Александра Потър
Ако върнеш времето назад (3)

Втора глава

Един час по-късно след изтощителен крос из парка и около милион подскока с редуване на разтваряне на ръце и крака Ричард, личният ми треньор, ме напъжда към апартамента ми. Той е служил в Териториалната армия и му харесва да ме гърчи и притиска сериозно.

За съжаление с тези думи нямам предвид, че аз се гърча под него, облечена в изкусително оскъдно облекло, а че, останала без дъх, съм навряла лице в чакъла, докато той ми крещи да направя още петдесет лицеви опори.

— Добре, Шарлот, защо не вземем на спринт последните сто метра, а?

Повярвайте ми, имам доста причини защо да не го направим, но Ричард вече е дръпнал пред мен стремително с цялото си великолепие на високото си метър и деветдесет и изтъкано от мускули тяло и пред себе си виждам само стегнатия му в черни къси шорти задник. Надигам се и тръгвам след отдалечаващата се гъвкава фигура, като не мога да откъсна поглед от здравите му прасци.

— Хайде, не се отпускай. Напълни дробовете. Повдигни коленете. Давай, давай, давай!

Кълна се, Ричард има най-големите мускули на прасците, които съм виждала. Очевидно, докато е бил в армията, е тичал стотици километри с екипировка на гърба си, по-тежка от мен самата. Което винаги ми се е струвало утешителна мисъл — просто ей така, в случай че някой ден колабирам и се наложи той да ме занесе вкъщи. Или нещо подобно.

Най-накрая го настигам пред апартамента си.

— Ще се видим следващата сряда — все още тичащ на място, Ричард ме пляска по гърба и аз почти залитам.

— Да, сряда, по същото време — отвръщам бодро с широка усмивка и отварям външната врата.

— Не забравяй да разгряваш тези мускули — провиква се той, събира ръцете си зад гърба си и без усилие опъва лактите почти на нивото на раменете си.

— Няма — усмихвам му се за последно, преди да вляза вътре. Затварям вратата и се строполявам незабавно на пода.

Правя това три пъти седмично. Когато бях по-млада, не ми пукаше въобще, но сега съм по-мъдра и знам, че е важно да се поддържам във форма. Макар че точно в този момент „във форма“ не са точно думите, с които бих описала как се чувствам. Бих избрала нещо малко по-различно. Като „изтощена“ или „в агония“.

С лееща се по лицето ми пот лежа просната на пода и се чувствам напълно изпразнена от съдържание, като очертана с тебешир човешка фигура на сцената на местопрестъпление. Мисля само как да задържа дъха си да не излезе завинаги от тялото ми.

Разбира се, в някои сутрини предпочитам да си остана в леглото и да се излежавам, но също така ми харесва и да си влизам в дънките. Освен това, както казва Ричард, упражненията са от съществено значение, за да бъде здраво сърцето. Поставям ръка на мястото, където би трябвало да се намира моето. Там е. Бие толкова силно, сякаш ще избухне всеки момент.

Не че ще стане. Все пак сърцата не избухват просто така, нали?

Поглеждам към пулсомера си. Господи, доста удари в минута, не е ли така? Усещам лек пристъп на безпокойство. И наистина оставам без дъх.

Сещам се за сцени от медицинските сериали, в които човекът припада и хубавият доктор вика „Дръпнете се!“, грабва дефибрилатора и пуска два силни електрошока в гърдите му.

Притеснението ми нараства. О, господи, нали няма да получа сърдечен удар? И то на рождения ден на татко! Вече съм ужасена. Ако умра, той никога повече няма да може да го празнува. Вместо да се забавлява с приятелите си в кръчмата, ще трябва да плаче на гроба ми, тъгувайки за загубата на единствената си дъщеря.

Шарлот, стига! Стегни се! Не ставай смешна. Трябва да имаш сърцебиене, това е идеята. Току-що тренира. А тренировката е нещо добро за тебе. Надигам се от килима и за момент се поглеждам в огледалото. Лицето ми е покрито с яркочервени петна, очите ми са кървясали, а косата ми се е сплъстила на главата като потен шлем.

Ох!

Добре, както и да е, не мога да стоя тук цял ден — трябва да се приготвя за работа. Автоматично поглеждам към часовника на масата в хола, за да видя колко е часът. Имам много часовници. Ванеса винаги ми се подиграва и нарича апартамента ми „Швейцария“, но въпреки това колкото и да се старая, все закъснявам. Това е, защото графикът ми е настина много запълнен. Нямам време просто да се „отпусна“, както тя обича да казва.

Събличам потния си екип по пътя към банята и влизам под душа. Ванеса не е права, не може да казва, че никога не си почивам. Разбира се, че го правя. Винаги, когато имам прозорец между ангажиментите си, вмъквам в графика си нещо за релаксация. Проблемът е, че май никога нямам такива прозорци…

Добре. Грим? Перфектен и все пак „естествен“. Тук.

Коса? Права, но закачливо извита в краищата. Тук.

Външен вид? Заставам пред огледалото на гардероба си в цял ръст и оглеждам внимателно черната си права пола и леко набраната си блуза. Трябва да изглеждам професионално и все пак непретенциозно. Всекидневно, но ефектно. Готино и едновременно — как беше точно думата? — изискано. Обувките? Ммм, оставям тези, които съм избрала първоначално, и вземам друг чифт, също дизайнерски, разбира се. Тук.

Преглеждам списъка си за деня, излизам от спалнята и започвам да обикалям из апартамента, за да си събера нещата.

Лаптоп? Не отивам никъде без своя „Ай-бук“. Дори в тоалетната. Човек никога не знае кога ще му потрябва „Гугъл“. Затварям го и го вземам от масата. Тук.

Куфарчето ми? Откривам го — на дивана, пълно с топове документи, които трябва да прегледам. Колкото се може по-скоро. Тук.

Рогозката за йога в случай, че по-късно имам малко свободно време? (Да, бе!) Тук.

Моят „Блекбъри“^[1]? По дяволите, къде е? О, да, вярно, в ръката ми. Разбира се. Тук.

Сърцето ми се оправи, между впрочем. Знаех, че ще се оправи. Беше само пристъп на паника. Понякога ми се случва, особено ако е нещо, свързано със здравето, но просто съм внимателна. По-добре да прекалиш с предпазливостта, отколкото впоследствие да съжаляваш, винаги съм го казвала.

За нещастие моят личен лекар не е на същото мнение. Той смята, че съм хипохондричка или нещо такова. Миналата седмица получих странен обрив на гърдите и когато проверих в Гугъл симптомите си, открих, че съвпадат напълно с тези на болестта, предизвиквана от една амазонска буболечка, ядяща плът. Да, наскоро не съм пътувала до джунглите на Амазонка, както отбеляза лекарят ми, но нямаше нужда да бъде толкова язвителен. Дори не ме изпрати в болницата, за да проверят за тропически болести! Само каза, че вероятно обривът е безобидна разраснала се екзема и да го мажа с крем „Е-45“.

Което и направих и той наистина се махна, но все пак можеше да бъде и от ядящата плът буболечка, нали?

Мятам по една чанта на всяко рамо, оставям пари за чистачката и се затичвам към вратата. Отварям я и отстъпвам светкавично назад, тъй като слънцето ме заслепява.

Слънчевите очила? Оглеждам масата в хола, на която има лампа, бяла орхидея във ваза и няколко снимки в рамки; задържам погледа си за миг на тази от завършването ми. Майка ми и баща ми стоят от двете ми страни, истински горди родители. Почти не са се променили, макар че на снимката баща ми има повече коса, а мама очевидно е била в периода на перлените червила, но мен трудно ще ме познаете. Нося традиционната черна роба, квадратната шапка е едвам закрепена на косата ми, която е дълга, черна и тупирана за пръв път в живота ми. За разлика от сега, когато е къса, оформяна редовно със сешоар и боядисвана в меднорусо на всеки шест седмици.

Снимката е правена, преди да открия пинцетите, и имам две черни дебели гъсеници там, където сега са перфектно извитите ми вежди. И тази усмивка! Гледам кривите си предни зъби, които сега са равни, благодарение на шините, които носех в края на двайсетте си години. Господи, колко съм била различна!

Откривам очилата си зад снимката, грабвам ги и се запътвам към вратата, после надолу по стълбите и в движение отключвам колата си фарове, вратата… По дяволите, още една глоба за паркиране! Продължавам да проклинам, махам я от чистачката си и се пъхам в колата (тапицерията й е кожена, в кремав цвят). Хвърлям глобата при останалите, запалвам и сменям скоростите. Двигателят е готов за живот.

Божичко, обичам колата си. Доста е мощна и има всички онези малки екстри — затоплящи се седалки, сателитна навигация и табло, което свети през нощта като на състезателните коли. В деня, в който си я купих, бях толкова развълнувана. Спомням си, че я гледах, паркирана пред апартамента ми, цялата блестяща и лъскава, и чисто нова. Не можех да повярвам, че е моя.

Е, трябва да призная, че не е толкова забавно, колкото си мислех, че ще бъде, защото човек не може да кара с повече от 40 километра в час в Лондон. Пак се сещам за това, когато излизам от паркинга, подкарвам по улицата и веднага се натрисам в редовното задръстване.

Вероятно хората в метрото ще стигнат по-бързо.

Моят „Блекбъри“ внезапно се събужда за живот и започва да звъни пронизително. Поглеждам към таблото: още няма осем часа. „Здравейте, агенция Мериуедър“… А, да, чудесно е, че ви чувам. Сега, относно договора… Закачвам хендсфрийто на ухото си и превключвам на работна вълна.

 

 

Двайсет минути по-късно вече закъснявам. Трафикът е ужасен, по-ужасен от обикновено. Всичко е свързано с Олимпийските игри. В момента в Лондон се развива огромна градоустройствена програма, започнали са да разрушават всички тези стари сгради заради олимпиадата през 2012. Четох във вестника, че това е една от най-големите и най-сложни архитектурни визии, създавани някога. Нарекли са я: „Разкопай, Разруши, Сътвори“. Проектът не се ограничава само до Ист Енд. Очевидно целият град ще бъде обновен. Има план да се построи огромен бизнес център недалеч от моя офис, истинско произведение на изкуството, заради който изкопават хиляди тонове пръст. „Ивнинг Стандарт“ го нарече „изключително архитектурно постижение“.

Аз пък го наричам „гигантска дупка в земята“, заради която закъснявам; все повече се ядосвам, докато пъпля като охлюв в задръстването. Нервно барабаня по волана и усещам как постоянният възел в стомаха ми се затяга допълнително всеки път, когато проверявам колко е часът. Мамка му. Мислено започвам да си проверявам графика за деня. Предстои ми важна седмица и сума ти неща за вършене тази сутрин. Не искам да закъснявам.

И тогава виждам знак, който кара сърцето ми да спре за миг:

РЕМОНТ НА ПЪТЯ. СЛЕДВАЙ ОТКЛОНЕНИЕТО.

Само това ми трябваше. Е, сега вече наистина ще закъснея.

Напълно отчаяна следвам колите, които започват да лъкатушат между оранжевите пътни конуси. Сериозно бе, хора, можете ли да карате по-бавно? Поглеждам таблото: движа се с по-малко от осем километра в час! С тази скорост ще стигна в офиса към… Опитвам се да пресметна наум. О, Божичко, не знам, но ще отнеме цяла вечност. И още ще си бъда тук.

Мъчително бавно колите поемат наляво и започвам да карам заедно с потока по различни улици, докато най-накрая виждам пред себе си нещо като главен път. Да се надяваме, че сме към края на отклонението. Ето го и светофара. Зелено е. Хайде, хайде, хайде. Колите пред мен преминават.

Устремявам се, за да се присъединя към върволицата. Светофарът става жълт. Опитвам се да се промъкна.

Червено.

Уф!

Забивам спирачки. Усещам как напрежението ми расте и отпускам глава на волана. Добре, Шарлот, просто се успокой, инструктирам се сама. Ако се нервираш, няма да стигнеш по-бързо, нали? Нека направим малко упражнения за дишане. Както при йогата. Затварям очите си, разширявам ноздрите и вдишвам дълбоко. Навътре, навън. Навътре, навън. Навътре…

О, я стига. Рязко отварям очи. Съжалявам, Шиваниандра, или както там ти е името, но това е безсмислено. Ще се обадя на Беа и ще видя дали ще може да пренареди графика ми. Предполага се след петнайсет минути да бъда на конферентна среща. Вече напълно отчаяна, посягам към моя верен „Блекбъри“. Но тъкмо когато си мисля, че не може да стане по-лошо…

То става.

Нямам обхват.

Супер! Просто върхът. Какво ще правя сега?

Оставям апарата и поглеждам към светофара — още е червено. Господи! Сигурно това е най-дългото червено в света. Чувствам се вече съвсем объркана и за момент отклонявам поглед от пътя и поглеждам къде всъщност се намирам. На ъгъла има информационно бюро, до него има студио за татуировки, което сякаш е тук от години, на автобусната спирка чакат хора. Сега като се замисля, наистина е така.

Не бях обърнала внимание, но изведнъж осъзнавам къде съм. Когато за пръв път се преместих в Лондон, минавах по този път всяка сутрин, отивайки на работа. Само че тогава пътувах в обратната посока. Зачудих се колко ли време е минало, откакто за последно съм била тук. Паметта ми ме връща назад. Беше първата ми работа, бях на двайсет и една години. Господи, сякаш беше в друг живот. Сякаш е било с друг човек.

Както си мисля за миналото, погледът ми се насочва към кръстовището. Отсреща чака друга колона коли и очите ми се спират на една от тях. Беше стар „бръмбар“, точно като този, който карах някога. Леле, колко странно. Почти същият. Същият необичаен портокалов цвят, същата малка квадратна решетка отпред и ръжда около фаровете. Има дори и стикер на природозащитната организация WWF, какъвто имах и аз, залепен на предното стъкло. Поглеждам и към шофьора.

Боже мой, и момичето прилича на мен! На мен, когато бях на двайсет и една.

Вижда се, че си пее заедно с радиото, извива краищата на черната си къдрава коса в огледалото за обратно виждане, както правех и аз. Дори носи тениска в червено и бяло, приличаща много на онази, която обожавах…

Гледам невярващо, когато внезапно светофарът се сменя и малкият стар „бръмбар“ тръгва към мен.

Бийййййййййййп.

Алармите на колите зад мен ме сепват и бързо включвам двигателя. Не запалва. Мамка му! Обърквам се още повече, пробвам пак. Пръстите ми треперят, тялото ми се тресе, а колите зад мен свирят като полудели и внезапно двигателят заработва.

Направо се изстрелвам, без да обръщам внимание, че гумите ми изсвистяват. Карам, а главата ми ще експлодира всеки момент. Не мога да повярвам колко много приличаше онова момиче на мен като по-млада. Приликата беше невероятна. Кожата на ръцете ми настръхва и се разтрепервам. Господи, това е най-странното нещо…

Чувствам се доста глупаво, но все пак докосвам крайчеца на носа си и вдишвам дълбоко и продължително, усещайки как напрежението преминава към раменете ми. Не съм луда, просто бях уморена и напрегната, това е. А и отчаяно се нуждая от кафе. Честно. Да си помисля, че това е по-младото ми Аз? На двайсет и една? На светофара?

Пред мен се появява табела — КРАЙ НА ОТКЛОНЕНИЕТО — и ме обзема огромно облекчение. Благодаря! „Блекбъри“-то ми се обажда от седалката до мен и веднага го вдигам. Алелуя! Имам обхват. Плюс пет пропуснати обаждания. Ето ни отново в реалния свят. Притискам крака до педалите, увеличавам скоростта и се запътвам към офиса.