Дженифър Блейк
Испанска серенада (5)

Глава пета

Легна тягостно мълчание. Лицето на Рефуджо стана твърдо, като че бе издялано от камък. Трепкащата светлина на фенера в ръцете на Изабел се отразяваше в очите му, за да покаже сякаш по-ярко болката, която се четеше в тях. Ръката му се вкопчи гневно в рамото на Пилар.

В настъпилата тишина се чуваше само дивото свирене на вятъра в каменната стряха. Хората на Рефуджо стояха като вкаменени. Изабел вдигна ръка към устата си, като че ли вестта, която бе изрекла, бе като удар, от който я болеше. Цялото й лице изразяваше ужас, вперила огромните си очи в главатаря на разбойниците.

Всъщност всички го наблюдаваха и очакваха тревожно неговата реакция. Дали се надяваха да изпадне в дива ярост и да направи нещо невероятно? Или се бояха, че може да предприеме някаква неразумна крачка, която ще доведе до гибелта на всички тях? А може би се страхуваха, че Рефуджо ще насочи гнева си към самия себе си… Всички стояха неподвижно, но по лицата им нямаше и сянка от съчувствие — първото чувство, което би трябвало да възникне между приятели, които са отдавна заедно.

Пилар постави свободната си ръка върху пръстите на Рефуджо, които стискаха рамото й, и каза тихо:

— Толкова съжалявам!

Той бавно извърна лице към нея и я погледна:

— Съжалявате? Наистина ли? — Думите му бяха по-скоро шепот. — Но дали съжалявате достатъчно?

Пилар потрепери не само от жестоките думи, но и от едва прикритата омраза, която проблесна някъде дълбоко в очите му. Тя дръпна ръката си, като че я беше опарил. Усети лудо сърцебиене, прилоша й.

Рефуджо изведнъж я пусна, врътна се на токовете си и с бързи крачки изчезна в тъмнината.

Пилар си пое въздух — целите й дробове пареха. Един от мъжете изпъшка и изруга. Балтазар остави седлото, което държеше, и отиде при Изабел да вземе фенера от разтрепераната й ръка. Изабел скимтеше като изоставено коте. Останалите стояха плътно един до друг, без да смеят да се погледнат.

— Какво е намислил? — запита Пилар и обходи с поглед лицата им.

— Знае ли някой?! — отвърна мрачно високият Чаро.

— Ще убие дон Естебан — заяви Енрике и сви рамене, за да покаже, че отговорът се разбира от само себе си.

— Или самият той ще загине! — изхълца Изабел.

— Не, аз имах предвид сега, в момента — обясни Пилар. — Не можете да го оставите просто така да върви в тъмнината…

— А какво бихте предложили? Можем ли някак да го спрем? — Енрике я огледаше с високо вдигнати вежди.

— Можете да тръгнете след него, да не е сам с мъката си!

— Е да, ако не ни е мил животът, бихме могли да го направим…

Пилар погледна учудено бившия акробат:

— И той е човек като всеки друг и има нужда от утеха!

— Щом мислите така, вървете и му предложете утеха!

— Но аз почти не го познавам, а вие сте му приятели…

— Щом почти не го познавате, сеньорита — каза Балтазар бавно и наставнически, — защо тогава толкова се тревожите за него?

— Аз не се… — започна Пилар, но изведнъж млъкна и вирна брадичка. — Може би защото се чувствам виновна.

— Аха! — кимна Балтазар.

— Дон Естебан успя да се застрахова, поне това е сигурно! — каза Енрике. — Най-напред убива госпожа леля ви, за да не можете да разчитате на нейната помощ и да използвате влиянието й против него, след това взима Висенте като заложник и по този начин държи Рефуджо в ръцете си. Той знае, че Ел Леон няма да предприеме нищо, за да подкрепи вашите искания, докато дон Естебан напусне Испания, а и докато е извън страната. Едновременно с това дон Естебан си отмъщава както на Рефуджо, така и на Висенте, задето са се бъркали в неговите работи… Той не само нанесе тежък удар на Ел Леон, но го и обезвреди. Да, да, дон Естебан спечели! Кажете тогава как можем да успокоим Рефуджо след такова поражение?!

По всяко едно от лицата, обърнати към Пилар, се четеше обвинение. Тя почувства как страните й пламват.

— Не можех да предвидя, че ще стане така. Би трябвало да разбирате това.

— Разбираме го — отвърна Балтазар убедено.

Пилар се запита, дали изобщо тези мъже се съмняват, че може и да не е съвсем невинна в цялата тази история. Абсурдно е да смятат, че е помогнала на пастрока си, за да докарат Рефуджо до това положение…

Тя погледна към посоката, в която бе тръгнал Рефуджо. След като неговите другари са готови да помислят за нея най-лошото, какво ли си мисли Ел Леон? Още при първата им среща той бе изпълнен с подозрения, че тя може би иска да го подмами в капан. Дали сега не смята, че е изпълнила своя предварителен план?

Пилар привдигна поли и тръгна в тъмнината. Чаро, който се беше облегнал на рамката на вратата, сега се надигна:

— Почакайте, сеньорита! Вие не знаете какво правите! За вас би било по-безопасно да срещнете орда индианци в земята на Тексас, изровили томахавката на войната, отколкото да се изпречите на пътя на Ел Леон!

— Може и така да е — отвърна Пилар през рамо, — но аз трябва да говоря с него! — Без повече да се обръща назад, тя продължи пътя си.

Не можа да намери Рефуджо. Описа широка дъга около къщата, като постоянно спираше, за да се ослушва. Когато отново стигна пред къщата, тя продължи да се вглежда напрегнато, с надежда да улови някакво движение. Взираше се в сенките под редките дървета, оглеждаше скалите, губещи се в нощното небе. Нищо! Нито диво животно, нито разлюлян клон. Дори звезди не трепкаха по черното кадифе на небето.

Миговете се влачеха бавно. Най-сетне Пилар реши да тръгне отново да го търси. Продължи да върви, дори и след като вече не беше сигурна дали ще може да намери обратния път към къщи. Но докато крачеше, я обхвана някакво странно чувство, че не е сама. Тя позабави стъпките си и спря.

Стоеше неподвижно, почти не дишаше. Тишината и пълната неподвижност на всичко наоколо бяха просто непоносими, мракът я потискаше. Но сега вече беше сигурна!

— Ако ме докоснете, може да изпищя! — заяви тя.

— И кой ще ви чуе? — отвърна той толкова близо зад нея, че чак дъхът му опари тила й.

— Никой, естествено. Но съм толкова изтощена и напрегната, че не бих могла да се браня по друг начин.

— Напълно ви съчувствам.

— Искам да поговорим за Висенте, да изясним една заблуда!…

Не намери подходящите думи — разбра го още в мига, когато ги изрече. Сега очакваше буря от негодувание и ненавист… Но долови само как той сякаш се отдръпна от нея. Пилар се извърна и извика:

— Чакайте! Зная, че ви въвлякох в нещо много по-лошо, отколкото съм очаквала, но ви давам дума, че съвсем не съм имала такива намерения! Кълна ви се, никога не бих пожелала Висенте да пострада! Моля ви, повярвайте ми!

— Вярвам ви. Ако не беше така, те нямаше да ви оставят в мои ръце! При положение, разбира се, че дон Естебан държеше на вас като негова съучастница. Разбира се, съществува възможността той да ви е оставил с определена цел…

— Уверявам ви…

— Възможно е той да очаква от мен да си отмъстя на вас и да излея върху вас своята ярост. Много е близко до ума, че ще се поддам на изкушението да направя онова, което бе сторено от неговия син на сестра ми. А освен това, легендите, които се носят за мене, така ще поизгубят блясъка си и след това вече никой няма да се разтревожи чак толкова, когато ме намерят обесен един ден на някой кръстопът.

Безразличието в гласа му накара Пилар да изтръпне от ужас. Тя отвори уста, за да отрече всичко това, но не можа да изрече ни дума.

— Но ситуацията сега съвсем не е същата — продължи Ел Леон. — Сестра ми изпитваше симпатии към сина на дон Естебан, главата й беше пълна с някакви романтични глупости. Искала да заличи пропастта между двете семейства, виждате ли? Когато разбра колко се е лъгала и какво са й сторили, тя се самоуби. Прие, че да отнеме живота си е по-малък грях, отколкото да живее в позор. Докато вие, струва ми се, сте направена от съвсем друго тесто! Вие никога не бихте си позволили да се влюбите в недостоен човек, нито пък ще допуснете някой да насили нито тялото ви, нито духа ви.

— Така ли мислите?

— Да, така, въпреки че не мога, разбира се, да бъда сигурен. Може би ще трябва сам да установя това.

Рефуджо тръгна към нея. Пилар рязко се дръпна и се подхлъзна. Дъхът й секна от падането, въпреки че той я подхвана и омекоти удара. Силните му ръце я обгърнаха и я претърколиха по гръб. Устните му се намериха върху устните й. В главата й избухна бяла светкавица. Пилар направи конвулсивно движение, като че искаше да го отблъсне, но си наложи да кротува. Няма да му достави и това удоволствие, да сломи съпротивата й…

И все пак, когато той я поосвободи от натиска на тялото си, остана целувката, толкова властна и томителна. Устните му бяха топли и меки, допирът на езика му по нежната кожа на устата й беше сладостен и безкрайно нежен. Пилар усети как кръвта бие в слепоочията й, почувства някаква пареща тежест ниско в корема си, гърдите й разцъфнаха сякаш, устремени към допира на твърдите му мускули. Тя се задушаваше под неговата тежест, цялата гореше и се чувстваше безкрайно беззащитна и уязвима…

Изведнъж, бавно и властно, я обхвана ужас. Тя пое шумно въздух и го отблъсна с всичка сила от себе си. Рефуджо я пусна. Застана на колене и я погледна:

— Ето, видяхте ли? — засмя се той. — Вие сте наистина храбра и силна! Не би могло да бъде другояче.

Необходимо й беше доста време, докато възвърне твърдостта на гласа си и да накара мозъка си да заработи отново. Искаше й се да се претърколи по-далеч от него, но нямаше да му достави удоволствието да мисли, че я е накарал да се оттегли!

— Да, как иначе! — потвърди тя с прегракнал глас. — Предполагам има и някаква друга причина за тази комедия, която разигравате! Ако това е цената, която ще трябва да заплатя, задето съм си позволила да изпитвам състрадание към вас, то ви заявявам, че е твърде висока и неприемлива за мене!

— Напротив, цената е смешно ниска. Защото стигнах до заключението, че не изпитвам никакво желание към една заложница.

— Не съм ви никаква заложница!

— Не сте ли? — Той протегна ръце и я хвана за китките. Скочи гъвкаво и толкова силно я дръпна да се изправи, че тя политна в ръцете му. Рефуджо грубо натисна дланите й към гърдите си и каза:

— Как мислите, колко време е нужно, за да ви разменя с брат си?

Ако той я върне на дон Естебан, пастрокът й несъмнено ще я убие!… Докато кръвта бавно се разливаше в жилите й, Пилар прошепна:

— Вие няма… няма да направите това.

— Не оспорвате обаче, че мога да го направя. Означава ли това, че признавате, че сте в ръцете ми, или че е съвсем естествено да започна да върша безчинства?

Тя почувства, че я залива ярост и задушаващо безсилие. Той безпощадно ясно бе изразил положението, в което се намираше.

— Нито едното, нито другото. Но никога не съм предполагала, че толкова кротичко ще сведете глава пред дон Естебан.

— Тук е заложен животът на брат ми.

— А моят живот?

— Длъжен съм да призная, че ми е трудно да избера. Защо трябва да предпочета вас пред брат си, който ми вярва и сега сигурно разчита да го освободя?

— Искате ли да ви заплатя? — Пилар не успя да прогони ужаса от гласа си.

— Ако формата на възнаграждението може да ми гарантира забрава, може да помисля за това.

Гласът му беше ясен и хладен, но от него лъхаше някаква острота, която я накара да се замисли. Пилар замълча, засегната от неговия тон.

— Не, няма да го направите — каза тя най-сетне уверено. — Не се съмнявам, че ще предприемете нещо, но няма да е това. В края на краищата вие сте Ел Леон, главатарят на разбойниците. Нима е толкова трудно да се справите с дон Естебан? Мисля, че вие ще можете да спасите и мене, и Висенте!

От гърлото му излезе някакъв странен шум — нещо като лаещ сух смях.

— Кой знае? — каза той. — Може би си струва да опита човек…

Рефуджо се вгледа в Пилар, въпреки че в тъмнината едва ли можеше да види нещо повече от бледата прозрачност на лактите й. Изведнъж го обзе желание да я опознае по-добре, да узнае какво мисли, какво изпитва, в какво вярва… Какво ли място заема самият той в нейните мисли? Би могъл да я предизвика да му го каже, пронизвайки я с хапливи забележки и остроумия, но какъв смисъл би имало това?! Така тя би могла да се престори пред него, да се покаже не такава, каквато е всъщност. Трябва да изчака, да се доближи бавно до нея, да я приласкае с думи, докато наистина отвори душата си пред него. А когато задоволи любопитството си, ще може да се отдръпне от нея…

Беше толкова различна от другите жени! Не се натрапваше с умолителни погледи, просещи любов, нямаше съблазнителни жестове, обещания. Всичко в нейното държание показваше, че тя изобщо не воюва за вниманието му. От друга страна, обаче, тя не се държеше надменно и отблъскващо, нито пък се преструваше на плаха безпомощна девица. Тази жена имаше силна воля — по-силна дори от волята на собствените му хора, би ли дошла иначе сега да го търси! Не се оставяше лесно да бъде уплашена, а и да се страхуваше, с нищо не го показваше. Ето че търпеше неговите безсрамни подмятания с достойнство, а понякога дори и с разбиране, всъщност точно това най-много го впечатляваше.

Рефуджо беше почти убеден, че тя не се преструва пред него, но все пак не можеше да бъде напълно сигурен. Тази жена го привличаше, и затова беше опасна! Беше изключително важно да я прецени правилно. Повечето жени, които бе срещал, рано или късно му дотягаха и започваха да го отегчават. Може би и сега щеше да се получи така.

След като тя не реагира на подигравателната му забележка, Рефуджо отстъпи крачка назад и посочи с кимване към слабата светлинка, която идваше от къщата, за да й каже, че трябва да се върнат там.

Пилар тръгна към къщата. Би трябвало всъщност да е доволна, защото успя да го поразсее и отклони от тежките му мисли, но странно, не изпитваше никаква радост. По-скоро имаше чувството, че той й е дал някаква отсрочка по милост.

 

 

Рефуджо продължаваше да сипе върху нея своите груби нареждания, недоволен от всичко. Пилар си помисли, че щеше да е по-добре да бе останала вътре, докато дойде времето да се качи на коня си. Прибраха малката ракла със среброто в една от дисагите. Изабел тръгна с тях — заяви, че не иска да остава сама. Бяха вече отдавна на път, когато слънцето се показа над розовите облаци, разперили седефа си по наситеното синьо на небето. Всички яздеха мълчаливо, никой не се осмели дори да попита за целта на тяхното пътуване.

Най-сетне стана ясно, че отиват в Кадис, където дон Естебан трябваше да се качи на кораба за Луизиана. Никой обаче не попита какво ще правят, когато стигнат там — нямаше и как да попитат, Рефуджо ги подканваше немилостиво да бързат, катереха се по стръмни планински пътеки, застигаха и едва ли не избутваха от пътя си смаяни селяни, изпод копитата на конете подхвръкваха встрани изплашени кокошки и гъски, които подлудяваха с крясъците си селските псета и те дълго и яростно лаеха след тях.

Пришпорваха яките планински понита, докато клетите животни останеха без сила и се превръщаха в пъшкащи, преплитащи крака кранти. Хапваха по нещо почти без да слязат от конете — нямаше време за отдих. Някакви неясни сенки им подаваха храна, отвеждаха изтощените коне и им докарваха нови. Тези потайни мъже разменяха по някоя дума с Рефуджо, сочеха някъде на юг, обясняваха нещо и бързо изчезваха.

Денят превали, отново падна мрак, но те продължаваха пътя си. Пилар, която се чувстваше уморена още преди да тръгнат, сега стоеше вдървено на седлото като на стол за мъчения, в някакво тъпо състояние на полусвяст. Можеше само да чува наоколо си, без да усеща нищо. Пръстите й се бяха схванали — не ръка, а нокти на граблива птица, които стискаха юздата. Кожата на краката й бе ожулена и подлютена. За разлика от останалите, тя не можеше да спи на седлото. А Балтазар дори хъркаше.

Цялата й ярост се насочи към Рефуджо, Ел Леон, човека, който яздеше пред нея непоклатим и мощен. Как не залитна нито веднъж, как не се спъна, не изруга! Ел Леон беше неизменно спокоен, бодър и несломим. Не даваше да се издума за почивка и спиране, не ги оставяше повече от минутка в покой. Пилар стискаше зъби и сподавяше всеки болезнен стон, прикриваше всяка проява на изтощение. Но мислено проклинаше този мъж пред себе си, толкова безмилостен и безчовечен. Опитваше се да намери някаква съвсем слаба утеха в мисълта, как ще му отмъсти…

След цели два дни път пристигнаха късно вечерта в Кадис. Градските стени бяха изоставени и порутени, на единствената порта към полето нямаше стража. Малката група премина по множество улички и излезе към пристанището. Спряха пред схлупена кръчма — над вратата висеше и проскърцваше на вятъра табела, на която бе изрисуван петел, яхнал делфин. Вътре миришеше на прокиснало вино и стар тютюн. Кръчмарят, невероятно дебел мъж, седеше до една маса и пляскаше с ръка ту по накацалите мухи, ту по задника на някоя от минаващите покрай него прислужници. Той се засмя, когато чу името на кораба, за който питаха. Цялото му тяло се затресе от смях, тлъстините му се залюляха като вълни, целите плувнали в мазнина.

Ами да, знаел този кораб. Такъв шум се вдигнал като го товарили… Щото на борда щяла да пътува някаква важна птица. Хората от пристанището разправяли, че бил страшно щедър на камшика, ама стиснат с парите. Хубаво нашарил гърбовете на докерите, които наел да качат каретата му на борда, ама не жалел и собствения си слуга, един младеж на име Висенте… Излъгал работниците, че ще ги черпи по един грог, ама и от това нищо не излязло. Какво да се прави, и големците си имат своите слабости… Да, ама кой знае как каретата на благородния господин просто случайно паднала в морето, докато я вдигали на кораба, е, извадили я, но от позлатените колела и разните там кадифени възглавнички нищо не останало. И онзи пак нашибал с камшика младия си слуга, но момчето не мигнало, като че това изобщо не го засягало…

А, корабът ли? Ами корабът тръгнал призори с прилива, сигурно вече е разперил платна към островите на Западна Индия…

Кръчмата не беше подготвена да приема пътници за нощуване. Вярно, под самия покрив имаше едно помещение, ама там спяха момчетата, дето прислужват в кръчмата — там гостите можех да получат и нещичко по-силно от кана вино. Та кръчмарят не искаше да предлага тази стая на пътници…

Рефуджо се наведе към него и тихо поиска да узнае как върви контрабандата. Собственикът хлъцна и се задави. Чак когато се посъвзе, той впери невярващи очи в посетителя.

— Ел Леон?! — промълви той и превъртя очи. — Ел Леон!…

Само след миг те бяха настанени в стаята на горния етаж. Бързо им донесоха свинско печено, цяла тава паеля — голяма като колело на каруца, няколко самуна хляб и две стомни с вино. В опушената камина светна огън, запалиха няколко лоени свещи и прислужниците побързаха да оставят гостите сами.

Пилар изяде две тънки резенчета свинско и изпи цяла чаша вино. Топлината на огъня я замая още повече, но не можеше да спи. Жадуваше да се окъпе, но си мислеше — явно това бе немислимо при тези обстоятелства. В стаята имаше четири легла с изтърбушени дюшеци. Чаршафите бяха всичко друго, но не и чисти. Пилар се приближи до едно от леглата и сбърчи нос, после събра чаршафа и го хвърли в ъгъла на стаята. Зави се с покривката и приседна на крайчеца на леглото.

Бяха шестима, но леглата бяха само четири. Двама от тях трябва да легнат с друг човек. Но сега вече нямаше никакво значение кой с кого ще легне. Ако в следващите пет секунди никой не започне да протестира защо се е настанила в леглото, Пилар ще се изтегне на него и ще заспи. Беше й напълно безразлично какво ще става след това.

Изабел бе заспала, както си седеше на стола. Енрике дремеше пред огъня. Чаро усърдно сплиташе на въже някакви кожени ремъци, издал устни, целият погълнат от своето занимание. Балтазар бе седнал на един от столовете и се беше привел силно напред, подпрял лакти на коленете си, хванал брадичка в ръка. Главатарят на разбойниците беше все още долу в кръчмата, погълнат от разговор с ханджията. Не след дълго Рефуджо се върна при хората си, седна на страничната облегалка на едно от креслата и протегна към огъня дългите си крака. Опря назад глава, вперил очи в тавана. Беше пил доста — кръчмарят непрекъснато доливаше чашата му. Сега лицето му беше някак по-отпуснато от обикновено, очите му бяха изгубили острия си блясък. Спокойна и отпусната, ръката му поднасяше чашата към устните, овладян и съсредоточен както винаги.

— Какво бихте казали, момчета, за едно пътуване по море?

— Дума да не става! — извика Балтазар. — Да не искаш да кажеш, че… — Едрият мъжага внезапно млъкна, когато Рефуджо се извърна към него и го прониза със стоманеносивите си очи.

— И защо дума да не става? — попита главатарят меко. — Какво толкова имате тук, та да не можете да живеете без него! Или ви харесва да ви преследват?

— Ако искаш да последваш дон Естебан, тази работа иска пари! Освен това ще ни трябват сума работи, не можем да тръгнем само с дрехите на гърба си…

— Имаме среброто, а и за конете можем да вземем добра цена, стига да ги продадем веднага.

— На кораба няма много място — опита се да се аргументира Балтазар. — Лесно ще влезем в клопката, само някой глупак да подуши…

— Глупаци дал Господ повече, отколкото трябва, но те рядко са опасни, ако не ги предизвикаш. Ще бъдем предпазливи. Освен това не всеки познава лицето ми, а име лесно се сменя… — Рефуджо обясняваше търпеливо и ясно. Видимо, той беше вече решил.

— Ами за едно такова пътуване ще отиде повече от година! А толкова хора чакат на Ел Леон, ще оставиш ли хората сами да се оправят?

— А как щяха да се оправят, ако ме пипнат днес и ме обесят още на разсъмване? Човек като мене не може да дава никакви гаранции.

Балтазар остана загледан в Рефуджо и поклати глава:

— На мене ми се струва, че вече си го решил.

Рефуджо погледна към Чаро. Младият човек се усмихваше, по тесните му бузи се разпростираше бавно мрежа от бръчици:

— Надушвам вятъра откъм земята Тексас, нещо ме зове към дома. Нищо не ме задържа в Испания.

— Енрике?

Високият Енрике сви рамене, явно изпълнен със съмнения. После бавно попипа мустачките си:

— По чуждите земи всичко е различно, дори и жените… Говориш за фалшиво име… Откога ми се иска да бъда гранд! Ей така, да ми викат хората дон Енрике. Ако ми обещаеш такова нещо, имаш ме, както винаги!

Рефуджо се усмихна и отблясъците на огъня озариха очите му.

— Значи разбрахме се.

Пилар стана от леглото. Както си беше наметната със завивката тя се присъедини към останалите. Гласът й беше напълно спокоен, когато запита:

— А какво ще стане с мен?

— С вас? — Рефуджо целият се извърна към нея.

— Да, с мен. Горя от желание да премахна човека, който уби майка ми и леля ми, който открадна всичко, което притежавах.

— Освен касетката със среброто.

— Жалки трохи.

— Но аз мислех, че го смятате за голяма ценност?

Погледът на Рефуджо извика студени тръпки по гърба й. Но Пилар и не помисли да се откаже от своята кауза.

— Така е, но дон Естебан е задигнал от мен много повече.

— Значи няма да ви е трудно да изиграете една Венера де ла Торе, за да си го вземете обратно.

Венера де ла Торе, Пилар знаеше това, беше някаква прочута статуя на гола жена. Разправяха, че за модел служила любовницата на граф Гонзалво от Кордова, която този ексцентричен благородник държал от години затворена в една кула. Тялото й било толкова съвършено, че графът поръчал на един скулптор да го извае в човешки ръст. Но горкият художник се влюбил в своя модел. Когато изпълнил поръчката на графа, направил по памет втора статуя, която била купена от крал Карлос Трети.

Пилар се изправи, доколкото й позволяваше парцаливото одеяло.

— Не ставайте смешен! — каза тя хапливо.

— Няма нищо смешно! Питам се само какво сте готова да направите, за да постигнете онова, което сте започнали…

Погледът на Рефуджо остана сериозен, въпреки че някъде дълбоко в очите му просветна странно пламъче.

— Правилно ли отгатвам, че си избирате в случая ролята на графа? — отвърна му тя заядливо.

Лицето му остана безизразно. Той кимна кратко:

— Да, възнамерявам да се впусна в това плаване като граф Гонзалво, човек, за когото мнозина са чували, обаче малцина са виждали. За да изиграя този образ, ще ми е нужна и една Венера. Така че или ще пътувате с мен като моята любима пленница, сеньорита, или изобщо няма да дойдете!