Дженифър Блейк
Испанска серенада (24)

Глава двадесет и четвърта

Погребението на дон Естебан се извърши след няколко дни. Погребаха го в малкото парче осветена земя извън стените на хасиендата, където спяха своя вечен сън чаросите и техните семейства.

Сеньор Хуерта заяви, че по всяка вероятност Пилар е наследница на дон Естебан. Синът му беше мъртъв, а нямаше други роднини, така че тя би могла да претендира за имуществото му. Имаше някакъв горчив привкус в тази перспектива.

Губернаторът Пачеко дойде на опелото. Бяха изпратили Висенте да му извести за смъртта на дон Естебан и да разбере какви разследвания възнамерява да предприеме сеньор Пачеко. Беше наистина голяма чест, че губернаторът дойде в хасиендата, за да присъства лично на погребението.

След траурната церемония губернаторът свика присъстващите на събрание. Пилар и останалите жени от къщата не бяха поканени. Чак по-късно Чаро им разказа, че губернаторът е издал определение, че дон Естебан Итурбиде е загинал в честен бой с меч в ръка и Рефуджо няма вина за трагичната му кончина.

Сега вече настроението в хасиендата се поразведри и всички заговориха само за предстоящата сватба.

Оставаха само две нощи, тази и следващата, и Пилар щеше да бъде венчана за Чаро. Искаше й се да може да се зарадва, но не можеше. Тя наистина харесваше Чаро, изпитваше към него уважение, знаеше, че ще й бъде добър съпруг. Но дори само мисълта за сватбата и за сватбената нощ я изпълваше със страх.

Колко пъти й се прииска да изтича при него, да го помоли да се откаже от нея… Но нямаше сили да го наскърби и да го унижи. Презираше се, защото трябваше да признае, че не знае какво иска, че е приела предложението му само защото беше отчаяна.

Пилар допускаше, че Чаро долавя мислите й, наведнъж беше улавяла загрижения поглед, с който я наблюдаваше. Но появеше ли се наблизо Рефуджо, Чаро веднага изникваше до нея.

Балтазар се изгуби нанякъде, дори чаросите-индианци не откриха следи в близост до хасиендата. Никой не знаеше къде е и какво прави.

След нощта в колибата Пилар често си мислеше за него. Беше причинил много злини, но все пак със своето решение през онази нощ той спаси живота им.

Пилар издърпа стола си на балкона. Тук навън й беше някак по-леко, отколкото в спалнята. Нощта бе тиха, беше приятно, въпреки че въздухът бе твърде хладен и сух.

На платформата до портала стоеше човек на пост, но й се стори, че е заспал — от доста време откъм наблюдателницата не долиташе и най-малък шум. Само от време на време се чуваше пърхането на нощна пеперуда и отново всичко замирише.

Първите тонове на китарата прозвучаха толкова тихо, че Пилар не беше сигурна дали не се лъже. Постепенно акордите станаха по-силни, макар че долитаха някъде отдалече, може би от някоя от стаите в другия край на лоджията.

Когато позна мелодията, Пилар почувства как нещо парещо и тежко ляга на сърцето й и започва да го притиска.

Защо? Защо трябва да го прави? Не знае ли каква болка предизвикват у нея тези звуци, какви спомени събуждат?!

Мелодията звучеше все по-силно.

Тя затвори очи, вслушана с цялото си същество, като че да запомни всеки такт, всяка каденца, всеки зов на страстно желание. Вслушваше се, безпаметна, забравила да диша.

Не може да го стори!

Не може да се омъжи за Чаро, когато всяка фибра в нея затрептява в безнадежден копнеж само от звуците на една китара! Да застане с Чаро пред олтара, да изрече клетвата за вярност и любов до гроба би означавало да извърши предателство! Предателство към самата себе си и към всичко онова, което изпитва към Рефуджо. Ако Рефуджо дойде да я вземе, тя ще го последва, трябва да го последва! Нищо не би могло да я спре, само смъртта…

Ще дойде ли? Не се ли чуваха сега звуците на китара по-отблизо?

Пилар скочи и се дръпна назад, по-далеч от перилата.

Нито шум от стъпки, нито някакво раздвижване в сенките.

Тя напрегна очи, но не можа да проникне в мрака под дърветата.

Мелодията секна. Пилар пое дълбоко дъх и се приготви да излезе от прикритието си в сянката, за да може Рефуджо да я види.

Изведнъж струните издрънчаха нестройно, скърцащият звук опъна нервите й до скъсване, полазиха я студени тръпки. Пилар не помръдваше, отворила очи широко, чак до болка, за да се взира в тъмните ъгли на големия двор.

Какво беше това? Какво стана? Понечи да хукне навън, но се поколеба.

Тогава чу изшумоляването на клоните. Един мъж се катереше бързо и ловко към балкона. Движенията му бяха уверени и точни. Пилар пристъпи крачка напред.

Между листата се появи ръка — мъжът посегна към перилото и се изтегли нагоре, готов да стъпи с един крак на дъсчения под. Пилар направи няколко бързи стъпки и излезе на лунната светлина. Останала без дъх, с глух от вълнение глас тя прошепна:

— Тук съм, Рефуджо!

От сянката на дърветата долу в двора се отдели фигурата на мъж — Лицето му не се виждаше от шапката, но в ръцете си държеше мускет.

— Назад, Пилар! — изкрещя той. — Дръпни се!

Мъжът на ръба на балкона се отпусна от перилото. Чаро вдигна мускета до рамото си и се прицели.

Пилар изпадна в паника. От гърлото й се откъсна див вик, който я разтърси цялата:

— Недей!

Изстрелът отекна като гръмотевица. От дулото блъвнаха оранжеви огньове, задушени в облак черен дим. От друго място изтрещя втори изстрел, след него трети. Гърмежите избухваха с трясък, заглушиха всеки друг звук в тишината на нощта.

Куршумите свиреха около мъжа, вкопчен в балкона. Един от тях го улучи и го отхвърли назад. Ризата му се бялна за миг, но белотата й бързо се стопи в черното петно на кръвта. Мъжът простена, но не отпусна ръце от перилата. След това бавно се олюля и падна на двора.

Пилар чу глухия удар. Бореше се да си поеме дъх, да овладее тялото си и да го накара да й се подчинява, докато някаква червена пелена обгърна погледа и съзнанието й.

— Не! Не! — шепнеше тя, като мяташе глава ту на едната, ту на другата страна. — Не!

После се люшна и хукна с развети поли — през спалнята, през салона, по стъпалата надолу, навън до лоджията. Чак сега позабави стъпките си и тръгна като сомнамбул към проснатото тяло.

Чаро и Енрике се бяха привели над него. Зад тях се виждаха трепкащи светлини, чуваха се уплашени гласове. През мъглата на сълзите Пилар видя Бенита, която дотича от една от долните стаи. Зад нея от тъмните сенки на двора изплува сеньор Хуерта с димящ мускет в ръка.

Чаро се обърна към Пилар. Лицето му беше пепелносиво, устните му се бяха свили в тясна, горчива резка. Той се изправи, скри с тялото си простряния на земята мъж и протегна ръце да я задържи:

— Недей, Пилар! Не гледай! Всичко вече е свършено.

Тя се откъсна от ръцете му и рухна на колене до убития. Очите й се взираха отчаяно в огромното червено петно на гърдите му. Разтърсвана от ридания, тя протегна разтреперана ръка, за да обърне лицето му към светлината. Сълзите я заслепяваха. Стенейки като смъртно ранена, тя сложи ръка на челото му и я спусна бавно, с безкрайна нежност надолу, за да затвори изцъклените му очи.

Мъжете наоколо се размърдаха. Един мъж пристъпи и гъвкаво коленичи до Пилар.

— Искам да си винаги близо до мене, скъпа! — прошепна Рефуджо. Лицето му бе изпънато от напрежение.

Той обгърна с ръка раменете й и я задържа за миг притисната към себе си, преди да й помогне да се изправи.

Рефуджо бе жив и здрав! Чаро пристъпи към тях.

— Трябваше да стреляме. Балтазар отново се опита да нападне Пилар. Един Господ само знае защо! Дали за отмъщение, дали заради смарагдите… Не можехме да го оставим така!

Бяха стреляли всички — не само Чаро, но и баща му, и Енрике. Мъжете още стискаха нервно мускетите в ръка. Пилар видя, че Рефуджо не носи огнестрелно оръжие — на кръста му висеше само шпагата, а на кожения ремък, прехвърлен през гърдите му, беше окачена китарата.

— Би трябвало да ви благодаря, че отмъстихте заради мен — каза Рефуджо глухо.

Чаро сви рамене.

— Мисля, че трябва. След като не пожела сам да го направиш!

— Предполага се, че съм си имал съображения…

— Да, разбира се! Едно съвсем неуместно състрадание! Балтазар на три пъти се опита да те убие, сигурно щеше да посегне и четвърти път. Отвлече Пилар и остави живота й да виси на косъм, а ето че и сега пак се опита.

— Не мисля, че искаше да ми причини зло — обади се Пилар с прегракнал глас. — По-рано той дори ме предупреди, когато дон Естебан искаше да ме убие. Не, аз мисля, че той сега знаеше, че сте излезли да го причакате. Струва ми се, че Балтазар искаше…

Ръката на Рефуджо натисна твърдо рамото й — едно предупреждение да млъкне. Гласът му беше тих, когато продължи вместо Пилар:

— Несъмнено, Балтазар искаше само няколко смарагда, за да улесни пътуването си, независимо накъде искаше да тръгне. Това е съвсем очевидно.

Може и да изглеждаше очевидно, но положително не беше така. Пилар беше сигурна, че Балтазар е търсел смъртта си от ръката на своите другари — беше избрал тях за свои екзекутори. Рефуджо го знаеше не по-зле от нея, той също чу молитвата, прошепната от Балтазар в колибата: „Дано се прицелят добре!“ Но и Пилар почувства, че не е редно да говори сега за това пред неговите бивши приятели, те и така имаха да се справят със смазващото чувство на вина и с голямата си скръб.

Чаро поклати глава:

— Той можеше да нарани Пилар!

— Да, можеше — съгласи се Рефуджо и гласът му бе глух от тревога и загриженост.

— Ето че се свърши — каза Енрике, като се опита да пропъди чувствата от думите си. — Дайте да го покрием, да го погребем и да приключим с тази история!

— Точно така! — обади се сеньор Хуерта и погледна жена си, а след това и доня Луиза.

Той даде знак на един от индианците, а също и на пазача, застанал на платформата до портала. Двамата мъже веднага се притекоха да помогнат.

— Внесете го тук! — Сеньора Хуерта посочи една малка стая на приземния етаж, където да занесат тялото на Балтазар.

Чаро застана до Пилар. Лицето му се издължи, когато видя ръката на Рефуджо, която все още бе на раменете й. Но Чаро протегна спокойно ръка:

— Ела, Пилар, всичко това страшно те изнерви. Ще те придружа до стаята ти. Една чаша вино ще те поуспокои.

— Остави това!

Гласът на Рефуджо прозвуча категорично и безапелационно. Ръката му остана около раменете на Пилар.

Чаро го изгледа изпитателно:

— Нямаш право да се месиш, Рефуджо. Тя ми е годеница.

— Беше. Но вече не е. Аз имам по-стари права и сега си я вземам.

— По-стари права? Отказвам да ги призная.

— Приятелю, съществуват обещания и клетви, които не са получили благословия, но обвързват хората не по-малко силно. Ние с Пилар сме преживели заедно много опасности, свързват ни безкрайни нощи… Пилар е моят живот, тя държи в ръце душата ми. Обичам я и няма да се откажа от нея за нищо на света!

Чаро не помръдваше, впил очи в лицето на приятеля си.

— Няма да позволя да я отведеш!

— Добре тогава… — Рефуджо вече шепнеше. — Опитай се да ми я отнемеш!

Той изтегли шпагата от ножницата. Бенита изпищя. Сеньора Хуерта изпъшка, а мъжът й тихичко изруга.

Чаро стоеше като истукан — нито едно мускулче по лицето му не трепна, когато проговори отново:

— Достатъчна е една моя дума и ще се притекат всичките ми хора. Вратите са залостени. За бягство не може и дума да става.

— Дуелът не е най-любимото ми занимание — засмя се Рефуджо, — но ако трябва, ще се бия. Навън ни чакат коне. Енрике ще отвори вратите.

Акробатът само сви рамене и кимна, когато Чаро насочи тежкия си поглед към него.

— Забранявам! — каза Чаро. — Тук моята дума е закон!

— Не и за мене! — възрази Енрике. — Извинявам се, но за мене Рефуджо е главатар и такъв ще си остане. Той си остава Ел Леон.

Чаро се обърна към Пилар, присви очи и наклони глава, впил поглед в пребледнялото й лице.

— Значи всичко е било подготвено? — попита остро той. — Трябваше да се сетя. И ти ли знаеше?

Пилар поклати глава, но веднага се намеси Рефуджо:

— За всичко съм отговорен единствено аз! Бях замислил да я отвлека тази нощ, а това, което стана, е чиста случайност.

— Безкрайно галантен, както винаги, разбира се! Но аз не очаквам отговор от тебе! Виждам, Пилар, че ти нито протестираш, нито молиш да останеш. Ако съм те разбрал погрешно, когато заяви пред самия губернатор, че искаш да се омъжиш за мене, по-добре щеше да е да ми го кажеш.

— Не си ме разбрал неправилно! Съжалявам, Чаро, тогава мислех, че така ще е най-добре за всички ни. Самата аз съм се лъгала!

— Значи тръгваш с Рефуджо?

— Моля те, не се опитвай да го спреш. Не бих могла да понеса, ако още някой падне убит!

— Но ако ти не желаеш… — започна Чаро тежко, но Пилар го прекъсна:

— Не, не става дума за това, че не желая. Съвсем друго е…

Рефуджо направи знак на Енрике. Акробатът издърпа резето на вратата. Рефуджо хвана Пилар за ръка и я поведе със себе си. Чаро се втурна след тях, стиснал ръце в юмруци. На лицето му се четеше пълно стъписване.

— Остави я да върви, сине! — Съветът на сеньор Хуерта беше отправен високо и спокойно.

— Да! — извика Бенита гневно, — остави я да си върви!

Рефуджо не се поколеба нито за миг. Прекосиха бързо двора към коневръза, където ги очакваха два оседлани коня. Той помогна на Пилар да възседне коня, хвърли юздите в ръцете й и бързо се метна на другия кон. Само след миг те полетяха надолу по прашния път към Сан Антонио.

Яздеха, като че ги гонеше самият дявол. Пилар дори не попита къде отиват — беше й все едно, стигаше й, че до нея е Рефуджо.

Бяха изминали около пет мили може би, когато най-сетне се реши да погледне назад. Пътят зад тях беше пуст. Но не след много се поети облак прах, който се носеше след тях като белезникава мъгла, проблясваща на лунната светлина.

— Преследват ни! — извика Пилар.

— Зная.

— Дали не са апахи?

Рефуджо поклати глава.

— Чаро.

Препуснаха още по-бързо. Студеният вятър обжари лицата им, донесъл отнякъде сладкия тръпчив аромат на треви.

Ездачите след тях не нарушаваха дистанцията — нито се приближаваха, нито изоставаха. Продължиха да препускат така безкрайни часове. Зората просветли небесната шир и я изпъстри с вълшебен декор от розово кадифе, бяла коприна и воали от син тюл. Започваше тържеството на изгрева. И тогава утринният бриз донесе до тях звука на църковни камбани.

Висенте ги очакваше пред църквата на мисията. Двамата братя се прегърнаха усмихнати. След това Висенте пристъпи и целуна Пилар по бузата.

— Стига ти толкова! — намеси се Рефуджо уж сърдито. — Сега бързаме!

— Проблеми ли има? — запита Висенте обезпокоен.

— Може и така да се каже. Чаро е по петите ни.

— Тогава веднага влизайте! Оттук! Отецът ни очаква.

Висенте изчезна в църквата. Чак сега Рефуджо се обърна към Пилар. Очите му изведнъж станаха мрачно сериозни. Той пое дълбоко въздух и застана пред нея, изпънал широките си рамене.

— Всъщност по-иначе си го представях — започна той. — Искаше ми се да разполагам с дълги часове, за да те убедя, че всичко, което наговорих в онази нощ пред дон Естебан и Балтазар, беше само лъжи. Мечтаех си да те обгърна с нежни слова, за да наваксам всичко, което остана неизречено през тези дълги месеци. Но нямах право да се разкривам пред тебе и да те глезя с нежности и признания. Исках да те ухажвам, да ти се вричам във вечна вярност, да те обожавам… А ако и това не помогнеше, щях да те отвлека!

— Да ме отвлечеш? — ахна Пилар премаляла.

— Да, защото щеше ли да надмогнеш себе си и да нараниш чувствителната гордост на Чаро с един директен отказ? Бях решил да направя това аз, вместо тебе.

— За да ме предпазиш да не направя грешката?

— Не съм чак толкова благороден. Не за да те предпазя, а за да те запазя за себе си.

— Сигурен ли си, че действително го желаеш?

— Имам нужда от тебе. Полудявам щом не си до мен.

— Но ако си сам, ще можеш да продължиш по-бързо пътя си.

— Не бързам за никъде.

— Ами ако губернаторът дон Пачеко получи съобщение от Испания?

— Той взе решение да не предприема издирвания, каза ми го на погребението. Тексас се нуждае от заселници, видели са хора всякакви, един разбойник повече няма да ги уплаши.

— Значи той знае истината?

— По-скоро бих казал, че гледа да не я научи.

— Означава ли това… — започна тя с просветлено от надежда лице, — че тук ти ще си в безопасност?

— И двамата сме в безопасност. За момента. Защото остава тази история с твоя изоставен годеник, а времето напредва. О, сладка моя Пилар, не се знае какво ще бъда скоро: мъртъв похитител или мъртъв съпруг. Какво трябва да сторя, за да получа отговора, който искам?

— Мисля, че трябва да попиташ — отговори простичко тя.

Усмивката на Рефуджо ставаше все по-широка.

— Предпочитам моите собствени методи. — Той се наведе, пъхна ръка под коленете й и я вдигна чак до гърдите си. Така я пренесе през църковния олтар. Там се спря, притисна я до себе си и попита с тържествен глас: — Ще се омъжиш ли за мене?

— Да, веднага! — отвърна нервно Пилар, защото дочуха тропота на препускащи коне, който заглуши дори гръмките удари на собственото й сърце.

— Да — прошепна Рефуджо. — Веднага.

Свещеникът ги очакваше. Пред олтара беше сложена скамейката, на която трябваше да коленичат. Въздухът беше изпълнен с миризма на тамян и сухо дърво. Камбаните бяха замлъкнали.

Цялата церемония трая само няколко минути. Свещеникът редеше последната молитва.

Вратите на църквата шумно се отвориха, прокънтяха несдържани стъпки на подковани ботуши по скърцащия дървен под. След това отново настъпи тишина. Гласът на свещеника затрепери и секна за миг, но той се съвзе и продължи да реди смело, с още по-силен глас думите на молитвата, вдигна ръце за благословия и чак тогава погледна към вратата.

Пилар бавно се изправи и се обърна. Рефуджо сложи ръка около раменете й.

До вратите стоеше Чаро, от едната му страна Енрике, от другата баща му. Зад тях се бяха скупчили неговите чароси, близо двадесетина мъже.

— Не беше редно да ви оставим да минете целия този път без ескорт, но все пак закъсняхме! — На лицето на Чаро се мярна усмивка. — Щеше да е срам за нас, ако апахите попречеха на сватбата. Защото тази сватба… така мислим ние, искам да кажа всички ние, трябваше отдавна да стане.

Баща му го тупна по гърба:

— Добре казано, сине! И ще я отпразнуваме, както знаем да сватбуваме само тука в Тексас! Моята съпруга и Бенита вече стягат угощението, разпратихме и конници да канят гостите. Като се върнем, стаята на булката ще е готова да ви посрещне за толкова време, колкото искате или за колкото можете. Хайде, тръгваме!

Празнуваха два дни и две нощи.

Отначало веселието на Чаро изглеждаше малко пресилено, но той бързо се разведри и разпали под погледите на щерките на съседите, умело стрелкащи изпод ъгълчето на миглите. А и Бенита се оказваше все наблизо, в примамните сенки.

Енрике и доня Луиза също бяха тук и обявиха пред всички, че ще се установят в Сан Антонио.

Още първата вечер след сватбата при Пилар дойде Бенита. Наведе се поверително над стола, на който седеше Пилар, и прошепна:

— Утре трябва да смелите жито.

— Какво? — Пилар чак подскочи от изненада.

— Жито. Така е прието там долу на юг, откъдето е дошла моята майка. Откак се помнят, открадне ли си младежът жена и започне ли тя на сутринта да стрива жито, значи няма да му избяга и всичко е наред.

— Ще си помисля — засмя се Пилар.

— О, може и да е смешно, но е много мъдро. Да ви донеса ли една паница с малко жито?

— О, да, Бенита, моля те! — отвърна Пилар сърдечно, като се питаше какво ли би казал за това Рефуджо.

— Веднага идвам! — забърза се младото момиче и изчезна.

Стана късно. Рефуджо, който седеше с Енрике и сеньор Хуерта, хвърли на Пилар поглед, от който цялото й лице поруменя. Тя се извини на домакинята, пожела лека нощ и се запъти спокойно към стълбището.

Лежеше гола в голямото легло с тежък балдахин и чакаше Рефуджо. Той се поспря на прага, вперил в нея поглед, изпълнен с възхищение. След това пристъпи в спалнята и затвори вратата. Чак сега видя торбичката със смарагдите, поставена на неговата възглавница.

— Какво значи това? — попита спокойно той, докато разкопчаваше ризата си.

— Моята зестра — отвърна Пилар.

— Последното нещо, което бих искал в момента, е да те наскърбявам, но трябва да ти кажа, че нямам никакво намерение да деля възглавницата си с тези камъни.

— Ние трябва да решим какво ще ги правим.

— Трябва ли? И точно сега?

Тя си наложи да не забележи изкусителните нотки в гласа му.

— Трябва да видим тази естанция, която граничи с имението на семейство Хуерта.

— Желаеш ли да притежаваш естанция?

— Просто мислех, че ти би искал, нали спомена?

— Смарагдите са твои. Направи с тях онова, което желаеш.

Рефуджо хвърли ризата си и се зае да изува ботушите си.

Пилар го погледна объркана:

— Но как мога да купя земя, ако ти не си съгласен? Аз нито мога да я управлявам, нито мога да се боря с индианците.

— И искаш аз да взема решение?

— Не, нищо не искам! — отвърна тя, поизправи се, грабна кесията със скъпоценностите и му я хвърли: — Ти прави с тях, каквото желаеш!

Със странно кратък тон той попита:

— Все едно какво, така ли?

— Да, все едно! Винаги ми е било все едно, освен…

— Зная, скъпа, винаги съм го знаел. Няма защо да го казваш! — Той свали и панталона си и седна до нея на леглото.

Пилар го погледна.

— Значи смарагдите принадлежат на двама ни. Нека да решим заедно какво още ги правим!

— По-късно — промърмори той. — Защото тъкмо ми хрумна едно нещо, което мога да направя с тях.

Рефуджо се надвеси над нея, опрял се на лакътя си. Натисна я със силна ръка да легне по гръб, отвори торбичката и я обърна.

Пилар изтръпна от допира на студените камъни върху кожата си. Смарагдите се стичаха като зелена струйка в трапчинката между гърдите й. Обзе я някаква странна възбуда в очакване на онова, което ще направи Рефуджо. Наблюдаваше го очарована, как се приведе над тялото й и целувайки я, взе в устните си един от благородните камъни.

Рефуджо бавно вдигна глава леко намръщен, извърна се настрана изплю с кисело изражение камъка върху дланта си.

— Хм, все едно пясък — каза той. — Необяснимо какво им е скъпоценно.

— Необяснимо? — повтори Пилар тихичко.

Около устните му трепна усмивка.

— Е, мога и да се опитам да обясня, ако ме принудят.

— Обичам те! — каза тя и протегна ръка, за да погали лицето му. Прокара пръсти през твърдите му къдрици и усети как някъде дълбоко в нея се надига вълна на радост, на страст и на надежда.

— Зная — каза той, взрян в лицето й, а очите му ставаха все по-тъмни. — Но мислех, че никога няма да го кажеш. Сега и хиляда пъти да го повториш, пак няма да се наситя.

— Да опитаме ли?

— О, не. Не веднага.

— Охо, значи предпочиташ онова, за което току-що си помислих?

— Може би. — Той се наведе напред и пое с устни още едно от камъчетата, но го изплю по-бързо от първото. — Цялото е в пясък. Идеята май не се оказа много добра.

Пилар го погледна нетърпеливо. В очите й горяха огньове.