Дженифър Блейк
Испанска серенада (4)

Глава четвърта

Събуди се с напрегнати до крайност сетива. Светлината на утрото беше сива и слаба. В белезникавия сумрак обаче се открояваха две ясни и лъчезарни очи — очите на Рефуджо, който лежеше до нея, подпрял глава на ръката си. В тези очи тя прочете възхищение, на твърдите му устни трепкаше слаба, дружелюбна усмивка.

— Добро утро! — обади се той с ведър глас. — Излязох да се поизкъпя на дъжда, за да махна онази овча миризма от себе си. Сега вече нямате основание да се оплаквате.

Пилар поизчака, за да е сигурна, че гласът й ще прозвучи твърдо и спокойно:

— Лъжете се.

— Какво говорите! Бях сигурен, че сънят ще посмекчи вашите претенции, надявах се дори на вашето благоразположение и бодрия ви дух.

— С бодрия ми дух всичко е наред! Но вие обещахте…

— Да, дори с риск да се лиша от възнаграждението си. Е, нима ви излъгах?

Тя го изгледа и изведнъж почувства, като че не й стига въздух. Усещаше твърдото му като стомана тяло. Беше прехвърлил леко лявата си ръка около кръста й. Беше по риза, поне това тя успя да забележи. Имаше ли още нещо на себе си, дали бе легнал под завивката или над нея, Пилар не можа да установи. Искаше й се да погледне, но не посмя — това би издало страха й. Вместо това тя съсредоточи цялото си внимание към очите му, към миглите, толкова дълги, че връхчетата им опираха в кожата, проследи с поглед дебелите му вежди.

— Много добре си спомням, че казахте, че мога да спя в това легло… сама.

— Как можех да зная, че ще домъкна цял куп хора, които имат нужда от сушинка, за да поспят малко? Оттатък в стаята няма място къде едно бебе да сложиш, заклевам ви се! Освен това исках да съм сигурен, че никой няма да ви пипне с пръст, при толкова много нови хора! Дори и да ви прозвучи високомерно, но аз съм убеден, че само аз мога да гарантирам вашата безопасност!

— Предполагам сега очаквате и да съм ви благодарна.

— Не, не! Единственото, което очаквам, е да проявите разбиране.

Пилар се замисли.

— Разбиране мога да проявя. В крайна сметка по този начин ще забогатея с няколко сребърни монети повече!…

— Моето обещание гласеше, че ще ви оставя непокътната, а не непременно сама! Искам да ми кажете само в колко часа дойдох при вас, а също и защо вие допуснахте това! Ако ми кажете, можете да вземете среброто.

Беше наистина объркващо колко бързо и ловко поставяше той словесните си капани. Беше й невъзможно да каже кога той си е легнал. Ако беше напълно будна, тя никога не би позволила да остане при нея. Ако пък реши да твърди противното, оставаше въпросът му защо не е протестирала и какво е очаквала от него… Тя беше изтощена до смърт — ето истинския отговор, но той не беше задоволителен в случая. След като на самата нея едно такова обяснение не й се виждаше достатъчно, какво оставаше за Ел Леон?!

— Вие сте най-… — започна Пилар, но млъкна, защото отново се сети, че този мъж бе спасил живота й, без при това изобщо да я оскърби с нещо през дългите нощни часове, докато я държеше пред себе си на седлото. Или поне й се струваше, че е било така…

— О, моля ви, не се свенете! Аз колекционирам ругатни, особено обичам по-сочните. Кажете какъв съм, според вас, дано само да е нещо, което не ми е казвано досега!

Рефуджо наблюдаваше развеселен в полумрака как тя се опитва да преглътне с яко стиснати устни ядните си думи. Желанието му да се наведе и да притисне устни към нейните, беше толкова неудържимо, че той направо се уплаши. Ядоса се, че трябва да напрегне всичките си сили, за да се овладее.

Беше красива — разкошните й коси се бяха разстлали като ветрило по възглавницата, меките зари на утрото се отразяваха в очите й… Но Рефуджо беше виждал много жени, не по-малко красиви от Пилар. Вярно, цялата тази ситуация сега беше изкушаваща, но той бе имал и още по-сериозни изкушения, без да се поддаде на такова разюздано желание. Наистина, тя беше по-изтънчена и знатна от жените, с които се срещаше през последните години, но какво значение имаше това всъщност?!

Не я излъга, когато й обясняваше защо се е наложило да легне до нея. Беше решил да стане от леглото, още преди тя да се е събудила. Но изведнъж го обзе любопитство — искаше да види каква е всъщност тя. Сега вече се увери, че е непоколебима и почтена, без никаква склонност към истерични сцени. Но това ли е всичко? Дали не му се искаше да види как ще реагира на неговата близост, когато са в една по-интимна обстановка, а не върху гърба на коня или в пълна с хора стая?… Наистина това можеше да му разкаже много за нея, но тази игра не беше честна и трябваше да сложи край веднага!

Рефуджо отметна пелерината си, с която се беше завил, скочи гъвкаво и посегна към ръката й.

— Ставайте! Време е да ви заведа при леля ви.

Пилар беше изтеглена толкова бързо, че овчите кожи се смъкнаха и тя остана само в големия халат, зейнал чак до кръста. Студеният въздух я накара да потръпне и тя се дръпна рязко, за да освободи ръката си. Но изгуби равновесие и падна обратно по гръб на леглото. Той я прихвана с някакво странно забавено движение, ръцете му се плъзнаха бавно по закръгленото й тяло, топло и ароматно. За един безпаметен миг те останаха безмълвни. Рефуджо разпери бавно пръсти на гърба й и ги впи в гладката кожа. Погледът му се плъзна по прозирната белота на малките й, съвършено оформени гърди, зърната им имаха цвят на праскова… Спря очи върху коприненото було на косите й. Пилар сви пръсти около изпъкналите мускули на ръцете му. Усети как и последната капчица кръв се вдигна в главата й и запулсира бясно там… Прилоша й от сърцебиене, усети как някъде дълбоко в нея се надига непозната, нечакана тръпка.

Тя пое дълбоко въздух, възправи се срещу него и изхриптя обвинително:

— Вие…

— Не! — прекъсна я той хладно. — Не беше нарочно, уверявам ви! Може да съм несръчен, но не съм подъл! Кълна се в честта си.

Хватката на ръката му, която до този момент просто я приковаваше, сега се охлаби и Пилар падна обратно назад. Тя се отмести от него и пристегна халата чак до врата си, без да сваля поглед от него. Кафявите и сивите очи се срещнаха и тя видя неговото объркване и усилието му да се сдържа. Той погали несръчно раменете си, като че се подготвяше вътрешно за водопада на нейния гняв.

Пилар изведнъж осъзна, че той казва истината — тази кратка прегръдка бе чиста случайност. Тя вирна брадичка и все още вперила очи в него, каза кратко:

— Приемам вашите извинения.

— Приемате ги, така ли? — изненада се той, докато продължаваше да я гледа.

— Не мога иначе — обясни тя с достойнство.

— Но защо?

— Аз… се радвам на вашето гостоприемство. Уверена съм, че един Каранца никога не би си позволил да натрапва ласките си на жена, която е под неговия покрив.

— О, така значи, моето гостоприемство…

Изведнъж ги облъхна някакво странно разбирателство. Тя му признаваше правото на чест и очакваше от него онова, което прилягаше на гордото му име и аристократичния му сан.

Рефуджо наведе глава към нея. В очите му се мярна възхищение.

— Благодарен съм ви и прося извинение!

— Аз също ви благодаря — Пилар сведе поглед, преди да продължи: — Мисля, че казахте да тръгваме… Никой не би се радвал повече от мене това да стане веднага, но дрехите ми още висят край камината. Може би хората ви няма да протестират, ако ги разбудите заради някакви си фусти…

— Дребна работа! Бъдете спокойна! Аз ще ви донеса дрехите, а и сандъка ви. Ще видя и какво има за закуска. Как предпочитате какаото си, силно или с повече мляко?

— О, не се притеснявайте излишно! — отвърна Пилар и стъпи с боси крака на пода. — Може би Изабел…

Тя се огледа наоколо.

— Изабел спи, а аз искам да закусим заедно. В тесен кръг, така да се каже.

— Знаете ли, аз мога да ида и сама…

— В никакъв случай! — отвърна Рефуджо, обърна се и дръпна завесата настрани. — Освен, разбира се, ако не предпочитате компанията на останалите… — Тъй като не получи от нея отговор, той кимна многозначително: — Така си и мислех. Имайте малко търпение, ще ви донеса всичко необходимо.

„Кой знае дали нямаше да съм по-сигурна в другата стая…“ — помисли си Пилар, като остана сама в нишата. Може би другите мъже да не бяха толкова вежливи и почтени, но поне нямаше да са толкова опасно вълнуващи и с начина, по който говорят, и с цялото си присъствие. Само мисълта, че той я обслужва, докато тя лежи и чака в леглото, вече я караше да потръпва. Не й харесваше особено, че е сама с него, но не можеше нищо да промени. Дано поне не се наложи да остане още дълго в това непоносимо положение! След няколко часа ще бъде при леля си, а пристигне ли веднъж в Кордова, вече няма да има за какво да се среща отново с Рефуджо де Каранца. Просто няма никаква причина за това…

Пилар поприглади с пръсти косите си. Само след няколко минути той се върна. Тя трескаво събра плътната вълниста маса на косите си на кок и го забоде здраво на тила си. Чак след това пое чашката какао, която той й поднесе. Той приседна в долната част на леглото, а тя се дръпна до край към горната табла. Рефуджо наблюдаваше с лека подигравка опитите й да остави помежду им колкото се може по-голямо разстояние, но нищо не каза.

В тясната стаичка той изглеждаше като великан, изпълваше я цялата. Да бъде отново зад тази завеса сама с него, отделени от останалите, беше едновременно вълнуващо и потискащо. Явно и той се чувстваше неудобно от теснотията тук, защото движенията му бяха неестествено сковани.

Той й подаде парче от хляба, завит в кърпа. Тя го пое с някаква неясно изговорена благодарност и го погледна, решила да внесе по-лек тон на разговора:

— Не знаех, че животът на разбойниците позволява такъв лукс.

— О, не живеем лошо, нищо че хлябът е омесен от грубо смляно брашно, а за какаото имаме само козе мляко.

— Изглежда вие се справяте по-добре от останалите.

— Какво искате да кажете?

Пилар сви рамене:

— Ами чувала съм разни работи…

— Не бива да им вярвате.

— Ако не бях повярвала — каза тя, забила замислено поглед в парчето хляб, — нямаше да изпратя да ви търсят и никога нямаше да се отърва от пастрока си. Аз съм ви толкова благодарна, въпреки… всичко.

Той я изгледа продължително. Когато заговори, в гласа му имаше странна топлота:

— Бих го направил, дори без да ми обещавате злато. Неприятно ми е само когато ме правят на глупак.

— Никога не бих го сторила!

— Поне не по-често, отколкото е наистина необходимо?

— О, не! Наистина не!

— Ще се опитам да ви повярвам. Нима имам друг изход?

Тя го погледна с признание за неговата сговорчивост. Усмивката просия бавно в очите му и постепенно хвърли мрежичка от бръчки по лицето му.

Продължиха да ядат мълчаливо, докато най-после Пилар наруши мълчанието:

— Разбрахте ли какво е станало с дон Естебан?

— Не е вече на мястото, където нападнахме каретата. Сигурно се с посъвзел, та са могли да го пренесат.

Пилар кимна с мрачно изражение.

— Щях да съм по-доволна ако беше умрял!

— Каква кръвожадност! — засмя се той и поклати укоризнено глава.

— Това е, защото познавам отдавна дон Естебан — засмя се Пилар кратко. — Винаги всичко става все по неговата свирка!

— Е, невинаги, но навярно твърде често.

Той се замисли за всичко онова, което му бе отнето по вина на дон Естебан. Пилар веднага се опита да смени темата:

— Много съм размишлявала. Ако майка ми не се беше омъжила за дон Естебан, той нямаше да разполага с пари, за да задоволи тщеславието си, нямаше да я има тази война с вашето семейство. Признавам, че наистина имате причини да не ми вярвате.

Ъгълчетата на устните му трепнаха леко, но той се овладя и каза с равен тон:

— Ако семейство Каранца не беше предизвикало такава люта омраза и желанието за мъст у вашия втори баща, може би той никога нямаше да се завърти около майка ви и да се ожени за нея. Всичко това е нож с две остриета…

— Възможно е. Но има и други неща. Ако вие не бяхте убили сина на дон Естебан, сигурно щяха да ме омъжат за него. Разбирате ли сега, колко съм ви задължена?

— Щяхте да сте ми задължена, ако бях убил сина му заради вас, но тъй като не е така, не ми дължите никаква благодарност. Да считаме ли, че се разбрахме?

Пилар наведе глава и каза неохотно:

— Щом искате.

— Да, искам!

Тя погледна изпод мигли мъжа, застанал толкова близо до нея. Поразнищената риза се беше изпънала на широките му плещи. Косата му падаше на тъмни, меки вълни около главата. Погледът под дебелите вежди беше спокоен, но някъде дълбоко в тях дебнеше острието на тънка проницателност. Всичките му черти бяха хармонично съчетани, а формата на ръцете му издаваше сила и грация, дори и в момента, докато държеше грубата пръстена чаша. От облеклото му на разбойник лъхаше стаена заплаха, но той излъчваше и цялото онова неуловимо благородство на своя древен род. За един кратък миг Пилар изпита желание всичко да се бе сложило по-другояче, да се беше запознала с Рефуджо де Каранца и Леон при други, по-приятни обстоятелства… Тя извърна лице, смутена от насоката на мислите си.

Останаха така в мълчание. В голямата стая до тях някой се закашля и изруга приглушено. Чуваше се тихото пращене на огъня — някой притуряше дърва в камината.

Рефуджо допи какаото си.

— Така. А сега е време да направим плана си за Кордова и да измислим с какъв трик да ви прекараме през градските врати.

— Някакъв трик?

— А вие какво очаквате? Голяма кавалкада с позлатена каляска, тръбач-вестител и старейшините на града, дошли да ви посрещат?

— Нищо подобно — отвърна тя кисело.

— Добре тогава. Тъкмо няма да бъдете разочарована.

 

 

Пристигнаха в заобиколения със стени град с една жалка скърцаща двуколка. Ако беше тръгнала сама, Пилар щеше просто да мине с коня си през градската порта, като каже на стражата само името си. Но тя не пътуваше сама. Рефуджо беше обещал да я заведе до къщата на леля й и точно това възнамеряваше да направи. Когато се договаряха, Пилар изобщо не беше мислила за това, как Ел Леон ще изпълни своята част от задълженията. Малко ли истории се разправяха за него — че бил истински магьосник, че бил невидим, че можел да се появи на най-неочаквано място, без никой да го забележи… Пилар беше чувала да разказват и за стотиците му помагачи по села и градове, имал хора навсякъде, да не говорим за огромните подкупи, които отваряли пред него вратите на най-големите градове. Но че понякога прилага и разни трикове, Пилар изобщо не беше помислила, а още по-малко очакваше, че ще участва в някой негов хитър ход.

Двуколката беше стара и разкривена, големите дървени колела скрибуцаха, сякаш ей сега ще рухнат. В гората бяха натоварили дърва за горене, греди, пънове и разкривени клони, непосилен товар за старото магаре, което едва теглеше колата. Пилар седеше на капрата, а Рефуджо вървеше пеша, хванал поводите на магарето в една ръка, а в другата — жилава пръчка, по-яка, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

Бяха намерили това твърде съмнително средство за превоз в някакъв малък чифлик извън града. Селянката им даде и мантията си от черна вълна, която сега покриваше главата и раменете на Пилар. С парче въглен изписаха черни кръгове около очите и дълбоки бръчки по страните й, за да прилича на възрастна селянка. Пилар изобщо не попита откъде Рефуджо бе намерил тази комична остра шапка, нахлупена чак до очите му, и късите дрипави панталони, които заедно с грубите обуща го правеха същински селянин. Тя само го поглеждаше от време на време, неволно изпълнена с респект към цялото това превъплъщение, както и към дивата четина, в която бе успял да превърне косата си, да не говорим за глуповатия израз, окачен като маска на лицето му.

Решиха да влязат в града в ранното утро на пазарния ден. Присъединиха се към потока от каруци, ръчни колички и магарета, затрополили към градските порти, натоварени с най-различни стоки — щавени кожи, стомни със зехтин, прясно зеле, живи кокошки и гъски, разкрякали се като полудели… На известно разстояние ги следваха Балтазар, Енрике и Чаро, подкарали стадо кози. След като бяха яздили неуморно до среднощ, Пилар и Рефуджо, както и тримата им придружители, бяха дочакали края на нощта в къщата на някакъв селянин — в единственото помещение, заедно със селянина, жена му, деветте им деца, пет кучета, една черна кокошка и безброй бълхи… „След една такава нощ — мислеше си Пилар — ние вече не можем да бъдем същите…“ А сега това личеше и по външния им вид. Но Рефуджо все още не беше напълно доволен. Той настоя Пилар да носи в ръце най-малкия изтърсак на семейството, яко момченце на седем седмици, който се съпротивляваше с все сила да не го откъснат от майка му. Детето продължаваше да реве откакто бяха напуснали чифлика и се беше постарало да разкраси скута на Пилар с три големи мокри петна, макар тя да бе сменявала пеленките му няколко пъти. Майката, която заедно с мъжа си крачеше след козето стадо, избърза напред, за да накърми детето. То млъкна за няколко минути, но веднага след това писна, щом се намери в ръцете на Пилар. Детенцето сигурно усещаше неопитността и страха на Пилар.

Пред тях се ширна Гуадалкавир. Водата струеше зеленикавокафява и спокойна, около островите, обрасли с олеандрови храсти, преминаваше величествено под високите дъги на стария римски мост, който водеше към града. Двуколката заподскача край крепостната кула на Калахора и прекоси моста. Пилар видя опряната на каменни колони романска Пуерта дел пиенте. На портата стояха двама войници. Единият говореше с едно хубаво жизнерадостно момиче, хванало по една гъска под всяка мишница. Другият беше скръстил ръце отзад на кръста си и се беше намръщил, като че го болеше корем.

Двуколката приближи, колелата заскърцаха още по-пронизително, сякаш се подплашиха от нещо. Войникът се поразмърда, свали ръце от гърба си и ги подпря на хълбоците, все още намръщен. Каруцата приближи още повече. Войникът направи крачка напред и хвърли остър поглед към Пилар и Рефуджо. Но главатарят на разбойниците сякаш не го видя и продължи да крачи, свел поглед към земята.

— Спри!

Рефуджо така и не даде вид да е чул нещо. Пилар бързо облиза устните си и залюшка трескаво детето в ръцете си с надежда да го успокои.

Пазачът се изстъпи с вдигната ръка пред каруцата.

— На теб говоря, дръвнико! Спирай веднага!

На лицето на Рефуджо се изписа панически ужас. Той дръпна поводите в ръката си така, че едва не събори магарето. Докато животното се опитваше да се изправи, Рефуджо бързо смъкна шапката от главата си и застана разтреперан, с впит в земята поглед.

— А, това е вече друго нещо! — каза войникът и се удари в гърдите. — Тая олелия, дето я вдигате, може да събуди благородните господа! Вземи, та я смажи, за Бога, тая пущина! А пък ти, жено, сложи това врескало на гърдите си! Не ме зяпай!

— Да, господине! Веднага, господине! — отвърна Рефуджо най-покорно. Той се поклони чак доземи, като правеше с едната си ръка някакви непонятни знаци към Пилар. Поводите, които държеше, се поотпуснаха и магарето продължи пътя си. Войникът се дръпна да направи път на двуколката и изгледа Пилар с такъв пронизващ гневен поглед, че тя побърза да развърже корсажа на роклята си изпод наметката, а детето, познаващо това движение, престана да пищи и заскимтя в очакване.

Продължиха пътя си и отново се смесиха с тълпата. Пилър седеше като вдървена на капрата, изтръпнала в очакване да чуе как войниците викат да се върнат или как се разправят с Балтазар и останалите. Нищо подобно не се случи. Вече бяха в града. Наистина успяха да стигнат в Кордова! Минаха покрай стените на старата джамия, построена някога си, преди повече от хиляда години от един мавритански владетел, и превърната четири и половина века по-късно в катедрала от католиците-завоеватели. Извисените й арки сякаш възвестяваха със своята симетричност непреклонна нетленност и вечна хармония. Но Рефуджо и Пилар изобщо не обръщаха внимание на всичко това. Детето продължаваше да се дере. Рефуджо, който крачеше неотклонно до двуколката, погледна изкосо Пилар. В гласа му прозвуча закачливост, когато подметна:

— Както установявам, не ви бива много за майка.

— Дали ме бива или не, това няма нищо общо с този плач — отвърна тя заядливо. — Детенцето разбира, че нещо не е както трябва и просто иска майка си.

— О, и аз искам вече да си върви при нея!

— Не обичате ли деца? — запита тя кисело.

— Смятам, че децата са много важно нещо, но не когато вдигат толкова много шум!

— Вие сам настояхте да го взема — напомни му Пилар.

— Е, да, то улеснява ролята ми на глупак, повлякъл със себе си свадливата си жена, не мислите ли?

— Не съм ваша жена! — пресече го Пилар.

— Чудесно! Ето че се вживявате в ролята си! — поздрави я той. — Сега целият свят може да види, с какво уважение се отнасяте към мъжа си.

— Вече ви казах, че…

— Да, вече ми казахте. Но сега ви моля да ми кажете и следното: защо не знаете що е подчинение? Защо сте отказали да се омъжите за онзи Карлос?

— Не разбирам какво искате да кажете — промърмори Пилар и започна да люлее детето още по-силно.

— Повечето жени на ваше място направо биха извикали попа, та да намерят час по-скоро тихото пристанище на брака, все едно какъв е съпругът.

Тя го изгледа гневно:

— И без съпруг си имам достатъчно неприятности!

— Смисълът на брака е да решава проблемите, а не да ги създава. Поне всички са готови да се закълнат, че жените просто умират да встъпят в брак.

— Бракът може да се окаже и капан! — каза Пилар, като отново се сети за майка си.

— Такива еретически приказки ще ви прогонят от кръговете на всички онези, които вече са се изтъргували и сега търсят да извлекат най-доброто от тази сделка.

— Ама и вас като ви слушам, не ми изглеждате по-склонен от мене да отидете под венчило! — захапа го Пилар.

— За влюбените бракът навярно е истинско блаженство… Още помня как беше при майка ми и баща ми. Но любовта, за съжаление, рядко е основата, върху която е изграден един брак.

— Така е — каза тихо Пилар. — И все пак не съм сигурна дали един пръстен и една брачна клетва биха ми придали по-голямо достойнство.

— И затова презирате цялата институция на брака?

Около устните й се появи упорита усмивка.

— Мислите, навярно, че се държа като лисицата, дето заявила, че гроздето е кисело?…

— О, не — отвърна Рефуджо, — само пчели и ябълков цвят…

— Какво? — не разбра Пилар.

Но той се бе извърнал назад, за да види дали някой не ги следи, и не отговори.

 

 

Избираха заобиколни улички, минаваха край портали от ковано желязо, които разкриваха изглед към тънещи в покой вътрешни дворове и отрупани в разцъфнали герании балкони. От двете страни на улиците растяха остри, вечно зелени кипариси. Спряха в малка странична уличка в сянката на Алказар, стария дворец, където Фердинанд и Изабела са се сбогували с Колумб, потеглил към далечните брегове на Америка. Тук беше мрачното седалище на Светата инквизиция. На отсрещната страна на уличката имаше тясна каменна постройка с керемиден покрив, надвиснали над улицата балкони с перила от ковано желязо и тежка, боядисана в синьо врата. Беше една по-скоро удобна, отколкото представителна къща. А и изглеждаше толкова спокойна!…

Балтазар, Енрике и Чаро се присъединиха отново към тях. Всички отправиха погледи към къщата. Пилар запретна поли, готова да скочи от двуколката, но Рефуджо протегна ръка и я спря:

— Почакай!

Пилар се поколеба. Рефуджо беше свалил от лицето си глуповатото изражение като ненужна дреха. Целият беше нащрек, готов незабавно да реагира. Изпод периферията на смешната си шапка той опипваше със зорки очи фасадата на къщата и празното дворно място до нея. Появи се някаква улична котка, видя ги, спря, цялата изгърбена, изфуча и побягна.

— Останете тук! — нареди Рефуджо.

Без да дочака отговор, той пресече улицата и сви по някакъв проход зад нея. Огледа се напрегнато наляво и надясно и изчезна в тесния тунел. Пилар изчака, докато той се скри от погледа й и направи знак на селянката, която още стоеше зад козите, да дойде да си вземе детето. Най-после можа да скочи от каруцата и да последва Рефуджо. Все пак тази къща принадлежи на леля й, нейната единствена родственица!

Пилар беше готова да приеме всякакви предпазни мерки, но цялата тази криеница през последните дни направо я подлуди.

Не се виждаше нито някой от хората на дон Естебан, нито някой от полицията. Не можеше да чака повече, за да се види със сестрата на собствения си баща.

От първата уличка се отклоняваше друга, която водеше към задната страна на къщата. В средата на градински зид имаше малка дървена вратичка, навярно вход за прислугата. Пилар видя, че Рефуджо поспря пред нея и я натисна — вратичката се отвори безшумно навътре. Той изчака за миг и се ослуша, а след това бързо пристъпи.

През отворената врата Пилар видя клонести храсти и част от плочника на двора. Изведнъж остро се обади птица — толкова необичайно и дори чак неприятно през това годишно време. Пилар продължи пътя си и влезе през портичката. Градината беше някак запустяла. Водоскокът не работеше. Тихата вода, която иначе искреше цяла от водните капки, сега тъмнееше като мъртво огледало на покритото с облаци небе.

Пилар застана в сянката и проследи с очи Рефуджо, който се опитваше да отвори задната врата на къщата. Вратата беше заключена. Той се плъзна към страничната фасада и Пилар престана да го вижда. Чу се звън на счупени стъкла. Тя поизчака още малко и бързо се втурна в посоката, където беше изчезнал Рефуджо. Един от високите прозорци с кръгли цветни стъкълца зееше отворен. Тя се затича, покатери се през рамката и се провря вътре.

Озова се в нещо като приемна — просторна и мебелирана с респектиращо скъпи и строги мебели. Край стените се нижеха червено-златни кадифени кресла, наредени под цяла редица портрети с мрачни, сковани лица. Светлината, проникваща през цветните стъкла, хвърляше сини и зелени петна по каменния под. Въздухът беше студен, миришеше на дим, кожа и прах. Зад двукрилата врата се виждаше стълбище, извиващо нагоре, в сянката на свода. Пилар долови тихото поскърцване на нечии стъпки и реши, че Рефуджо е отишъл в тази посока. Тя подхвана полите си и тръгна нагоре по стълбата.

Трупът лежеше на първата площадка. Беше някакъв възрастен слуга, в груба нощна риза — може би икономът на леля й… Беше напълно вкочанен, вперил в нея стъклени очи. Кървавото петно на гърдите му беше вече потъмняло и изсъхнало. Свещта, която е държал навярно в ръка, се бе търкулнала надолу и бе прогорила голямо черно петно в едно от стъпалата, преди да угасне.

Пилар леко се олюля, но се наведе над мъртвия. Почувства как я залива вълна на ужас и страх, сякаш ледена ръка стисна сърцето й.

Какво се е случило тук? Къде е леля й?

Когато отново долови шум от стъпки, тя бързо направи кръстен знак над мъртвия и прекрачи, изтръпнала от ужас. Притисна се до стената и се прокрадна тихо нагоре по стълбата.

На горния етаж имаше няколко спални и гостни, свързани помежду си с междинни врати. Пилар не можа да разбере накъде ли е отишъл Рефуджо. Точно отвори уста да го извика и преглътна вика си — не беше нито подходящо, нито разумно да наруши мъртвата тишина на този дом…

Тя тръгна от стая в стая и най-сетне стигна до една врата, по-голяма и по-богато украсена от останалите. Мина през малко предверие и влезе в кокетен салон, почти изпълнен от голямата кахлена печка. Оттук премина през врата, с надвиснали над нея разкошни морскозелени завеси, а зад нея се намираше спалня — в средата върху нещо като подиум се издигаше огромно легло. Таблата откъм главата беше позлатена, цялото изрисувана. Колоните, поддържащи балдахина, бяха украсени с щраусови пера, които и сега леко се развяваха от въздушната струя.

До подиума беше просната възрастна жена с наметка, сивата й коса беше разпиляна по пода — навярно някоя от прислужниците. Тя също беше прободена с нож.

Лелята на Пилар седеше в голямото легло, подпряна на възглавниците, с разтворена библия в скута. На главата й имаше нощна шапчица от прекрасна алансонска дантела. Но гърлото!… Червена кървава ивица опасваше шията й, там, където беше минал ножът на убиеца! Надвесен над нея, сложил ръка върху лицето на мъртвата, стоеше Рефуджо.

Пилар изпищя.

Рефуджо подскочи и изруга. За секунда той стигна до нея, хвана я за рамото, завъртя я и я изтика от стаята. Пилар се хвана за рамката на вратата и заби крака в пода.

— Не! Не искам! Аз трябва… Трябва да разбера дали тя…

— Дали е жива? Не, уверявам ви! Мъртва е най-малко от десетина часа, а може би и повече. С нищо не можете да помогнете. Склопих очите й. За нея не можем да сторим нищо повече.

— Мислите ли, че това е работа на дон Естебан? — Запита тя едва чуто.

— Предполагам, че е поръчал на хората си да я убият.

— Как е могъл! — възкликна тя ужасено. — Как е посмял?!

— Как? Много просто. Този човек не се спира пред нищо. За него имат значение само неговите желания, неговите планове и неговата воля. Досега е премахнал от пътя си толкова много хора, че това вече не е нищо за него…

В гласа му прозвуча горчивина.

— Съжалявам — прошепна Пилар. — Всичко това ви напомня навярно нещо друго?…

— Грешката е само моя! — заяви той гневно.

— Но защо? Вие не бихте могъл да попречите…

— О, напротив, то нямаше да се случи, само да бях съобразил на време! Вместо това аз се въртях в някакъв омагьосан кръг, за да гоня някаква мечта, да жадувам неосъществими неща… Заслужавам да ме нашибат с камшици!

— Тези убийства нямат нищо общо с вас! — протестира Пилар с ясен глас. — Напротив, ако не бях аз, леля ми сега можеше да си е жива.

Рефуджо я погледна тъжно:

— Разбирам, че искате да поемете вината, но тя ми е нужна, за да ме подтикне да действам.

— Не е ли достатъчна омразата ви?

Той запази безизразно лице, но в цялото му държане не се чувстваше друго, освен вежливо дистанциране.

— Да, разбира се, но понякога има и други стимули за действие, еднакво мощни, но много по-приятни. Но не тук, и не сега е време да ги дискутираме!

Пилар разбра намека и бързо каза:

— Зная, че не бива да ви виждат тук! Аз трябва да уредя някои неща. Някой трябва да се обади в полицията, да повика свещеник, има да се правят некролози, да се организира погребението…

— Ако някой ви види тук заедно с мене, това би могло да има тежки последствия — каза бързо Рефуджо.

— В такъв случай ме оставете веднага, преди да е дошъл някой! Аз… аз ще се оправя, положително!…

— И дума да не става! А ако дойде убиецът или вторият ви баща?

— Няма да се дам лесно! — Пилар хвърли зъл поглед към леглото.

— Не можете да останете тук! Да не мислите, че дон Естебан ще ви остави жива, след като е отишъл толкова далече? Можете да останете, ако желаете, но утре тук ще има още един заклан човек.

— Аз мисля, че властите…

— О, властите! Те си гледат работата, но можаха ли да защитят вашата леля?

— Но аз не мога да се върна с вас в планините!

— Защо не? Леля ви сигурно има и други родственици или приятели, които могат да се погрижат за всичко. Не бива да се жертвате заради чувството си за вина!

— Не, не е само това… Какво ще правя, ако дойда с вас? Каква ще стана?

— Не е ли малко късно за такива въпроси?

Очите й потъмняха от безпокойство.

— Трябва да разберете, че за мене е немислимо…

Пилар мъчително преглътна и млъкна — с рязко заповедническо движение той я накара да се ослуша. Не чу нищо, въпреки че протегна глава и почти престана да диша. И чак сега чу лекото подсвирване откъм улицата.

Рефуджо протегна ръка, обви талията й като с железен обръч и я повлече към срещуположната страна на къщата. Тя едва следваше бързите му стъпки, обувките й потропваха по каменните стъпала на задяната стълба, втурнаха се между дървените маси на пералнята и стигнаха до тежка висока врата. Рефуджо хвана с две ръце кованата брава и подпря вратата с рамо. Миг след това тя поддаде и в мрачното помещение плисна светлина.

Излязоха до ръба на малкия басейн. От околните улици долиташе тропот на конски копита. Някой издаде рязка заповед, моментално му се отговори някъде откъм задната врата.

— Дали са полицаите?

— Един Господ знае… — Рефуджо не сваляше очи от дърветата край външния зид.

— Къде останаха другите?

— Всеки се е скрил някъде, както би трябвало да сторим и ние! — Той докосна рамото й и кимна към едно от жакарандовите дървета непосредствено до зида, чиито клони достигаха до стената на съседната къща, чак до градината в мавритански стил, която се намираше на покрива. Жестът на Рефуджо беше категоричен — това бе техният път за бягство.

Пилар знаеше, че няма да може да се изкатери. Но преди да отвори уста да възрази, вече се намери на най-долните клони на жакарандата. Тя се вкопчи в клона над главата си и се изтегли по-нагоре, напипа с крак някаква опора, за да се отмести и да направи място на Рефуджо. Само след секунди той беше вече горе и увиснал на ръце, се придвижи по най-дебелия клон. Остана известно време увиснал така над покрива, огледа се внимателно и се отпусна. Падна леко на крака, изправи се и подкани Пилар да стори същото.

Трябваше да опита — друга възможност нямаше, нямаше и време за бавене и суетене. Зад гърба си чу тропот на ботуши из вътрешността на къщата. Само след секунди ще я открият! Ако тези хора са изпратени от нейния пастрок, това би означавало смърт и за нея, и за Рефуджо. Но дори и да беше полицията и за самата Пилар да не съществуваше никаква опасност, не биваше да ги насочи по следите на Рефуджо! Не може да поеме вината за залавянето на Ел Леон, след всичко онова, което той направи за нея.

Пилар се метна към клона и увисна. Стисна зъби, замижа и се отпусна. Рефуджо я улови и леко омекоти удара от падането, дори я задържа в ръцете си, докато тя успее да си поеме дъх. След това се спуснаха да бягат.

Претърчаха през плоския покрив към покрива на съседната къща, притичваха, прескачаха, катериха се през безброй стръмни скатове. От ръба на последния покрив се спуснаха към малък балкон — краткият поглед през прозореца им показа, че балкончето е на женска спалня — жената все още спеше в леглото си. Рефуджо разкъса жакета си и навърза парчетата, за да се смъкнат по тях. Само след малко те вече крачеха по уличката.

Намериха Балтазар и Енрике, които ги чакаха няколко пресечки по-нататък в една странична улица. Чаро, селянинът и жената с ревливото дете, както и скрибуцащата им двуколка не се виждаха никъде. С бързи крачки се запътиха към градската врата, през която бяха пристигнали. Трябваше да бъдат особено внимателни — възможно бе да са подали обща тревога и дори да са затворили вече всички изходи от града.

Но тяхната врата беше отворена. Тази широко отворена порта и изправения до нея войник, същият онзи с болките в корема, който ги беше пропуснал да минат, накараха Пилар да изтръпне от ужас: това вече означаваше, че именно дон Естебан е изпратил хора в къщата на леля й! Сигурно е наредил да убият доведената му дъщеря щом тя пристигне там. Сега вече не й оставаше нищо друго, освен да тръгне с Рефуджо към неговото планинско убежище.

На по-малко от миля от града те срещнаха Чаро, повел конете, които бяха оставили наблизо, ако потрябват. Възседнаха ги и препуснаха към хълмовете.

Малката група стигна до каменната къща някъде чак призори на следващия ден. Бяха яздили бързо, без продължителни спирания. Пилар беше толкова изнурена, че цялата се беше схванала, всичко я болеше. Дори не можа да слезе сама от коня, щеше да рухне, ако Рефуджо не я беше подхванал.

На вратата ги посрещна Изабел с фенер в ръка. Пилар видя ужасения й поглед, когато съзря, че Рефуджо я държи в ръцете си. Но сега Пилар не можеше да преценява, нито да се съпротивлява. Само изпитваше огромна благодарност към него за това, че я подкрепи. Единственото, което искаше, бе да намери някъде място и да се просне…

Изабел се втурна към тях. Гласът й долиташе до Пилар сякаш някъде отдалече и й трябваше време, за да осъзнае онова, което им казваше. Едва внезапната неподвижност на Рефуджо и начинът, по който я пусна, накараха Пилар да превъзмогне своето изтощение и да се вслуша в думите.

— О, Рефуджо! — проплака младата жена и гласът й се скъса. — Висенте… Толкова съжалявам! Ужасно е!…

— Какво точно е станало? — Гласът на Рефуджо прозвуча като изплющяване с камшик.

Изабел хвана престилката си и изви крайчеца й толкова силно, че платът се скъса.

— Снощи… Дойде вест от Севиля снощи. Дон Естебан ти известява, че държи Висенте в своя власт… Заловил го на улицата и го обявил за свой роб. Щял да го вземе със себе си там… в Луизиана… Казва… той казва, че ако искаш да видиш Висенте жив, трябва да се погрижиш неговата доведена щерка да кротува, докато той се върне…