Дженифър Блейк
Испанска серенада (15)

Глава петнадесета

Избухна паника. Като вълна надолу по уличката се разнесоха ужасени гласове „Пожар! Пожар!“. Тълпата зашумя, насъскана и озлобена към Рефуджо. Шумът ставаше все по-силен. В отвора на вратата се появи първият мъж, след него се тълпяха други.

— Ще излезем отзад! — извика Рефуджо.

В гласа му се долавяше гняв и разочарование от това, че са принудени да бягат, но нямаше друга възможност. Не можеше да накара дон Естебан да се бие, когато бушува пожар, беше немислимо да се опита да си пробие път през тълпата, а да останат в параклиса би било равнозначно на самоубийство. Този път дон Естебан беше успял да си спаси живота.

Рефуджо се огледа безпомощно в параклиса, осветяван все по-ярко от лумналите пламъци.

— Нямаме време — каза Пилар спокойно.

— Нямаме — съгласи се той мрачно. Хвана я здраво за ръка и хукна към задната част на къщата.

Преминаха сякаш безброй помещения, стигнаха до задната врата, оставиха зад себе си задната галерия и с приведени глави притичаха през двора зад къщата, прескачаха някакви лехи с боб и чушки, заобикаляха отводнителни ровове, пълни с мазна вода. Зад тях тътнеше тълпата, впуснала се да ги преследва. Първите мъже вече изскачаха от къщата на ковчежника. Острите им викове показаха, че са видели Пилар и Рефуджо.

Чаро, Енрике и Балтазар се присъединиха към тях чак когато стигнаха до къщата на дон Естебан. С изтеглени шпаги те се изправиха да прикриват гърба на Рефуджо и Пилар, докато се приберат в къщата. Главатарят на разбойниците даваше кратки и ясни команди. Притичаха през къщата и излязоха през предната врата. Балтазар вече водеше Изабел. Енрике съпровождаше доня Луиза, а Чаро и Висенте трябваше да се грижат за Пилар.

Само до преди миг Рефуджо беше стоял до тях, давайки своите нареждания, но когато излязоха на улицата, той вече не беше с тях. Хукнаха с всички сили към реката. Пилар непрекъснато поглеждаше назад — видя как Рефуджо излезе от къщата на дон Естебан и тръгва в обратна посока. Някаква буца се надигна в гърлото й и я задуши, когато видя дивата тълпа, която сякаш извираше от къщата, за да ги преследва. Шумните стъпки на Рефуджо обаче повлякоха преследвачите нагоре по уличката.

Вятърът донасяше дим и мирис на изгоряло, глъчката беше невъобразима, някой се опитваше да надвика шума и да внесе ред, търсеха се кофи, търкаляха бъчви с вода, влачеха стълби и брадви. Говореше се обаче само на испански и френските земевладелци, чиновниците и дамите от съседните къщи, излезли за да видят какво става, само свиваха рамене, без да разбират нито дума.

— Камбаните! Нека да бият камбаните! Бийте тревога! — изрева някой, когато се приближиха до Плаца де Армас и църквата Сейнт Луис.

— Няма да го направят! — отвърна друг. — Днеска е Разпети петък!

Камбаните наистина останаха неми. Пилар и останалите се провираха край магазинчетата и сергиите на пазарния площад, преминаха край стените на манастира на урсулинките. Изкачиха се по полегатия бент на реката и се добраха най-сетне до лодките, които трябваше да ги прекарат през блатата.

Рефуджо не беше тук. Двамата лодкари, наети от бандата, стояха на бента и се взираха във вихрещия се сив стълб пушек, издигащ се над покривите чак до небето. Разпитваха тревожно Пилар и другите за пожара, имаха близки в града. Отговорите явно не им харесаха, те се дръпнаха настрани и си зашепнаха тревожно.

Зад лодкарите, в основата на стената бяха двете лодки — мънички и тесни, не по-широки от едностволно кану, но с дължина повече от десет метра.

Енрике се присъедини към групата малко по-късно и заяви, че доня Луиза отказва да дойде с тях. Балтазар и Изабел домъкнаха вързопите с дрехи и няколко торби с храна.

Димът ставаше все по-гъст и черен, превърна се в тежък тъмен облак, закрил цялото небе. Той се носеше на лютиви валма над реката, закри пристаналите корабчета и лодки. Над дърветата проблясваха високи пламъци. Южнякът донасяше до ушите им панически крясъци и викове, както и тъпото срутване и пращене на горящо дърво.

Рефуджо просто изникна от дима. Беше свалил жакета си, ризата му бе разкъсана. Косата му и цялото му лице бяха покрити с дебел пласт пепел. Той погледна припасите, струпани до Изабел, и смръщи чело:

— Няма що, гледката е феерична! Аз ли ще товаря лодките?

Всички се скупчиха около него, но преди да успеят да реагират на упрека за тяхното бездействие, Рефуджо вдигна високо вежди:

— Къде е доня Луиза?

Енрике сви безпомощно рамене.

— Опитах се да й обясня, че ти си наредил да тръгне с нас, но тя отказа. Когато я заплаших, че ще я домъкна насила, само ми се изсмя. Нямаше как, пуснах я.

— Да си седи тука — изръмжа Балтазар.

— Та да загине, така ли? — погледна го спокойно Рефуджо.

— Мислиш ли, че дон Естебан може да й стори нещо? — попита Пилар.

— След като няма възможност да отмъсти на нас, това е твърде вероятно. Освен това доня Луиза трябва да отговаря пред управителя за хората, които е поканила в дома си. Дон Естебан изигра блестящ трик! В момента надали има някой в този град, дори невръстно дете или старица, който да не е хукнал да преследва Ел Леон. А това ще ни създаде допълнителни трудности.

— Какво става? Някакви проблеми ли има?

— Изглежда се безпокоят за пожара — отвърна вместо тях Чаро.

— Тогава нека те да си останат — реши Рефуджо след кратък размисъл. — Но ще вземем голямата лодка.

— Тези хора ни трябват, за да ни преведат — възрази Чаро.

— Само ако решим да тръгнем през блатата.

— Само ако? — погледна го Балтазар недоверчиво.

Но не получи отговор. Рефуджо отново изчезна в дима.

— Къде отива сега? — изплаши се Изабел.

— Мисля, че ще ни достави доня Луиза — в гласа на Енрике звънна неприязън.

— Обзалагам се десет към едно, че ще я доведе — кимна Чаро.

— Не съм толкова глупав, че да се обзалагам за нещо, в което съм сигурен — избоботи Енрике.

— Не мога да разбера за какво му е? — каза почти обидено Изабел.

— Иска да си успокои съвестта…

Висенте погледна Чаро и намръщи чело:

— Добре, но коя е тази жена? Коя е доня Луиза? Какво общо има тя с брат ми?

Енрике му разказа накратко. Пилар почти не слушаше думите му. Чаро беше прав. Рефуджо се страхуваше да остави тук доня Луиза, за да не пострада. Но дали беше само това? Връзките, свързани на млади години понякога са по-здрави от по-сетнешните приятелства. Когато я срещна на кораба, Рефуджо беше отишъл при доня Луиза охотно, естествено, без думичка на протест, без поглед назад. Не означаваше ли това, че тази саможертва съвсем не му беше неприятна?

Вярно е, че ако беше отказал, можеше да стане опасно и за Пилар, и за хората му, но беше ли наистина наложително да й се посвети чак толкова сърдечно и предано?

Колко е страшно да обичаш! Нападат те всякакви съмнения, разяждат те страхове. Изведнъж я клъвна ревност, че Рефуджо прекарва толкова много време с вдовицата… Завиждаше на доня Луиза само за едно — за това, че го е познавала, когато е бил млад и безгрижен. Какъв ли чаровен млад благородник е бил той, искрящ от остроумие и гордост, заобиколен от музика, с чисти чувства, непомръкнали от съмнения и усложнения… Пилар никога няма да го види такъв. Никога. Това беше толкова жалко!

Но не бива да се измъчва с такива мисли! Този човек е разбойник, изхвърлен от обществото. Ето че и тук, в Новия свят, той е търсен от властите също както и в старата родина. Човек без бъдеще, който няма какво да предложи на една жена. Рефуджо я задържа при себе си, също както и доня Луиза, защото се чувстваше отговорен за тях, но за него те бяха само бреме. Беше се нагърбил с грижата за тяхната безопасност…

Никога, никога не бива да узнае какви са нейните чувства към него! Пилар не беше съвсем сигурна как би се държал Рефуджо, ако му признае, че го обича. Може хапливо да заяви, че никога не се е опитвал нито да я прелъсти, нито да я вкара в леглото си. Или със същата лекота може само да се усмихне и да се престори — със сладникава нежност — че отвръща на чувствата й. Пилар не би могла да понесе нито едното, нито другото.

Усети как сълзите се надигат в гърлото й, парят в очите й. Избърса ги гневно, с надеждата, че останалите ще си го обяснят с лютивия дим.

Ню Орлиънс гореше, пожарът се разрастваше. Хората напускаха града, обхванати от паника. Бяха помъкнали със себе си всичко, което можеха да носят, тълпяха се при градските порти или се качваха на лодките, за да потърсят сигурност в средата на реката. Като че ли и къщата на дон Естебан също гореше. Някой от корабите, които се намираха по-близо до площада при големия насип, също бяха обхванати от пламъци.

Изведнъж страшен тътен разтърси въздуха, ехото го понесе над реката, чак до отсрещния бряг. Във въздуха се разлетяха дъски, небето просия в оранжево-червени отблясъци.

Изабел изпищя ужасено:

— Това какво беше?!

— Навярно някой от барутните погреби — каза Чаро. — Сега ще видиш как ще се разрасне огънят!

Имаше право. Последваха и други експлозии. Ловът беше основно препитание в тази колония, а можеше ли да има лов без барут?

Някакви сенки пробягнаха зад тях, чуха се леки стъпки, лодкарите се бяха отдалечили и крачеха бързо към лодките си.

— Хей, чакайте! — извика Чаро и се спусна надолу по бента.

— Съжаляваме, приятел! — обади се единият. — Не можем да си губим времето тук, когато можем да изкараме добри пари, хората само чакат да навлязат в реката.

Чаро изтегли шпагата си. Енрике и Балтазар сториха същото, щом разбраха какво става, и се втурнаха след него. Висенте не беше въоръжен, но хукна след тях. Чаро стигна до лодките преди двамата лодкари и насочи острието на шпагата си толкова заплашително, че двамата мъже просто замръзнаха на мястото си. Балтазар се спусна върху тях и ги събори на земята. Великанът се надвеси над единия, сграбчи го с една ръка за ризата и го вдигна, като го удари в брадата с дръжката на шпагата си. Енрике извади кинжала си и перна с дръжката му другия лодкар. Бандите се наведоха над двамата мъже, които виеха от болка, без капчица желание да се съпротивляват.

— Късно, но ефикасно! — отбеляза спокойно Рефуджо, който наблюдаваше сцената. Той дойде при тях и посочи към по-голямата лодка. — Качвайте се всички и потегляме, веднага!

Той целият беше посипан със сива пепел, потта чертаеше светли пътечки по лицето му. Беше преметнал през рамо доня Луиза, която хълцаше, обсипвайки смешно с юмручета широкия му гръб. Зад него, направо от черния облак изникнаха група мъже, въоръжени с коси и вили, които крещяха с пресипнали гласове:

— Подпалвач! Ел Леон! Убийте го! Смърт!

Рефуджо сякаш плесна хората си като с камшик с грубите си и остри подвиквания. Те се втурнаха към кануто, докато Енрике мяташе светкавично последните три-четири торби, останали на насипа. Балтазар напрегна страхотната си сила, за да издърпа лодката от калния бряг край дигата и да я тласне в реката. Когато течението я подхвана, Балтазар подскочи и се прехвърли през борда.

Рефуджо, чиито стъпки не бяха по-малко бързи, хвърли на прострените на земята рибари няколко сребърни монети, изтърча надолу по протежение на дигата и се хвърли в реката. Доня Луиза се задави, започна да плюе вода и да вие. Рефуджо се улови за ръба на лодката с една ръка, а с другата повдигна вдовицата така, че Енрике успя да я прихване през кръста. Бившият акробат я изтегли през ръба като чувал с брашно и я остави да се търколи в краката му. Наведе се да й помогне да седне в лодката, но тя го зашлеви и избухна в нервни ридания.

Рефуджо се вдигна на ръце и се прехвърли в лодката. Балтазар и Чаро загребаха надолу по течението. Обзетите от бяс преследвачи нагазиха до колене във водата, но си останаха така, проклинайки и размахвайки оръжията си.

Рефуджо пропълзя до кърмата и хвана здраво руля. Под натиска на силните му ръце лодката се извъртя в обратна посока.

— Какво правиш? — извика Балтазар. — Сега сме срещу течението!

— А защо трябва да сме по течението? — попита Рефуджо и ако не беше въздъхнал тежко, гласът му щеше да прозвучи направо спокойно. — За нас Испания е далечна мечта, а в Хавана не сме особено желани. Всички са по следите ни. Сега, след като дон Естебан ни направи толкова прочути, управителят Миро ще накара да претърсват всички кораби, ще изпратят описанието ни по всички Западноиндийски острови. Няма да стигнем далеч. Имаме една-единствена възможност…

— Каква?

— Една далечна страна, изпълнена с митове и магии, населена със странни животни и диви племена, огрявана от златните залези.

— Тексас — допълни Чаро тихо. Лицето му някак изведнъж просветля и сините му очи заблестяха.

— Майко Божия! — простена доня Луиза. — Ще ни избият! Или нещо по-лошо…

— Или ще успеем да се измъкнем — каза Енрике.

— Или ще забравят за нас — настави Балтазар.

— Това е Божие изпитание! — прошепна на себе си Висенте.

Изабел скри лице в дланите си и залюля в отчаяние цялото си тяло:

— Как толкова далече, Господи?

Пилар погледна Рефуджо. Питаше се дали наистина е толкова уверен в онова, което върши. Какво ли ставаше в главата му?!

Рефуджо бе извърнал глава и наблюдаваше пламналия град, който само до преди малко беше все още Ню Орлиънс. По изцапаното му с пепел и сажди лице припламваха отраженията на пожара, водните капчици по клепките му приличаха на сълзи.