Дженифър Блейк
Испанска серенада (12)

Глава дванадесета

Пътуването до Ню Орлиънс беше досадно и скучно. Последната част от пътя нагоре по Мисисипи, тези безкрайни мили жълтокафеникави води, беше най-отегчителна.

Една от причините да намразят толкова малкия крайбрежен кораб бе, че се наложи да прекарат под палубата му последните три дни от престоя им в Хавана. Напуснаха дома на семейство Гевара веднага след тъжната случка на плажа — само си прибраха набързо багажа. Всъщност Рефуджо бе целял да постигне точно това. Странното бе само, че доня Луиза тръгна с тях. Заяви, че не възнамерява да остане и да слуша упреците и вайканията на сеньора Гевара. Майката на Филип беше бясна от гняв, не само защото едва не убиха сина й, но и защото бе уронена неговата чест.

Но подслонът им на корабчето — тясната каюта с нагъчкани една над друга койки и само някаква омазнена зареса, която да отделя женското отделение от мъжкото, съвсем не можеше да задоволи претенциите на доня Луиза за комфорт. Тя поиска да й бъде предоставена каютата на капитана, което, разбира се, й беше отказано. Перипетиите около последвалата разправия, обидните думи, изречени от капитана, бяха нестихваща тема за разговор през останалата част от пътуването, разбира се наред с темата за турнира. Забавляваха се да си припомнят и преповторят най-различни подробности. Никой обаче не можеше да каже откъде се беше появила непритъпена шпага в ръцете на Филип.

Филип бе заявил, че е напипал оръжието до себе си, след като избили от ръката му неговата шпага. Дали лъжеше? Не беше ли уредил нарочно замяната, за да има още една възможност, ако видеше, че губи битката?

Чаро беше склонен да смята, че Филип не би могъл да направи такова нещо. Но кой тогава?! Възможно бе някой от приятелите на Филип да е поставил шпагата до Филип, за да отмъсти за честта му. Дали пък не беше дело на човек, платен от дон Естебан?…

И тук, както при раняването на Рефуджо, навярно имаше пръст дон Естебан. Самият факт, че след като напуснаха Хавана нямаше ново посегателство върху живота на Рефуджо, можеше да означава, че убиецът е останал на острова или че след отпътуването им не е намерил сгоден случай да посегне отново.

Но показателен бе начинът, по който се действаше — пратеникът изглежда беше твърде страхлив, за да изпълни пъкленото си дело сам, или твърде слаб, за да премери открито сили с Рефуджо.

Рефуджо рядко участваше в тези спорове. Пазеше мнението си за себе си и никой не можеше да го накара да заговори. Но това съвсем не означаваше, че той страни от останалите — често играеше карти с тях, свиреше им, разказваше всевъзможни комични случки, ухажваше галантно дамите и поддържаше хората си в добра форма като се фехтуваше с тях всеки ден на палубата и ги караше да се катерят като маймуни по вантите и мачтите. И въпреки това, станеше ли дума за нападенията, извършени върху него, той или сменяше темата, или намираше повод да се оттегли.

И спеше сам.

Тесните койки в общата каюта правеха невъзможно всяко друго решение, но Пилар не беше сигурна, дали и при други обстоятелства той не би избрал същото. След турнира той се държеше с нея вежливо, но дистанцирано, въпреки че понякога Пилар забелязваше замисления поглед, с който я наблюдаваше. Този именно поглед я тревожеше. Утешително беше само това, че и отношението му към доня Луиза не беше по-сърдечно.

Наближаваше пладне, когато корабът акостира в широкия плавен завой на Мисисипи под град Ню Орлиънс. Чак късно следобед митничарите приключиха своята повърхностна инспекция и издадоха разрешително за слизане. Пътниците бързо напуснаха кораба и още преди да настъпи нощта, вече излязоха от града. Целта на пътуването им сега бе имението на доня Луиза, намиращо се недалеч от града на един от каналите на реката, наречен Байу Сейнт Джийн.

Къщата, наследена от вдовицата след смъртта на съпруга й, бе построена във френски стил. Беше на два етажа с по шест стаи, с плосък покрив, издаден широко напред над горната и долната галерии, които заобикаляха сградата от всички страни, имаше и допълнително крило, така наречената „гарсониера“, където обикновено биваха настанявани по-възрастните синове на семейството или други роднини и гости.

В къщата живееше икономката — мулатка с двете си деца. Изглежда не разбираше испански, но доня Луиза успя бързо-бързо да изясни на любовницата на своя съпруг, използвайки своя упражняван в двореца френски, коя е и защо е дошла. Мулатката изглеждаше твърде бавна и инертна, но веднага разбра, че трябва да се приготвят спалните, да се сгрее вода за къпане и да се сервира вечеря.

Доня Луиза направи първия оглед на новия си дом, като претича набързо из свързаните една с друга стаи. Веднага след това се зае да разпредели кой къде ще спи. За себе си избра една от ъгловите стаи в задната част на къщата, Рефуджо получи съседната стая. Пилар бе настанена в съседна до неговата стая, отделена от спалнята на Рефуджо с междинен салон.

Балтазар и Изабел пък бяха изпратени на горния етаж на „гарсониерата“, а Енрике и Чаро щяха да спят в другите две стаи на същото крило. След като се разпореди с настаняването, доня Луиза нареди на мулатката да отнесе багажа по стаите.

— Няма да стане!

Този простичък, но категоричен отказ дойде от Рефуджо.

— Моля? — изви очи към него доня Луиза.

— Моля да ми простите, но аз възразявам! Вие бяхте изключително любезна и трябва да сме ви благодарни, че ни предлагате своето гостоприемство. Съжалявам, че се намесвам, но мой дълг е да пазя хората, тръгнали с мене на това тъй дълго пътуване.

Доня Луиза направи нетърпелив жест, сякаш да отмие тази ненужна вежливост.

— Предпочитате ли друга стая?

— Предпочитам да спя близко до хората, които са ми поверени.

— А именно? — Гласът на новата им домакиня прозвуча раздразнено.

— Пилар ще спи в моята стая.

— О, но фактически…

— Не мога да приема никакво друго решение. По-добре би било ако и останалите бъдат настанени в главната постройка. Предлагам Енрике да получи стаята до вашата, доня Луиза, а Балтазар и Изабел да спят в стаята в противоположния ъгъл. А тогава вече Чаро може да получи друга стая откъм фасадата.

— Какво безочие! Наистина не зная как мога да допусна такова нещо. Сега сигурно ще ми дадете и наставления кога мога да влизам и да излизам…

— Моля ви! Нищо подобно! Можете да правите каквото желаете. Ако нашето присъствие ви е неприятно, веднага ще потърсим подслон другаде.

Двамата се измерваха с погледи, застанали в средата на потъналата в прах, осветена от свещите стая. Пилар местеше очи от изпълненото със спокойно очакване лице на Рефуджо към побледнялото лице на вдовицата. Самата Пилар бе причината за тази свада, но не можеше да разбере защо Рефуджо повдигна тази тема точно сега.

Неочаквано вдовицата вдигна ръце, сякаш се предава.

— Както обикновено, вашите заповеди са закон за мен! Съвсем не бяхте толкова упорит преди години, Рефуджо! Промяната, уверявам ви, съвсем не е към добро!

— Какво може да направи човек срещу неизбежното? Но вие ми причинявате болка… — Думите му прозвучаха престорено обидено.

Вдовицата продължаваше да го наблюдава с мрачен поглед:

— Бих искала да ви повярвам, но е невъзможно.

Веднага след като хапнаха, се прибраха по стаите си. На сутринта трябваше да стават рано, имаше много неща за вършене.

Пилар стоеше в средата на спалнята, която щяха да делят с Рефуджо, загледана в единичното легло от кипарисово дърво, с тънка мрежа против комари. Рефуджо се поспря на прага, след това бавно влезе и затвори вратата зад себе си.

Пилар обърна глава към него и попита с подчертано безразличие:

— Дали беше разумно? Ти излишно я засегна.

— Не беше излишно, а необходимо.

— Но след като положи толкова старания да й правиш мили очи през всичкото това време…

— Е и какво? Да въртя сега опашка и да очаквам да получа бонбонче? Доня Луиза ни даде подслон. Този факт не й осигурява никакви специални привилегии.

— Специални не, но може би нормални.

Той кимна утвърдително.

— Но всяко нещо си има граници. На мене тя може да заповядва, но не и на тебе.

— Изглежда това е привилегия, която запазваш само за себе си?

Той се приближи. Вървеше отпуснато, но тялото му излъчваше сила. Очите му изведнъж станаха потъмни.

— Възразяваш ли срещу желанието ми да те закрилям?

— Понякога, но не достатъчно често.

В очите му се мярна усмивка. Това беше достатъчно, за да я залее отново горещата вълна от спомена за това как се хвърли да прекъсне турнира.

— Знаех, че нямам предвид това — промълви тя колебливо.

— Така ли? Но всъщност би трябвало да е така, иначе ще приема, че се чувстваш засегната или дори нещо по-лошо…

Очевидно той намекваше, че тя ревнува. Беше грешка изобщо да коментира с него въпроса за стаите, преди самата тя да е наясно какво всъщност желае. Има само една възможност да излезе от това положение: Пилар вирна брадичка и го погледна право в очите:

— Аз нямам никакви права над тебе.

— И никога няма да поискаш да ги предявиш. Разбирам това много добре.

— Не мисля, че е така. Опитвам се само да ти обясня, че ти не си отговорен за нищо, ако ми се случи нещастие. Онази нощ в градината на моя втори баща аз те помолих да ме вземеш със себе си. Докъдето и да доведе тази моя молба, аз винаги ще я поддържам.

Лицето на Рефуджо остана спокойно и безизразно, но дълбоко в очите му загоря опасно пламъче.

— Очарователно! — възкликна той. — Но докато се силиш да ме освободиш от всякаква вина, ти би трябвало да помислиш и за това, че съществуват известни задължения помежду ни, които водят началото си от близкото ни минало…

— Говориш за моя опит да те изтръгна от вцепенението, което сам си бе наложил?

— По-скоро за успеха, който постигна в това отношение.

Пилар успя някак да запази гласа си спокоен, въпреки ярките представи, които думите му шеметно извикаха в съзнанието й.

— И сега положението си остава същото. Аз го поисках.

— Аз също. Смяташ ли, че бих могъл да отблъсна такова сладко жертвоприношение? Но сега си мисля, че дори да ми костваше разума, та и душата ми, трябваше да не се поддавам и да се спася… от тебе!

— Разбирам. И защо не ме отблъсна?

— От вежливост, фатализъм и безпощадна логика. Както виждаш, тези качества могат да се окажат и порок!

— Безпощадна логика? — промълви тя.

— Да, Безпощадно строга. А и от чиста себичност. И така, можеш ли да приемеш моето предложение?

— Кое предложение?

— Предлаганата закрила. Склонна ли си да я приемеш?

Тя срещна погледа на сивите му очи и видя решимостта, изписана в тях.

— Питаш ме толкова вежливо, а имам чувството, че изобщо не ми даваш възможност да избирам.

— Ти си умна дама.

— А трябва ли да се преструвам, че не съм?

— Понякога илюзиите са истинска утеха — отвърна Рефуджо без никакво колебание, като протегна ръце, за да обхване с длани лицето й. — Ще ми позволиш ли да храня илюзията, че държиш на мене?

Пилар събра целия си кураж:

— Не, аз ще направя дори нещо повече от това. Ще споделя твоята илюзия.

Тя го чу как ахна от изненада, но не посмя да го погледне в очите, страхуваше се от онова, което може да открие там. Той се приведе над нея и устните му докоснаха нейните, като сладка награда. Въздишката й погали бузата му, тя се приближи и се притисна в него. Останаха така притиснати, цял дълъг, безкраен миг на болезнена сладост. Тя чуваше силните удари на сърцето му. След това той пъргаво се наведе, пъхна ръка под коленете й и я вдигна на ръце.

Примижала в премала, Пилар усети лекото докосване на мрежата над леглото, а после потъна в мекия матрак. Рефуджо свали жакета си, кърпата от врата си, жилетката, ризата и панталоните и се приближи към леглото. Широките му рамене закриха светлината от единствената свещ, поставена на масата до леглото. Светлината позлатяваше кожата му, само лицето му оставаше в сянка, той се обърна, протегна ръка изпод гънките на мрежата против комари и угаси свещта с пръсти. Стана тъмно.

Пилар свали пантофките си. Вдигна ръце и започна да разкопчава телените копчета на корсажа си, подсилен с банели. Рефуджо спря ръцете й, като обхвана китките й със своите дълги, гъвкави пръсти, свикнали да стискат дръжката на шпагата.

— Позволи ми да го направя аз — каза той с плътен, звучен глас.

Под сръчните му пръсти кукичките бързо отскачаха и корсажът се освободи. Той развърза шнуровете, с които бяха завързани полите й, фустите й, и ги остави да се смъкнат по бедрата. Беше му нужна секунда, за да съблече ризата й. Остана да лежи известно време до нея, подпрял глава на лакът, зает да приглажда леко с ръка следите от впилите се в тялото й банели, притискали досега талията й. След това наведе лице и проследи белезите с горещата влага на езика си.

Рефуджо беше нежен, но неотразим и категоричен завоевател. Държеше гърдите й в дланите си, впил жадни устни в розовите им пъпки. Пилар прокара пръсти по косъмчетата на гърдите му, несъзнателно заопипва твърдите пъпки на мъжката гръд и проследи с устни белега от раната му. Виеше й се свят, устните му палеха гладката като каймак кожа между бедрата й, устремени към съсредоточието на цялото му желание.

Двамата едновременно се завъртяха и паднаха върху матрака, слепи и глухи за света, залюлени от вълните на кръвта, която гореща и бурна, пулсираше във всяка фибра на телата им. Бяха стигнали до края на дългия път на томлението и Рефуджо се гмурна в жарката мекота, настръхнал от удоволствие, безпаметен от безкрайно щастие.

Пилар беше цяла пламък и жажда едновременно. В мрака на нощта не съществуваше нищо друго, освен този единствен мъж, който я държеше в ръцете си. Нищо друго, освен магията на тяхното сливане. Той е изпълваше така, че я болеше чак, всичките й мускули трепереха. Но неумолимият му ритъм я тласкаше все по-нагоре по спиралата на вибриращата наслада. Тя затрепери като в треска, мускулите й се напрегнаха, вкопчи ръце в раменете му, за да не политне в бездната на нереалността.

Като че ли се скъса някакъв бент, някаква гореща вълна я вдигна във висините на непозната наслада. Пилар се надигна, притисна се към него и го повлече със себе си в дивия водовъртеж на забравата.

Рефуджо продължи да я държи в ръцете си, докато тя заспа.

Събудиха се призори и отново се отпуснаха на бавната мощна река, отново се отдадоха на сладостната радост да се слеят бавно в едно, сякаш завинаги.