Александра Потър
Ако върнеш времето назад (23)

Двайсет и втора глава

След по-малко от петнайсет минути вече съм в колата на път към старата ми къща. Удивително е колко бързо се приготвяш, когато всичките ти дрехи са на химическо чистене и не трябва да се чудиш какво да облечеш, мисля си аз, докато се опитвам да оправя яката на сакото си, която постоянно се подвива навътре.

Майлс вероятно няма да се събуди. Мислех си да му оставя бележка или дори да подпъхна възглавница под завивките си, за да изглежда сякаш съм заспала, но първо, това е истинският живот, а не „Изкуплението Шоушенк“ и второ, за разлика от мен, Майлс спи невероятно дълбоко, дори без цялото това вино и шампанско. Веднъж дори продължи да спи, макар че димната аларма се включи, след като почти предизвиках пожар с една ароматна свещ, но това е съвсем друга история.

Лондон е оживен в петък вечер и ми отнема доста време, докато прекося града, маневрирайки сред черните таксита, които спират без предупреждение, за да качат или оставят пътниците си, и, разбира се, заради трафика, предизвикан от отклонението. И така, независимо че пътят ми е добре познат и карам бързо, едва към полунощ се добирам най-накрая до „Тераса Килмейн“.

Улицата е пълна с коли и след като се намествам в малкия паркинг — без да удрям нито една лампа или уличен стълб (виждате ли, станала съм много по-добър шофьор през годините, мисля си със задоволство), — бързо оправям грима си и изскачам от колата.

После изведнъж се сещам, че нямам подарък.

Мамка му! Не мога да отида на рожден ден с празни ръце. Дори да е моят. Е, донякъде, поправям се и започвам да ровя из жабката, за да видя дали нямам още от онези гланцове. После ми хрумва друга идея. Сетих се! Ще й подаря торбата с всички неща, които купих за нея в аптеката. Тъкмо се чудех как да й ги дам, а ето сега имам идеалната възможност и няма да изглежда странно.

Грабвам торбата, оправям полата си и поемам към къщата. Няколко цветни балона, вързани пред външната порта, се люлеят от топлия летен бриз и още преди да вляза, чувам как отвътре звучи „Bittersweet Symphony“ на „Върв“.

Отварям портичката, качвам се по предните стълби и тогава, за един кратък миг, се поколебавам, гледайки входната врата. Ръката ми застива, преди да докосна добре познатото чукало във формата на делфин. Сякаш беше едва вчера, когато имах ключ и това беше моят дом, в който живеех, обичах, мечтаех…

— Ха–ха-ха!

Внезапно вратата се отваря и една шумна смееща се двойка буквално се изтърколва по стълбите. Момче и момиче се превиват от смях, държейки във всяка от ръцете си по бира и цигара; побутват се един друг в нещо като опит да се подкрепят взаимно и едвам успявам да се отдръпна от пътя им, за да не се строполят върху мен.

— Ууупс — изхълцват и двамата изненадано. После избухват отново в пиянски кикот и започват да се целуват точно пред мен.

Вече си спомням какви бяха купоните ми. О, божичко! Бях забравила какво се случваше на тях по онова време. Може би не беше добра идея да идвам тук.

Не мога да ги заобиколя, защото са запречили пътя ми, затова се отдръпвам малко назад към оградата на къщата и ги изчаквам най-накрая да спрат да се ядат взаимно и да извадят езиците от устите си.

— Извинявай, тъкмо си тръгвахме — обясняват те, ухилвайки се налудничаво.

— О, купонът свърши ли? — питам, виждайки, че още няколко души излизат от къщата и се промъкват покрай тях, за да стигнат до улицата.

— Надявам се, че не — казва момчето, поглежда момичето, провесило се на ръцете му и облизва лицето му.

Ъъъ. Каква прелест!

— Шарлот!

Обръщам се и виждам Лоти, застанала на стълбите. Усмихва ми се широко.

— Хей, мислех, че няма да дойдеш!

— Знам, и аз, но… приключих по-рано тази вечер — решавам, че няма нужда да се обяснявам повече. — Както и да е, честит рожден ден! — усмихвам се и й подавам торбата с подаръците. — Извинявай, нямах време да ги пакетирам — добавям бързо и се чувствам ужасно неловко, че й подарявам найлонов плик с разни неща, вместо скъп и луксозно пакетиран подарък.

Дори и тя да си е помислила същото, поне не го показва. Изглежда ужасно изненадана и искрено се радва на това, което вижда вътре.

— Леле, супер, всичко това за мен ли е?

— Ами, не е нещо особено…

— Всичко това? — повтаря тя изумено.

Не съм си представяла, че ще бъде толкова впечатлена. Изглежда на седмото небе от радост, и то само от няколко неща от козметичния щанд в аптеката. Божичко, не се вълнувах толкова дори когато си купих новата кола, мисля си, гледайки щастливото й изражение, и изпитвам смесени чувства на задоволство и завист.

— Да, разбира се, за теб са…

— Майчице, не мога да повярвам. Сигурно са ти стрували цяло състояние — възкликва Лоти, вадейки от плика основа за лице на „Есте Лаудер“ с правилния нюанс за нейната кожа, за да спре да използвай най-накрая онзи евтин боклук в яркооранжево, с който знам, че е сега. — Много мило от твоя страна.

— О, стига, не е нещо особено — усмихвам се скромно. Забравила съм какъв празник беше някога да имаш нови неща, мисля си, и се сещам за шкафчето ми в банята, пълно с неизползвани продукти. Чувствам се малко виновна. Все пак, явно за момента се справям успешно със списъка си със задачи.

— Е, бих те поканила вътре, но всички вече се готвят да си тръгнат.

— О, така ли? — леко съм разочарована. По дяволите, след всичко тази вечер пак изпуснах купона. — Да, естествено, вече е доста късно. Предполагам, че и аз трябва да се прибирам да си лягам.

— Да си лягаш? — поглежда ме тя с изумление, след това започва да се смее. — Ха-ха, много смешно. Шегуваш се, нали?

— Ами, да… разбира се — аз също се засмивам несигурно. — И така, ами… ако няма да си лягате, къде ще ходите?

— На клуб, естествено!

— На клуб! — усмивката ми замръзва. Мамка му! Напълно забравих колко обичах да ходя преди по клубове и дискотеки, но сега споменът ме връхлита със страшна сила. Сухи ледчета. Въртящи се диско топки. Оглушителна музика. — Но днес е събота, нали? — хващам се за спасителната идея.

— Да, но е августовският Банк Холидей^[1], забрави ли? Затова в клуб „Канал“ има специална нощ — обяснява Лоти въодушевено. — Идваш с нас, нали?

— Така ли? — направо хлъцвам от изненада.

Аз? На клуб? Аз не ходя по такива места. Вече не. Аз ходя на „Пилатес“, на йога и на акупунктура, когато ме боли гърбът.

— Разбира се, глупаче, поканена си!

Връщам се назад в миналото и започвам трескаво да се ровя, сякаш съм в дрешника си и търся липсващия чорап от чифта, но нямам никакъв спомен за тази вечер. Все пак са минали вече десет години и сигурно съм била доста пияна. Всъщност, за да бъда честна, трябва да призная, че всеки рожден ден до към трийсетия ми е пълна мъгла.

За един кратък миг си мисля дали няма да е по-добре да измъдря някакво тъпо извинение и да се прибера вкъщи, но преди да отворя уста, Лоти ме хваща под ръка и надава боен вик: „Хайде! Време е за купон!“

И вече е прекалено късно.

Помощ!

 

 

Клубът е само на няколко преки, така че отиваме дотам пеша. Е, поне аз ходя. Лоти е с високи токчета за пръв път, откакто съм я срещнала, върви по тротоара с доста несигурно клатушкане и постоянно се кикоти. Носи рокля на сини метличини, която купих от битака. Спомням си, че доста се пазарих с продавача, за да я купя, и едвам успях да си я позволя, макар че беше само няколко паунда.

Днес си купувам само дизайнерски дрехи. Това, което не мога да си позволя, е време, за да ходя да пазарувам, затова избирам предимно от интернет, обикновено два пъти в годината — през лятото и през зимата. Преди години обаче все бях без пари, затова повечето от моите дрехи идваха от благотворителни разпродажби или битаците и през уикендите обикалях пазарите на „Камдън“ или „Портобело“ в търсене на добър улов.

Като тази рокля, която успях да взема на половин цена, защото една от презрамките беше скъсана. Така и не намерих време да я зашия, сещам се, и виждам, че все още е закрепена с безопасна игла. Засрамвам се от себе си. Не, наистина, как си позволявам да излизам така? Поглеждам разсеяно към сакото си и махам няколко пухчета от ревера си. Как може да не ми пука? Е, явно може, решавам, поглеждайки отново към по-младото си Аз, което лъкатуши по тротоара и пуши цигара, без да му пука за мнението на околните. Усещам, че в мен се надига вълна на неодобрение към това момиче.

Пред нас се вижда дълга линия от хора, завиваща зад ъгъла. Първата ми мисъл е: „Леле, виж всички тези хора! Какво ли се е случило?“ А втората: „Мамка му, това е опашката, на която трябва да се наредим!“

Лоти обаче не обръща никакво внимание на чакащите и се запътва право към входа, където се усмихва лъчезарно на охраната. Огромен, двуметров ямаец с бицепси с размера на пъпеши и непроницаемо изражение на лицето. Побиват ме тръпки от ужас. Божичко, какво правя? Какво правя? Какво прави тя! Свивам се от ужас и застивам в очакване на публичното унижение, което ще изпитам, когато ни натирят обратно на опашката пред всички тези хора.

Поправка, пред всички тези деца, осъзнавам в един момент, гледайки парада на баскетболни шапки, келтски татуировки по ръцете и пъпове с пиърсинг. Средната възраст е около двайсет години. Може би дори и по-малко, решавам, когато виждам една група от слаби и плоски като дъски момичета с микро миниполи и нещо по лицата им, което подозрително прилича на акне. Поглеждам пак към входа, където точно в този момент гигантският бодигард обръща тялото си към Лоти с тежко и бавно движение като във филмите за динозаври, когато огромните бронтозаври се готвят да нападнат жертвата си.

— Здрасти! — изчуруликва тя с весел кикот, пафкайки небрежно цигарата си.

О, майчице! Сега вече всички запят към нас. Потрепвам и почти не смея да гледам как неизбежното ще се случи. Би трябвало да съм научила нещо през годините и да съумея да я предпазя от грешките й. Не мога просто да си стоя тук и да позволя това да се случи. Пристъпвам напред към нея и гръмотевичната музика, чуваща се отвътре, и тъкмо да…

— Здрасти, скъпа, всичко наред ли е?

Чакай малко, какво каза той?

— Радвам се да те видя. Как си?

Втренчвам се с изумление в бодигарда, който внезапно е заменил страховитото си изражение с блага усмивка и гледа с топъл поглед Лоти.

Ъъъ…, тя да не би да е приятелка с бодигарда?

Аз съм приятелка с бодигарда?

— Супер съм. Имам рожден ден — отговаря Лоти усмихнато, повдига се на пръсти и го целува и по двете бузи. — Много ми се иска да го отпразнувам в клуба.

О, Господи! Аз флиртувам с него, за да вляза вътре. Каква фльорца съм!

— Ооо! Честит рожден ден тогава! — провиква се той и се смее високо, след като се навежда леко, за да приеме целувките й, след което откача въжето и я пуска да мине. — Да си прекараш страхотно!

— Благодаря, така и ще направя! — отвръща весело тя, минава покрай него и изчезва зад кадифената завеса.

Ами, добре, очевидно няма нужда от помощта ми точно в този момент, мисля си, докато останалите от групата влизаме един по един в клуба. Поне не чаках на опашката, опитвам се да погледна нещата от хубавата им страна, но все още усещам леко притеснение, което се засилва все повече с приближаването на гърмящата музика. Басите стават все по-тежки, светлините проблясват заплашително зад завесата и най-накрая идва и моят ред да мина.

Внезапно бодигардът ми препречва пътя.

— Ако обичате, останете тук — протяга ръка и пуска отново въжето точно пред мен.

Поглеждам го изненадано. Какво? Не ме пуска вътре? После ми просветва. Той не е разбрал, че съм с Лоти.

— Извинете — усмихвам му се уверено и се опитвам да привлека вниманието му. — Аз съм с тях — соча напред към останалите, които вече са влезли вътре. — Аз съм за купона на Лоти.

Бодигардът ме оглежда от горе до долу и повдига многозначително вежди.

— Съжалявам, скъпа. Не и тази вечер — поклаща той глава.

Усмивката ми замръзва.

— Лоти — повтарям колебливо, защото не се сещам какво друго да кажа. — Знаете, силно тупирана коса, загорял тен, безопасна игла на роклята.

— Съжалявам — пак казва ямаецът, този път по-твърдо. — Не и тази вечер.

Гледам го с недоумение, но постепенно осъзнавам, че не се шегува.

— Да не ми казвате, че няма да ме пуснете?

— Има много хора тази вечер — отговаря ми той с пренебрежение и ме кара да се отдръпна и застана настрани, за да пусне вътре друга група хора.

Каква наглост! А аз просто си стоя отвън. Поглеждам го гневно.

— Извинете, но вие току-що пуснахте всички тези хора — казвам високо, въпреки че е очевидно какво прави.

Бодигардът ме оглежда отново от горе до долу.

— Освен това заведението има дрескод — казва и сочи облеклото ми.

— За какво намеквате? — питам изумено. — Аз съм в костюм!

— Именно — отговаря той и поклаща глава съчувствено. Усещам как се изчервявам от неудобство. Признавам, сивата ми пола с подходящото по цвят едноредно сако не са най-ефектното облекло и ако знаех, че ще ходим на клуб, щях да облека нещо по-небрежно. Всъщност това е лъжа. Ако знаех, че ще ходим на клуб, щях да си взема тапи за уши. Но дори и така, той няма право! Костюмът ми е готин. Класически. По дяволите, това е „Прада“!

Зад мен чувам как хората се оплакват, че задържам опашката. Поглеждам отново бодигарда с отчаяние. Господи, не мога да повярвам! Толкова е унизително. Почти съм готова да се обърна и да се прибера. След всичко това нямам особено желание да влизам в този шумен, задимен и изпълнен с мирис на пот клуб. Всъщност точно сега това е последното място, където искам да бъда. Е, може би последното след Афганистан. И след Блекпул^[2] през февруари.

Но не мога да се прибера така. Макар че го искам, гордостта ми просто не го позволява.

Обръщам се отново към бодигарда и си поемам дълбоко дъх. Значи той смята, че не съм достатъчно готина, така ли? След като не съм някоя двайсетгодишна кукла, която флиртува с него, не мога да вляза в тъпия му клуб? Направо ще се пръсна от възмущение. Е, ще видим тази работа.

Бъркам в чантата си, намирам портмонето си и изваждам три двайсетачки. Добре, може да не съм млада и достатъчно ефектна, за да мина през фейс контрола на бодигарда, но ето това е едно от хубавите неща да си по-възрастен: не ми е и нужно да бъда такава.

Като с магия кадифеното въже се вдига пред мен.

— Забавлявайте се — пожелава ми бодигардът и ми прави път да мина.

— Ще се опитам — усмихвам му се победоносно и влизам. Защото сега мога да си позволя да подкупя всеки като него и да мина през всяка врата.