Дженифър Блейк
Испанска серенада (13)

Глава тринадесета

Веднага след закуска Рефуджо и приятелите му потеглиха за Ню Орлиънс. Искаха да разберат къде се е настанил дон Естебан, да огледат как е построен градът, каква полиция има, кога минават патрулите по улиците. Тези сведения бяха особено важни за изпълнението на тяхната задача.

Не беше минал и час, откакто бяха тръгнали, когато се получи съобщение от управителя на колонията Естебан Миро, който нареждаше на вдовицата Елгезабал и нейните гости да се явят в дома на управителя. Капитанът на крайбрежното корабче доложил за тяхното пристигане. Искал да установи дали възнамеряват да останат в Луизиана и дали разполагат с необходимите средства, за да поемат разноските си. Чак след това вече ще им бъде издадено разрешение да останат за определен срок в страната. Това било формалност, която не може да бъде заобиколена…

Пилар настоя доня Луиза да напише на управителя бележка, в която да предложи време, когато ще могат да се явят на този разговор. Не биваше да се стига до там, че да ги отведат под стража.

Бандитите се завърнаха малко преди обяд. Бяха огледали улиците на Ню Орлиънс, бяха установили, че изобщо няма редовни патрули. Нощем улиците не били осветени — това можеше да се окаже полезно за тяхната акция.

Освен това бяха научили, че дон Естебан е наел резиденция в близост до двореца на управителя, до самия площад Плаца де Армас. Постройка във френски стил, с врата, водеща направо към улицата. Откъм предната фасада бяха дневните и гостните, докато спалните се намирали на задната страна на къщата. В отделна постройка била кухнята, на другия край на градината. Стража почти нямало — явно дон Естебан не очаквал неканени гости.

Не бяха успели да зърнат Висенте, но чули думите на някаква готвачка, която викала своя помощник със същото това име, произнесено на френски. Едно кратко посещение в близката кръчма им разкрило, че донът си имал свой личен прислужник, който стои зад стола му и му сервира, когато се храни.

Заповедта на управителя да се явят в двореца не беше изненада за мъжете. Някакъв търговец им бе разказал, че непременно ще им трябва разрешително за престой. Чули също, че управителят Миро е човек строг и съвестен, който държи строго на реда и закона. Още с встъпването си в длъжност оповестил, че дамите от Ню Орлиънс ще трябва да се откажат от труфилата и скъпоценностите, а цветнокожите жени изобщо нямаха право да носят украшения и пера, трябвало да носят забрадки, наречени „тиньон“, за да личи ясно тяхното положение.

Навярно нямаше да е лесно да се разговаря с такъв човек, въпреки че надали имаше опасност да бъдат разпознати. Управителят от години бе заемал различни постове все из далечните колонии на Испания.

Въпреки това — така реши Рефуджо — съвсем не е наложително да ходят при управителя заради едно разрешение, стига да имат малко щастие. Разбира се, доня Луиза ще спази непременно уговорения срок, но ще извини гостите си. Ако тя пусне в действие забележителните си прелести, управителят сигурно ще се съгласи да определи друг срок за Рефуджо и неговите хора. А до тогава може да са успели да си свършат работата в Ню Орлиънс. Щеше да е интересно да се разбере, дали при своето посещение у управителя, дон Естебан е обявил присъствието на Висенте в своя дом. Дано доня Луиза успее да поразпита дискретно за това.

По време на обяда обсъждаха нашироко как и кога биха могли да освободят Висенте. Балтазар искаше да нападнат къщата направо, но това предложение беше отхвърлено, тъй като можеше да се окаже твърде опасно за Висенте, а и нали не искаха да привличат вниманието върху себе си. Енрике пък преценяваше, че ще е най-добре да се вмъкнат в къщата през нощта и да отвлекат младежа. Но от онова, което бяха подпитали, се разбираше, че нощем оковават Висенте с верига към каменния зид на къщата.

Чаро предложи да се промъкнат в къщата и да изненадат дон Естебан — например, когато се храни и Висенте го обслужва, Рефуджо реши, че това може би е най-подходящо, но веднага започна да умува как биха могли да осъществят този план — как ще се доближат до къщата, без да извикат подозрение у хората на дон Естебан.

— Ами можем да се облечем като група странстващи артисти — предложи Енрике. — И да помолим да ни бъде позволено да представим нещо пред уважаемия господин…

— Или да подкупим някои войници и да вземем униформата им — намеси се Балтазар. — Тогава дори можем да поискаме да проверим разрешителното за престой на дон Естебан. Ще кажем, че в колонията са пристигнали тайно опасни престъпници и проверяваме всички.

Изабел се намеси уплашено:

— Всичко това изглежда много опасно.

Рефуджо кимаше при всяко предложение, но не казваше нищо. Видно бе, че се тревожи за по-малкия си брат.

Постепенно разговорите секнаха и настъпи мълчание. Гласът на Пилар прозвуча неочаквано силно, когато тя най-сетне събра кураж и наруши тишината:

— Днес тука идва една старица с количка. Продаваше зеленчуци и плодове. Готвачката на доня Луиза я повика и бабата влезе заедно с количката направо в кухнята зад къщата, седя, заприказва се, дори я черпиха с ликьор. Пълно е с такива търговки, които обикалят наоколо и влизат по къщите.

Балтазар и Енрике я погледнаха, сякаш говореше безсмислици. Чаро остана с поглед сведен над чинията си, като продължи да дроби нервно парченце хляб с вилицата.

Доня Луиза се извърна цялата на стола си, за да види по-добре Пилар:

— Наистина, мила моя, не разбирам…

— Оставете я да се изкаже! — пресече я Рефуджо.

— Струва ми се, че тук уличните продавачи имат лесен достъп до къщите. Влизат и излизат по всяко време, мъкнат какво ли не, яйца, мляко, зеленчук, сладкиши, хляб. А събират парцали, точат ножове и ножици, изкърпват медни съдове. Някои от тях си имат колички, достатъчно големи, за да се скрие един човек или дори двама.

Тя погледна Рефуджо. В ъгълчетата на устните му трепна усмивка и веднага изчезна.

— Значи този път няма да взимаме някое кърмаче?

— Не — съгласи се Пилар. — Но аз ще съм истинска старица.

— Това няма да стане.

— Защо да не стане?

— Дон Естебан няма да се откаже лесно от Висенте, дори и да успеем да го сварим неподготвен. Може да стане опасно.

— В Кордова също беше опасно.

— Много добре го помня и затова не желая да участваш и ти. Аз ще трябва да си подсигурявам гърба, ще трябва да се грижа и за безопасността на Висенте и няма да мога да те пазя.

— Но аз не те моля да ме пазиш!

— Да, но след като си там, ще трябва да го правя.

— Наистина, Пилар — намеси се доня Луиза, — не бива да бъдете толкова непредпазлива! Това са мъжки работи.

— За мене залогът е толкова голям, колкото е и твоят! — обърна се Пилар към Рефуджо.

— Не съвсем — каза Рефуджо. — Все още не.

— Значи трябва да стоя и да наблюдавам какво ще стане? Мислиш ли, че вторият ми баща ще ме посрещне с отворени обятия, ако се явя при него, след като ти вече си измъкнал Висенте, и го помоля да ми върне наследството?

— Ние ще му отнемем едновременно и Висенте, и твоето имущество.

— Наистина, много мило от ваша страна! Но на мене ми е напълно ясно, че златото няма да е първата ви грижа. А аз бих могла да го търся, докато вие се занимавате с останалите неща.

— Невъзможно!

Чаро се прокашля и се намеси със сериозно лице:

— Защо Пилар да не може да дойде с нас? Тя често се е оказвала много полезна.

Рефуджо бавно се извърна и впери пронизителни очи в Чаро.

— Защото такава е моята воля. Волята на вашия главатар! Смятам, че това е достатъчна причина. Освен ако не възнамеряваш ти да заемеш мястото ми.

Сякаш самият въздух натежа от недоизречени предупреждения. Чаро издържа погледа на своя главатар, но кръвта бавно нахлуваше в главата му, докато цялото му лице стана алено. Сега вече той не издържа и извърна лице.

Но Пилар още не се предаваше. Тя вирна глава и пресрещна сивата стомана на погледа му:

— В такъв случай предполагам, че ще проявиш разбиране, ако аз предприема свои собствени стъпки.

— Разбира се, преди пристигането на амбулантния търговец.

— Ти просто ме принуждаваш да го направя!

— Дори след като си наясно, че твоето посещение ще предупреди дон Естебан и с това ще застрашиш нашето влизане в дома му?

— Нуждая се от парите, които дон Естебан ми дължи. Разбери, става дума за моето съществуване!

— През всичките тези седмици ти живя без тези пари.

— Да, на твоя гръб. Не мога да живея така цял живот.

— Така ли?

Пилар остави въпроса му без отговор.

— А и не са само парите. Дон Естебан ми отне всичко, което притежавах. Дома ми, начина ми на живот, хората, които обичам. Отказвам да му оставя всичко това, което той си присвои жестоко и нагло.

— И си готова да изложиш на опасност Висенте, само за да наложиш волята си?

На другия край на масата се разнесе тих стон — Изабел не бе могла да понесе жестоките думи, които си разменяха, но останалите мълчаха. Избягваха да срещнат погледа и на Пилар, и на Рефуджо, преструваха се на глухи.

— Разбира се, че не! Никога не бих го направила нарочно! — изпъшка Пилар — Но алтернативата е ясна. Просто можеш да ме вземеш със себе си при нападението.

— Вече ти дадох своя отговор — каза Рефуджо с каменно лице.

— И аз ти дадох моя.

— Наистина много ще съжалявам — продължи той, — ако се наложи да те задържа със сила.

Пилар бутна стола си назад и стана.

— Всъщност не би трябвало да очаквам от тебе нещо друго!

Той с нищо не показа дали този упрек го е засегнал. Но не направи опит да я спре, когато тя тръгна да излезе от стаята.

Пилар излезе от къщата и тръгна по галерията. Въпреки лекия ветрец, денят беше много топъл. Клонката орлово нокътче, която се бе увила около една от колоните, се бе отрупала с дребни бели и жълти цветчета, изпълващи с благоуханието си топлите повеи на бриза. Пилар пое дълбоко дъх в напразен опит да овладее лудите удари на сърцето си.

Рефуджо не се опита да изпълни веднага заплахата си. Той и останалите преседяха още часове в трапезарията. Тя чуваше тихите им гласове, докато обсъждаха плана си. Времето минаваше страшно бавно. Пилар съжали, че бе действала толкова прибързано. Беше свикнала да участва в разговорите им, а сега сама се бе изключила от тях.

Но Рефуджо е наистина неразумен! Защо не иска да приеме тя да му помогне? Преструва се, че уж е загрижен за нея, но дали това е единствената причина или просто иска да я държи настрана от своите работи?

Мъжете напуснаха къщата следобед. Малко по-късно Пилар чу, че Изабел влиза в съседната стая и отиде при нея.

По време на дългото пътуване тя беше обикнала Изабел, дори се бяха сприятелили. Но сега тя имаше една-единствена причина да търси близостта й — да научи новини от нея.

Изабел можа да каже твърде малко. Тя също беше напуснала стаята почти веднага след Пилар, за да помогнат с доня Луиза в кухнята. Но знаеше, че Енрике е получил заповед да разузнае из странноприемниците и бордеите кога потегля следващият кораб за Испания. Било му възложено също така да се свърже с контрабандистите — това можело да се окаже от полза, ако се наложи бързо да изчезнат.

Не биха могли да се надяват, че управителят Миро ще разбере справедливостта на едно такова нападение върху новия комендант.

Рефуджо и приятелите му се върнаха късно вечерта с някаква скрибуцаща каручка и няколко мулета. Пилар изпита злорадо удовлетворение от това, че все пак бяха възприели нейната идея. Тя лежеше в леглото и се ослушваше как мъжете вкарват животните в плевника в други я край на двора. Чак след това се прибраха в къщата.

Вратата на спалнята тихо изскърца. Рефуджо не носеше свещ и се движеше с тихи, несигурни стъпки в тъмното. Тя чу прошумоляването на дрехите му, усети как матракът потъва под тежестта на тялото му. Тя лежеше неподвижно, стиснала здраво клепачи. Опитваше се да диша дълбоко и равномерно. Само след няколко минути той също задиша спокойно и Пилар се отпусна. Изпита огромно облекчение.

Когато се събуди на сутринта, той беше вече излязъл.

Беше Разпети петък и доня Луиза бе решила да иде на утринната служба в църквата Сейнт Луис, а след това, както беше обещала, да посети управителя. Намериха в обора някаква поизлющена двуколка и кон. Доня Луиза покани Пилар да я придружи.

Тази покана бе добре дошла за Пилар. Тя облече строга сива пола, бяла блуза и метна на главата си бяла мантиля. С решително изражение тя се настани до доня Луиза.

В църквата тя усърдно се зае да реди молитвите си, но не можеше да се съсредоточи в литургията. Едва долавяше думите на свещеника.

Щом излязоха от църква, Пилар се раздели с доня Луиза. Каза й, че има да прави някои покупки и че ще се върне навреме за обеда. Доня Луиза запротестира и заразпитва Пилар, какви са тия нейни работи, обаче Пилар само се усмихна и се отдалечи, като й махна весело с ръка.

Най-после ще може да предприеме нещо сама! Струваше й се невероятно, че е толкова близо до целта. Не изпитваше страх да се изправи срещу пастрока си. Дон Естебан беше извършил множество престъпления, възлагал бе черните си замисли на наемни убийци, ала никога не се бе опитвал да малтретира лично Пилар. Беше твърде предпазлив, за да допусне такова нещо. Предпочиташе да накара други да вършат мръсните му дела, ако съществуваше и най-малка опасност да бъде разкрит. И най-дребната улика за участие в престъпление би съсипала кариерата му — именно затова и сега той бе принуден да премахне всички свидетели, и най-вече Пилар, а заедно с нея и всички онези, които биха могли да й помогнат да докаже как е умряла майка й. Пилар разчиташе именно на това, че той никога не би извършил нещо необмислено, което би могло да застраши кариерата му.

Къщата бе точно такава, каквато я бе описал Рефуджо — с варосани бели стени, покрив от поразкривени от времето дървени плочи и боядисани в зелено капаци на прозорците. Улицата пред къщата беше разкаляна. Капаците бяха затворени, изглежда вътре нямаше никой.

Пилар мина по дървените трупчета, наредени пред входа, като размисляше трескаво какво и как да направи. Трябва да бъде внимателна, въпреки обвиненията на Рефуджо, тя не бива да изложи на опасност Висенте. За нищо на света!

Тя се поспря, когато видя от входа на съседната къща да излиза някакъв мъж — явно висш държавен чиновник, личеше си не само по достолепната походка, но и по позлатения жезъл в ръката му, символ на високия му сан. Човекът се поспря, за да извика през рамо нещо на някаква жена. Много по-надолу по улицата имаше аптека и магазин за вина, а веднага до тях се гушеше магазинче за скъпоценности.

Тук навсякъде се говореше френски, съвсем рядко човек можеше да дочуе испанска дума. Табелите на магазините бяха изписани на френски, музиката, която долиташе през отворените прозорци, или която изпълняваха уличните музиканти, беше френска. Не бе трудно да разбере човек причините за слабото испанско влияние по тези земи. Три четвърти от населението и сега, след цели двадесет и пет години испанско владичество, продължаваха да бъдат от френско потекло.

Повечето испанци, надошли от колонията, са били мъже, оженили се сетне за французойки. Жената на управителя също бе французойка. Децата учеха на френски, всички ядяха френски ястия, преподавателите бяха французи. Към всичко това се прибавяше и фактът, че испанското владичество тук се бе наложило с революция, потушена със сила. За да не се допусне това да се повтори, а и за да се запази мирът в тази далечна, но стратегически важна колония, испанците бяха възприели политика на доброжелателство, доведена до абсурдни форми, само и само хората да не се бунтуват. Пламенните местни жители, произхождащи от френски авантюристи и непокорни преселници, прехвърлили се в Луизиана, виждаха едва ли не във всичко заплаха за френската си гордост и приемаха крайно резервирано испанските обичаи.

Когато стигна края на Чарт стрийт, така се казваше улицата, на която живееше дон Естебан, Пилар видя митницата, срещу която се намираше магазин за барут. Пред нея се възправи Палисадата — стени от дебели дървени греди, които заобикаляха града от трите страни, само откъм реката той не бе укрепен. Пилар остана малко, за да се поразхлади на силния южен вятър, който облъхваше тялото й. Вятърът донасяше ухание на цъфнали храсти и тя с наслада пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се освободи от напрежението.

Реши, че видяла достатъчно, обърна се и тръгна бързо обратно. Когато наближи отново къщата на същия онзи градски сановник, насреща й се зададе мъж, който й се стори познат. Вторият й баща! Беше облечен в черно, на главата си имаше напудрена перука, сребърните копчета и токите на обувките му просветваха на слънцето. Вървеше наперено по улицата, като че беше сам. Лицето му бе замръзнало в мрачна високомерна гримаса.

Все още не беше забелязал Пилар. Влезе бързо в дома си.

Някакво внезапно раздвоение обзе Пилар. Не е готова още да срещне този човек! Изведнъж се усъмни дали постъпва правилно. Не знае какво да каже, когато застане пред него! Чувството за надвиснала опасност беше толкова силно, че тя остана на място като вкопана. Малко по-нататък по пътя й имаше кръстовище, последното преди блока от къщи до дома на дон Естебан. Тя се насили да направи още няколко спокойни крачки, стигна до пресечката и сви бързо наляво. Облекчението, което изпита от това, че е извън полезрението на дон Естебан, беше толкова голямо, че тя отново спря, пое на няколко пъти конвулсивно въздух и избърса с ръка потта от челото си.

Не бива да остава повече тук! Дон Естебан може да стигне до пресечката всеки момент и да погледне на тази страна! Пилар прихвана полите си и ускори крачка. Само ако успее да стигне до следващата уличка между къщите, всичко ще бъде наред! Точно такава тясна уличка изникна сега пред нея. Пилар хвърли поглед през рамо назад. Ей сега ще се появи дон Естебан! Нужни са само няколко крачки още! Съвсем малко…

Една силна ръка я сграбчи за рамото толкова здраво, че я завъртя и блъсна с все сила в уличката. Пилар се удари в някаква варосана стена. Златни светулки затанцуваха зад затворените й клепачи. Тя изпищя, но викът й замря зад грубата длан, която натисна устата й. Някакъв мъж я затисна с тялото си.

— Ако ще ругаеш, прави го тихо! — прошепна Рефуджо до самото й ухо.