Дженифър Блейк
Испанска серенада (19)

Глава деветнадесета

Те се вслушваха в тропота на отдалечаващите се копита и се гледаха с изумени очи. Все още не можеха да повярват, че всичко бе свършило и Изабел бе отвлечена от апахите. Събитията, кое от кое по-страховити се бяха редували с такава шеметна скорост, че просто не успяваха да осмислят всичко.

— Трябваше да се върна за нея — прошепна Висенте. — Длъжен бях да й помогна! Можехме да я спасим!

— Но как? Всяка секунда беше ценна — един изстрел по-малко или миг забавяне и червенокожите щяха да ни изколят!

— Сама си е виновна, горкичката — каза доня Луиза. — Разбрах, че е загубена още като тръгна да прибере шапката.

— Заради шапката! — тихо възкликна Пилар. — Върна се за неговата шапка.

Балтазар простена и притисна ръце към корема си. Едва сега си спомниха, че е ранен и се приближиха тревожно към него, отърсили се от сковалото ги напрежение. Пилар, Висенте и Чаро се спуснаха да го положат да легне по-удобно, доня Луиза започна да приготвя превръзки. Висенте и Чаро издърпаха внимателно дългата стрела, а Енрике бързо притисна сгънатото на няколко слоя платно към раната. Трябваше да изчакат — единствено времето щеше да покаже дали не са засегнати важни вътрешни органи. Пилар се наведе над Рефуджо. След последния изстрел той не бе казал нито дума. Дишаше тежко и ритмично, сякаш заспиваше. С купа вода в едната ръка и превръзка в другата тя коленичи до него и го докосна леко. Рефуджо вдигна глава, но издържа открития й поглед само секунда и отново затвори клепачи. Все пак се понадигна и се подпря с ръка на единия от самарите. Не се възпротиви, когато тя започна да почиства кръвта от дълбоката драскотина на главата му. Куршумът само бе одраскал главата му отстрани и раната почти не кървеше, но сигурно продължаваше да го боли. И все пак нещо не беше наред. Пилар я опипа лекичко с пръсти и разгърна косата му, за да я разгледа по-добре. Рефуджо се размърда неспокойно при допира на ръцете й и се опита да се освободи. Пилар протегна ръка за още превръзки. Сега вече беше сигурна, че раната е подозрителна. Тя остана клекнала, стиснала здраво парчетата платно. Гледаше като замаяна как кръвта продължава бавно да се процежда в косата му. Раната беше най-дълбока отпред до лицето му. Не можеше да бъде причинена от куршум, долетял изотзад!

Пилар бавно се обърна и изгледа другите мъже. Трябваше да е някой от тях, нали жените се бяха докосвали до мускетите само за да ги зареждат. Не беше и случаен изстрел — всички те бяха отлични стрелци… Кой от тях бе способен на такова нещо? И защо! Защо, за Бога?

Рефуджо я погледна. В очите му се четеше не молба, а заповед. Пилар разбра, че той е наясно. На изтощеното му лице бяха изписани болката от раната, изтощение от напрежението на изтеклите дни и твърдото решение да мълчи. Сърцето й се сви. Колко ли още ще трябва да държи езика си зад зъбите? А колко ли можеше да мълчи самата тя?

Той поклати глава едва забележимо и посочи раната. Гласът му не бе по-висок от шепот:

— Превържи ме!

Пилар се поколеба за миг, стиснала здраво устни, опитвайки се да се противопостави с цялата си сила на непреклонната му воля. Подчини се — не можеше да предприеме нищо, ако самият той не изречеше своето обвинение. След като го превърза, Рефуджо взе ръката й и я поднесе към устните си. Пилар се развълнува от горещия им допир, макар да знаеше, че целувката е жест на благодарност и нищо повече.

Чаро също беше пострадал. Една стрела бе пронизала прасеца му и сега Висенте му помагаше сам да превърже раната си. Енрике отиде да нагледа конете и когато се върна им съобщи, че те са здрави и невредими под дърветата. Личало, че в уплахата си се били опитали да се освободят от въжетата. Той изведе на открито кобилата си, заговори й успокоително и се метна на седлото да търси коня на Рефуджо, който единствен беше побягнал.

Доня Луиза извика след него:

— Само не отивайте много далече!

— Няма, ще бъда наблизо! — увери я той и махна леко с ръка, сякаш този израз на загриженост от нейна страна беше най-естественото нещо на този свят.

Наистина удържа на думата си, защото след по-малко от половин час той се върна, повел за юздите коня на Рефуджо. Появата му в лагера сякаш даде сигнал за действие. Балтазар, който полегнал на една страна, дишаше тежко и се бореше с болката си, сега ги изгледа всички един по един и запита:

— А какво ще правим сега?

Никой не му отговори. Обърнаха глави към Рефуджо, но той лежеше с поглед зареян надалеч към платото.

— Трябва да предприемем нещо! — продължи Балтазар с умолителен глас. — Не можем да изоставим Изабел в беда!

Енрике се обърна към Чаро:

— Какво ли ще направят апахите с нея? Мислиш ли, че пак ще ни нападнат?

— Възможно е — сви рамене Чаро, — но може и да продължат пътя си. Никой не знае…

— Какво ще й се случи? — доня Луиза смръщи чело, за да скрие уплахата си.

— Може и да не й направят нищо… или ще бъде робиня, а може би дори жена на воина, който я грабна, стига той да я поиска, разбира се…

— Но ти не вярваш, че ще стане така, нали?

— А може да спрат някъде, след като се почувстват в безопасност и да се… погаврят с нея.

— А след това?

— След това ще я заведат в селото, ако е все още жива и не им създава трудности. Иначе ще й прережат гърлото… ако не я подложат на мъчения, за да си отмъстят за претърпяното поражение.

Енрике изруга високо, а Висенте пребледня още повече.

— Губим ценно време с тези приказки! — подкани ги Балтазар. — Трябва да тръгнем след тях!

— Така само ще изложим на опасност живота си, нашия и на жените! — възпротиви се Енрике.

— Това няма значение! — намеси се Пилар.

— Как да няма?! — отвърна Чаро, спрял тежкия си поглед на лицето й. — За нас има…

— Ако не ги настигнем, преди да са се върнали в главня си лагер или в селото, преследването е безсмислено — каза Балтазар.

Енрике погледна Чаро, след това Балтазар и после премести очи към Рефуджо, вдигнал високо едната си вежда:

— Е, приятелю? Какво да правим?

— Защо трябва винаги аз да взимам най-важните решения? — Гласът на Рефуджо прозвуча ясно и спокойно. — Няма ли някой друг да поеме отговорност за грешките и за непредвидимите последствия от тях?

— Ти командваш — отвърна Енрике, сякаш това обясняваше всичко.

— Аз казвам да тръгваме! — настоя Балтазар с прегракнал от тревога глас.

Другите замълчаха като отбягваха погледа на Рефуджо.

— Благодаря ти, Балтазар! — промърмори той. — Значи тръгваме!

Само след четвърт час те вече яздеха по следите на апахите. Денковете и другите припаси останаха под дъбовете. Ако акцията успееше, щяха да се завърнат за тях, ако не, тогава изобщо нямаше да имат нужда от тях.

Доня Луиза яхна коня на Изабел. Известно време спориха дали няма да е по-добре тя и Пилар да останат, но решиха, че ще е твърде опасно да стоят сами, без защита.

Рефуджо наложи безмилостно темпо. Дългите седмици, прекарани на конете сега се оказаха твърде полезни и всички понасяха добре ездата, поне през първите часове. Пилар не знаеше как се чувства доня Луиза, но за себе си бе твърдо решена да издържи на изпитанието наравно с ранените мъже. Съзнаваше, че това, в което се впускат, граничи с безумие, но знаеше, че са длъжни да предприемат нещо. Толкова отдавна бяха заедно, че щеше да е истинско предателство сега да изоставят Изабел. Мисълта за опасността я караше да изтръпва от ужас и тя съсредоточи цялото си внимание единствено върху това да се държи на седлото и да не изостане от другите. Не биваше да обръща внимание на физическата болка и умората — имаха по-важна работа.

Стигнаха до индианското село малко след смрачаване. Водеха ги струйките дим, които се виеха над няколкото вигвама. Сивият облак, надвиснал над долината, все още бе позлатен по краищата от лъчите на залязващото слънце.

Чаро сам предложи да иде на разузнаване — познаваше местността, познаваше живота на индианците, затова го оставиха да върви. Той тръгна пеша и бързо изчезна безшумно в тъмното. Останалите слязоха от конете в една падинка и се проснаха на земята.

Чаро се върна скоро, с тревожно лице. Обсипаха го с въпроси, уплашени от белия кръг около устата му и от упоритото му мълчание.

Най-после чуха гласа му, грапав като пила:

— Събрали са се. Воините, неколцина по-възрастни мъже и около двадесет жени… Изабел е там. Изглежда са я оставили за жертва на жените… Цялата е в рани… от изгорено… и от ножове…

Балтазар седеше на земята, превит от болка. Вдигна глава, без да отваря очи:

— Какво казваш?

— Нали чу — отвърна Чаро.

— Да вървим! — намеси се Рефуджо.

Тръгнаха колкото се може по-бързо, като внимаваха да не привлекат вниманието на индианците. Малко преди селото намериха тялото на индианския страж — Чаро се бе погрижил да мълчи.

Изпълзяха на едно възвишение, откъдето се виждаше селото. Не беше голямо — няколко колиби, изплетени от пръти, разположени безредно край малък поток. Огнищата проблясваха като малки жълти факли пред всяка колиба. Конете бяха прибрани зад висок плет. Тук-там се мяркаха кучета и деца. Мъжете бяха насядали около голям огън в центъра, жените се гушеха по-настрани, в храстите.

Бяха закъснели. Изабел лежеше просната до едно догоряло огнище. Не даваше признаци на живот. Цялата й коса беше изгорена, останал бе само един кичур на темето. По тялото й, обезобразено от рани и черни синини, бяха останали няколко разкъсани парцала. Единият й крак бе извит неестествено, явно счупен.

— Чакайте! Тя мръдна! — пошепна Балтазар като заклинание.

Беше прав. Тялото й потръпна и Изабел се опита да премести ръката си. След миг доловиха нейното стенание. Една от индианките се приближи и грабна някаква тояга.

Балтазар вдигна мускета до рамото си и се прицели.

— Не! — ахна Чаро и го сграбчи за рамото. — Всички ни ще избият!

— Все едно ми е.

— Но на мене не ми е! Късно е вече, приятелю. Дори и да успеем да я вземем, тя не може да язди. Не вярвам да изкара още няколко часа…

Балтазар остана непреклонен и страховит още няколко секунди, след това напрежението му се отля и той отпусна глава на мускета си. По лицето му се стичаха сълзи. Най-после той отново вдигна лице:

— Не мога да я оставя… така…

— Налага се, нямаш друг изход. Освен ако си решил да умреш заедно с нея.

— Бих умрял, ако имаше някакъв смисъл. Но мога да се погрижа поне да не я мъчат повече.

Разбраха думите му. Сега вече никой не направи опит да го спре, когато вдигна мускета и се прицели в жената, която обичаше.

Цели се безкрайно дълго, но не можа да стреля. Целите му ръце трепереха, като в треска. Устните му се свиха, цялото му лице се разкриви от усилието да се овладее. Челото му се обля в пот — потта се стичаше на вадички и се смесваше със сълзите по бузите му. Той изпъшка задавено и отпусна пушката.

Индианката беше застанала до Изабел. Балтазар погледна Рефуджо с безумни очи:

— Ел Леон!… Ти трябва да го направиш! Отблясъците на далечните огньове просветваха в мокрите бразди по широкото му, изкривено от болка лице.

Рефуджо потръпна, но веднага се овладя, изражението му си остана непроницаемо. За миг затвори очи. Когато заговори, гласът му бе напълно спокоен, но в него звучеше окончателното решение.

— Ще го направя. Само заради тебе, Балтазар. Но чуят ли изстрела, апахите ще се втурнат насам. Трябва да сте готови веднага да препуснете. Тръгвайте. Аз ще ви догоня.

Подчиниха му се. Какво друго можеха да сторят? Беше истинско облекчение, че могат да се махнат оттук, че не се налага те да вършат онова, с което се нагърби Рефуджо.

Бяха сигнали вече до конете, когато изстрелът проехтя. Метнаха се на седлата и препуснаха обратно по пътя, по който бяха дошли. След малко Рефуджо се присъедини към тях и те продължиха да препускат бясно, като че ги гонеха зли духове. Поспряха в лагера, за да натоварят припасите си, но не се бавиха. Чак призори спряха още веднъж, за да отдъхнат и те, и конете. Посрещнаха първите слънчеви лъчи отново на път.

Чак късно следобед се успокоиха, че никой не ги преследва — никъде след тях не се виждаше облак прах, вдиган от преследвачите им. Бяха се откъснали и от индианците, и от дон Естебан, странно какво ли бе станало с него!

Но не се отпуснаха нито за миг. Дълго търсиха достатъчно скрито място за нощуване и дори не запалиха огън. Чаро беше един от малцината неранени мъже и предложи пръв да бъде на пост, но всъщност и никой от другите не склопи очи. Въпреки изтощението си бяха твърде напрегнати, за да спят.

Енрике смени Чаро на поста му. Чак към полунощ чуха обичайното хъркане на Балтазар. Доня Луиза също дишаше тежко и равномерно. Чаро се търколи на една страна и изпъшка. Рефуджо лежеше до Пилар, както винаги неподвижно, а тя стискаше очи, дано може да дремне.

Стресна я тих шум. Отвори очи и замря — Рефуджо беше станал, взе едно одеяло и се изкатери по малкото възвишение над главите им. Чу го да разговаря кратко с Енрике.

Пилар изчака малко и също стана. Енрике бе седнал на едно от седлата и чоплеше с някаква пръчка в пръстта пред себе си. Шепнешком тя попита:

— Рефуджо?

Акробатът посочи нанякъде в мрака. Тя кимна тръгна нататък.

Недалеч тя видя Рефуджо — беше спрял зад една издадена скала, огледа земята за змии и простря одеялото си. Седна, сви крака в коленете си и облегна гръб на топлия камък.

Пилар не посмя да се доближи. Точно се чудеше как да извести за присъствието си, когато чу гласа му:

— Ако си дошла да ме обсипваш със съчувствия и упреци, можеш да си спестиш усилията. И от едното, и от другото си имам достатъчно.

— Не, но мога да ти предложа компанията си — каза нехайно Пилар. Той не отговори и тя продължи: — Но ако предпочиташ да си сам, ще се върна обратно.

— Не. Моля те! — В думите му припламна някаква призивна сила. Той се поотмести, за да й направи място върху одеялото.

Пилар се настани безмълвно и го погледна. Превръзката на главата му се белееше в тъмнината. Помисли си, че може би го боли раната и затова е станал от постелята си.

— Много ми е мъчно за Изабел — промълви тихичко тя.

— На мене също — каза Рефуджо и шумно пое въздух.

— Не толкова, колкото би трябвало. Не толкова, колкото тя искаше.

— И защо така?

Той извърна лице към нея и я погледна втренчено:

— Защо питаш?

— Не зная. Може би за да разбера по-добре онова, което стана.

Рефуджо отново впери поглед далеч пред себе си:

— Тя беше като птиче със счупено крило, което никога не можа да зарасне напълно. Такива птички трябва да се закрилят, защото не могат да се бранят сами. Само ако ги изпуснеш от очи, идва някоя котка или ястребът и тогава спасение няма…

— Значи смяташ, че ти си виновен за нейното залавяне и имаш угризения за смъртта й?

— Обори ме, ако можеш.

— А какво става с ранените птички, които никой не е спасил?

— О, и сам мога да стигна до такива изводи, но те в никакъв случай не ме оправдават.

Пилар се обърна към него и впи очи в мрака:

— Ти беше изправен пред избора: или да я оставиш да умре бавно в ужасни мъки, или да й дариш бърз и милостив край. Ние всички изпитахме облекчение, че ти откликна на молбата на Балтазар, макар че сега се срамувам от това.

— Не биваше да напускаме Испания.

— Това пътуване ти предприе главно заради мене. Аз те принудих.

— Никой за нищо не ме е принудил. Но да не се караме! Уморих се да се боря, Пилар.

— Тогава просто престани да се бориш. Тексас е една неопитомена пустош. Все ще се намери някъде място, където дон Естебан не може да стигне и където никой няма да иска и да знае за Ел Леон.

— Аз се осмелих веднъж да помечтая за това, още преди да се появи тук дон Естебан. Но има ли селище, има и власти, а където има власти, там дон Естебан може да има влияние. Винаги ще съм отритнат от обществото, винаги ще си остана бандит.

— Не можеш да твърдиш това!

— А как иначе? Освен, разбира се, ако убия дон Естебан. Но вече се уморих да убивам.

— Забрави ли своето отмъщение?

— Толкова години вече гоня това отмъщение и какво ми донесе това? Да живееш само заради едното отмъщение е също вид смърт. Губиш един след друг всички, които обичаш, губиш всичко онова, което те прави горд, губиш чувството си за чест. Остава ти единствено омразата. Нямам повече сили да мразя и да убивам. Жадувам за истински живот!

— За това ли мислеше днес, докато яздехме?

— Искаш да кажеш, че ще ми мине, ако престана да мисля за Изабел и за нейната смърт? — Гласът му прозвуча меко и по-неуверено от обикновено.

— Да, може би.

— Не, няма да ми мине! А и не за това мислех днес, докато препускахме.

— А за какво тогава?

Рефуджо се отдалечи малко, за да я вижда по-добре и плъзна леко пръсти по меката й буза, а стене и надолу по врата, преди да обхване с ръка нежната закръгленост на гърдата й.

— Ти си животът. Ето за какво мислех. Ти си самото обновление. Завиждам ти, защото за мене това е непостижимо. Ще ми позволиш ли да потърся в тебе живота? Ще ми подариш ли промяна?

— Искаш да кажеш… че ме желаеш?

— Точно това се опитвам да ти обясня. За мене ти си нещо удивително! Толкова съм копнял да те държа в прегръдките си! Имам нужда от тебе, сега, в този миг! Никой никога не ми е бил толкова необходим. Обичай ме или ме убий, защото без тебе аз съм… Отхвърлих твоето състрадание… Но ще ми дадеш ли утехата на тялото си?

Как би могла да го отблъсне? Той не се нуждаеше нито от нейното съчувствие, нито от нейното разбиране. Но имаше начин да го накара да забрави миналото, макар и за миг.

Земята под тях беше твърда и камениста, но те не усетиха нищо. Нощта беше хладна — не го разбраха. Нищо нямаше значение, нищо не можеше да ги спре, всеки виждаше само другия под звездното небе.

Устните им се срещнаха след дълго, безкрайно търсене, докато ръцете им трескаво отхвърляха дрехите, за да притиснат жадно голите си тела едно в друго. Движеха се едновременно, търсеха и намираха някакъв бавен, нестихващ ритъм, който ги отвеждаше извън времето и пространството, извън границите на поносимото… Рефуджо впиваше устни в нежната й шия, там, където пулсираше сърцето й, обхващаше в дългите си силни пръсти на фехтовчик гърдите й, тънката й талия, плъзгаше ги жадно все по-надолу, за да я опали с огнените спирали на насладата чак до самата й пулсираща женственост. Сляха се, горещи, влажни, разтапящи се от нежност и желание, дъх в дъх, като две части на едно цяло.

Движенето ги завладя, превърна се в неумолим прилив на бясна възбуда, която ги опияняваше. Тя се надигаше срещу него, отвръщаше на силата му със своята сила, устремена към върховното блаженство. Пилар тръпнеше цяла от мощните удари на тялото му, дишането й стана хрипливо и неравно. Искаше да го усети дълбоко вътре в себе си, безкрайно дълбоко, до самото си изначалие. Искаше той да достигне до всяка нейна фибра, тя го водеше, защото едничка тя знаеше къде се намира нейната светая светих…

И когато то достигна дотам, сякаш небето се отвори над тях. Безтленни и освободени, те се издигнаха шеметно нагоре, слети в едно, осенени от чудото.