Дженифър Блейк
Испанска серенада (22)

Глава двадесет и втора

Пилар настръхна.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да разбера дали съм добре дошъл.

— Как можеш да допуснеш такова нещо, след като се омъжвам за Чаро?

— Надали би могла да намериш по-добър начин да предизвикаш у сеньор Пачеко съчувствие към мене. Но бих предпочел да се откажа от такава помощ, ако това щеше да ми спести мъките.

— Добре прикри мъката си.

— Въпрос на тренировка.

— Въпреки всичко, въпросът е решен, аз ще се омъжа.

— Значи ли това, че ще му се закълнеш във вярност? — попита подигравателно Рефуджо.

— Естествено!

— Доста размишлявах по този въпрос.

Пилар вирна брадичка. Разбра какво искаше да каже Рефуджо.

— И смяташ, че би трябвало да остана вярна на тебе?

— Кой знае защо, очаквах такова нещо — той сви рамене. — Просто сам не разбирам защо.

— Аз също, защото ти си този, който ме измами.

— Имаш предвид смарагдите?

Тя се обърна и направи няколко крачки из стаята, преди да го погледне отново.

— А какво друго да мисля? Не ми каза нито думичка за тях, въпреки че знаеше колко много значат те за мен. Държал си ги у себе си през цялото това мъчително пътуване, без дори да продумаш. Как можа?

— А знаеш ли какво означаваха те за мене? Това няма ли значение? — Той задържа погледа си на пламналото й лице.

— Именията на Каранца в Испания са загубени завинаги. Би могъл да купиш някоя хасиенда и добитък тук в Тексас, да наемаш чароси. Но каква стойност ще има всичко това, след като е придобито с измама?

— Не е така! Съвсем не е това! — прекъсна я той пламенно. — Ако ти бях дал смарагдите, щях да те изложа на опасност. Ако разбереше дон Естебан, че са у тебе, лошо ти се пишеше. Освен това… те бяха средство да те задържа при себе си.

Тя присви очи.

— Ако наистина си вярвал, че скъпоценните камъни ще ме накарат да остана при тебе, грешно си ме преценил!

— Докато държах в ръцете си камъните, наследството ти беше защитено от дон Естебан, разбираш ли? Но мислех, че докато ти самата изобщо не знаеш нищо за тези смарагди, няма да имаш никакви средства и затова няма да ме напуснеш… Поне така се надявах.

Пилар го погледна. Думите му я пронизаха. Той не иска тя да го напусне! Беше рискувал всичко, само за да я задържи!…

— Значи си се страхувал, че ще се върна в Испания, ако разделиш смарагдите с мене?

— Да ги разделя? — попита той.

— Естествено, аз нямаше да взема всичките! Така че и ти загуби точно толкова, колкото и аз.

— Много си великодушна. Но даже и така, пак щеше да получиш достатъчно. Не би имало какво да те спре.

— Възможно ли е да задържиш насила или с пари една жена? Нали тя по своя воля ще реши да остане или да си иде?

— Изкушението да можеш да използваш парите, които са ти паднали в ръцете, е много силно, особено когато алтернативата е трудно поносима…

Ето го! Може би някакъв опит за обяснение или за оправдание, но положително не и извинение. Стори й се, че по този начин той иска да изрази нещо друго, но Пилар не проумяваше какво. Винаги бе знаела, че той я желае, но не беше предполага, че за него алтернативата да я загуби ще е непоносима.

Тя сведе клепки, докато размисляше.

— Тогава… в нощта след смъртта на Изабел — започна тихичко тя, — че ти се иска да останеш в Нова Испания, това не бяха просто думи, нали? Тогава ти знаеше, че разполагаш със смарагдите, за да уредиш бъдещето си.

Рефуджо реагира веднага:

— Никога не бих могъл да използвам тези средства, без да ти обясня откъде идват. Щях всичко да ти призная, когато му дойдеше времето.

— Разбира се, ти щеше да имаш готово обяснение, не се съмнявам — отвърна Пилар иронично.

Рефуджо бутна стола си, стана и се приближи до нея.

— Какво трябва да кажа, за да ми повярваш, за да ме разбереш, след като…

Думите му бяха прекъснати от силен конски тропот. Чаро и останалите се връщаха. Гласовете им прокънтяха на двора — смееха се, викаха да им приготвят нещо за пиене, за да изплакнат праха от гърлата си.

— Мисля, че е по-добре да си вървиш — каза Пилар. — На Чаро няма да му е приятно да те завари тук.

— Да не се е превърнал в някакъв годеник, болен на тема собственост?

По лицето й пробягна безпокойство.

— Той никога не говори много, но забелязах, че ни наблюдава.

— Несъмнено, на неговото място и аз щях да постъпвам така. — Всичко в тона на Рефуджо говореше, че той проявява разбиране към едно такова поведение, но изобщо не възнамерява да я остави сама.

— Моля те — каза Пилар, — сега наистина трябва да си тръгнеш!

— Трябва ли? А бих могъл и да остана. А ти да кажеш на Чаро, че си сгрешила и сега си размислила.

— Аз дадох дума! — Гласът й прозвуча решително, по-решително, отколкото се чувстваше самата тя.

— Обещания се нарушават, хората често пристъпват думата си.

— Но не и без основателни причини.

— Какво ще рече основателни причини в случая?

— Разбира се, нямам предвид смарагдите — каза бързо Пилар, защото се уплаши, че той може да й ги предложи.

— Пилар, ти ме подценяваш. Аз съм по-разумен, отколкото си мислиш, а вече имам и планове какво ще направя с тях. Сеньор Хуерта ми спомена, че някаква естанция в съседство се продава изгодно. Собственикът бил стар и нямал повече желание да се бори с апахите. Искал да си умре в Испания. Във всеки случай, аз съм много по-сантиментален, отколкото си мислиш.

Скритото напрежение в гласа му при победните думи я накара да си спомни, че и при срещата в кабинета на губернатора пак бяха говорили за неговата чувствителност. Не спомена ли дон Естебан нещо такова?…

Бъдещият й съпруг беше вече в къщата. Пилар чу гласа му, който извика името й. Веднага след това стълбите заскърцаха под тежките му стъпки.

Пилар пое въздух.

— Моля те, Рефуджо, не бива да правиш това!

Той наклони глава.

— Значи моите чувства не те интересуват?…

— Не сега, не точно в този момент! — Тя стисна ръце в юмруци. — Не тук!

Той се изправи и остана загледан в нея няколко секунди, докато стъпките на Чаро се приближаваха все повече. Изведнъж Рефуджо заговори с високомерен тон:

— Тогава ми остава само отмъщението и една несподелена любов. Може би точно това най-много ми подхожда.

На вратата се почука.

— Пилар? — извика Чаро.

Тя не отговори. Обърна се към Рефуджо, като че привлечена от неотразим магнит и прошепна:

— Любов ли е наистина?

Но не получи отговор. Рефуджо беше излязъл.

Трябваха й няколко секунди, докато успее да раздвижи скованото си тяло. Отвори вратата. Чаро застана пред нея, вперил изпитателен поглед в бледото й лице. Огледа стаята и спря очи на балконската врата. Чак тогава пристъпи прага и влезе.

— Какво има? Добре ли си?

Пилар се насили да се усмихне.

— Нищо. Просто си… почивах.

Чаро бавно затвори вратата. Когато я погледна отново, блясъкът на очите му беше помръкнал.

— Той е бил тука, нали?

— Да — отвърна Пилар.

Не искаше да го лъже.

— Да не би да те моли да размислиш? Случи ли се нещо? Любихте ли се?

— Ох, не! Той само ми обясни нещо. Или поне се опита да ми обясни.

— И това е всичко?

Тя наведе глава. Нямаше нужда да му казва, че ако не беше дошъл той, сигурно нямаше да е само това. Чаро пристъпи и взе ръцете й в своите.

— Рефуджо е мой приятел… Дори нещо повече, той ми е като брат. Той прие онова невъзможно момче, което бях, и направи от него мъж. Той ми върна гордостта и самочувствието кой съм и какво съм. Няма човек, когото да уважавам повече от него. Но разбери, съкровище, аз не мога да му позволя да идва в спалнята ти! Ако го допусна, с нас е свършено!

— Зная — каза Пилар тихо. — Никога не ще направя нещо, което ще те нарани. Опитах се да му обясня…

— Убеден съм, че е така, но когато става въпрос за тебе, Рефуджо не слуша никого. Ти си неговата слабост. Необходимо е той да напусне хасиендата. Не можем да останем тук и тримата.

— Да — прошепна тя. — Но ако откаже да си отиде?

— Тогава ще трябва да се откаже от тебе. Ако не може или не желае да го направи, някой ден ще се стигне до такава разправа, че един от двама ни ще трябва да умре.

— О, не, Чаро! — проплака Пилар с разширени от ужас очи.

Той наведе глава, взе ръцете й и сложи устните си върху тях. Гласът му беше глух и дрезгав, когато каза:

— Друг начин няма.

— Не може да няма! — запротестира тя.

Чаро не отвърна, притегли я в ръцете си и притисна устни върху нейните. Дъхът му бе топъл и ароматен. Но Пилар, изтръпнала в силните му ръце, не изпитваше нищо друго, освен страх.

 

 

Тази нощ Пилар не можа да спи. Всичко онова, което бяха казали Рефуджо и Чаро, се въртеше в главата й, повтаряше се до безкрайност. Знаеше, че Рефуджо е прав. Беше приела предложението на Чаро, защото беше наскърбена. Много добре разбираше, също така, че Рефуджо не й бе предложил дял от смарагдите. О, тя не ги искаше! Но Рефуджо трябваше да й ги предаде! Нали той все още изпълняваше ролята на неин закрилник от дон Естебан?

Той спомена нещо за любов, макар и по неговия странен, твърде иносказателен начин. Дали имаш предвид именно това, което тя разбираше, или пак беше вложил някакъв скрит смисъл в думите си.

Стори й се, че изминаха безкрайно много часове. Изведнъж се разсъни напълно: някъде съвсем наблизо долови шум! На балкона? Или в самата й спалня.

Пилар кипна. Отвратително е от страна на Рефуджо да си въобразява, че може да идва в спалнята й, когато му скимне, та дори и посред нощ. Този път вече трябва да се изяснят веднъж завинаги!

Тя полуотвори очи, примижала. Балконската врата се очертаваше като сив правоъгълник в тъмнината. Там не помръдваше нищо, не се виждаше фигура на човек. Стаята тънеше в мрак, всичко беше спокойно. Къде е? Или изобщо не е бил той? Дали не си е въобразила, че чува стъпките му или може би е сънувала?

Над самата си глава чу тихо прошумяване. Преди да успее да се обърне или да извие очи, някои натисна лицето й с груб дебел плат. Пилар заудря с ръце и крака, но дебелата покривка тегнеше и върху тялото й. Нечий крак натисна бедрото й и я прикова към матрака. Пилар пое мъчително въздух, за да изкрещи. Звукът остана в гърлото й, когато тежката ръка затисна устата й. В следващия миг тъмнината избухна в безброй светли искри — ударът я зашемети, главата й звънна. Светулките изчезнаха и остана само черен мрак.

Съзнанието й проблесна за кратко — лежеше по корем върху седлото на някакъв кон, беше омотана в дебело одеяло, пропито с миризмата на овча вълна и дим от дърва. Глезените и китките й бяха завързани стегнато. В главата й пулсираше непоносима болка, сякаш я удряха чукове. Чу изскърцването на кожата, когато човекът слезе от седлото. След това я изтеглиха през седлото, целият й корем се сви от болка, чуковете в главата й заблъскаха по-силно. Болката я хвърли отново в непрогледен мрак.

Следващият път, когато дойде на себе си, Пилар долови човешки гласове. Идваха някъде издълбоко, думи не се различаваха. Тя извърна леко глава и се опита да си поеме въздух. Болката в слепоочията й пулсираше безпощадно. Трябваше й малко време, за да осъзнае, че гласовете са стихнали.

Отвори очи. Лежеше на твърд глинен под. Тялото й беше усукано в индианско одеяло, но лицето й беше оставено открито. Над главата си видя плетеница от кръстосани клони, в центъра на тази конструкция се виждаше открито небе. Нямаше мебели, нямаше легла, нито съдове около огнището, намиращо се в една дупка в средата на помещението. Колиба. Необитаема. Може би индианска колиба…

Единственият фенер хвърляше оскъдна светлина. Беше оставен на земята, далече от провисналата на пантите си врата. До фенера седяха двама мъже, обърнати към нея. Пилар виждаше лицата им с размити очертания, като във вода, но постепенно погледът й се поизбистри.

— Ето че се събуди, скъпа ми Пилар! — каза дон Естебан. — Бяхме започнали да се тревожим за тебе. Моят голям приятел се опасяваше, че те е ударил твърде силничко.

Пилар премести очи върху другия мъж. Чу онова, което каза дон Естебан, но мозъкът й сякаш отказваше да го повярва. Тя потръпна, премигна няколко пъти с очи, за да прогони тази странна празнота от главата си. Навлажни засъхналите си устни, за да проговори, но излезе само шепот.

— Балтазар…

— Толкова ли си изненадана? — намеси се самодоволно дон Естебан. — Дори не предполагах, че ще изиграе така добре ролята си. Да се чудиш какво ли не правят хората, щом като е за пари…

Пилар не можа да намери отговор. Установи, че ръцете й вече не са вързани, но глезените й бяха стегнати с плетен кожен ремък. Тя замижа и вдигна ръка към челото си.

— Не исках да ви причиня болка — каза Балтазар с приглушен бас. — Но нямаше как, трябваше да ви измъкна без много шум.

Пилар го погледна. Светлината на фенера в краката му осветяваше бялата му риза и хвърляше меко отражение под брадичката му.

— Защо го направихте?

— Аз му наредих — обади се пастрокът й вместо Балтазар. — Ти си ми нужна, защото ти си единствената, която може да послужи като примамка за Каранца. Ще ми дойде на крак, и той, и смарагдите.

— Какво?… — Тя млъкна, изведнъж всичко й стана ясно.

— Ясно ти е, нали? Както тръгна при апахите да търси своята малка приятелка Изабел, така ще потърси и тебе. Няма друг начин, все пак той си остава Ел Леон.

Пилар поклати глава. Но тук вече сгреши — изхълца, защото от това движение й прилоша, отново й се зави свят и тя прошепна със свито гърло:

— Няма да знае къде да ме търси… Той е по-умен от много хора, но все пак мисли не може да чете…

— Оставих му аз бележчица на възглавницата ви — засмя се самодоволно Балтазар. — Писах и къде се намирате, и това, че трябва да дойде самичък… Ще мине време докато намерят бележката и тя стигне до него, ама все пак той ще се появи, няма как да не се яви.

— Виждаш ли? На възглавницата ти — обади се злорадо дон Естебан. — Мисля, че това ще го поразтревожи, не смяташ ли?

Пилар не му обърна внимание, не откъсваше поглед от Балтазар.

— Не разбирам как сте ме изнесли от хасиендата. Нямаше ли постове? Как минахте през тях?

— Не беше трудно — изпъчи се исполинът. — Вие сте такава лекичка, а перилата на балкона ви са здрави. Виж, за стражата нямахме никакъв проблем. Аз бях на пост тази вечер.

— Но защо трябваше да ме изнасяте от хасиендата… По-лесно щеше да е да бяхте взели смарагдите, можехте да ги откраднете, нали моят баща иска тях.

Дон Естебан се засмя злобно:

— Със смарагдите щеше да е много по-трудно. Каранца ги носи непрекъснато у себе си. А и не става въпрос кое е по-лесно, кое е по-трудно. Просто нямаше да бъде достатъчно! Ти знаеш най-добре от всички, че аз искам не само смарагдите.

— Това е истинско безумие! — В гласа на Пилар трепна отчаяние. — Поел си такива страхотни рискове, и за какво? Заради омразата си и заради едно богатство, което вече си съсипал. Защо не ни остави просто да си идем, когато напуснахме Ню Орлиънс?

— Защото не исках — отвърна грандът и в очите му загоря зъл пламък.

Пилар задържа очи върху лицето му.

— Значи ако Рефуджо дойде, ще имаш онова, което желаеш?

Дон Естебан се обърна нехайно към Балтазар, сякаш думите й изобщо не стигнаха до ушите му. Двамата мъже се дръпнаха по-далеч и заговориха шепнешком. Пилар, която се бе сковала да лежи по гръб на коравия под, започна да се измества — сантиметър по сантиметър, с мъка, докато най-после успя да стигне до плетената стена и да опре гръб. Тя внимателно размърда краката си под одеялото, за да провери колко е стегнат ремъкът около глезените й. Кожата се вряза в крака й, но тя не обърна внимание на острата болка. Какво би направила, ако освободи краката си, сама не знаеше, но поне имаше чувството, че предприема нещо.

Дон Естебан се обърна и попита грубо:

— Какво правиш там?

Пилар го погледна най-невинно:

— Ами нищо.

— Не си въобразявай, че ще ме заблудиш! Какво правиш под одеялото?

— Левият ми крак… целият е изтръпнал…

— Колко жалко! Мирувай, иначе ще направя така, че изобщо да престанеш да мърдаш! Завинаги!

Пилар се подчини, поне дотогава, докато той не се обърна с гръб към нея. След това отново започна да върти бавно глезена си.

Рефуджо изникна без предупреждение. Не се чуха нито конски копита, нито стъпки, никакъв шум в нощната тишина. Провисналата врата изведнъж изскърца и зейна, за да отвори път на Рефуджо.

Балтазар се извърна, изострените му от годините, прекарани в бандата инстинкти, го накараха да посегне светкавично към шпагата. Дон Естебан само изруга.

Рефуджо се огледа спокойно. Наметката му беше вързана на врата и предниците бяха отметнати назад — веднага се виждаше, че не е въоръжен.

— Добър вечер, господа! — поздрави той. — Или може би вече е утрин?

— Как пристигна толкова бързо? — излая дон Естебан.

— На кон, естествено. Нима не ме очаквахте?

Рефуджо пристъпи няколко крачки. Хвърли бегъл поглед към Пилар, задържа го само за миг върху нея, но тя имаше чувството, че той не пропусна и най-дребната подробност.

Балтазар смръщи важно чело и изломоти:

— Много бързо намери колибата, след като не си…

— След като не съм вървял по петите ти? Не ти ли е минало през ума, мой бивши приятелю, че това твое нощно отвличане мина някак си прекалено гладко?

— Какви ги приказваш? — избоботи неспокойно Балтазар.

— Ами че ти през цялото време си мислеше, че си ми заложил капан, а сам влезе в клопката, която аз ти бях заложил. Това ти приказвам. Не се ли учуди, че ти единствен застъпи на пост? По-рано ти вярвах, но мина това време!

— Ти си искал да отвлека Пилар? Това не го вярвам!

Дон Естебан нададе кратък вик, но веднага се овладя.

— Това е блъф! — изграка той. — Вие сте без оръжие.

Рефуджо го погледна, сякаш изненадан, че го вижда.

— Ами да. Но смятате ли, че това се явява нещо като разрешение да режете кожата ми на тънки ивици? Само опитайте и ви обещавам същата участ, преди да сте избърсал шпагата си.

— Заплахи, само празни заплахи! — озъби се дон Естебан.

— Възможно е. Искате ли да опитаме?

Балтазар бавно поклати глава:

— Ти никога няма да изложиш на опасност Пилар, като започнеш битка.

— Така мислиш, заради нощите, които сме прекарали заедно с нея. Тя бе за мен едно сладко развлечение по време на пътуването, но всяко пътуване свършва един ден…

Балтазар погледна неспокойно Пилар, след това отново Рефуджо:

— Не го вярвам! Поне не, когато говориш за тази жена. Нали те чух как й се молеше да се омъжи за тебе. Всички те чуха.

Рефуджо се засмя.

— Представлението не беше лошо, нали? Радвам се, че номерът ти е харесал, специално за теб го изиграх. За теб и за дон Естебан, естествено. Трябваше ми случай, за да те накарам да се разкриеш, та всички да разберат какъв си предател. А трябваше и да намеря начин да отдалеча дон Естебан от губернатора и от полицейските власти. Все си представях, че едно отвличане ще свърши добра работа. Знаех си, че моят стар приятел ще се радва да ми изиграе същия трик, който аз му изиграх в Испания. Оставаше ми да ви накарам да повярвате, че Пилар ще е ценна заложница. Какво по-подходящо от едно предложение за женитба, за да демонстрирам колко много държа на нея?