Александра Потър
Ако върнеш времето назад (24)

Двайсет и трета глава

Ако искате да си представите как изглежда клуб „Канал“, може да се опитате да направите ето това вкъщи:

1. Включете парното или климатика на най-висока мощност, за да се изпотите колкото се може повече.

2. Включете уредбата си и пуснете някой диск с хип-хоп (за предпочитане такъв, на който всички парчета звучат еднакво), после усилете максимално звука, за да не чувате какво говорите. Трябва да усещате, че тъпанчетата ви ще експлодират.

3. След това увеличете още повече.

4. Сложете тава с олио във фурната и включете на максимум, така че след като загрее, навсякъде да се изпълни с дим.

5. Запушете тоалетната чиния с хартия и превръзки.

6. Сега напълнете хола си с колкото се може повече хора.

7. Затворете прозорците и накарайте всички да запалят цигара.

8. Продавайте бутилка минерална вода на жадните за петачка.

9. И сега загасете осветлението, за да не виждате нищо от ужасяващите неща, случващи се около вас.

— Ей, гледай къде вървиш! — изревава груб глас в ухото ми.

— Упс, съжалявам — отговарям и бързо отмествам токчето си от нечий крак.

Опитвам се да свикна с дима и непрогледната тъмнина и обикалям из клуба, за да открия Лоти. Не я виждам никъде. Но това не е учудващо, като се има предвид, че не виждам нищо. Нито пък чувам нещо на фона на бумтящите баси. Сякаш две от основните ми сетива са изчезнали напълно.

Устоявам на желанието да си запуша ушите с ръце, свалям сакото си и тръгвам към центъра на клуба, като по пътя съм смачкана, смазана и подмятана на всички страни от танцуващите орди. Въздухът е изпълнен с мирис на пот и вече усещам капките пот и по моя врат, докато напредвам все по-навътре сред знойната жега. Божичко, горещо е като в ада!

Защото това е адът, шепне отчаян глас вътре в мен, когато се набутвам, без да искам, в потната и космата подмишница на някакъв мъж. Поне си мисля, че е мъж. Както казах, трудно е да се види.

За кратко в съзнанието ми се появява образът на леглото ми. Моето удобно, топло легло със свръхортопедичен матрак, завивка с гъши пух и пухкави възглавници. И аз, разположила се спокойно в него. Чува се само шумът на океанските вълни и тихото пуфтене на овлажнителя за въздух. Уханието на ароматната ми свещ с мирис на лавандула и…

О, стига. Край. Не мога да понеса повече. Спомняте ли си песента „It’s My Party and I’ll Cry if I Want To“^[1]? Съвсем подходяща е за моята ситуация, защото точно това възнамерявам да направя, ако не открия скоро Лоти. Къде, по дяволите, изчезна?

Все по-бясна и нервна продължавам навътре в клуба. Вляво виждам малък бар, а отдясно има отделни сепарета с диванчета, пълни с натискащи се двойки. Но Лоти я няма. Поглеждам през цигарения дим към дансинга пред мен. Странните неонови светлини премигват на равномерни интервали и за кратко осветяват пода, покрит с цигарени фасове и изплюти дъвки. Това е едно от онези места, където ако се запалят лампите, всички ще избягат, пищейки и търсейки дезинфектанти.

И все пак, преди обичах това място, мисля си, тъй като отдавна забравените спомени за уикендите, прекарани тук, са започнали да изплуват в съзнанието ми. Как съм могла? Направо не мога да си се начудя. Какво съм намирала в него?

Стигам до края на дансинга, спирам за малко и се взирам в морето от тела. В средата група момичета се блъскат една в друга, опитвайки се да танцуват в кръг около струпаните си накуп чанти, двойка в еднакви кожени панталони, притиснали се край усилвателите, и най-накрая, ето я и Лоти.

Стъписана съм от изненада.

Аз? Танцувам?

Аз никога не танцувам.

Е, поне вече не танцувам, мисля си, докато гледам като омагьосана как се увивам край диджея и поклащам бедра без никакви задръжки. Сега трябва да съм напълно пияна, за да танцувам. Иначе се притеснявам прекалено много и не мога да се отпусна. Но я виж, ето ме, разтърсвам дупето си така, че целият свят да го види, и дори не съм пияна, осъзнавам внезапно, когато виждам как Лоти отпива от бутилка минерална вода.

Като стана дума… Вече изгарям от жажда, затова си проправям път към бара, за да се снабдя с някакво питие. Тук, на известно разстояние от дансинга, е малко по-спокойно. Забелязвам свободен стол и се отпускам с облекчение на него.

— Да, какво ще желаете?

Вдигам глава и виждам две светлосиви очи, отправени към мен очаквателно иззад бара. За секунда изпитвам онова смътно усещане, когато си мислиш, че познаваш човека и ти се приисква да му се усмихнеш и да кажеш „здрасти“, след което осъзнаваш, че няма откъде да го познаваш и трябва да се спреш, преди да заприличаш на пълен идиот.

— Ами… да, бутилка минерална вода, ако обичате.

— Идва веднага — кима барманът.

Той се наканва да се отдалечи, за да донесе водата ми, но любопитството ми надделява.

— Извинете?

Мъжът се спира по средата на крачката си.

— Да сме се срещали преди?

Той ме поглежда по-внимателно, после поклаща глава.

— Не, не мисля.

Чувствам се неловко.

— Сбъркала съм, съжалявам. Просто имах чувството, че сме се виждали и преди.

— Сигурно е така. Работя на бара и в друго заведение, „Уелингтън“.

— О, да, оттам ви познавам — връщам се мислено към миналата вечер. — Извинявам се още веднъж за вчера.

Той повдига въпросително вежди.

— Разлях питие; вие го почистихте.

— А, да — сеща се той. — Бяхте с момчето от групата, Били Романи.

— Не ми припомняйте — правя гримаса аз и той се усмихва.

— Не сте му фен, май?

— Може и така да се каже — усмихвам му се и аз престорено. — А вие?

Барманът свива устни и засмуква въздух между зъбите си.

— Не е точно моят тип музика — казва дипломатично, но начинът, по който помръдват мускулите на челюстта му, ме кара да мисля, че ще бъде по-добре да сменя темата.

— Значи… ъъъ, работите и тук? — питам и в същия момент ми се приисква да не си бях отварял устата, имайки предвид очевидния отговор на този тъп въпрос.

— Ами, да, все някой трябва да го прави — шегува се той.

— Не ви ли харесва тук? — внезапно усещам, че съм си намерила съюзник. Явно не само аз страдам.

— Е, не бих го нарекъл работата мечта — продължава барманът, — но имам нужда от пари и житейски опит. А и бакшишите са доста полезни — добавя и ми смигва безсрамно.

Чувствам, че пак се изчервявам като ученичка и когато мъжът се обръща да ми донесе питието, го оглеждам по-внимателно. Въпреки че го видях в „Уелингтън“, не му бях обърнала особено внимание. Има дълга конска опашка и е облечен в раздърпана хипарска тениска на цветни петна, но въпреки това е доста привлекателен, осъзнавам, като се старая да не гледам прекалено настойчиво загорелите му мускулести ръце, но всъщност гледам само и единствено тях.

Разбира се, само на чисто естетическо ниво. Имам предвид, не е като да съм си паднала по него или нещо такова. Нали си имам приятел? Много мил и красив приятел. С когото ще си купуваме къща и ще живеем заедно.

Освен това той всъщност още е момче. На практика е бебе.

Когато се навежда да вземе бутилка вода от долните рафтове на хладилника, тениската му се повдига и — без да искам се заглеждам в разкрилата се част от мускулестия му гръб. Бързо вдигам поглед и започва да се озъртам разсеяно наоколо. Божичко, ама тук наистина е много горещо, нали? Усещам как под бельото ми се стичат цели струйчици пот, грабвам подложката за бира и започвам да си вея с нея.

— Заповядайте — усмихвайки се, барманът ми подава водата. Загорялата му ръка се сгъва и мускулите му се очертават ясно, когато се протяга през бара към мен.

— Ъъъ… благодаря — искам да взема бързо бутилката, но ръцете ни някак се сблъскват, пръстите ни се докосват и аз я изпускам.

— За малко — казва той, улавяйки я умело и отново ми я подава.

— Божичко, обикновено не съм толкова непохватна.

Вдигам глава и улавям погледа му, при което нещо странно се случва със стомаха ми… и дори с някои мои части малко по-долу. Какво, по… Обзема ме ужас. О, не, не може да бъде.

Превръщам се в стара чанта!

Нали знаете, онези възрастни жени, които посещават клубовете и дискотеките, за да забършат някой неопитен младеж и да се насладят на свежа плът? Лицето ми пламти като пещ, затова плащам бързо водата и се обръщам към дансинга. Честно, какво правя? Заглеждам се в барман, който сигурно е десет години по-млад от мен, най-малко? Ами то, практически съм достатъчно стара, за да му бъда майка. Добре де, не чак толкова, но за по-голяма сестра ставам. Негова много по-голяма сестра.

Е, не бива да вдигам много шум за това, напомням си сама на себе си. Няма нищо лошо да намираш някой млад мъж за привлекателен, нали? И какво, ако е десет години по-млад от мен? Мъжете винаги се заглеждат в по-млади жени. Освен това е съвсем естествено да се впечатлиш от нещо хубаво. Това не означава нищо. Сигурна съм, че Майлс се зазяпва по хубави момичета по цял ден.

Е, може би не по цял ден, поправям се след кратко замисляне. Но понякога. Като например неговата счетоводителка, Хелън, която е дребна и цицореста и винаги носи плътно прилепнали ластични бюстиета. Аз съм жена и не мога да устоя да не се загледам в гърдите й.

Отпивам от леденостудената вода и се фокусирам върху дансинга, където все още аз, т.е. Лоти танцува, и се опитвам да забравя за бармана.

Но е по-лесно да го кажа, отколкото да го направя.

— Изумителна е, нали?

Обръщам се настрани и виждам бармана, седнал до мен, облегнал се с гръб на бара. Оглеждам се, за да се убедя, че говори на мен.

— Ъъъ, не ви разбрах?

Той посочва към дансинга.

— Момичето с роклята.

Изпитвам лека тръпка на ревност. Кое момиче? Опитвам се да отгатна и проследявам погледа му.

— На малките сини цветчета.

Аз! Той говори за мен! Поглеждам отново към дансинга, през десетките въртящи се тела, и ето ме там, танцуваща с онези нелепи движения (правя танца на смешното пиле), които някога си мислех, че са забавни. Едва ли е вярно. Той смята, че съм изумителна?!

— Намираш я за изумителна? — повтарям с недоумение. Може би не съм го чула правилно. Все пак тук е доста шумно.

— Абсолютно — въздъхва младежът.

Да. Чула съм го правилно и това е съвсем искрена въздишка.

Обръщам се отново към по-младото ми Аз, танцуващо пред мен напълно унесено, докато по-старото се опитва да осмисли информацията. Не мисля, че някога някой ме е наричал „изумителна“ преди. Получавала съм комплименти — „хубава“, „секси“, „привлекателна“, но никога — „изумителна“. Това е определение за суперзвезди като Анджелина Джоли. Не за Шарлот Мериуедър и определено не за Шарлот Мериуедър на двайсет и една години. Пардон, на двайсет и две.

— Казва се Лоти — казвам аз, все още доста смаяна.

— О, да — кима той. — Познаваш я, нали?

— Мога да кажа, че сме донякъде роднини — усмихвам се леко.

Барманът ме поглежда с недоверие.

— Не може да бъде! — изсумтява. — Двете въобще не си приличате.

Усещам как усмивката ми замръзва. Добре, знам, че сега изглеждам малко различно отпреди десет години, но все пак няма нужда от сумтене. Сега съм много по-спретната и стотици пъти по-стилна.

А и да не забравяме за веждите.

— Имаме същите носове — казвам твърдо.

Той ме поглежда изпитателно и малко по-дълго, отколкото ми се струва необходимо.

— Хъм, предполагам — признава най-накрая, някак с неохота. — Донякъде.

Чувствам се странно засегната и даже ревнувам. Супер нелепо, нали? Как може да ревнувам от самата себе си?

— Ами, ъъъ… кажи ми защо смяташ, че е изумителна? — питам аз.

— О, не знам — разтърсва младият мъж глава. — Просто е такава.

— Не можеш ли да бъдеш малко по-конкретен? — продължавам да упорствам.

— Не мога да го обясня — свива рамене той. — Цялата е такава. Не бих променил нищичко в нея.

— Нищо ли? — поглеждам го с недоверие.

— Не — казва просто новият ми познайник. — Тя е… — спира за секунда, сякаш търси точната дума и накрая завършва: — съвършена.

— Съвършена!

— Първия път, когато я видях, беше просто Уау!

— Уау! — усещам, че започвам да звуча като папагала на пралеля Мари, но нищо не мога да направя.

— Аха, Уау. Това беше. Влюбих се веднага.

Зяпам го напълно шашната. Как така никога не съм знаела? Как е възможно някой да бъде толкова влюбен в мен, да смята, че съм съвършена, а аз да си нямам никаква идея за това?

— Божичко, звуча като пълен идиот, нали? — казва той, тълкувайки погрешно мълчанието ми, и се усмихва притеснено. — Сигурно ме смяташ за глупак.

— Не, въобще не — протестирам аз и поклащам глава. Точно обратното. Ако не беше Майлс, рискувах да се влюбя в него. Независимо че е по-млад с десет години или повече.

— Защо не й кажеш какво изпитваш? — предлагам му аз.

Барманът прави гримаса.

— Говорил съм с нея няколко пъти, но се съмнявам, че ме помни.

Прав е, не си го спомням, мисля, взирайки се в лицето му.

— Сигурно дори не знае, че съществувам — продължава той. — Все пак, аз съм само един барман, а погледни я нея — може да има всеки, когото си пожелае.

Обхваща ме огромно съжаление. Господи, как може да не съм го забелязала през всичките тези години? Той е толкова сладък и приятен, и мил…

Защото по това време не се интересуваше от готините и милите момчета, Шарлот. Падаше си по музиканти и скейтбордисти и всичките други погрешни типове, помниш ли? Спомням си каква бях. Прав е. Не бих забелязала барман с конска опашка и хипарска цветна тениска. Нямаше да ми бъде достатъчно готин.

— Ами, аз мисля, че тя би била щастлива да има човек като теб до себе си — усмихвам му се мило.

Неговата усмивка в отговор е малко крива и тъжна.

— Мислиш ли?

— Разбира се — кимам утвърдително. Пък и не си чак толкова лош — за барман — добавям шеговито.

Той се засмива.

— И ти не си чак толкова лоша. Всъщност, ако беше десет години по-млада, сигурно щях да си падна по теб.

— О! — правя се на обидена от тона му и го плясвам лекичко по ръката.

— Шегувам се, шегувам се — протестира младежът и отстъпва назад. Хванал е ръката си и се преструва, че стене от болка, но после спира, засмива се и ми казва: — Между другото, аз съм Оли.

— Шарлот.

Здрависваме се и докато държа ръката му, забелязвам нещо от вътрешната страна на китката му. В клуба е тъмно и го зървам само за миг, осветено от светлинките на хладилника, но съм абсолютно сигурна какво съм видяла: това е татуировка на жаба.

Майчице, какво съвпадение. Същата като на бармана в ресторанта.

След появата на тази мисъл в съзнанието ми не минава много време, преди да се избистри и следващата.

Побиват ме тръпки. Не, не е възможно. Просто не може.

Може ли?

Изведнъж умът ми се разделя на две, като екран на сложен телевизор: от едната страна е Оли с опашката си, пъстрата тениска и хипи гривните си, а от другата е барманът от ресторанта с късата си вълниста коса, счупен нос и белегът, който пресича горната му устна. Не, не е възможно. Изглеждат напълно различни.

Но и ти беше различна преди десет години, обажда се гласецът в главата ми.

Двата екрана се събират и двата образа се сливат в един. О, божичко, ето защо ми изглеждаше толкова познат, ето къде съм го срещала преди. Сладкото мило момче Оли, по когото дори леко си паднах, е барманът, който се присмива на хранителните ми алергии и ме пита дали съм алергична и към балончетата на шампанско. И който ме дразни адски много всеки път, когато се срещнем.

Той е. Те са един и същи човек. Мамка му!