Дженифър Блейк
Испанска серенада (16)

Глава шестнадесета

Рефуджо потопи дълбоко греблото си в кално жълтите води на реката и насочи лодката наляво, за да избегне един ствол, носен от течението. Утринта беше светла и ясна. Вятърът духаше в гърба им. Цялото внимание на Рефуджо бе погълнато от управлението на лодката — борбата с течението, водовъртежите и отсечените дърветата, които плаваха по реката. Нямаше време нито за размисли, нито за спомени. И така беше най-добре.

Свикна бързо с управлението на лодката. Миналата вечер бяха спрели на почивка чак след като се бяха отдалечили на много мили от Ню Орлиънс. Можеха да помолят някой плантатор да пренощуват в дома му, надали някой би отказал, но Рефуджо не искаше да рискува. Колкото по-малко хора знаеха за тяхното придвижване, толкова по-добре.

Нощта не беше лека. За Рефуджо и хората му твърдата влажна земя не беше пречка. Но жените не бяха свикнали на такива сурови условия.

На седалката пред него седеше Пилар, заета да плете за всички шапки от палмовите листа, които бе набрала предишната вечер. Тя вдигаше очи само за да погледне от време на време околността. Доня Луиза се беше свлякла между седалките на дъното на лодката, почти в краката на Пилар. Мъжете вдигаха веслата ритмично и това премерено и сигурно движение действаше някак успокоително и ободрително.

Доня Луиза мълчеше, навярно бе потънала в дрямка. Рефуджо беше благодарен за тази тишина — за първи път откакто се бяха качили в лодката, тя бе престанала да хленчи. Явно тази жена ставаше непоносима в трудни ситуации…

Но Пилар беше нещо съвсем различно! Колко пъти вече попита не трябва ли тя да смени Висенте на греблата. Предишната вечер се бе погрижила за нараняванията, които бяха получили мъжете, беше останала да лежи до Рефуджо в мрака часове, без дори да се оплаче от непоносимите комари. Дори беше успяла да дремне малко. Ето и сега Пилар седеше от часове на твърдата дъска, плетеше шапките и зорко следеше бреговете за евентуална опасност. Нито дума за неудобствата, не попита къде отиват, колко ще трае пътуването, далече ли е. Но въпреки това Рефуджо се чувстваше виновен, нали той я бе въвлякъл в това положение.

Пилар заслужава нещо по-добро. Но какво ли по-добро може да й предложи той? Може би тя никога няма да може да се върне в цивилизацията, никога няма да види Испания. Беше я взел със себе си, воден от десетки съображения, повечето егоистични, ако не дори и себични. Беше я превърнал в отритната от обществото, изложи на опасност живота й дори. Разпалените въглени на съжалението пареха гърдите му.

Слънцето играеше в косите на Пилар и ги превръщаше в старо злато. Лъчите очертаваха закръглеността на бузата й, врата й, тъничката й ръка — кожата й блестеше като коприна. О, те всички щяха да изгорят от немилостивото слънце! Дано поне тези нейни шапки запазят лицата им! За него и хората му това нямаше значение, но Пилар и доня Луиза не биха могли да го понесат.

Пилар извърна лице и го погледна въпросително.

— Какво не е наред?

Рефуджо изведнъж се улови, че е намръщил чело и се опита да отпусне лицето си.

— О, нищо! Чувствам се щастлив като муле, натоварено със сено, което не знае къде да отнесе товара си.

— И да се тревожиш, нищо не можеш да промениш при сегашното положение.

— Просто няма какво по-приятно да правя.

— Ако мислиш за Ню Орлиънс, трябва да ти кажа, че ти нямаш никаква вина за пожара.

— Виж, за това дори не съм се сетил.

— Съмнявам се.

— Разбирам те, боиш се да не изпадна отново в апатия и да те оставя да се оправяш сама.

Пилар го изгледа студено:

— Не, няма такова нещо. Смятам, че тогава ти просто беше изгубил контрол върху себе си. Освен това съм убедена, че и сама мога да се справя. Може би не съвсем без чужда помощ, но все пак няма да загина.

— Предполагам, че това е нещо като предупреждение. Навярно вече си имаш планове за бъдещето.

— Не, просто исках да си наясно, че не бива да изкарваш нещата по-сложни, отколкото са. Ти не носиш отговорност за мене.

— Може би искаш да кажеш, че не желаеш да се чувстваш обвързана поради чувствата ми към тебе? Лъжеш се. Аз поех отговорността за тебе още когато приех твоето предложение в онази тъмна градина… Каквото и да кажеш сега, то не може да ме освободи от поетата отговорност.

— Щом настояваш да се правиш на мъченик, не мога да ти помогна.

— Ами все пак добре играя тази роля, не намираш ли?

Самият той долови колко горчиво прозвуча гласът му, но се надяваше, че тя няма да го забележи.

— Великолепно! Затова именно съм толкова сигурна, че имаш угризения заради опожаряването на Ню Орлиънс.

— Логично е все пак…

Рефуджо млъкна и загреба с всички сили.

— Защото мислиш, че трябваше да спреш дон Естебан, затова ли? — усмихна се Пилар.

— Трябваше да го смажа като змия, да не му дам възможност да нанесе и един-единствен удар!

— Такова нещо съвсем не ти подхожда.

— Права си. Излиза, че това е някакъв дефект на самия ми характер, не е ли така? — Рефуджо зачака търпеливо за отговор.

— Може да има хора, които мислят, че е така. Но не и аз — погледна го тя в очите. — Ако ти убиваше, без да се замисляш, щеше да си като дон Естебан, безогледен и подъл. Но искам и аз да поема част от вината. Ако не бях с тебе, ти може би щеше да действаш другояче в къщата на пастрока ми, щеше да си по-спокоен и по-уверен.

— А можеше и изобщо да не проникна вътре. Остави това! Нали сам реших как ще действаме.

— С присъствието си аз ви изложих на допълнителна опасност, а и за пожара имам вина. Може би изобщо нямаше да се стигне до този дуел, ако не бях аз.

— А това вече щеше да е жалко! И без това ми трябваше някакво извинение, че ще го убия, особено след като видях какво е направил от Висенте. Не е твоя вината, че не успях да го премахна!

— Значи искаш да ми отнемеш чувството за вина и да ме лишиш от правото да бъда отговорна за самата себе си.

— Никога не съм имал намерение да ти отнемам каквото и да е!

Думите сякаш останаха да висят помежду им, докато погледите им се срещнаха. Върху лицето й се разля руменина, която, явно, нямаше нищо общо със слънчевия загар.

— Намеренията търпят изменение.

— И хората също — добави кратко Рефуджо.

— За какво спорите там отзад? — намеси се Висенте.

— За грабежи и добри намерения — отвърна Рефуджо лаконично.

— Значи за касетката със златото. Знаеш, че надникнах и видях какво има в нея.

В гласа на младежа се промъкна нотка на неодобрение. Отговорът на Рефуджо прозвуча сдържано и все пак с леко безпокойство:

— Не, не знаех, че си я отварял.

— Виж какво, искам да поговорим по този въпрос. Ти не помисли ли как ще се чувствам, ако бъда замесен в една кражба? — Погледът на Висенте бе напълно сериозен.

Рефуджо въздъхна.

— Разбира се щях да помисля за това, ако предполагах какъв самомнителен глупак са направили от тебе в университета!

Висенте наподоби нещо като крива усмивка:

— Давай, давай! Откъсни ми главата! Аз съм свикнал, а сеньорита Пилар не е.

— Виж какво, аз я познавам много преди тебе, братко…

— Така ли? — Висенте не обърна внимание на предупреждението, което се прокрадна в тона на Рефуджо, колкото и спокойно да бе изрекъл тези думи. — Тя потърси най-първо мене.

— Е, защо тогава не я грабна на седлото си и не я отвлече като мавританския принц от легендата?

— Защото тя не поиска, за съжаление, моята помощ — отвърна Висенте.

Рефуджо кимна подигравателно към Пилар:

— Моите поздравления! Изглежда си си спечелила нов обожател! Още един!

— Поласкана съм — каза Пилар.

— Така си и мислех — сряза я кисело Рефуджо, преди да се обърне отново към брат си. — Та какво казваш за златото? Лично аз не съм отварял тази касетка.

Лицето на Винсенте отново помръкна.

— Естествено, аз не можех да я взема, след като разбрах какво съдържа.

— И я остави там?

Винсенте бавно кимна.

— Ето колко кратко щастие даряват обожателите! — разсмя се Рефуджо. — Това злато принадлежеше на дамата, драги ми кавалере, то щеше да й свърши добра работа.

— Не го ли взехте? — попита Пилар изумена. — Оставихте го в къщата на дон Естебан?

— Стори ми се най-разумно.

Винсенте започна да се върти смутено на дъската, върху която бе седнал, и потърси с поглед подкрепа от брат си. Но Рефуджо изобщо не реагира.

— А къщата изгоря — добави Пилар.

— Да, боя се, че е така — едва-едва промълви Висенте.

Пилар го изгледа остро, но намръщеното й чело се поизглади, когато видя клеймото на бузата му.

— Причиних ви толкова беди, като ви забърках в моите собствени неприятности — каза тя и поклати тъжно глава. — Би трябвало да ви поискам прошка…

— Не бива! Ето, аз би трябвало да съм ви благодарен! Рефуджо все не се съгласяваше да се присъединя към бандата му, но сега вече не може да ми откаже.

— Той не е разрешавал?

Винсенте хвърли към Рефуджо поглед, в който гореше бунт:

— Изглежда мислеше, че един разбойник в семейството стига!

— Така е — потвърди Рефуджо.

Пилар и Винсенте размениха бегла усмивка и след това бързо отвърнаха погледи един от друг.

Рефуджо погледна Пилар, която седеше пред него с изправен гръб. Колко достойно бе понесла вестта за огромната загуба! Той усети, че в него се надига състрадание, стана му болно, че тя трябваше да претърпи такъв удар, но същевременно изпитваше и известно задоволство, някакъв безсрамен триумф — ето, Пилар ще има още нужда от него, още дълго време нищо няма да се промени…

След миг той извиси глас и запя — песничката бе игрива, точно в ритъма на веслата. Гребците нестройно запригласяха.

Чак по мрак спряха на брега и си устроиха бивак. До късно, когато трябваше отдавна да са заспали, те останаха край жаравата. Хубаво беше да се отпуснат след напрежението на деня, от зоркото безпокойство, с което следяха бреговете на реката. Утолиха глада си с рибена чорба — Изабел я приготви от двете странно изглеждащи риби с дълги мустаци, които Висенте успя да хване с помощта на обикновен дамски фуркет. Димът на огъня прогонваше комарите. Около тях нощта пулсираше от живот, екнала от песента на щурците, жабите и какви ли не божи твари.

Синьо-черното небе над главите им бе осеяно със звезди. На два пъти прозвуча острият ловен вик на блатна пантера. Навярно те бяха единствените човешки същества в тази безкрайна пустош. Тази мисъл донесе странно успокоение на Рефуджо. Ето, тази страна предлага огромни възможности, толкова е просторна и необятна, би могла да предложи дори на него едно мирно бъдеще… За първи път от години той не беше принуден да се оглежда и да тръпне при всеки непознат шум наоколо. Сега тук, в този момент, не го застрашаваше никаква опасност от човешко същество — наоколо бяха само нощта и светът на дивата природа.

Доня Луиза перна един комар, кацнал върху ръката й. Дървената паница на скута й се разля от рязкото движение върху роклята. Тя изпищя и скочи, но стъпи върху паницата с връхчето на обувката си и паничката се плъзна в огъня.

— Не мога повече! Не мога! — развика се кресливо тя. — Комарите ме изпоядоха цялата! Опържих се на това слънце! Заприличах на онази мръсна мулатка, метресата на мъжа ми! Да стигна дотам, да няма с какво да се преоблека, да ям буламачи, дето и свините няма да ги ядат! Не мога! Настоявам да ме върнете! Ще платя! Ще дам на онзи, който ме върне в Ню Орлиънс хиляда… не, две хиляди песос.

Рефуджо се наведе гъвкаво и с една пръчка избута от огъня паничката на доня Луиза — имаха само по една на човек.

— Получавате толкова, колкото всеки от нас — каза той. — Но ако непременно сте решила да умирате, можем да ви оставим тук.

— Тук? На явна смърт? — изгледа го доня Луиза презрително.

— А може и да не е — намеси се Енрике уж плахо. — Може пък да ви намери някой индианец и да ви вземе във вигвама си. Няма да иска много работа от вас, особено след като му народите четири-пет дивачета.

Доня Луиза го погледна, примижала от ярост:

— Отвратително!

— Да, в началото може и да ви е отвратително, но се свиква, предполагам.

— Вие сте един несериозен глупак!

— А вие сте суетна и разглезена, но аз ви прощавам.

— Изобщо не държа вие да ми прощавате! — кресна тя.

— И все пак не е ли великодушно от моя страна, че го правя?

Пилар, която седеше, опряла глава на ръката си, се изправи.

— Животът ви е в опасност, доня Луиза, и ще бъде застрашен, докато моят втори баща е в Ню Орлиънс. Той е безпощаден в своето отмъщение, не разбирате ли това?

— Вашият дон Естебан, естествено! — изсъска вдовицата презрително. — Трябваше да се сетя, че всичко е заради вас!

— Не изкарвайте Пилар отговорна за вашето собствено положение! — намеси се Енрике сериозно. — Вие сама се присъединихте към нас на борда на „Челестина“. Мислехте, че е страшно вълнуващо да си играете с опасностите. Съвсем не е наша вината, че нещата излязоха много по-страшни, отколкото сте очаквала.

— Вашата Пилар може да е свикнала да бъде в компанията на бандити, сеньор, но не и аз!

— Не сте ли? — усмихна се подигравателно Енрике. — Още на кораба ви беше ясно кои сме. Докато никой друг не подозираше това, не виждахте нищо нередно!

Рефуджо изгледа строго доня Луиза.

— Нямам свободен човек, който да ви върне в Ню Орлиънс, доня Луиза. Пилар има право. Взех ви с нас, за да ви спася от отмъщението на дон Естебан. Може да се предполага, че тази опасност съвсем не е отминала.

Вдовицата отметна глава:

— Не мога да си представя, че той може да ми стори зло.

— И моята сестра твърдеше същото за неговия син! Моля ви, вие сте храбра жена, иначе никога не бихте тръгнали за Луизиана! Покажете вашата смелост, сега имаме нужда от нея.

— Не понасям да живея без удобства! — изплака доня Луиза и отново перна комара, кацнал на бузата й. — Не мога да понеса да гледам само вода, вода и пак вода!

— Скоро ще оставим реката и може да стане така, че да започнете да копнеете за тази вода. Зная, че можете да понесете всичко, което се наложи! Вие притежавате сили, за които сама не подозирате.

— Мислите ли? — попита доня Луиза, без да го погледне.

— Естествено! Тази сила е в самата ви кръв, това е силата на вашите предци, които са се борили и са умирали храбро по платата на Испания, за да прогонят маврите и да донесат святата вяра, същите онези испанци, които с меч в ръка и молитва на устните са крачели срещу индианците в далечни земи, за да се завърнат в родината си с джобове, натъпкани със злато.

— Така е — промълви доня Луиза и седна на мястото си. — Знаете ли дали има злато в Тексас? — запита тя с отсъстващ поглед.

Чаро, който седеше до доня Луиза, поклати глава и понечи да каже нещо, но Рефуджо го спря с почти незабележим жест и отвърна вместо него:

— Великият Франсиско Васес де Васкес де Коронадо с прекосил страните на Запада в търсене на богатството на Седемте града на Кибола. Не е успял да го намери, но това съвсем не означава, че то не съществува. Индианците на Юга са се обличали някога в златотъкани дрехи. Разказват се истории и за сребро…

— Поне да може човек да се върне от тази забравена от бога земя с някакво богатство — въздъхна доня Луиза.

— Нали? — съгласи се Рефуджо, като размени блеснал поглед с Чаро и Енрике.

Доня Луиза не продума повече, явно потънала в някакви свои размисли.

— Баща ми имаше много злато — каза Изабел с тих глас. — Като дете си играех с него и си редях жълтиците на стълбчета. Но след това всичко проигра и нищо не ни остави. Изхвърлиха ни от къщата, останахме на улицата. Там ме намери Рефуджо. Той ме спаси… от двама каруцари, които ме бяха помъкнали към конюшнята.

— Не мисли сега за това, Изабел! — намеси се Балтазар и гласът му бе дрезгав от вълнение и нежност. — Недей да говориш за такива неща! Хайде, време е да си лягаме.

Изабел погледна продължително едрия мъж, усмихна се и каза тъжно:

— Добре, аз съм готова.

Малко по-късно всички се настаниха за сън, завити плътно в одеялата си. Рефуджо лежеше буден, вперил очи в нощното небе. Устните му се изкривиха в презрителна усмивка, като се сети за златото на доня Луиза. Злато! Мили Боже! Той напразно се опитваше да намери в мислите си искрица надежда за бъдещето, но не я намираше. Пред него лежеше само неизвестността.

Когато сутринта се качиха отново в лодката, доня Луиза погледна изпитателно Пилар:

— Как така не виждам следи от ухапването на комари по лицето ви?

Пилар несъзнателно докосна лицето си.

— Ако имате някакъв специален крем или някакво мазило, за да пазите кожата си, ще е наистина нечестно да си го пазите само за себе си…

— Нищо нямам, кълна ви се! Може би комарите не харесват моята кръв.

Доня Луиза продължи да гледа недоверчиво, докато се настаняваше в лодката.

— Уверявам ви — каза отново Пилар, — стига да имах нещо, веднага щях да го разделя с вас!

Няколко дни по-късно стигнаха до Червената река и тръгнаха на запад. Бяха изминали близо две седмици откакто напуснаха Ню Орлиънс, когато най-после изтеглиха лодката до мостика на стария военен пост, наречен Сан Хуан Баптист де Натчитохес. Валеше проливен дъжд. Едрите дъждовни капки се стичаха по светлозелените листа на дърветата и чертаеха кръгове по водната повърхност. Сякаш самият въздух беше зеленикав — яркият сочен зелен цвят на листата се отразяваше в дъждовните капки.

Местните жители ги наобиколиха предпазливо, но дружелюбно. Видимо, тук всеки пътник бе добре дошъл, тъй като носеше ако не друго, поне новини. Но те не съобщиха нито дума за пожара в Ню Орлиънс…

Задрямалото градче имаше нещо гостоприемно и подканващо в себе си. Къщите бяха малки и скромни, но изглеждаха страшно уютни. Хората бяха истински гостоприемни. Говореха на някаква странна смесица от френски, испански, африкански и индиански думи, като се впуснаха да бъбрят весело на новодошлите. Все пак можеше да се чувстват в безопасност — бяха достатъчно далече от Ню Орлиънс.

Продадоха лодката на добра цена и дадоха всичките пари, заедно с останалото им сребро за товарни магарета и коне — евтини, но бързи и яки понита. Само Висенте си намери един млад жребец, който като че ли бе наистина породист. Накупиха брашно и царевица, сушено месо, сланина, боб и чушки, а също и два мускета и още патрони.

Какво ли не направи доня Луиза да купят поне още по една рокля на всяка от жените, но всичко, което получиха, бе само топ евтин плат, дето ставаше само за размяна с индианците. Енрике обаче се появи щастливо ухилен с няколко блузи и ризи, носеше дори и една лека рокля — точно големината, която носеше доня Луиза. Не пожела да каже откъде ги е взел, но всички дрехи бяха още мокри, като че ги е смъкнал от някое въже за простиране… Но дамите бяха наистина радостни и той се остави охотно да го отрупват с благодарностите си.

В ранни зори, само два дни след като бяха пристигнали, те яхнаха конете и потеглиха.