Вокалът?

— Били Романи — въздиша Лоти замечтано.

Щом произнася името, изведнъж лицето му засиява пред мен като „Оксфорд стрийт“ на Коледа и усещам как застивам. Не съм чувала това име от години, бях го изхвърлила от ума си, но сега си спомням всичко. Някога си падах по Били Романи в продължение на месеци и когато най-накрая прекарахме една нощ заедно, реших, че това е началото на голямата ми любов.

За около два дни. Докато открих, че за него това е било само поредната авантюра и вече е преминал към друго момиче и…

Отново ме пронизва онази болка. Както и да е, подробностите не са важни. Достатъчно е да кажа, че навремето сърцето ми беше разбито, но, разбира се, се възстанових и никога повече не си позволих да се замислям за него и за случилото се помежду ни. Е, може би само понякога, изключително рядко, съм се чудела какво ли щеше да бъде, ако нещата с нас се бяха развили по друг начин.

Но това не се случи и аз съм доволна. Няма да задълбавам. Беше толкова отдавна. Преодолях го.

— Толкова е талантлив, не мислиш ли? — пита ме Лоти ентусиазирано.

— Ами, да… в известен смисъл… Има талант да бъде пълен задник.

Някакъв блед спомен ме пронизва. Чакай малко. Не спах ли с него точно след един концерт на групата? Изпитвам съжаление за миналото. Господи, само ако не бях спала с него! Ако някой ме беше спрял…

Хрумва ми една идея и виждам пред себе си нова възможност.

Не, не мога. Не е възможно.

Мога ли?

Сякаш някой си играе с мозъка ми. Допреди минута исках всичко да стане отново нормално, тази налудничава история да свърши, но сега… Колебая се, стомахът ми се свива нервно, докато решавам какво да правя. Знам го, още преди да изговоря думите.

— Всъщност може би няма да съм чак толкова заета… — чувам как някой казва. А, да. Аз.

Може и да не знам защо или как се случва това, но едно нещо е сигурно: ако отида на онзи концерт, мога да спася себе си и няма да ми разбият сърцето.

Развълнувана от това, което ми предстои, се усмихвам решително на Лоти.

— Е колко искаш за билета?