Дженифър Грийн
Шеметен танц

Първа глава

През летните месеци само две неща можеха да задържат Макс Карлсън буден след полунощ — страстна жена и пари. В последните няколко години той разумно бе отбягвал всички жени, дори и страстните. Като вземем предвид обстоятелството, че в момента му беше горещо, бе потен, гладен и не можеше да гледа от умора, всичко беше ясно. Сексът бе последното нещо, което го вълнуваше.

Парите обаче бяха сериозен мотив.

Той превключи скоростите и старият камион захриптя нагоре по хълма. Товарът, който караше, струваше две хиляди долара. Това не бе кой знае каква сума, но беше първата му печалба за тази година, а той се нуждаеше от пари.

Камионът бе натоварен с палети с едри красиви праскови, които сияеха на лунната светлина. Плодовете изглеждаха здрави като големи червеникави топки за бейзбол. Няма по-нетраен плод от прасковите. Макс отглеждаше дванадесет сорта и тези първи за сезона — „Гранатовата красавица“, бяха най-капризните. „Красавицата“ искаше повече внимание от разглезена жена. Само да й кажеш лоша дума и се натъртваше! Трябваше да я гали, но даже и тогава си беше рисковано.

Предната гума улучи дупка. Макс се намръщи. Страхуваше се за своите „бебета“. Нощта беше непрогледна като пъкъла и пълният със завои селски път му беше абсолютно непознат. Обикновено пласираше прасковите по-наблизо, само че редовният му купувач Литовски подбиваше цените.

Макс някога беше доверчив. Загуби тази черта на характера си преди четири години, когато бившата му жена го изръси до шушка. Сега не даваше нищо, без да иска нещо в замяна. Киселините, които го мъчеха, постоянно му напомняха, че от този сезон зависеше бъдещето му. За два долара повече на щайга беше готов да закара „бебетата“ си чак до Покипси.

Потисна една прозявка и си помисли колко добре би било вече да е пристигнал. Редицата от дупки, която минаваше за път, беше отчайващо пуста. Откакто излезе от магистралата не бе срещнал друга кола. Лунната светлина проблясваше върху мокрия от росата храсталак, който по-навътре преминаваше в гъста гора. Отляво започваха дюни. Възвишенията от призрачно белезникав пясък, които се простираха чак до езерото Мичиган, изглеждаха плашещо безжизнени. Не се виждаше нито къща, нито светлинка. От време на време фаровете улавяха блясъка на животински очи.

Беше идеално място за истории с призраци и духове. Макс искаше само да си получи парите и колкото може по-скоро да се изкъпе и да си легне. Рядко в средата на юли беше толкова горещо, но тази нощ бе ад. Ризата залепваше за гърба му, вратът го сърбеше от прасковения мъх и след седемнадесет часа работа го болеше цялото тяло.

Той опипа барчето за парче шоколад — винаги имаше по нещичко закътано, в случай, че не бе вечерял. Но този път не намери нищо, освен един прашен гаечен ключ и някакъв спрей. Стомахът му се обади точно, когато камионът заскърца нагоре по хълма.

Забеляза колата веднага щом стигна билото. Белият ситроен блестеше като нов, но изглеждаше изоставен. Но не това прикова вниманието му. Задната част на колата стърчеше една педя в платното, а предната бе хлътнала дълбоко в канавката. Никой не паркираше така. Дори ако бе открадната кола, щеше да бъде оставена встрани от пътя.

От уважение към прасковите, скоростта му си съперничеше с ход на костенурка. Докато задмина колата, той намали още повече. Луната проблесна върху луксозната бяла тапицерия и освети нещо голямо и тъмно отзад. То като че ли помръдна.

„А може би не виждам добре от умора“, каза си той. Погледът му скочи към огледалото за обратно виждане. В никакъв случай не можеше да спре. Нямаше време. Посредникът чакаше прасковите, той самият беше жив труп, а след шест часа започваше пак работният ден. Нямаше светлинна сигнализация, а никой не му махаше за помощ. Май че бе изоставена кола. Ченгетата щяха да я намерят. Проблемът не беше негов.

Но трийсет метра по-нататък Макс спря, нервно превключи на задна и върна камиона. Животът го бе накарал да се отърси от всякакви милосърдни пориви още преди години. Макс се смяташе за циничен, груб и суров. Но щеше да влезе в тази си роля веднага, щом се увереше, че на задната седалка няма никой. Както стърчеше, левият калник на ситроена можеше да бъде отнесен от всеки, решил да вземе височината с малко по-голяма скорост.

Той грабна фенерчето и слезе. Комар се заби във врата му, още преди да хлопне вратата.

Сега, когато моторът беше изключен, единственият звук в тихата нощ беше скърцането на ботушите му по пясъка. В тази пустош не помръдваше дори и листо. Косата на тила му настръхна, когато чу внезапен звук. Призрачен, животински… Звук, първичен като болката.

Вървежът му премина в лек бяг, докато стигна до колата. Един поглед беше достатъчен да се увери, че скъпите кожени седалки отпред наистина са празни. Предните странични стъкла бяха свалени, задните — вдигнати. Лунната светлина се отразяваше в тях и той не можеше да види нищо, без да се наведе. Лъчът на фенерчето освети едно скупчено на задната седалка тяло и изопнатото бледо лице на жена. Точно тогава тя извика.

Не възнамеряваше да я уплаши, но все пак писъкът й прозвуча странно успокояващо. Може би я болеше, но ако имаше сили да крещи толкова силно, едва ли умираше.

— Успокой се, успокой се. Няма да ти направя нищо лошо. Казвам се Макс Карлсън и ако погледнеш през прозореца ще видиш камиона ми. Фермер съм. Спрях, само защото ми се стори, че имаш неприятности.

Докато говореше, той отклони лъча на фенерчето и опита да отвори вратата. Беше заключена. Господи, защо бе заключила вратите, след като предните прозорци бяха отворени! Нямаше време за догадки. Ако не грешеше, долови сладникавия мирис на кръв. Той пъхна ръка през отворения прозорец и отключи задната врата. Натисна дръжката и отвори с един замах.

От колата го блъсна вълна задушаващо горещ въздух. Миризмата на кръв и пот нелепо се смесваше с уханието на скъп дамски парфюм. Беше почти тъмно и той не можа да види ясно, но тя беше полулегнала в някаква неудобно изкривена поза.

— Лошо ли сте ранена?

— Трябва… Трябва ми линейка — очите й се затвориха и тя издаде още един от онези звуци — отчайващо безпомощни, които накараха кожата му да настръхне.

— Казвам се Кит… Сандърс. Чантичката ми е отпред. Можете да вземете всичко, което имам, стига само да намерите телефон. Моля ви! Трябва ми лекар.

Не се и съмняваше в това, но без да знае какво й е, не можеше да реши дали се нуждае от първа помощ. Плъзна лъча по тялото й и тя се опита да прикрие очи. Това, което видя, беше достатъчно, за да свие гърлото му.

Беше цялата в бяло — като колата си — с елегантни панталони и копринена блуза. Злато проблясваше по китките и шията й. Бижутата й бяха в изобилие — всички онези символи на успеха, пред които бившата му жена благоговееше. Защитната реакция на Макс задейства автоматично. Но не задълго. Богатството не можеше да й помогне в бедата, в която бе изпаднала. Дрехите й бяха подгизнали и лицето й лъщеше от пот. В очите й се четеше дива паника и страх. Фенерчето му разкри причината.

Коремът й бе прекалено голям. Той едва се сдържа да не изругае на глас.

— Направете ми една услуга и кажете, че не раждате.

— Изчезвайте!

— Тече ви кръв. Много ли?

— Оставете ме на мира! Ако искате да помогнете, за Бога, намерете телефон. Това…

Не можа да довърши мисълта си, защото нова контракция разтърси тялото й. Точно преди месец, на четиридесетия си рожден ден, Макс бе забелязал сребърни нишки по слепоочията си. Преди да е свършила тази нощ, косата му съвсем щеше да побелее.

— По дяволите, на колко минути са?

— Изобщо не спират.

— И от колко време е така?

— От цяла вечност.

— Не бихте ли могли да бъдете малко по-точна?

— Вижте какво, господин. Макс Едикойси — може би в друг момент алтовият й глас щеше да звучи по-нежно. Сега беше дрезгав, уплашен и гневен. — Наистина нямам време за празни приказки. Може би не ви минава и през ум, че днес ми е отвратителен ден. Първо ми се повреди климатичната инсталация, после самата кола спря сред тази пустош, след това почнаха контракциите… Бебето трябваше да се роди след три седмици. Не трябва да раждам сега. Навън е четиридесет и три градуса. Всички комари от Чикаго до тук се изредиха да ме хапят. И, както усещам, краят ми не е далеч…

Не биваше да прекъсва монолога й, но се налагаше.

— Какво говорите! Няма да умрете.

— Ако щете вярвайте, но в момента ми е все едно. Така или иначе, това не е ваш проблем. Единственият начин да помогнете, е да си плюете на петите и да намерите най-близкия телефон — гласът й изтъня и прозвуча цинизъм, какъвто рядко беше чувал от устата на дама.

Нямаше и минута и половина от последната контракция. Макс се почувства безпомощен като засмукано от плаващи пясъци листо. Тя очевидно не допускаше непознати до себе си. Не я винеше. Молбата й да изчезва му се стори прекрасна идея.

Прекрасна, но неосъществима при тези обстоятелства. Той се отдалечи от колата и хвърли мрачен поглед на безлюдния път. Най-близката болница, която знаеше, беше в Сейнт Джо. Можеше да стигне в градовете близнаци Бентън Харбър и Сейнт Джоузеф за половин час, ако разполагаше с бърза кола. Но с натоварения с праскови камион, като нищо можеше да пътуват и час. Боеше се, че няма да успеят. Контракциите бяха толкова начесто! Мисълта да я остави, за да потърси телефон, му се стори още по-нелепа. Не познаваше пътя и нямаше представа къде е най-близкият телефон. И дори да успееше да събуди някой фермер, пак трябваше да чака да дойде линейка. А тя през това време щеше да е сама.

Защо съдбата бе избрала него сред всички „щастливци“, които можеха да минат оттук? Прасковите му презряваха в жарката нощ. Посредникът му имаше хладилна камера. Ако не стигнеше при него, те щяха да се скапят само след няколко часа. „Длъжник си ми за това, Господи“, помисли той раздразнен.

Но и с вайкане нямаше да постигне нищо. Намести се на седалката отпред и затърси пипнешком ключа.

— Какво правите?

— Каквото трябва. Решавам проблемите един по един. Трябва да преместя тази бяла принцеса от пътя, преди първият, профучал по хълма, да отнесе калника.

— Колата няма да запали.

Разбира се, че щеше да запали. Макс се съмняваше, че тя има право, относно повредата. И двете с колата носеха позлатения етикет на градски глезли. Най-вероятно тя нищо не разбираше от коли. Макс можеше да вземе мотор от бунището и да го накара да замърка. Имаше достатъчно опит. Изпълнен с увереност, той завъртя ключа.

Тишина. Стартерът не включи. Моторът не гъкна. Никаква надежда. Опита отново и отново. После извърна глава, за да я погледне.

— Май няма да запали.

— Сериозно?

Отгоре на всичко имаше и чувство за хумор. Определено женско чувство за хумор. Но с това изобщо не спечели симпатиите му.

— Госпожо, ние с вас сме затънали до гуша и, по дяволите, млъкнете.

Този път тя не издаде и звук. А отново имаше контракции. Той чуваше как уплашено диша. С периферното си зрение забеляза как тя се гърчи от болка. Издържаше на болка. Макс прехапа толкова силно устната си, че усети вкуса на кръв. Когато всичко затихна, тя каза изтощено:

— Знаете ли за първи път в живота си мечтаех да ме заговори наркотрафикант, а вместо това попаднах на фермер. Предполагам, че нямате морфин в камиона? Морфин, хероин, цианид, арсеник — каквото и да е, не съм капризна…

— Хайде стига, престанете. Всичко ще бъде наред. Имам три сестри и всичките родиха. Милиони жени по света раждат…

Тя поклати глава:

— Не и така. Нещата не са както трябва. Твърде рано е. Контракциите въобще не приличат на онова, което докторът ми описа. Ще умра…

— Ще престанете ли да говорите глупости? Щяла да умре! — измърмори Макс и изскочи от колата. — Сега просто се успокойте и запазете хладнокръвие. Ей сега ще се върна.

Тя каза нещо, но той не го чу или не пожела да го чуе. Може би имаше време да я закара до болницата, но не беше сигурен. Не и при тази честота, с която идваха контракциите. Той нямаше друг избор, освен да се приготви, което малко го поуспокои. Предпочиташе действията пред емоциите.

Намери две сигнални лампи в жабката на камиона. Включи ги и постави едната зад колата, а другата — по на високото. Щом свърши, той изтича до камиона, за да вземе някои необходими неща. Трябваха стерилни ножици и конец. И топла вода. На таблото намери едно прашно кълбо канап, джобното си ножче и термос с чай.

Пренесе тези жалки запаси на предната седалка на колата. После издърпа стартерния ключ от гнездото.

— Добре ли сте? — попита с дрезгав глас, макар че по накъсаното й дишане можеше да отгатне, че не е. Освен това едва ли бе в настроение да си говори с непознати. По дяволите, и той не беше!

Без да губи време, скочи и отиде отзад. Вдигна капака на багажника, но и той бе почти празен. Намери само резервна гума и един скъп кожен куфар. Ключалката му би затруднила и опитен касоразбивач. Не беше заключен, но Макс трябваше да улучи кода, преди да успее да го отвори.

Като по чудо с втората комбинация успя. Силният мирис на същия скъп парфюм го задави. Някои жени миришеха толкова опасно, че можеха да вкарат някой в грях. Каквото и да й беше там името, тя беше точно такава.

Ядосан, че уханието го беше разсеяло, той претършува куфара. Вътре имаше само дрехи — копринени боклуци, дантели, луксозни пухкави материи, които биха възбудили хормоните най-малко на монах. Нямаше нищо, което можеше да бъде използвано в случая. Все пак занесе един вързоп дрехи на предната седалка и отвори задната врата откъм главата й.

Тя беше по средата на поредната контракция. Той също — сякаш боздуган със заострени шипове се завъртя в стомаха му, когато видя изопнатото й от болка лице.

Нямаше време да се размотава — Бог знае колко бързо щеше да дойде бебето — и въпреки това сърцето му сякаш спря. През отворената врата лицето й бе огряно от лунна светлина.

Досега не беше забелязал как изглежда. Не го интересуваше. И едва ли би го заинтересувало. До този момент за него тя не беше нищо повече от сянка на задната седалка, която щеше да му създаде проблеми в най-неподходящия момент.

Едва сега осъзна, че тя е жив човек от плът и кръв.

Лицето й бе дребно, с мъничко носле, тънки извити вежди и гъсти копринени мигли, които трептяха над фини скули. Устата бе като цветно петно, но само защото бе нахапала до кръв устните си. Косата й — сребристо пепеляво руса, подстригана късо. Той не харесваше къса женска коса, но при нея тя откриваше дългата й бяла шия, деликатните ключици, мидената извивка на ушите й. Бе жена, която би изкушила всеки!

Освен това го гледаше, обезумяла от страх. Не бе в първа младост. Може би бе в началото на тридесетте? Той си я представи как отива към залата за съвещания с тази елегантна френска прическа и вирната брадичка. Бе делови тип жена. Очите й излъчваха енергия и решителност. А в израза на лицето й се долавяше интелигентност и всички онези качества на характера, с които се постигаше успех по цивилизован начин. Но всичко това не струваше и пукната пара, когато нещата се свеждаха до нещо толкова просто и първично, като раждането на едно бебе.

Макс измъкна от джоба си кърпичка, клекна край пътя и изля върху нея малко чай. После несръчно, но колкото можеше по-нежно и внимателно избърса лицето й.

— Не!

Друг път сигурно би се усмихнал. Тя изрече това „не“ направо заповеднически, но брадичката й се повдигна жадно към хладното и влажно парче плат.

— Опитай се да не ме гледаш така, сякаш се каниш да ме удариш.

Тя притвори очи:

— Не го приемай лично. В момента изпитвам такива чувства към всяко същество от мъжки пол.

— Нима? И аз самият не съм луд по женския пол. Доста странен повод да завържеш връзка с непозната посред нощ. Може пък да излезе нещо от това, а?

Устните й леко потрепнаха в желанието да се усмихне. Тя преглътна и малката й нежна ръка сграбчи китката му.

— Не мислиш да тръгваш, нали? — в очите й се четеше примирение. Тя просто би приела и този факт.

— Не. Може и да имаш още време, но никой не ни гарантира това. Да се надяваме, че светлините ще привлекат вниманието на някоя минаваща кола. Няма да те оставя сама.

Той изцеди кърпичката и изля върху нея още малко чай.

Сериозният му тон изглежда я поуспокои, но той се опита да й даде време, за да свикне с мисълта, че ще бъдат само двамата.

Отново охлади лицето й, за да изтрие сълзите й и да я освежи. Страхуваше се да я докосне с ръка. Кожата й беше невероятно нежна, а неговите големи ръце бяха загрубели.

— Та значи… Къде е господин Сандърс?

— Няма такъв — тя отново затвори очи. — Освен това, бебето не ми принадлежи. В четвъртък трябваше да подпиша документи за осиновяване. Мислех, че има още време до раждането…

— Не го ли искаш?

В гласа й прозвуча нотка на горчивина.

— Загубих работата си, провалих кариерата си и донякъде живота си заради тази бременност. От тридесет и деветгодишните се очаква да проявят малко здрав разум, нали? А най-смешното е, че изобщо не предполагат, че могат да изпаднат в подобно положение. Преди „стотина години“ бях омъжена за известно време. В крайна сметка ме прегледа лекар и диагнозата беше някаква непроизносима дума, но шансовете да забременея бяха почти нулеви. Не, не мога да го задържа. В момента дори нямам работа.

Той си даде сметка, че „не може да го задържи“, съвсем не означава „не иска да го задържи“.

— Нямаш ли семейство?

— Имам голямо семейство. Всичките са в Милуоки.

— Ако си тръгнала от Чикаго, изобщо не е трябвало да завиваш край езерото, щом си тръгнала за Милуоки.

— Милуоки е последното място, закъдето бих тръгнала. Семейството ми е свикнало да разчита на мен, а не аз на тях. Баба ми има къщичка от тази страна на езерото, в която никой не е живял от години. Преди една-две седмици си пренесох нещата, за да се установя там. Това беше последният курс. Докторът, болницата, осиновяването — всичко беше уредено.

Макс бе готов да се обзаложи, че я бива в организирането и още, че рядко си позволява да изпуска толкова секретна информация пред непознати. Но тази нощ беше различно. Няколко минутният разговор й бе помогнал да му се довери. Той усещаше как бдителният й поглед изучава лицето му.

Можеше да си представи как изглежда в очите й. За нейния финес той представляваше груба маса от мускули. Макс се бореше със земята и животът на открито личеше по обветреното му лице и захабените ръце. До елегантната й особа, облечена в класическо бяло, неговите деветдесет килограма, небръснати страни, кални ботуши и сурова физиономия, съвсем не й подхождаха.

Макс я остави да го огледа, убеден, че няма да намери нищо привлекателно у него, но, че му се доверяваше, личеше по мекия блясък в очите й. По някакво чудо контракциите й бяха спрели през последните минути. Изглежда природата й бе дала малко време, за да реши как да действа.

— Кит? Боя се, че двамата ще трябва да станем най-близки приятели доста набързо.

— Не те разбирам.

— Ако ме оставиш да направя няколко неща, ще почувстваш облекчение — каза той тихо. — Като начало, знам, че е адски горещо и сигурно се чувстваш ужасно в тези мокри дрехи…

Тя не го остави да довърши.

— Не!

— Поне панталоните?

— Не!

— Взех от куфара ти няколко неща, които да сложа под тебе. Поне са чисти и сухи.

— Не!

Макс търпеливо почеса брадата си.

— Надявах се досега да си разбрала, че не съм някакъв извратен изнасилвач. Е, не че нетрадиционният секс не ме привлича, напротив. Разнообразието те кара да усещаш, че живееш. Само че жена, която всеки миг ще ражда… Честно казано, мила, не се вписва в сексуалните ми фантазии — тя се опита да го прекъсне, но той твърдо продължи: — И едно животно би се досетило, че не искаш мъж — който и да бил той, близо до себе си в този момент. На твое място бих се чувствал по същия начин. Но откакто съм тук, единственото, за което имаше сили, бе да помръднеш глава. Не можеш да се справиш сама и мисля, че го знаеш.

— Макс? — тя затвори очи и облиза сухите си устни. Гласът й го проряза като силно уиски. — Съжалявам! Съжалявам, че спря, че се забърка в това, че ме срещна. Не съм свикнала да моля някого за помощ, толкова ми е неудобно.

Той не знаеше какво да й каже и затова замълча. Тя помисли малко, после вплете нежните си пръсти в неговите. Добре гледаната кожа и мазолите в миг се притиснаха и продължиха да се държат здраво. Това беше най-чувственият миг, който Макс някога бе изживявал с жена — дотолкова, че му стана неловко. Балансът бе опасно нарушен и той бе изгубил контрол над чувствата си. Нима подобна случайна и неприятна среща можеше да промени живота му? Глупавият емоционален прилив продължи няколко секунди.

Тя измъкна ръката си и от устата й се чу писък, който би накарал дори призрак да хукне презглава от ужас. Околоплодните води бликнаха в мига, в който нова контракция я преряза.

Втора глава

— Мразя те, Макс Карлсън!

— Само това повтаряш. Не е моя вината, че висим тук цяла нощ. Не аз съм глътнал футболна топка! Напъни се и край.

— Боли.

— Няма начин да не боли.

— Не издържам вече!

— И аз също.

— Умирам, а ти се държиш жестоко и грубо!

— Непрекъснато ли трябва да ти повтарям, че това не е болка за умиране. Ще издържиш! Всичко вървеше много по-добре, докато крещеше с всичка сила.

— Опитвам се да се сдържам.

— Защо, по дяволите! Крещи, колкото можеш. Кой ще чуе, освен мен?

— Макс, страх ме е.

— Сега пък от какво?

— Страх ме е, че ще се разкъсам.

— Не мисли за това. Щом бебето изскочи, веднага ще те закарам в болницата. Там така ще те зашият, че ще станеш като девствена.

— Макс, моля те!

— Започвам да мисля, че не искаш да го родиш това бебе. Може би някъде дълбоко в подсъзнанието ти, нещо те кара да го задържиш вътре, за да не ти се налага да им го дадеш. Подозирам, че никога не си искала да се откажеш от него.

— Грешиш!

— Така ли? Давай тогава.

— Не ти ли минава през ума, че може би съм на края на силите си?

— Глупости! Щом имаш сили да ми крещиш, значи имаш предостатъчно и за да родиш!

— Не изпитваш ли поне малко съчувствие… Състрадание?!

— Да не съм папата!

— Недей да съдиш за мен по бившата си жена, Карлсън! Не съм виновна, че си бил женен за чудовище.

— А аз не съм виновен, че си се забъркала с тоя пуяк Грант. Следващия път прояви малко повече разум.

— Шефът ми не беше пуяк!

— Но със сигурност не е бил и мъж. Използвал е, че си била пила, легнал е с теб и ето те сега на пътя. Не е нужно да си доктор по философия, за да разбереш, че подобен, тип не е нищо повече от конска тор.

— Не е честно. А и не беше толкова просто.

— На мен пък ми се струва съвсем просто.

— Макс?

— Сега пък какво?

— Мразя го това бебе, мразя всички мъже и най-много от всичко на света, мразя тебе!

— Хайде пак старата песен. По дяволите, не плачи. Не искам да наранявам чувствата ти, глупаво момиче, опитвам се да те ядосам и да ти вдъхна кураж. Хайде, Кит! Някъде там трябва да ти е останала още мъничко воля. Изстискай я, скъпа моя! Ако можех, щях да го родя това глупаво бебе вместо теб.

Навън все още беше непрогледен мрак, но изгревът наближаваше. Две коли минаха по пътя, но нито намалиха, нито спряха.

Кит щеше отдавна да се е предала на отчаянието и изтощението, ако не беше практичният и циничен фермер, клекнал при краката й. Най-хубавите й атлазени бикини бранеха малкото свян, който й беше останал.

Никога през живота си не бе изпадала в по-унизително положение, докато, Макс спокойно впиваше белите си зъби в една праскова.

Гърлото й беше пресъхнало, но дори да беше обезводнена до състояние на делириум, той пак нямаше да й предложи хапка сочна праскова, защото вече беше повърнала на ризата му.

В кратките паузи между болката, Кит го наблюдаваше. Не беше прекалено висок, нито едър. Имаше непокорна тъмна коса, леко посребрена по слепоочията. Абаносовочерните му очи излъчваха енергия, а самият той сякаш бе изплетен от стоманени въжета. Бе захвърлил ризата си и в момента беше само по джинси, ужасно мръсни, и загорелите му на слънцето гърди изглеждаха като килимче от къдрави тъмни косъмчета. Кит мразеше окосмени мъже. Напомняха й горили и пещерни хора.

Макс не беше нито едното от двете, но определено обладаваше някаква примитивна сила. Гъвкавостта му напомняше тази на котките. Нито за миг не преставаше да се движи. Не можеше да се нарече красив, но излъчваше мъжественост, която привличаше. Имаше безкомпромисно, изпито лице с твърдо очертана челюст, високо чело и орлов нос. Правеха впечатление още леко издаденият му десен кучешки зъб и белега на лявото рамо. Дънките му бяха толкова стари, изтъркани и свити от безброй пранета, че прилепваха към стройните му бедра и не оставяха нищо скрито за погледа. Цялата му мъжественост беше на показ. Принадлежеше към онази порода земни, естествени и жизнени мъже, които мигновено провокираха женския интерес.

Кит изобщо не се съмняваше, че и тя, и бебето щяха да умрат, ако не беше той. Бе започнала деня си като зряла тридесет и девет годишна жена — макар и бременна — специалистка по маркетингов анализ, но беше загубила лустрото на цивилизацията, щом се бе наложило да се бори с природата. Двамата с Макс нямаха нищо общо. Но ако не беше той да я крепи в този жизненоважен момент, никога не би се справила сама.

Контракциите зачестяваха, но кой знае още колко време щяха да продължат. Болката бе непоносима, но той я успокояваше, насърчаваше или предизвикваше, в зависимост от случая. Използваше кратките паузи, когато болката затихваше да я разсейва. С всеки друг мъж — особено непознат, би изпитвала убийствено унижение и уязвимост. А Макс я накара да разбере, че всяка проява на свенливост и добри маниери в случая са неуместни. Предполагаше, че е останала жива досега само защото не й беше дал никаква възможност за избор, освен да следва съветите му.

Новата контракция я стегна и преряза. Кит усещаше, че става все по-лошо. Имаше чувството, че е изминала цяла вечност. Сърцето й се сви от ужас при мисълта, че бебето ще умре, или може би вече бе умряло. Тя бе виновна, защото не го искаше.

— Дръж се, съкровище. Давай, Кит! Хайде, скъпа…

Пот се лееше от челото й. Ръцете й бяха стиснати в юмруци. Мракът се въртеше под клепачите й като рой звездички. Разсичащата болка този път беше жестока, но някак си странно различна. Непознато вълнение я обзе.

Силата на контракцията я остави без дъх. Образът на Макс се мержелееше над нея, докато бършеше лицето й. До края на живота си щеше да свързва тази нощ с дъха на вкиснал подсладен чай, праскови и… лицето на Макс. Очите му бяха озверели от страха и безпокойството пред това, което тепърва предстоеше. Изпитото му лице я плашеше в тъмното, ала грубите му пръсти бършеха страните й с несравнима нежност.

— Още няколко минути и ще свърши, мила.

— Това го обеща още преди два часа.

— Така ли? Тогава обаче си мислех, че си градска пъзла. Доста си жилава за херцогиня!

Комплиментът щеше да я накара да се усмихне, ако имаше сили. Вече бе чула мнението на Макс за „херцогините“. Бяха споделили някои тайни в мрака. Нямаше друг начин да прекарат часовете и да преодолеят тревогата й ужасът, които на моменти ги обхващаха. Кит вече знаеше, че той е бил женен за „херцогиня“ на име Андреа, и че го е зарязала преди четири години. Беше се оженил за нея на двадесет и четири, почти веднага след завършването на колежа, все още решен да направи кариера. Инфарктът на баща му го бе принудил да се върне и да поеме застрашената от фалит семейна ферма. Когато той умрял, Макс можел да я продаде и да замине. Вместо това предпочел живота на открито пред някой кабинет. Луминесцентните лампи не можели да се сравняват със слънцето. Шумоленето на книжа не можело да задържи един мъж, който изпитвал нужда постоянно да усеща вятъра в лицето си и предизвикателствата на природата.

Съпругата му Андреа не бе могла да понесе постоянния финансов риск и непредвидимите катастрофи. Кит можеше да я разбере. Предизвикателството, което беше привлякло Макс, беше отблъснало жена му. Само че той не преценяваше нещата така. За него беше важен само фактът, че жена му го бе зарязала, без да се опита да го разбере.

Кит си представяше какво си бе помислил Макс, когато за първи път е спрял очи на нея — колата, дрехите й, самата тя и изобщо всичко. Още една разглезена херцогиня от богаташките квартали. И е бил прав. Само че сега беше променил мнението си.

Макс сигурно бе прочел мислите й, защото се оттегли на старото си място в краката й. Нова контракция се застъпи с предишната, после още една и още една, без никакъв интервал помежду им. Тя не можеше да си поеме дъх и все пак инстинктът й се оказа по-силен от болката.

— Хайде, скъпа, виждам главичката. Няма ли да пуснеш тия глупави бикини? Колко пъти да ти повтарям, че няма кой друг да те види, освен мене.

Тя забрави за Макс. Забрави за всичко, когато усети върховния момент. В обгърналия я огън, Кит направи нечовешко усилие и почти изгуби съзнание, усетила облекчението.

Следродилните спазми продължиха, но постепенно затихнаха. В продължение на няколко секунди тя лежа задъхана, със затворени очи, с лепкави и премрежени от сълзи на изтощение мигли. Но сърцето й спря, когато чу един слаб и нерешителен вик.

— Макс? — прошепна Кит.

— Всичко е наред. Момиченце. Чудесно е!

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Може ли да я видя?

— Почакай малко, принцесо. В момента ръцете ми са заети. Трябва да я почистя малко с някоя от дрехите ти. Боя се, че след тази нощ ще ти се наложи изцяло да си подновиш гардероба.

— Искам… да видя… дъщеря си, Макс.

Той не каза нищо, но Кит усети с нежност тежестта на бебето, което той постави на гърдите й. Едва успя да различи мекия кичур русоляв мъх, сбръчканото личице, едно мъничко свито юмруче, не по-голямо от палеца й. Господи! А тя цяла нощ се беше държала като глупачка. Избухна в сълзи, като продължаваше да притиска внимателно скъпия вързоп живот, за който се беше борила цяла нощ.

Бебешката главичка се гушеше под брадичката й, когато погледна нагоре към Макс. Очите му, изтощени не по-малко от нейните, я обгръщаха с нежност.

— Ти успя, скъпа.

— Ние успяхме. Благодаря ти.

— Няма нищо. Само че още не сме свършили. Да се надяваме, че тя може да се бори не по-зле от теб. Защото първото й преживяване ще бъде едно трудно пътуване в прашен камион. Трябва ми една минута, за да разчистя седалката и да направя нещо като легло. Оставям ви сами.

— Макс?

Тя срещна очите му, насочени към нея и бебето.

— Ти бълнуваше, сърце мое — каза тихо той, — и не беше на себе си, когато каза, че ще дадеш това котенце на чужди хора.

 

 

Болницата беше прикътана в долината на реката Сейнт Джоузеф. Живописният парк изглеждаше като позлатен под лъчите на ранното утринно слънце. Райско кътче на съвършен мир и спокойствие. Или щеше да бъде, ако по петите им не пищеше полицейска сирена.

Старият дизелов камион на Макс не помнеше да е вдигал сто и двадесет километра в час от години. Още повече натоварен с двеста щайги праскови. Входът на приемната за спешни случаи беше в края на извита в полукръг задънена улица. Щом удари спирачките, камионът изтрещя, закашля се и спря. Все още гол до кръста, Макс изскочи от камиона в мига, в който полицаят в светлокафява униформа слизаше от колата си.

— Хей, ти! Караш с двадесет километра над разрешената скорост, минаваш на червено и ако паркираш тук…

Не че Макс не го чу. Просто нямаше време да му обърне внимание. Заобиколи камиона откъм вратата на Кит. Имаше друга клиника по-наблизо, но разликата беше само няколко километра, а и тя беше говорила с лекарите тук.

Пътуването бе тежко за нея и той го знаеше. Нямаше достатъчно място да легне, а в същото време не можеше да седи. Бързото му шофиране я измъчи още повече. Беше преминала през ада, за да роди това дребосъче. Макс никога не беше виждал толкова мъничко човешко същество. Мислеше, че е бил уплашен, преди да се роди бебето, но когато го чу да пищи колкото му глас държи… изпадна в ужас!

И въпреки всичко, когато посегна да свали Кит, не успя да скрие усмивката си. Температурата беше паднала на зазоряване и той я беше завил с прашното си дънково яке. Костюмът й се допълваше от бялата копринена блуза, боси крака и някакъв нежносин атлазен халат, който беше увил около бедрата й от благоприличие. Помисли си, че „херцогините“ биха приели това като нов стил на обличане. Затова пък вързопът в ръцете й не би могъл да бъде по-елегантно пременен. За пелена на бебето служеше скъп италиански шал, а отгоре то бе повито с блуза с перлени копчета от колекцията на Келвин Клайн.

— Как е нашата Дженифър Лайз? — прошепна той.

— Не говори толкова силно, Макс. Пак ще се събуди. Мислиш ли, че е нужно да правиш това? Не трябва ли да донесат носилка?

— И да те оставя да чакаш? — Той видя как прехапа устната си в момента, когато я вдигаше, но не се оплака. Сигурно можеше да влезе вътре и да поиска носилка, но тогава тя щеше да остане сама. Достатъчно го безпокоеше фактът, че ще бъде сама в болницата. Да нямаш съпруг е едно, а никакво семейство или близки приятели наоколо — съвсем друго.

Кит беше твърде изтощена, за да държи главата си изправена. Кичурчета руса коса гъделичкаха брадата му, докато я носеше към вратите.

— Причиних ти безброй неприятности…

— Не се престаравай с извиненията.

— Ами прасковите ти, Макс? Какво ще стане с тях?

— Не се безпокой. Всичко е наред. — Той знаеше много добре, че съвсем не е така, но нямаше защо и тя да го знае. Достатъчно бе преживяла тази нощ.

По-нататък всичко се разви много бързо. Както можеше да се очаква, Кит бе се договорила с най-известния акушер-гинеколог в града. Едно споменаване на името му накара персонала да полети и Кит му бе отнета, преди да успее да й каже нещо. Така и трябваше. Самият той го искаше, но все пак за миг се почувства ограбен, когато тя и бебето изчезнаха зад затворената врата на асансьора.

Не можеше всичко да свърши просто така. Дребосъчето с кичурче светъл мъх на главата и дробове като на койот… Това бебе, което току-що му бяха взели, беше и негово. Той пръв беше го държал на ръце. Беше се заклинал, молил и потил, за да му даде живот. Той беше го почистил и бе преброил пръстчетата на крачетата му.

А Кит? Не. Те нямаха нищо общо. Една херцогиня в карета, теглена от бели жребци и един фермер с кал по ботушите… Едва ли щяха да се срещнат отново. Но това беше жената, която с толкова уговорки му бе разрешила да я съблече. Нейните сълзи беше попивал от тези елегантни скули, нейната глава беше държал върху гърдите си. Бе забивала нокти в ръката му при всяка поредна контракция. Сякаш бяха родили заедно! Един мъж не би могъл да си тръгне и да забрави всичко това, сякаш никога не се е случвало.

Освен това, той не бе сигурен дали всичко с нея е наред. Не знаеше и какво ще стане с бебето. Всичко това не можеше да не оправдае намерението му да остане още малко.

Господи, колко беше уморен! Очите му пареха, а стомахът му виеше от глад, когато видя полицаят да приближава.

— Видях какво се е случило. Изглежда сте преживели ужасна нощ. Ще забравим за глобата, но трябва да преместите камиона.

— Няма проблеми. Благодаря. — После добави уморено: — Нейната кола е развалена. Бял ситроен, на около петнадесетина километра от магистралата, на чакълестия път Лейк Вю. Трябва да се изтегли и да се поправи. Опасен е за минаващите коли.

Полицаят обеща да се погрижи и Макс отиде да премести камиона. Намери телефон и се обади във фермата. Трябваше да намери Кит. Провери, но още не бяха я преместили на етажа за родилки. Фактът, че не е близък роднина, не му помагаше много в търсенето. Дори да не можеше да види Кит, трябваше да узнае как е малкото.

Ограденото със стъклени стени детско отделение беше на четвъртия етаж и малко стряскаше със стерилността си. Новородените не приличаха на бебета, а по-скоро на кукли в миниатюрните си креватчета — увити в бяло като папуасчета.

Бяха поне петнайсетина и отначало той не можа да я познае. Всички досущ си приличаха с червените си личица. Не можеше никъде да забележи русолявия мъх, но бебето от шесто креватче плачеше. Ревът не се чуваше през изолираните стъкла, но мъничката сбръчкана уста му се стори позната.

Той се огледа намръщено. Вътре две сестри се мотаеха — поне от негова гледна точка. Когато бутна вратата и надникна, една от тях моментално се нахвърли върху него:

— Господине! Кой ви пусна тук?

— Момиченцето плаче.

— Моля?

— Бебето от шесто креватче плаче.

— Чуваме! — Тя посегна да го избута навън, но се поколеба. — Вие трябва да сте този от магистралата!?

В болницата новините сигурно се разпространяваха мълниеносно. Но дори и да не беше така, голите му гърди, наболата брада и тъмните сенки под очите, явно говореха сами за себе си.

— Прегледа ли я доктор? Добре ли е?

— Състоянието й е отлично. Два килограма и седемстотин грама. Нахранена е и е измита.

— Всичко ли е наред? Сигурна ли сте?

— Без съмнение.

— Защо тогава плаче? Защо не я вземете на ръце?

Сестрите се спогледаха. Десет минути по-късно той беше с бяла престилка, ботуши, шапка, ръкавици и маска. Настаниха го в един люлеещ се стол и макар че се почувства малко глупаво, това не му попречи да се занимае с бебето.

Чувстваше се прекрасно, като се има предвид, че вече прехвърляше четиридесетте и отдавна беше изгубил надежда да държи в ръце свое собствено дете. Веднъж решил, че арсеникът е за предпочитане пред брака, той бе приел този факт. Дори да съжаляваше от време на време за това си решение, сега моментът не беше подходящ за размишления.

Макс установи такъв ритъм на люлеене, който приличаше повече на рокендрол, отколкото на приспивна песен. Сантименталности от рода на „на-ни-на“ не можеха да накарат Дженифър Лайз да спре да плаче. След малко наоколо се понесе тих дрезгав монолог. Той се опитваше да й разкаже кой е. Макс! Брадясалият тип, когото беше срещнала на задната седалка на една кола край пътя. Каза й, че би било по-добре да не среща други типове по задните седалки на колите, защото е опасничко. Каза й още, че Лайз било името на майка му, но докато летели по магистралата, Кит в просъница се хванала за Дженифър като за спасителна сламка. И още, че всяка майка, която избира име, преглъщайки сълзите си, едва ли има намерение да се откаже от рожбата си. Само да е посмяла!

Дженифър Лайз изслуша целия монолог, после изящно разтегна малката си уста и безстрастно се прозя от скука.

И Макс мигом се влюби в нея.

След време сестрите решиха, че са нарушили достатъчно правила и го изхвърлиха, макар че бяха достатъчно мили да му отпуснат една санитарска престилка, за да не се разкарва наоколо полугол. Той си спретна малка закуска в болничното кафе, защото имаше опасност да припадне от глад. Вече беше следобед, а той още не бе намерил Кит. Чудовището, което отговаряше за отделението на родилките, не пускаше вътре никой, освен съпрузи.

Макс продължаваше да си повтаря, че фермата не може без него, че работниците го чакат, че прасковите гният в камиона — и въпреки това не тръгваше. Не можеше да си иде, без да се сбогува с нея. В крайна сметка не сестрата-чудовище, а самата Кит реши проблема, тъй като явно се беше събудила и искаше да види бебето. И тъй като беше влязъл в ролята на постоянна мебел пред детското отделение, Макс чу нареждането и никой не се възпротиви сериозно на желанието му да бута количката до стаята на Кит.

В момента, в който отвори вратата, той почувства колко е сгрешил като е настоял да я види. От пръв поглед разбра, че тя вече не трепери от страх, не е изгубена, изтощена и сама. Под очите й все още имаше тъмни сенки, но няколко часовата почивка явно беше възвърнала силите й. И след всичко, което беше преживяла, все още носеше златната си верижка и обиците. Бижутата щяха да изглеждат глупаво на болничната нощница на всяка друга жена, но на нея й отиваха. Тя би изглеждала елегантна с всякакви дрехи. Пепеляво русата й коса беше сресана назад и откриваше лицето й, подчертаваше аристократичния й профил и нежните скули. Игривите й сини очи срещнаха неговите в момента, когато влизаше. Усмивката й беше естествена и топла, но той изпита особено чувство. Тя вече нямаше нужда от него и мястото му не беше тук.

— Макс! Извиках те от асансьора, но те не пожелаха да спрат. Изобщо не исках да ме чакаш, защото знаех, че трябва да се погрижиш за прасковите, но се чувствах ужасно при мисълта, че няма да мога да говоря с теб.

Той закара количката до нея. Гласът й продължаваше да гали слуха му и го накара да се почувства развълнуван.

— Не можех да си тръгна, без да съм сигурен, че си добре.

— Благодарение на теб се чувствам чудесно — очите й се усмихваха. — Малко ме боли и още съм неразположена, но след всичко, което ти струпах на главата…

— Моля те, недей! Не съм дошъл тук да чуя това.

Но изведнъж се смути, защото изобщо не бе сигурен защо е дошъл тук. В мига, в който видя Дженифър Лайз, Кит се наведе и я взе от количката. Държеше я нежно, с чувство за притежание. Макс видя начина, по който тя докосна бебето, видя и влажния блясък в очите й. Можеше да бъде сигурен — те двете щяха да останат заедно, дори да трябваше да се изправят срещу целия свят! Това бе желал да узнае.

По дяволите! Цели четири часа се беше тревожил, че тя няма да разбере кое наистина има значение в този живот.

— Нали няма да подпишеш документите? — тихо каза той.

Тя вдигна лице:

— Няма.

— Сигурна ли си?

— Да — призна тя. — Тази нощ промени всичко. Една грешка не може да се поправи с нова грешка. Не бих те упрекнала, ако не ми повярваш, но аз не съм лекомислена, Макс.

— Никога не съм те смятал за такава.

— Нима? — устните й отново се усмихнаха, а очите й потърсиха взаимност и прошка в неговите.

Той се усмихна в отговор, но си спомни за всички нежни имена, с които я беше нарекъл през изминалата нощ — скъпа, съкровище, любима, мила… А сега не знаеше как да я нарече. Кит си имаше своето бебе, нощта беше минала, и в края на краищата, те си оставаха двама непознати, които едва ли някога щяха да се срещнат.

— Мисля, че ще се справиш, Кит.

— Всичко ще бъде наред — кимна тя и посочи джинсовото му яке. — Боях се, че няма да имам възможност да ти го върна.

Той го вдигна, но не го облече. Видът му беше ужасен — взетата на заем санитарска престилка, работните ботуши, изцапаните джинси и еднодневната брада. Какво ли си мислеше за него? А тя изглеждаше като скъп порцелан с бялата си кожа, златните накити и фините ръце.

— Радвам се, че сте добре — с престорена веселост каза той.

— Макс…

Но той вече беше излязъл и крачеше бързо по коридора. Имаше ли нещо, което да го накара да остане? Не, нищо. Имаше ли какво да й каже? Едва ли…

Всеки живееше собствения си живот. И той беше сигурен, абсолютно сигурен, че една нощ няма да го направи част от нейния.

Трета глава

— Няма нищо, спокойно, спокойно…

Беше повече от ясно, че не са в настроение за разходка по плажа. Кит припряно отвори вратата на къщата. Щом влезе, веднага разкопча ремъците на бебешката раница, но не достатъчно бързо, за да угоди на шестседмичната си дъщеря. Когато Дженифър Лайз беше недоволна, държеше всички да знаят това.

— Не е нужно да чупиш стъклата от рев. Ще проверим всичко по ред, става ли? Първо да видим дали си гладна… — Намествайки малката на рамото си, Кит отиде до хладилника. Храната бе приготвена, но беше нужно време да я затопли.

— Нима не разбираш колко по-лесно щеше да е всичко, ако беше харесала моето мляко? Но не! Ти предпочете изкуственото. Честно казано, любов моя, ти имаш склонност да правиш всичко по най-трудния начин. Както и да е, ще пробваме ли това? — Тя подпря главичката на бебето и му подаде биберона. Лайз засмука само веднъж, после сбърчи личице и изплю биберона и поетото мляко едновременно.

— Добре. Значи не си гладна — каза Кит търпеливо. — Може би си глътнала въздух? — Тя потърка гръбчето на бебето, но това само предизвика нов яростен рев. — Окей. Тогава какво ще кажеш за някое успокояващо нежно парче на Чайковски?

Пусна й „Концерт в ре мажор“. Бебето не преставаше да плаче и Кит го изключи.

— Ами Моцарт? О, май предпочиташ да те облека в розово, вместо в червено? Какво ще кажеш да проверим дали не си се намокрила?

Кит коленичи, положи бебето върху одеяло и махна пелената за еднократна употреба. Дженифър Лайз веднага притихна. Пелената не беше мокра. Просто дъщеря й обичаше да бъде гола. Тя се засмя гърлено, когато Кит се наведе и я погъделичка по коремчето, а после безмилостно ритна майка си по брадичката.

— Ех, ти! — Щеше да има мир в продължение на няколко минути. Докато траеше всичко това, Кит се просна в абсолютно изтощение до голата си дъщеря.

Късното августовско слънце нахлуваше през прозорците и огряваше барикадата от вещи, някои от които принадлежаха на Кит, други на баба й. Къщата не беше голяма — само една дълга стая на долния етаж, която беше едновременно хол и кухня, и една спалня на горния. Но представляваше смешна смесица от изискани предмети и осеяни с пясък подове.

Вкусът на баба й включваше изкуствени растения, разни леки мебели и магнитни дрънкулки по хладилника. Кит беше запазила голяма част от чикагските си мебели, но бе донесла само нещата, които обичаше: колекциите си от нефрит и кристал, стерео дека и касетите с класическа музика, оригиналните маслени платна и двете пана от триизмерно разноцветно стъкло. Цветното стъкло стоеше абсурдно до избелелите басмени пердета. Скъпите й фигурки от нефрит изглеждаха толкова глупаво, колкото колекцията от въдици на баба й.

Някой учтив декоратор би нарекъл стила „непретенциозен“. Кит не се тревожеше особено от това. Възстановяването след раждане не беше лесно, а да се учи да бъде майка на трийсет и девет й отнемаше не по-малко време. Беше сама с Лайз и връзката между нея и дъщеря й изчерпваше целия й свят.

Но Кит знаеше, че така не може да продължава вечно. Тази последна седмица прекара в размисъл. Трябваше да реши как ще живеят занапред. Извърна глава и с любов се загледа в ентусиазираните опити на дъщеря си да погълне изцяло мъничкото си юмруче.

— Дали има някакъв шанс да те залъжа да заспиш?

О, Господи! Тази омразна дума! Лайз за миг почервеня. Миниатюрното й челце се сбръчка като буреносен облак и малката й устичка широко се отвори. Кит бързо я грабна.

— Не, не, недей! Не плачи. Обич моя, днес просто не ти е добър ден, нали? Не ти се яде, не ти се спи, не ти харесва нищо от нещата, които правя. Ела сега да се разхождаме.

Маршрутът бе отдавна установен — покрай тапицираното с басма канапе, до прозореца с изглед към езерото Мичиган, покрай цветното стъкло и колекцията от кристали, около издрасканата маса, до магнитните дрънкулки върху бабиния хладилник и пак обратно. Кит нежно потупваше, друсаше, галеше и тананикаше. Нищо не помагаше. Особено днес. Накрая се изкачи по дървените стълби в спалнята.

— Знам какво ти се върти в главата. Същото, което и на мен вече от цяла седмица. Смяташ, че трябва да го намерим, нали?

Облицованата с кедрово дърво мансарда й служеше за идилично убежище. Слънцето проблясваше през капандурата на наклонения таван. Старият месингов креват на баба й бе отрупан с пухени възглавници, а миризмата на билки все още се усещаше от гардероба. Кит положи бебето в кошчето, запуши розовите й устенца с биберона и посегна към пелените. Бебето изплю биберона и повече от ясно показа отношението си към него.

— Стори ти се, че той не е като другите, нали? И на мен така ми се стори, но вече проверих в телефонния указател. Доста е трудно да издириш някого, когато не знаеш нищо друго, освен името му и това, че е фермер. Кой знае къде живее. И кой ти гарантира, че изобщо иска да ни види пак някога?

Кит напъха ръчичката й в бяло гащеризонче с нарисуван балон, гушна я и седна в стария олющен люлеещ се стол на баба си.

— Знам, че нося отговорност за твоето бъдеще, любов моя… И сигурно смяташ, че доста добре съм успяла да объркам живота си. Не че не сме обсъждали това и преди, но бих искала да не ме съдиш толкова строго, Лайз. Понякога хората правят грешки. От глупост смятат за ценни нищожните неща. Но не, няма да се опитвам да те помирявам с бившите си любовници. Последния път, когато се опитах да ти обясня за Грант, ти повърна отгоре ми.

Бебето изглеждаше унесено от тихия глас и плавното люлеене. Успокоена, Кит облегна глава на дървения стол и направи грешката да затвори за малко очи. Лайз незабавно нададе рев.

— Добре, извинявай. Продължавам да говоря. Колко съм глупава. Помислих си, че би желала малко тишина за разнообразие… — Лайз бе слушала вече историята на живота й, но Кит започна да й я реди отново. Бебето искаше само постоянно да чува гласа й. Кит беше открила, че монологът й на моменти звучеше комично. Да оправдаваш решенията, които си вземал, пред едномесечно бебе, се оказа странно преживяване. Това й навяваше мъчителни размисли.

Когато беше на осемнадесет, Кит знаеше точно какво иска. Пари, пари и пак пари. Много пари. Тъпкани банкови сметки.

Никой друг от бедната работническа фамилия не споделяше нейната страст. Всеки път, когато уволняваха баща й от Електрическата компания, оставаха без кола, доходите им секваха и кредиторите започваха да хлопат на вратата. Едва свързваха двата края, но не защото им се налагаше, а защото семейната философия беше да се харчи, докато има. Майка й живееше с надежда, баща й — с голи обещания.

Очевидно средството за постигане на сигурност бяха парите, а единствения път към парите — образованието. Кит се бореше да завърши сред първите и да си намери престижна работа. Когато се омъжи за Сам, се бореше и работеше два пъти повече, без да щади силите си, за да плаща и неговото образование. За нещастие Сам притежаваше дяволския чар и измамливата усмивка на баща й. Той с радост я остави да работи и за двамата. С не по-малко радост проигра на комар цялата й банкова сметка, а това, което не успя да й вземе, тя беше принудена да даде, за да получи развод.

На двадесет и седем се беше оказала отново без пукната пара, но вече поумняла. Бракът не представляваше гаранция за сигурност, а разводът беше сигурен път към бедността за една жена. Следователно трябваше да се измислят нови правила. Никакви бракове! Вече никога нямаше да се връзва на чаровни негодници. Беше решена да брани всичко, което има, като зеницата на окото си.

— Но бях самотна, Лайз. Не можеш да си представиш колко самотна бях. Работата ми беше интересна. Обичах бизнеса, но амбицията, предизвикателствата и дори добрите пари невинаги са достатъчни. Не забравяй — аз не знаех, че мога да те имам. Нали ти казах за онази диагноза. Затова си мислех, че винаги ще съм сама.

Не беше лягала с всеки предложил й, но беше взела своя дял от плътските удоволствия. Всичките й мъже бяха интелигентни, пробивни и преуспяващи. Точно като нея.

Грант беше единственият й непредвиден провал.

Двамата с шефа й години наред бяха изпитвали взаимно привличане, което открито признаваха, наслаждаваха му се, но не се опитваха да го задълбочават. Бяха работили заедно до късно през нощта стотици пъти. Редовно изпиваха по чаша вино, когато тези нощи свършваха. И един-единствен път опиянението след няколко чаши вино бе прераснало в нещо друго.

Когато невъзможното се случи и тя се оказа бременна, Грант й предложи да плати за аборта. Тя не само беше на тридесет и девет, но това вероятно беше един от малкото й шансове да има дете, затова и не помисли за аборт. Седмици по-късно той й предложи да се оженят. Както прагматично посочи, и двамата ценели едни и същи неща: парите, амбицията, успеха. Като партньори нямали равни. Можели да подпишат предбрачно споразумение, за да бъдат и двамата защитени финансово, а за бебето щели да наемат гледачка. Всичко щяло да се нареди.

Но тя отхвърли хладното предложение на Грант и прекара следващите няколко месеца, съзерцавайки как животът й пропада. Петдесет и пет часовата работна седмица беше невъзможна при една нормална бременност, а нейната не беше и нормална. През цялото време се чувстваше като пребито куче. Авторитетът й в службата бавно се разпадаше. Като голям майтап се разказваше фактът, че е „загазила“ на тази възраст. А не по-малко смехотворни бяха опитите й да развлича клиентите на чаша вино или официална вечеря, навлечена в дрехи за бременна. Кит не можеше да отрече, че е поставила Грант в неудобно положение.

Напусна в средата на осмия месец и уреди осиновяването. Всичко изглеждаше като лоша шега. Тя не можеше да задържи детето, ако не си намери работа, а не можеше да запази работата си, защото беше бременна. В крайна сметка Грант не я беше принудил да напусне. Той просто беше направил оставането й невъзможно.

Кит сгуши нежната главичка на бебето до лицето си, вдишвайки аромата на детска пудра, на бебе и на любов.

— Мислиш, че винаги съм избирала мъже, на които изобщо не им пука за мен, така ли, Лайз? — прошепна тя. Не можеше да си представи Грант да спре заради някаква заседнала кола. Тази мисъл постоянно я измъчваше. Не можеше да си го представи как държи главата й, докато ражда или, коленичил край пътя в продължение на часове. Грант щеше да извика помощ и да се гордее с това. Но да остане до нея? Никога!

Не само Грант, но и Сам, и всеки от мъжете, с които бе имала отношения. Никой от тях не би го сторил. Абсурдно беше да ги вини, след като сама беше ги избирала.

— На тридесет и девет години съм, Лайз. Ужасно късно разбирам, че съм търсила не където трябва и не когото трябва. Ужасно късно е да повярвам, че там някъде има и друг тип мъже.

Без да спира да я люлее и да й шепне, тя премести Лайз. Клепачите на бебето започваха да натежават.

— Смяташ, че трябва да го намеря, нали? Ти не бива да си предубедена, скъпа. Твоят татко не го заслужава. А аз просто имам нужда от някого, на когото да разчитам. Освен това не знам какво да кажа на Макс, ако го намеря. „Хей, ти! Ако нямаш нищо против, бих желала да опитам с теб. Разбираш ли, струваше ми се, че ти си най-невероятният мъж, когото някога съм срещала, и бих искала да разбера дали това все още важи, когато вече не крещя в родилни мъки и съм съвсем облечена.“

Самата мисъл я накара да се усмихне обезсърчено, а клепачите на бебето трепкаха, трепкаха, трепкаха…

Кит майчински погали бузката и усмивката й угасна. Стотици пъти здравият разум й беше нашепвал да го забрави. Но заради нейната дъщеря, в името на нейната дъщеря, цялата й ценностна система трябваше да бъде преосмислена. Липсваше им татко.

Очите й се затвориха при тази мъчителна истина. Тя наистина беше на възраст, когато шансовете й да промени живота си намаляваха. Проблемът й беше в това, че не можеше да налучка верния отговор. Нямаше точна представа какъв е Макс, но спомените за това как се беше държал с Дженифър Лайз, как се държа с нея самата, непрекъснато изплуваха в съзнанието й.

Целият й живот беше преминал като едно безкрайно бягане през лъжовни сънища. Дали съжаляваше? За много неща. Но този път се страхуваше, че не би си простила, ако не се опита да го намери. Нощта на раждането се губеше в мъгла от мъчителни емоции. Може би го идеализираше в спомените си. Но трябваше да разбере.

 

 

Макс беше на трактора и товареше палети. Едната му ръка беше на волана, другата върху лоста за регулиране на височината, а между зъбите му стърчеше половин сандвич с фъстъчено масло, когато бялата й кола пристигна. Беше осем вечерта. Работниците си бяха тръгнали отдавна. Триетажната червена плевня беше строена миналия век и служеше за офис, преработвателен цех, сортировъчна линия и склад. В момента всичко беше замряло. На запад се простираха двеста акра праскови. Градините изглеждаха добре поддържани и сякаш тънеха в сънливата нега на последните слънчеви лъчи. Плоските листа на застаряващите дървета, ограждащи пътя, не помръдваха. Дворът беше пясъчножълт, пуст и тих. Сцената бе идилична и само Макс знаеше, че това е измамно усещане.

Той изоставаше. Бе последният ден на август и сезонът на прасковите бе в разгара си. Старият камион трябваше да се ремонтира преди шест сутринта и да се натоварят още три палети, за да ги предадат на Литовски преди полунощ. Вече три седмици не бе намерил време да окоси тревата. Бог знае откога не бе поглеждал сметките. Никога не му оставаха и пет минути да си приготви едно топло ядене.

Изведнъж позна колата й. Едва не разби палетата в камиона и за миг забрави да дъвче. Твърдият залък с дъх на фъстъчено масло заседна в гърлото му. Все пак успя да преглътне, довърши товаренето и угаси мотора. Дворът притихна и едва сега той осъзна колко издайнически силно биеше сърцето му.

Кит беше паркирала в сянката на дървото до къщата. Забеляза го, но се позабави около колата. Не бе трудно да предположи, че тя се опитва да вземе бебето, когато се чу познат рев.

Макс понечи да се усмихне, но не го направи.

През всичките тези седмици се беше тревожил за нея. Сама, без работа, неподготвена да бъде майка на бебето, което искаше да даде за осиновяване… Беше се опитал да я прогони от мислите си, но тя упорито се промъкваше обратно. Бе се примирил с мисълта, че никога няма да я види отново. Защо? Сам не знаеше.

По начина, по който се беше навела, той можеше прекрасно да огледа фигурата й. Не беше съвсем нова гледка за него. Преди шест седмици бе имал много по-добра възможност за това, но сега не беше същото. В онази тъмна влажна нощ той беше редувал горещи молитви и проклятия и никаква сексуална мисъл не беше минала през ума му.

Сега обаче това бе първото нещо, за което си помисли. Стройните бедра и онези дълги, дълги крака бяха скрити в бели панталони. Не бяха тесни, но обвиваха формите на елегантния й ханш като шепите на влюбен. Тя беше напъхала в тях краищата на ефирна бяла блуза с широки бухнали ръкави и дълбоко деколте. Колан от медни плочки пристягаше талията й. Последният път, когато я беше видял, тя изобщо нямаше такава, макар че гърдите й бяха по-големи. Можеше да се закълне в това. На ушите й проблясваха обеци. Сигурно бяха диаманти. Тъй като носеше сандали на босо, дамата без съмнение смяташе, че е облечена непретенциозно.

Макс почеса наболата си брада и се въздържа да погледне надолу към скъсаните джинси и калните работни ботуши. Бяха минали през кал и пясък, докато отстранят аварията в напоителната система през последните три часа.

Косата й още беше по-къса от неговата, с все същият пепеляво рус оттенък. Беше запомнил това дръзко лице, покрито с мръсотия и следи от сълзи, но сега нямаше и помен от тях. Като изключим лекия загар по скулите, кожата й беше безупречна. Мъничко гланц за устни правеше красивата й уста дяволски сексапилна, а никой нормален мъж не би могъл да забрави тези пленяващи сини очи.

На пръв поглед Кит не изглеждаше красива, но ако човек се вгледаше… Изглеждаше точно така, както той тогава предположи, че ще изглежда на дневна светлина — скъпа като голяма грешка. Реакцията му трябваше да бъде като при алергия. Вместо това хормоните за нула време го подгониха. Беше се справил с пушенето, но никога не успя да се отърси от навика да си пада по неподходящи жени.

— Макс! — Тя вървеше към него с несигурна усмивка и петкилограмов ревящ вързоп в ръце. — Надявам се, че не съм постъпила лошо. Сигурно имаш много работа?!

— Не, няма проблеми. — Стомахът му се сви. Какво трябваше да направи? Да си стиснат учтиво ръцете изглеждаше малко смешно след всичко, което бяха преживели.

— Не знаех как да те открия. Накрая намерих един човек, който те познава от фермерската борса. Но дори тогава… — Тя поклати глава и се усмихна. Усмивката й беше по-заразна и от грип.

— Почти се бях отказала. Реших, че сигурно искаш да забравиш онази нощ. Не бих те винила, ако е така, но после си помислих, че може би искаш да видиш Дженифър Лайз. Ти, един вид, си отговорен за нея, след всичко, което се случи, и ме тормозеше мисълта, че може би се тревожиш…

— Тревожех се — призна той. Не спомена, че се беше тревожил сто пъти повече за нея, отколкото за малката.

Тромавата му забележка прекъсна разговора им. Въпреки това огреният от вечерното слънце двор вече трудно можеше да се нарече тих. Напук на отчаяните ласки и милувки от страна на Кит, хлапето виеше като сирена.

— Тя невинаги е такава. Обикновено е кротка като ангел.

Макс обърса ръцете си в джинсите и ги протегна.

— Ако малко мръсотия няма да й навреди, би ли ми разрешила да я взема?

Предложението я стресна.

— Сигурен ли си, че искаш да я държиш, докато се дере така?

— Децата на сестрите ми прекарваха първите шест месеца от живота си в упражняване на дробовете си. Малко рев няма да ме уплаши. — Той отново протегна ръце и пое бебето, като се стараеше да не докосне Кит. Всеки физически контакт би й напомнил за интимностите, които бяха принудени да споделят. Можеше да постави Кит в неудобно положение, защото бе замесена от друго тесто.

Дженифър Лайз нададе още един писък и се настани на мускулестата ръка с хълцукане. Кит я беше нарекла ангел, но Макс имаше някои съмнения. Лайз едва ли щеше да печели конкурси за красота. Диви кичури коса стърчаха на главичката й като на петкилограмово пънкарче. Може би майка й нямаше нищо излишно по себе си, но дребосъчето имаше в изобилие. Изглежда щеше да става и боксьор, защото сви ръчичката си в юмруче и чевръсто се удари по носа. Розовите устица се отвориха, за да се оплачат от несправедливостите на живота. Макс докосна носа й и нежносините очи се отправиха нагоре, за да открият кой я държи. Тя го помнеше! Той не беше толкова глупав да направи това идиотско сантиментално изявление на глас, но… тя го помнеше. Усещаше го.

Синият поглед беше замъглен тогава, но тя знаеше кой я е измъкнал в този ослепително ярък свят. Той също я помнеше. Без значение колко неравни пътища е пропътувал, един мъж просто не би могъл да забрави такова нещо.

— Не знам какво правиш, но го патентовай.

— Моля?

— Спря да плаче.

— Нали каза, че е ангел?

— Тя наистина е ангел. Поне по три минути на ден.

Макс сподави смеха си.

— Сестрите ми все раждаха терористчета, така че съм свикнал да се оправям с тях, докато са в този размер.

Той се поколеба, съзнавайки, че тя го изучава с нескрит интерес — това, което той се опитваше да не прави с нея.

— Не е нужно да стоим на двора. Имам готов чай в къщата.

— Ние не можем да останем. Не искаме да ти пречим. Знам, че си зает по това време на годината…

— Не се тревожи. От шест сутринта съм на крак. И на мен чаша чай няма да ми се отрази зле.

— Не би трябвало да останем — повтори тя, но беше повече от ясно, че протестът е символичен. Разтовари от колата багаж, достатъчен за шестмесечно пътуване из Европа: дамска чанта, куфари, пакети с пелени, одеяло и накрая бебешко кошче. Всъщност той добре знаеше от сестрите си, че колкото по-малко е едно бебе, толкова повече неща са нужни дори за кратко излизане от къщи. Но май Кит се нанасяше завинаги, защото жадният интерес, с който се промушваше под ръката му, го направи много, много бдителен.

— Какъв прекрасен дом!

— Ако си падаш по наследствени реликви. Можеш да поразгледаш наоколо. Ние двамата с Пънкарчето ще се погрижим за чая.

Тя се усмихна на не съвсем елегантния прякор на дъщеря си, но в мекия й глас имаше нотка на несигурност.

— Макс. Наистина не искам да прекъсвам работата ти. Сигурен ли си, че нямаш нищо против?

Макс не знаеше какво точно има против, но щом Кит изчезна от погледа му, приближи с бебето до хладилника, за да вземе лед — горе-долу единственото, което можеше да се намери там. Беше чудо, че намери две чисти чаши и достатъчно чай в каната да ги напълни. Две сини очи сериозно наблюдаваха всичко, което правеше.

— Дали ще плачеш, ако те оставя за малко? Трябва да си измия ръцете. — Той шепнеше, за да не го чуе Кит. Не искаше тя да си помисли, че е един от ония идиоти, които се лигавят с бебетата. Одеялото не направи твърдата маса особено удобна, но на бебето изглежда не му направи впечатление. Докато сапунисваше ръцете си, тя му направи балонче с уста.

— Ние двамата чудесно бихме могли да наваксаме изгубеното време, Пънки, но да пукна, ако знам какво да кажа на майка ти. Първо на първо, никога не съм знаел как да си приказвам с жените. Последния път, когато я видях, ръцете ми пипаха по такива места, където никой мъж няма работа, освен ако не я познава много добре… — Ново балонче. — Губиш си времето. Тия женски номера не ми минават. Ще трябва да си тръгнете — веднага щом се уверя, че тя има достатъчно пари, за да преживявате. Виждам пълничките ти бузки, но майка ти е прекалено слаба. Копринените й парцали няма да платят разходите. Затова те питам направо — много ли е загазила? — Той обърса ръцете си и я гушна отново. — Добре, не ми казвай. Сам ще я питам. Писна ми да не спя по цяла нощ от тревоги за нея, Пънки, но, слава Богу, това посещение ще бъде кратко. Само да разбера как сте.

Един час по-късно той знаеше как се чувства човек при подводно нападение. Тя все още не беше си тръгнала. Беше отговорила весело и разсеяно на всичките му въпроси.

Само дето Макс не хареса нито един от отговорите.

Четвърта глава

— И така какво мисли семейството ти за новата придобивка?

— Всъщност те не са имали възможност да я видят. Баща ми е без работа и в момента едва си изкарват прехраната. Освен това, боях се, че няма да се оправя с бебето сама на такъв дълъг път… Това е прекрасно, Макс!

Макс прекара ръка през косата си.

Кит се беше навела над камината в хола и гладеше с пръсти мраморния надпис:

Блудкавата романтика не му беше по вкуса, а и нищо от онова, което беше чул досега не беше „прекрасно“.

Къщата на баба й стоеше празна от години. Кит каза, че добре се е подредила вътре, но няма никакви съседи. Кръгът на приятелите й в Чикаго се ограничаваше до нейните бизнес контакти, естествено прекъснати, когато се премести. Макс беше предположил, че семейството ще й дойде на помощ. Те не бяха го направили, а освен това имаше чувството, че са я използвали години наред. През всичките тези седмици тя се беше чувствала самотна, наистина самотна.

— Ти, разбира се, сигурно си спестила нещичко. Дори ако отначало не си смятала да задържиш бебето, все пак си знаела, че ще останеш без работа за известно време.

— Хм. — Тя стисна рамото му, сякаш за да го успокои, докато безгрижно преминаваше край него.

— Какво е това дърво, Макс?

— Дива череша. Колата върви ли?

— Върви и пее. След като дадох на механика пари колкото за нова яхта! — Тя му отправи усмивка, за да го накара да се усмихне. Една от онези страхотни женски усмивки, които го караха да търси в джоба си антиацид. — Обожавам френските врати.

Провал. Макс можеше да проведе по-смислен разговор с бебето, задрямало на дивана. Ясно беше, че Кит не е на себе си. Вероятно следродилната меланхолия беше повлияла на способността й да мисли разумно.

Въпреки че се беше опитал да подреди набързо, къщата не изглеждаше прилично. Френски ключ красеше холната масичка, по пода се въргаляха селскостопански списания и чорапи. Той переше дрехите си, когато запасът му от чисти се изчерпеше и прилагаше същия принцип спрямо чиниите. Не беше бърсал прах или чистил с прахосмукачка от началото на сезона. Нямаше време. Обикновено поне зареждаше хладилника, но разчиташе главно на дъждовни дни. Но не бе валяло от седмици. От време на време някоя съседка му носеше тенджера с ядене — знаеха какво означава да се бориш сам с цяла ферма. Но Кит не можеше да разбере това. Той очакваше тя да се отврати от мръсотията, но тя не преставаше да се възхищава от къщата.

Фамилната крепост представляваше бяло двуетажно чудовище в колониален стил, построено от прадедите му. Те явно бяха харесвали ненужните украшения, като започнем от гипсовите орнаменти по стените и безполезните ниши и стигнем до изобилието от камини и откритото стълбище от черешово дърво, което подхождаше повече на „Отнесени от вихъра“, отколкото на фермерското ежедневие. Прабаба му беше непоправима романтичка. Ако не беше изключително непрактично един фермер да живее далече от земята си, Макс отдавна щеше да се премести в някоя барака и да остави проклетата къща празна.

— Медни свещници, камини във всяка стая, дървени подове — никой вече не строи така, Макс.

И слава Богу, си мислеше той. Едва не започна да й разяснява какво му коства да поддържа един дървен под, но усети колко лесно е сменила темата.

— Значи няма изгледи да си намериш работа, а?

— Никакви. Не че очаквах да се отвори място за специалист по маркетингови проучвания наоколо… Само в някой голям град мога да намеря нещо от моята област.

— Значи се връщаш в Чикаго?

Погледът й за момент стана влажен и празен. Но не за дълго. Тя твърдо поклати глава.

— Предпочитам да остана тук. Нямам представа какво ще правя, но няма да се върна отново към смога и уличните задръствания, шестдесетчасовата работна седмица и една професия, която те смазва от напрежение. Не това е начинът да отгледам дъщеря си.

Той беше съгласен с нея, но и мизерията едва ли беше начин да отгледа Дженифър Лайз. Кит се нуждаеше от промяна. Нямаше нищо лошо в това, ако не беше принудена да го направи заради детето и не беше подложена на финансови изненади. Но той беше с изтъркани джинси, а тя — с коприна, така че нямаше представа как да я попита дали се нуждае от пари.

Кит погледна часовника си и веднага се втурна към бебето, оставяйки след себе си уханието на прескъп парфюм. Парфюмът имаше дъх на сексуална забрана. Хормоните не го бяха оставяли на мира от мига, в който беше влязла. Беше на четиридесет, а се чувстваше като ученик. Отдаде го на твърде дългото въздържание, но все пак пожела тя да си тръгне.

— Съжалявам, Макс. Нямах представа, че е станало толкова късно. Ако не тръгна веднага, ще стане време за нощното хранене на Лайз, а ти сигурно имаш да правиш още куп неща.

Наистина имаше, но в момента не можеше да си спомни нито едно. А може би просто искаше тя да си тръгне. Защо тогава се подразни, когато тя наистина си тръгваше? Гризеше го съвестта, че отначало се беше усъмнил в мотивите й. Не можеше да си обясни защо го е потърсила, ако не иска нищо от него.

Бе придобил този цинизъм в оценките след съжителството си с бившата си жена. И от трите си сестри, които си спомняха телефонния му номер само когато се нуждаеха от нещо. Но Макс трябваше да е разбрал, че Кит е различна.

У нея гордостта надделяваше над здравия разум. Това личеше в очите й, в аристократичната извивка на брадичката, а и той я познаваше от онази тъмна, страшна нощ край някакъв безлюден път. Тя не бе очаквала от него да остане. Проста мислеше, че ще се обади за помощ и ще си замине. Личеше, че няма много високо мнение за мъжете. Това го тревожеше, макар че споделяше подобно чувство към противоположния пол. Но сега го тревожеше мисълта, че се опитва да си тръгне колкото може по-бързо, без изобщо да му е поискала нещо.

Беше взела бебето, но й оставаше да прибере още куп неща. Той вдигна одеялцето, завърза дръжките на плика с пелени и дамската й чанта, и сложи под мишница кошчето на бебето, като в същото време се опитваше да й отвори задната врата.

— Аз бих могла да нося нещо.

— Няма проблем. Ръцете ти са заети с Пънки.

Тя се усмихваше всеки път, когато той наричаше дъщеря й така. И той може би го правеше точно заради това.

Слънцето отдавна беше залязло и навън беше тъмно като в рог. Тя вдигна лице към него и градинската лампа засия върху бледата й кожа. Имаше нещо в очите й, една търсеща напрегнатост, отблясък от някакво мимолетно чувство. Преди да му даде шанс да разбере, тя се извърна.

Мълчаливо той натрупа нещата на бебето на задната седалка. Мълчаливо и тя се опита да напъха спящата Лайз в обезопасителните ремъци на седалката, без да я събуди. И двамата затвориха вратите в един и същи миг.

Неловката тишина се проточи.

— Ама тя е голяма работа — промърмори той.

— Забелязах, че не изпробва безсмислени баналности от рода на „Какво красиво бебе се оказа тя“.

Той се усмихна.

— Тя е борбена натура. Това е доста по-добре, отколкото да е красавица.

— Тя не е просто борбена натура. Тя е генерал, напълно способен да диктува положението във всяка стая на къщата, минути след като е пристигнала. Чу капацитета на гласа й. И това беше в осем вечерта. Трябва да я чуеш в три сутринта някой път.

— След маркетинговите проучвания и тракането с токчета из заседателни зали това май ти идва като разнообразие.

— Може и така да се каже. Горката Лайз! Трябва да се примирява с такава неопитна майка. Понякога се чувствам, сякаш съм изхвърлена от самолет без парашут, но понякога не е чак толкова зле. И все пак съм привързана към нея.

— Сигурна ли си? Ако я смениш, може да получиш модел с коса, която не се нуждае от гел, за да стърчи.

Тя се изсмя и пристъпи към него.

— Тя е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. И затова всъщност дойдох тук. За да ти го кажа. Да ти благодаря. Когато се появихме ми се стори, че не си много щастлив да ни видиш. Накарах те да се чувстваш неудобно и съжалявам, но просто трябваше да го направя.

Той я видя да вдига ръце. Едва ли би го стреснала повече, ако беше насочила пушка в главата му.

Щеше да знае как да се предпази от насочена пушка, но нямаше представа какво да прави с увисналите на раменете му ръце.

През всички тези седмици Макс си беше изградил погрешната представа за Кит като за недостижима херцогиня. Сега откри, че тя няма нито предразсъдъци, нито претенции за изисканост, нито помен от свян, защото се повдигна на пръсти и го целуна, леко наклонила глава.

Не трябваше да го целува! Ако имаше поне малко разум в главата, нямаше да го направи. Уханието й вля жар в кръвта му. Деликатните й устни раздухаха пламъка в него. Колата беше на една крачка от бдящата над честта й градинска лампа. Собствената им сянка ги обгърна, и, о, Господи, как само го възбуждаше тя.

Целуна го съвсем леко. Нежният допир не съдържаше и намек за съблазън. Целувката беше само това, което тя беше вложила в нея — едно благодаря за дъщеря й, за това, че беше стоял до нея тогава, че беше се оказал мъж, на когото можеше да разчита. Тя веднага се отдръпна, но пръстите й още стискаха раменете му, когато очите й срещнаха неговите. В един юлски ден преди години Макс беше в една овощна градина, когато видя, че към него се насочва огромен черен стълб. Споменът беше незаличим в паметта му — той знаеше, че торнадото ще удари, но реалността не беше и на половина толкова страшна, колкото изгарящото го сега предчувствие за опасност.

Не беше се сещал за това отдавна, но един поглед към нежните очи с извити мигли само на сантиметри от неговите беше достатъчен, за да му го припомни.

Тя знаеше какво прави. Не беше някое момиченце, което се целува, сляпо следвайки импулса си. Тя беше жена с усет и опит. Първата целувка беше невинна, но тя чакаше втора. За втората беше дошла. Двамата бяха сложили началото на някаква непонятна връзка в една далечна нощ. Тя искаше да разбере колко струва тази връзка. Искаше да узнае дали още съществува. Не можеше да откликне на поканата в очите й. Каквато и да беше връзката между тях, тя беше плод на обстоятелствата. Кит нямаше да издържи и един ден в неговия свят. Макс не можеше да понася нейния. Той искаше да се нарече мръсник, но има граници, които дори мръсниците не прекрачват.

А нямаше друг звук, освен песента на щурците, нямаше друга светлина, освен тази в очите й. Тя продължаваше да се взира в очакване и с копнеж. Тя искаше отговор, дори ако това означаваше да бъде отхвърлена.

Грубите му пръсти се плъзнаха в косата й, за да я задържат, а устните му я сграбчиха в една съвсем различна от нейната целувка — земна и първична.

Нямаше сили да отхвърли Кит, не искаше и не трябваше. Представи си как тя се впуска в обичайните женски фантазии — старата приказка, в която безскрупулният мръсник отвлича принцесата-девица.

Макс знаеше сценария. Бившата му жена се беше запалила по неговите мускули и физическа сила. Той също се беше запалил от изкушението да свали пластовете цивилизация и да покаже на принцесата какво значи да си гола. Истински гола. С разсъблечена от страст душа.

Приказката се беше харесала на Андреа. Лошото дойде с реалността. Една жена, която се къпе във вана с лавандула, неизбежно сбръчква нос при миризмата на мъжка пот. А мазолите в действителност не са никак сексапилни.

Макс имаше по себе си еднодневна мръсотия, дънките му бяха оцапани със смазка, по бузите му беше набола брада, а мускулите му се обливаха в пот. Помисли си, че на Кит няма да й е нужно много време да разбере, че не й е тук мястото, ако кара направо. И той тръгна съвсем направо… Само дето, когато целувката му стана по-дълбока, тя не се отдръпна. Издаде сладостен утвърдителен стон и се притисна към него.

Макс нямаше представа кога си е затворил очите, но дяволски добре разбра, че Кит не е Андреа. Бившата му жена беше хитра като лисица. Кит нямаше капка хитрост в главата си.

Тялото й сляпо се притисна към неговото. Тя му прилягаше като топла ръкавица в студена нощ. Привличаше го, както Ева — Адам. И го вълнуваше така, както никоя жена досега. Връхчетата на гърдите й се втвърдиха и той ги усети. Стройните й бедра се притиснаха до неговите и когато спусна ръцете си по гърба й и по-нататък, почувства как тя се стяга в ръцете му. Потръпна силно. Никога нямаше да й прости това.

Тя не беше девица. Би трябвало да усети възбуда: та му. И въпреки това езикът й посрещна неговия. Въпреки това устните й диво откликнаха на неговия натиск.

Косата й беше къс коприна в ръцете му. Нежност! Не помнеше от кога не е усещал нежност. Желание! Не беше допускал това чувство в сърцето си от години. И доверие… Дяволите да я вземат! Макс беше преживял твърде много тежки моменти, за да рискува с едно ново разочарование. И все пак за един кратък миг той повярва, че обещанията на една жена означават нещо. Поне нейните обещания. Нейният див, трепетен отклик беше твърде обещаващ и спонтанен, за да не бъде искрен.

Той се почувства по същия начин. Кръвта му винаги е била гореща, но никога толкова много. Сърцето му биеше силно, пулсът му прескачаше. На не повече от метър от тях спеше бебе. Заобикаляше ги двеста акра нуждаеща се от грижи земя — той не забравяше това. Нито за минута. Нито за секунда. Земята беше единственото, на което някога е разчитал. Тя беше всичко за него.

Той рязко се отдръпна от Кит, осъзнал, че е загубил ума си по нея. В него все още властваше желанието, а не разума, когато погледът му спря върху засенченото й лице. Дишането й беше неравно, устните леко отворени. Изглеждаше на деветнадесет, не на тридесет и девет. И съвсем беззащитна.

Той знаеше какво да прави, когато дойде торнадото, но нямаше представа какво да прави сега. С непохватни пръсти се опита да я погали, избягвайки погледа й.

— Трябва да тръгваш — отсече той.

— Да — отвърна тя, но не помръдна. Затвори очи и устните й се извиха в усмивка. — Предавам се. Само теб ли уплаших, Макс, или и себе си?

— Никого не си уплашила. Изтощена си. Аз също. А хормоните имат навик да се обаждат лесно, когато си ги потискал твърде дълго. Не мисли за това.

Усмивката й помръкна.

Кит трябваше да се зареди с кураж, за да се появи тук. Една жена не рискува да бъде отхвърлена, ако залогът не е наистина висок. Тя имаше нужда да знае дали Макс е мъжът от спомените й… И беше намерила отговора. Той беше отнесъл късче от душата й с начина, по който гледаше Дженифър Лайз. Беше трогнал сърцето й със своите не дотам тактични въпроси. Но Макс сякаш непрекъснато се стремеше да я закриля. Той беше просто един честен, земен, нежен мъж. И самотен при това. Когато обикаляше прекрасната стара къща, в която като че ли беше паднала бомба, първо я впечатли тишината. Представи си как Макс се мотае из празните стаи, съвсем сам, сезон след сезон, година след година…

Но пет минути след като пристигна, Кит знаеше също, че няма да остане. Разговорът вървеше трудно. Макс се чувстваше неловко, беше предпазлив. Не само че не се отпускаше, но дори не се и опитваше. Случайната откровеност, която беше почувствала у него онази нощ на пътя никога нямаше да се повтори. Макс едва ли желаеше да отвори онази врата.

Само че беше я открехнал с онази прегръдка. Кръвта й още шептеше във вените, сърцето й пееше… Би се любила с него на тревата. В пещера. В океана. В пустинята. Навсякъде и както той пожелаеше. От Макс се бяха излели самота, нежност и копнеж, а тя беше откликнала от дъното на душата си.

Неговото грубо „не мисли за това“ я поряза като нож. А от това, че сведе чувството до „хормони“, я заболя още повече.

— Така ли искаш да си обясниш всичко? — попита тихо тя. И като не получи отговор, наведе глава. Сякаш внезапно забелязала, че ръцете й все още са на раменете му, тя ги дръпна. Също толкова бързо се завъртя на пета и заобиколи колата.

— Лека нощ, Макс.

— Почакай малко, херцогиньо.

Тя отвори вратата. Той за миг си помисли, че няма да почака, но тя се спря и очите й срещнаха неговите над осветения от луната покрив на колата. Представи си, че има точно две секунди, преди тя да си замине от живота му завинаги. Едва ли щеше да му даде повече време.

— Искаш ли работа?

— Моля?

Нормално беше да си помисли, че не е разбрала. Думите явно идваха от устата на човек, изгубил разсъдъка си.

— Работа — повтори той. — Не е нещо голямо или сложно. Със счетоводството съм три седмици назад, а всяка седмица плащам заплата на около четиридесет човека. Не може да се сравни с твоите маркетингови проучвания, но все пак е нещо. Няма да ти отнема повече от двадесет часа седмично. Няма значение кога ще го правиш, можеш да водиш и бебето. Пънкарчето няма да пречи, и поне ще си докарваш някакъв доход, докато…

Тя дълго мълча, преди да отговори.

— Да не би да си мислиш, че дойдох да искам пари?

Той си мислеше, че е дошла да му причини повече неприятности, отколкото може да понесе, и се беше справила отлично. Не го интересуваше. Щеше да преодолее желанието си към нея. Сега Кит представляваше предвидима опасност. Вземаме стария му пагубен навик да си пада по неподходящи жени, увеличаваме около три хиляди пъти напрежението и това е Кит. Беда… Но не и ако държи джинсите си закопчани и ръцете си далече от нея. Не беше чак толкова трудно.

— Нямаше да ти го предложа, ако настина не се нуждаех от помощ. По това време на годината ми трябват шест ръце, а имам само две. Ако някога беше живяла във ферма, щеше да знаеш, че казвам истината.

Тя все още се колебаеше. Макс предположи, че не иска той да си мисли, че се нуждае от пари. Или пък да работи за фермер беше под достойнството й. Той вече започваше да се подготвя за отбрана, когато тя промърмори:

— Добре.

— Добре?!

— Да, приемам предложението. И благодаря. Кога искаш да започна?

— Когато искаш, стига да е преди петък. Плащам на работниците в събота сутринта.

Хладните сини очи го изучаваха, неумолимо — по женски и предизвикаха тревогата му. Не бе в състояние да прочете мислите й. Чувстваше, че става обратното — тя четеше неговите. За разлика от очите гласът й беше успокояващ.

— Звучи чудесно.

Откъм колата се чу приглушен рев. Кит наведе глава и когато се изправи, каза с усмивка.

— Едно друго същество току-що се събуди. Моли се да не ни арестуват за нарушаване на спокойствието, преди да стигнем вкъщи. Лека нощ, Макс.

 

 

Следващият ден беше вторник. Макс излезе от къщи в шест сутринта и се върна към пет. Стомахът му виеше от глад, а гърлото му беше пресъхнало. Но вечерята трябваше да почака, първо искаше да чуе прогнозата за времето. От запад идваха облаци. Той очакваше прогноза за дъжд, но една твърде силна буря щеше да подложи на риск прасковите му.

Взе двете входни стъпала на един дъх, блъсна вратата и включи радиото, като в същия миг посегна за чаша студена вода. Вече гълташе хладната струя, когато осъзна, че нещо не е наред.

… въздушен фронт над езерото Мичиган със скорост около четиридесет километра в час. Предполагаме, че бурята ще достигне северния бряг в…

Чашата в ръката му беше чиста. Какъв абсурд! Мивката миришеше на белина и чисто, още една халюцинация, а на шкафа нямаше нито една мръсна чиния.

… фронтът се движи бързо…

Подът блестеше. Последния път, когато беше видял тъмночервените плочки, те лежаха под пластове мръсотия и кални стъпки. Вратите на шкафовете бяха затворени — той изобщо не си даваше този труд. Върху печката се мъдреше електрическа тенджера. Той докосна капака, опари се и изруга.

… опасност от буря…

Когато вдигна капака, ароматът направо подсече коленете му. В апетитния сос цвърчаха картофи, моркови и телешко. На масата лежеше още топъл хляб, покрит с чужда кухненска кърпа. В хладилника го чакаше плодова салата от праскови и боровинки. За десерт имаше лимонов пандишпан…

Ужасно беше да скроиш такъв номер на човек, който се мъчи да живее на хляб и фъстъчено масло седмици наред.

… повтаряме опасност от буря…

Нямаше нито бележка, нито знак от добрата фея, която беше направила това. Макс беше влизал и излизал от офиса цял ден. Никой не беше докосвал книжата. Той все още трудно намираше телефона под купищата счетоводни книги върху бюрото, следователно тя не беше стъпвала там. Той я беше наел да му води сметките, но представата за това как Кит коленичи и мие пода беше абсурдна. Не, не можеше да бъде тя. Но кой тогава?

Вторникът беше достатъчно обезпокояващ, дори ако предупреждението за буря никога не се сбъднеше, но, когато се върна от полето в сряда, намери офиса си излъскан и облизан. Тя още не беше пипнала книжата, но той виждаше пода. Можеше дори да вижда през прозорците, а в къщата намери мръсните си дрехи изпрани. Всички, даже чорапите. Тя беше изгладила ризите му, но той разбра това чак в четвъртък, когато потърси чиста. В четвъртък сутринта Макс се беше навел над една развалена пръскачка под жаркото слънце. Струйка пот се спускаше по врата му. Изгладените яки може би бяха нещо прекрасно за някой изтупан чиновник, който трябва да изглежда свеж в офиса си. Но за човек като него те бяха повече от неудобни. В момента една такава яка го подлудяваше! Това усещане започваше да става постоянно.

Той не искаше тя да прави всичко това, и ако я беше уловил, щеше да я накара да спре. Но не можеше да я улови. Дори да имаше телефон на вилата, в указателя явно беше записан на името на баба й, защото от Справки не можеха да намерят нейното. А що се отнася до фермата, Макс по цял ден сновеше напред-назад из двора, но не успяваше да я види. Кит се оказа по-бърза от фантом и също толкова неуловима.

Само че утре беше петък. Утре тя нямаше да може да прелита наоколо като невидима пчеличка без негово знание, защото той трябваше да й покаже как да води сметките, преди да започне да се оправя сама. Утре щеше да я улови. Тогава смяташе да разбере какво точно мисли, че прави тази луда блондинка.

Пета глава

Кит паркира в алеята, извади количката от багажника и тихо като крадец премести спящата си дъщеря. Лайз се размърда, но като по чудо не се събуди и Кит забута количката към офиса. Дворът беше тих. Това също беше чудо, но не за дълго.

Всичките й представи за фермерския живот се бяха сринали през последната седмица. В една ферма трябваше да царува спокойствие и тишина. В тази на Макс това през деня никога не се случваше. Ако в момента в двора не нахлуваше някой ръмжащ камион, то винаги щяха да се намерят трактори, машини или пръскачки на колела. Телефонът се разпадаше от звънене.

Кит си представяше обикновения работник във фермата като от реклама за цигари. Чисти работни дрехи. Шляпащи тиранти. Загоряло лице и як гръб. Работниците на Макс изглеждаха като избягали от улична банда. Неколцина бяха испанци. Всички носеха тъмни дрехи и шапки, които скриваха очите им.

Надзирателят изглеждаше направо заплашително. Беше чула да го наричат Моше. Моше не беше испанец. Приличаше на мечка от най-дивите, гризли — огромен и тежък, с черна коса и брада, с лице, преживяло много бури. Със или без парчето тютюн между зъбите, Моше беше изключително мил, Кит беше говорила с него два пъти. Тя се надяваше и Макс да бъде толкова мил, когато я види. Днес беше петък. Тя бързо закара Лайз в офиса и се настани в скърцащия стол пред бюрото.

Това беше първият й шанс да се гмурне в морето от книжа. Не отсъствието на Макс я беше спирало досега, причината беше в мръсотията. Офисът беше залепен на края на огромната червена плевня. Две от стените бяха целите в прозорци. Вътре не можеше да се диша. Имаше два наблъскани шкафа за папки, една претъпкана библиотека и метално бюро.

По-рано по пода имаше достатъчно пръст, за да се засади градина. С цената на два нокътя и мазол на палеца я изчисти. Макс не я беше молил. Вероятно той искаше нещата да си останат каквито са.

Кит се намесваше в живота на един мъж, който ясно й беше показал, че не иска никаква жена — а може би особено нея — близо до себе си. Кит имаше съвест, гордост, чест.

Те обаче бяха изчезнали миналия понеделник. Пръстите й бързо се раздвижиха и подредиха книжата по бюрото. Нямаше време да погледне през прозореца, но проблемите на Макс бяха така сложни, както гледката навън.

Източният прозорец разкриваше хълмисти овощни градини. Толкова много акри земя, толкова много градини и нито един бурен, даже край пътеките. Всеки ред беше прав, всяко дърво бе гледано като бебе, а тревата под дърветата — гладка и чиста като за пикник.

Южният прозорец разкриваше съвсем различна гледка — дворът на Макс. Никой не полагаше грижи за него и тревата стигаше до колене. Къщата беше просто прекрасна, но Кит знаеше, че отвътре изглежда по-зле от гнездо на плъхове. Кой друг, ако не един фермер трябваше да знае колко важно е доброто хранене. Шкафовете на Макс бяха празни. Фермерите си лягаха със залеза. Доколкото Кит виждаше по недокоснатите чаршафи, Макс изобщо не си лягаше. Той се стоварваше в някое кресло в хола, щом се почувстваше съвсем изтощен.

Може би Макс не искаше да си признае, но той имаше нужда от помощ. Кит не бе в състояние да му предложи кой знае каква помощ, но, по дяволите, просто нямаше кой друг.

А и тя му беше задължена.

Кит не чувстваше вина за това, че се меси в живота на Макс, след като той си го беше изпросил. Първо беше достатъчно глупав да остане до нея онази нощ на пътя. Второ, гледаше на дъщеря й сякаш тя е слънцето и въздухът за него. Трето, беше повярвал, че тя е една от тези безотговорни глупачки, които биха стигнали дотам, че да останат без пукнат грош, и смятайки я за такава, й беше предложил помощ.

Кит внимателно размисли дали един обезпокояващ и объркан спомен за прегръдка има нещо общо с повторното й идване. И откри, че няма. Не можеше да има. Самата идея за това, че може да тича след някой мъж в нейното положение, беше комична, една безработна неомъжена майка с корем, който все още се тресе като желе. Още преди бременността бе натрупала няколко излишни килограма около корема и бедрата. Кит мечтаеше за унижението да се окаже гола с някой мъж точно толкова, колкото да хване двойна пневмония.

Тя не искаше да се покаже гола на Макс за нищо на света.

Просто искаше да му помогне.

Половин час по-късно Лайз налапа палеца си. Лявата ръка на Кит автоматично грабна дръжката на количката и започна да я клати. Дясната й ръка продължаваше да пресява книжата по-бързо от банкнотоброячна машина.

Не можеше да започне да изчислява заплатите без указанията на Макс, но да разгадае счетоводната му система за нея беше бебешка игра. Може и нищо да не разбираше от фермерство, но това тук беше нейната стихия. Офисът си беше офис, разписката — разписка. Сметките за приходи и разходи бяха едни и същи навсякъде по света и дори един петокласник можеше лесно да схване счетоводната система на Макс.

Тя тихо гукаше нещо на бебето, но в главата й като в компютър не преставаха да се подреждат цифри и факти. Господи! Само за един сезон през ръцете на Макс минаваше почти милион. От една папка с подвити ъгълчета изхвръкна чек за двадесет хиляди. Датата беше от преди четири дни. За тези четири дни чекът можеше да носи лихви в някоя банка, само че Макс не го беше осребрил. Как би могъл човек да прескочи до банката, след като не намира време за нищо, освен за работа.

Всичко, което Кит видя, потвърди онова, което вече знаеше. Макс имаше нужда от сериозна помощ, и то спешно.

Шум на двигатели и врява я накараха да вдигне глава. Тежката кавалерия се връщаше от градините с раздрусан камион работници, които се потупваха по гърбовете и шумно разговаряха. Зад тях идваха две ремаркета, натоварени с праскови.

Тя едва успя да скочи на крака, когато Макс паркира в сянката на едно дърво. Той погледна колата й, след това инстинктивно отправи очи към отворената врата на офиса. Видя я, но продължи да дирижира сложната симфония от дейности, като през цялото време показалецът му заплашително сочеше към нея: „Стой там. Точно там. И само да си посмяла да мръднеш.“ Кит вече беше готова за битка. И все пак от време на време се изкушаваше да загризе ноктите си от напрежение.

Когато най-сетне и последният работник получи инструкции, Макс тръгна към нея с походка, от която земята трепереше.

Дънките му изглеждаха като въргаляни в прахта. Ботушите му бяха целите в кал. Той сигурно миришеше на жарко слънце, пот, пръст и мъж… И само един поглед към него беше достатъчен, за да замае сетивата й като глътка силно уиски. За миг нейната усмивка й изневери. Колкото повече приближаваше той, толкова по-дълбоко тя омекваше. Един настоятелен шепот, че се е лъгала, нахлу в душата й. Той запълни вратата с осемдесетте си килограма мъжка сила. Сърцето й не блъскаше така заради някакво си там предчувствие за битка, а защото това беше той.

Само че Макс в никакъв случай не трябваше да го узнае. В мига, когато отвори уста, Кит сложи пръст на устните си и посочи бебето. Това продължи мълчанието му с още няколко секунди. Той хвърли умилен поглед към Дженифър Лайз, но Кит нямаше същия късмет. Той огледа леките й сандали, червеникавия костюм и златните обеци във форма на капчици. Поклати глава, обърса чело и отново поклати глава.

— Беше крайно време да се срещнем. Трябва да си поговорим.

Ако човек можеше да ръмжи шепнейки, той го правеше.

— Трябва наистина — каза вяло тя. — Стигнах дотам, докъдето мога да се оправя сама. Трябва да ми обясниш как да изчислявам заплатите.

— Въобще не ми е — той отново понижи гласа си — до заплатите.

Тя кимна търпеливо.

— Абсолютно си прав. Това не е най-важното. Съжалявам, Макс, трябваше да започна с финансовото ти състояние, но не съобразих…

— И това не ме интересува в момента. Искам да знам какво, по дяволите, мислиш, че правиш. На домакиня ли си играеш?

Увисналите на бедрата му лапи го караха да изглежда суров като каубой и Кит започваше да се забавлява. Стойката може би имаше ефект пред работниците, но тя познаваше света на бизнеса. Едно момиче не може да се изкачи на върха само благодарение на черните си очи. Тя и друг път беше усмирявала разгневени мъже.

— Не ти ли хареса лимоновият ми пандишпан?

— Умирам за лимонов пандишпан.

— Домашен хляб ли не обичаш?

— Не съм казал, че не обичам домашен хляб. По дяволите, не ми играй номера, Кит!

— Какви номера?

— Не се дръж лукаво, извъртащо и объркващо.

— О-о-о!

Макс примигна и прекара пръст по вътрешната страна на яката си, сякаш го сърби врата. Шията му беше зачервена.

— Съжалявам, не исках да прозвучи така.

— Нима?

— Да. И знаеш какво имах предвид.

Той нетърпеливо се пресегна и затвори вратата зад гърба си. Един от работниците се затича към офиса, но Макс изобщо не го забеляза, в старанието си да говори тихо.

— Скъпа, не съм те наел за домашна прислужница. Наех те да се занимаваш със счетоводството. А дори и да имах нужда от прислужница, никога не бих пожелал ти да миеш подовете.

Той отново я измери с поглед. Искрите на привличане помежду им можеха да запалят пожар, но Кит беше сигурна, че не това иска да й каже Макс.

— Защо се отнасяш с мен като с разглезена, недокосвала работа, надута пуйка, само заради дрехите ли, Макс? Предишният ми начин на живот не изискваше точно гумени ботуши, но тъй като не мога да си позволя нов гардероб, налага ми се да нося това, което имам.

— Отново го правиш — каза той заплашително.

— Какво правя?

— Нарочно объркваш целия разговор. Дрехите ти нямат нищо общо. Не ме интересува дали носиш чувал или норки, просто не искам да переш чорапите ми.

— Вярвай ми, Макс, те трябваше да се изперат. В противен случай щеше да пристигне санитарната инспекция. Всъщност хич не ми е ясно защо толкова те разстройва това, че съм поизчистила… — Тя щракна с пръсти и каза с поглед на Шерлок Холмс: — А, разбирам! Тревожат те скритите ми мотиви. Явно е, че имам същата комбинация от хромозоми както бившата ти жена, а според теб няма жена, която би изпрала доброволно чорапите ти, без да се възползва от това.

Макс се намръщи, но Кит забеляза колко усилия му струваше тази физиономия. Ъгълчетата на устата му започнаха да потръпват, а по раменете му пълзеше лепкава пот.

— Санитарната инспекция, значи?

Тя деликатно стисна носа си, за да илюстрира твърдението. Макс потърка лице, но не успя да скрие усмивката си.

— Знаеш ли, онази нощ на пътя не беше и на половина толкова надута!

— А ти не беше и наполовина толкова недоверчив. Мислех си, че доста добре сме се опознали през онази нощ. Наистина, Макс, изприказвах по твой адрес всичките ругатни, които съм чувала и си скъсах гърлото от викане, само за да ти угодя. Мислех, че можем да говорим открито. И ако искаш да знаеш защо измих подовете, защо просто не си отвориш устата да ме попиташ?

— Кит?

— Какво? — Ако се канеше през цялото време да й пуска такива усмивки, тя никога нямаше да успее да овладее пулса си.

— Питам те защо изми подовете — тихо каза той.

Тя изведнъж дойде на себе си. Лайз се беше размърдала, а лицето на Моше непрекъснато надничаше през прозореца, докато двама мъже дебнеха шефа си на вратата. Светът на Макс нямаше да спре да се върти само защото тя иска да му каже нещо.

— Длъжница съм ти. Дължа ти живота на дъщеря си, а може би и своя собствен. Когато ти се появи, аз вече се бях предала, Макс, и това не е нещо, което мога лесно да забравя. С уговорката ни за счетоводството всичко е наред, само че това си е сделка — твоите пари за моя труд. Трябваше да направя за тебе нещо повече…

— Мила, не трябваше…

Тя поклати глава, решена да довърши започнатото.

— Трябваше да го направя и ще продължавам да го правя. По принцип би трябвало да прекарвам свободното си време в ровене из предложенията за работа във вестниците, само че за първи път в живота си не съм сигурна какво искам да правя. — Тя си пое дъх. — Лайз крещи като че ли я колят, когато я оставя в кошчето, но е кротка като ангел, когато я разнасям в раничката на корема си, така че нищо не ми струва да бутам дръжката на парцала или да хвърля купчина дрехи в пералнята. Обичам да пека хляб, обожавам да правя пандишпан, а не съм имала време да правя нито едното, нито другото, милион години. Наистина ли ти причинявам толкова главоболия?

— Скъпа моя…

— Доколкото знам, не сме ти се пречкали из краката. Не сме се срещали даже. Въобще притеснили ли сме те с нещо досега?

Макс не отговори веднага. Облегна се на вратата, сложи ръце в джобовете и се намръщи. Очите им се срещнаха. Неговите бяха разтревожени, но топли. И Кит разбра, че думите й са докоснали сърцето му. Той се съгласи тя да изплати своя емоционален дълг, разбра и колко й е необходимо време и спокойствие. Макс, недоверчивият суров женомразец, беше неспособен да отхвърли тази жена, която се бе настанила в неговия оазис.

Кит импулсивно се приближи към него. Докосна бузата му с върха на пръстите си, надигна се и го целуна. Полъх от ангелски криле, не повече. Изглежда в живота на Макс ужасно липсваше нежност.

Тя усети защо е толкова разтревожен. Човек не се вбесява само заради едни изпрани чорапи, трябва му някаква по-сериозна причина. Една невинна целувка все още го тревожеше. Но една прегръдка, която едва не се превърна в пожар под градинската лампа преди няколко вечери, не можеше да бъде забравена. Тя се беше опитала да отрече съществуването на някакви чувства. Той обаче знаеше точно какво се е случило и искаше да го забрави.

И Кит, като всяка жена, бе уязвима. Но никога не беше предполагала, че един мъж може да е дори по-уязвим. Макс просто беше нараняван твърде много, и тя се закле, че никога няма да му причини мъка повече.

— Няма да ти се пречкаме — каза тя нежно. — Няма изобщо да усетиш, че сме наоколо.

 

 

Беше го изиграла. Макс не разбираше как, но го беше направила.

Той раздразнено включи ръчката, която задвижваше опаковъчната линия. Прасковите нежно се затъркаляха по лентата за сортиране. Некачествените се отстраняваха, а хубавите продължаваха, за да бъдат пакетирани в зависимост от размера. Поне така трябваше да бъде в един идеален свят.

— Моше, виж как върви по-нататък.

— Готово, шефе.

Макс закрачи към централното помещение, където работниците чакаха потока от праскови, наредени край въртящия се плот. Само с една свободна ръка и френския ключ Макс не можеше да направи много, а и умът му все още се въртеше около Кит. Нежните небесносини очи го бяха изиграли. Беше се тревожил, че тя ще зареже бебето, че твърде бързо ще се впусне в нова кариера, защото й трябват пари. Все пак, ако останеше наблизо, той можеше да я наглежда.

Само че, по дяволите, само това му липсваше — още някой, за когото да се грижи. И то през лятото. И то жена. Жена, която внимава дори платнените й обувки да са в тон с тоалета и вероятно няма нито чифт джинси в гардероба си. Не искаше Кит да му готви, още по-малко да се приближава до чорапите му.

От края на опаковъчната линия той виждаше офиса. Главата й беше наведена над сметките. Слънцето грееше в къдриците по врата й. Тази жена би трябвало да прояви малко разум и да си пусне повече коса, за да не бъде толкова изложен този твърде нежен врат на погледа му. Освен това не му хареса целувката. Беше намек за съблазън, съдържаше, толкова нежност, че сърцето му още прескачаше.

На челото на Кит би трябвало да се изпише с големи ясни букви „опасна“. Тя изглежда не осъзнаваше колко силно и обезпокояващо се е привързал към нея, но Макс го знаеше. Добре, че беше достатъчно умен да избягва градски жени, чиито ценности са му съвършено чужди. Жени като Кит.

— Трябва ми помощ — извика Хуан.

— Идвам! — Макс заобиколи и се наведе към въртящия се плот. Хуан посочи ръчките за управление и започна да обяснява къде е повредата на някаква уникална смесица от испански и английски, която двамата си бяха измислили, после изведнъж млъкна. Погледна към шефа си, след това към вързопа, който висеше на лявото му рамо.

Макс беше забравил, че е взел бебето, но Пънки му напомни за това с рева си. Бе се опитал да й обясни как да изчислява заплатите. Той никога не намираше време за сметки преди полунощ и в този смисъл, единствено в този смисъл, Кит беше отговор на молитвите му.

Една мъничка ръчичка сграбчи ухото му. Макс присви очи. Дребосъчето имаше нокти като ястреб.

Месеци наред беше създавал авторитета и уважението си пред работниците. Никой от тях не го гледаше сега, но той знаеше, че се подхилват над търкалящите се праскови.

На двора спря червен пикап и объркването стана пълно. Голямата лапа на Макс пощипна бебето и той излезе навън. В ушите му ясно звучеше обещанието на Кит, че никоя от тях няма да му се пречка.

Специалистът по пестицидите примига при вида на бебето.

— Твое ли е? — попита той невярващо.

Няма начин, помисли си Макс, просто няма начин това да доведе до нещо хубаво.

Кит свърши със сметките към пет. На три пъти става от бюрото, за да прибере Дженифър Лайз, но Макс и дъщеря й не се виждаха никъде. Моше спомена нещо за някакъв специалист и как Макс трябвало да погледне нещо в градините.

— Искаш да кажеш, че е взел бебето на трактора? — Кит не можеше да повярва.

— Не знам точно, госпожо, но предполагам. Само на неколкостотин метра надолу по пътя е, госпожо, и по-голямата част от времето просто ще се разхождат.

— Не е там въпросът! Ако Макс е имал някаква работа, можел е да ми донесе бебето по всяко време. Не съм мърдала оттук.

— Може би не е имал нищо против да вземе бебето, госпожо, макар че не мога да говоря от името на шефа.

Кит отправи хладен поглед към чернобрадата мечка до себе си.

— Моше, ако още веднъж ме наречеш „госпожо“, ще ти цапна един. Казвам се Кит. Ще ми говориш на ти, ясно ли е?

Тя долови усмивката в къдравата му черна брада. Зъбите му, жълти от тютюна, се оголиха. Коланът му беше закопчан точно под планината от корем, която напомняше нейния силует, когато беше в седмия месец, а петната пот под мишниците му бяха огромни. Изглеждаше малко вероятно да станат приятели и той вероятно мислеше същото, защото нервно пристъпваше от крак на крак винаги, когато тя беше наоколо.

— Ще прескочите… Ще прескочиш ли до къщата, за да му приготвиш вечерята, Кит?

— Канех се да го направя.

— Макс има нужда — той се поколеба — от храна. От редовна храна. Работя за него вече шест години. Взе ме от улицата, така че не мога да търпя някой да го критикува. Моето мнение обаче е, че щеше да бъде много по-добре, ако от време на време хапваше пържола, вместо вечните сандвичи.

Тя потули усмивката си.

— Ще запомня съвета ти, Моше, но този човек току-що отвлече дъщеря ми и съвсем не съм в настроение да го глезя.

— Пържола — повтори меко Моше.

— Свинското е ужасно вредно.

— Пържола — отново повтори Моше.

 

 

Тя изключи скарата чак, когато видя пикапа на Макс. Камионът нахлу в двора със скоростта на линейка и удари спирачки. Прозорците бяха отворени. Даже да бяха затворени и залостени като при буря, Кит пак би чула гладния вой на Лайз.

Тя изобщо не се тревожеше допреди десет минути. Както добре знаеше, дъщеря й имаше вътрешен часовник, що се отнася до шишето с мляко. Само минута закъснение и воят ставаше неудържим. Макс влетя през задната врата уплашен.

— Знам, че крещи, сякаш съм я изпуснал в калта, но се кълна, че допреди няколко минути всичко беше наред и си прекарвахме чудесно…

— Няма страшно, Макс, просто е гладна. — Кит вече държеше в ръка затопленото шише. Тя взе Лайз от ръцете му и пъхна в устата й биберона. Бебето на секундата спря да плаче и Макс въздъхна облекчено. Само че не погледна към Кит. Тя го разбра. Беше се съгласил, макар и не лесно, тя да остане, но не можеше да рискува Кит да разбере погрешно правилата на играта. Той не възнамеряваше да се привързва към никакво същество от женски пол на повече от два месеца.

— Свърших със заплатите — каза тя спокойно. — Донесох чековете, за да ги подпишеш, а вечерята вече е готова.

— Ще ти платя още сега в брой. — Все още изправен до вратата, заради опасността, че ако се приближи до нея, може да го удари гръм, той бръкна в задния си джоб, за да извади портфейла. — Само че за вечерята нямам време. Всеки миг ще пристигне камионът. Дотогава трябва да съм се обадил на посредника, а и един трактор чака да бъде поправен.

— Разбирам. Няма проблем, ще изхвърля пържолата.

— Моля?

— Пържолата. Сега е крехка. След няколко минути ще бъде средно крехка, а след още няколко ще става само за боклука. Но щом нямаш време… Кнедлите сигурно ще стават за ядене, само дето толкова бързо се втвърдяват, а печените картофи са отвратителни, когато ги ядеш студени…

Той изкачи стълбите. Изглеждаше вбесен. И много гладен.

— Нямам време.

— Това вече го каза. Кой спори с теб? Тръгваме си веднага, щом Лайз свърши бутилката — добави твърдо тя. — Всъщност, ако ти пречим, можем веднага да отидем в съседната стая.

— Хайде седни. Ето тук.

„Където мога да те виждам“, добави той наум. Вече виждаше колко труд си е дала. На масата имаше покривка на червени и бели квадратчета. Той нямаше такава. Същото се отнасяше и за приборите, а една керамична ваза, Бог знае откъде я беше изровила, бе пълна с полски цветя. Те щяха да умрат след няколко часа. Кит беше градско момиче и не знаеше, че диви цветя не се берат.

Тя не седна. Балансирайки с бебето и бутилката в едната ръка, тя продължаваше да слага пред него разни неща. Печен картоф, плуващ в подквасена сметана и разтопен кашкавал. Кочан млада царевица, от която капеше масло. Пържола на скара, огромна, гарнирана с гъби. Кнедли, от които още се вдигаше пара.

— Кит, не бива да правиш така — каза той притеснено.

— Обичам да готвя. Винаги съм обичала. Освен това обичам да си играя на домакиня, макар че никога не съм имала много време за това. Е, не постоянно, разбира се. Никога не съм искала по цял ден да мия прозорци, но честно казано, няколко часа ми дойдоха добре.

Това не успя да го заблуди.

— Тези продукти ги нямаше в къщата вчера.

Лайз се сгърчи, за да покаже на Кит, че има въздух в коремчето. Тя я сложи на рамото си и започна да я потупва.

— Прескочихме до магазина тази сутрин.

— И колко ти излезе това малко „прескачане“?

— Сто и дванадесет долара и четиридесет и пет цента.

Той примигна.

— Хладилникът ти беше съвсем празен, а ти явно нямаш никакво време за пазаруване. Стори ми се добра идея да позаредя, но ако нямаш пари, ще ги пишем като заем.

— Само през трупа ми! — Той насочи към нея — показалеца си между две пълни вилици. Никъде няма да ходиш, преди да съм ти написал чек. И защо не ядеш?

— Мога да ям вкъщи.

— Знаеш много добре, че тука има ядене за цяла рота.

— Лайз не е свършила с млякото.

— Тогава ще ядеш, когато свърши. И не мога да повярвам, че не ми поиска тези пари веднага.

Очевидно той все още се тревожеше за състоянието на банковата й сметка. Кит знаеше, че ако я познаваше по-добре, нямаше да се тревожи. Е, да, тя нямаше работа и не беше планирала да задържи бебето, но имаше спестявания. Твърде много се боеше от бедността, за да се остави без средства.

За Кит парите винаги бяха означавали сигурност. Напоследък обаче парите, които трябваше да й вдъхват сигурност, просто бяха престанали да си вършат работата. Може би наистина й хлопаше някоя дъска. Едно бебе би накарало всеки нормален човек да се тревожи повече, а не по-малко за парите си.

Само че онзи вид сигурност, която Кит искаше да даде на дъщеря си, не можеше да се купи с пари. И Кит все повече се тревожеше, че глупаво, сляпо и безнадеждно е пропиляла разумния си живот в преследване на неща, които не означават нищо за нея.

В двора влезе бял камион. Макс се изправи с вилица в едната ръка и салфетка в другата.

— Трябва да тръгвам, но ще ми отнеме само петнайсетина минути да натоваря камиона. После веднага ще ти напиша чек. Нали няма да си тръгнеш преди това?

Тя поклати глава.

Той светкавично изхвърча от вратата и вече се намираше по средата на двора, когато се обърна. Затича се обратно към отворения прозорец и кръстоса ръце върху външния перваз.

— Госпожице Сандърс! — Лицето му беше размазано от мрежата за комари. Тя виждаше само кичур черна коса и подобие на усмивка. — Просто исках да ви кажа, че това е най-хубавото ядене, което съм вкусвал през живота си.

И десетгодишно хлапе би могло да приготви пържола и печен картоф, но Кит не искаше да отхвърли комплимента.

— Не оставяй Пънкарчето да ти се качи на главата, докато ме няма. И когато се върна, искам да те видя да си почиваш.

Тя се подпря на стената и загледа как Макс поздравява шофьора на камиона и се покатерва на мотокара.

Той беше толкова груб и суров, но толкова мил. Кит се опита да си спомни дали беше срещала някога по-състрадателен човек от него. И не можа. Макс се впускаше във всичко с една и съща всеотдайност, изискваща всичко или нищо. Той знаеше какво иска. Знаеше какво има значение за него. Твърдостта му можеше да се сравни с тази на важните клечки от корпорацията, които тя познаваше, но при Макс беше различно.

Той имаше сърце, голямо колкото небето. Кит сложи кошчето на бебето върху масата, за да може да хапне нещо. Почувства вина. Това, че беше примамила един мъж да се нахрани прилично, не я притесняваше, но тя му беше позволила да вярва, че няма пукнат грош, като не беше искрена с него, и беше приела състраданието му, за да остане с него и да му помага. Именно лукавството и неискреността в жените бяха причината Макс да изпитва недоверие към целия женски род. Кит искаше да бъде искрена с него, но той не й даваше възможност.

Една жена, която обичаше Макс, разсъдливо заключи тя, трябваше да го поведе в танца много, много бавно и чак тогава да го завърти шеметно.

Трябваше й време, за да го накара да повярва, че може да разчита на нея. Време, за да му докаже, че не го използва. Време, за да го убеди, че притежава всичко необходимо, за да върви до него. И ако тя не направеше нещо, за да си осигури това време, Макс просто нямаше да й даде шанс.

— Разбира се, така е само на теория, Лайз — каза тя решително на дъщеря си. — Никога не съм преследвала мъж в живота си и едва ли сега ще започна.

Ние с теб само ще му подадем ръка и изобщо няма да му се пречкаме. Той има нужда от един малък урок по доверие и любов, а аз и ти сме в идеалното положение да му го дадем. Ще види той! Скоро ще открие, че има поне една жена, която никога не би му причинила неприятности.

Шеста глава

Кит обикаляше косачката със същата съсредоточеност и внимание, с които би разглеждала праисторически звяр.

Цяла седмица наблюдаваше джунглата в предния двор. Бебето спеше в къщата, което предполагаше, че тя трябва да стои наблизо, но реши, че има време да окоси тревата.

Наведена над машината, тя съсредоточено разглеждаше педалите за газта и лоста за скоростите. Нищо непознато. Тя разгледа мотора и бутна капачката на горивото. Резервоарът бе почти празен. Присви очи към горивните помпи в края на двора.

Слънцето жареше голите й крака. Белите панталонки и широкият жълт пуловер прилепваха към тялото й. В такова време можеше да се ходи само гол, но Кит нямаше избор. Макс беше в офиса, Моше в работилницата и целият двор гъмжеше от хора. Тя се огледа, но никой не обърна внимание на запалването на още един мотор при всичкия този шум. Внимателно включи на скорост и освободи съединителя. Овладяването на звяра изискваше опит. Той послушно се отправи към горивните помпи. Кит спря и извади ключа, толкова горда и доволна от себе си, че едва сдържаше радостта си. Това не беше лошо начало. Не й беше трудно да се надсмива над себе си — нима разбираше от фермерство? Нямаше да бъде от особена полза на Макс, ако трябваше да го прекъсва на всеки две секунди за съвет.

Смъкна се от седалката, като си мърмореше нещо, и се протегна към зелената дръжка на маркуча за горивото. Някой постоянно крещеше откъм плевнята, докато тя се опитваше да развие капачката на резервоара. И от него и от маркуча се носеше миризма. Кит се опитваше да не си изцапа ръцете, когато чу още един глас. Погледна нагоре и премигна. Макс беше изхвърчал от офиса и тичаше право към нея. Моше също летеше откъм работилницата, като тресеше тромавия си корем. От трета страна към нея търчаха трима от работниците.

След секунди Кит беше заобиколена от цяла хайка. И петимата мъже бяха задъхани и уморени. Никой не я гледаше в очите. Особено Макс. Сърцето й слезе в петите.

— Господи! Какво съм направила?

— Нищо, Кит. Всичко е наред — каза спокойно Макс.

Той размени поглед с Моше, който внимателно измъкна маркуча от ръката й, после понесе своите сто и петдесет килограма към плевнята. Работниците го последваха с бърза крачка.

Кит остана с Макс. С новия Макс. Той изглеждаше съвсем същият — прашна смолисточерна коса, която падаше върху челото му, тъмни очи — мечтата на всяка жена и джинси, които отдавна не ставаха за нищо. Беше добра партия…

Независимо колко усилия влагаше през последните седмици да не му се пречка, пътищата им се пресичаха около стотина пъти на ден — най-често покрай Дженифър Лайз. Макс имаше навика да се промъква тайно при дъщеря й и да си играе с нея. С Лайз той ставаше друг човек — весел и духовит.

С Кит беше винаги нежен и внимателен. Изведнъж забравяше всичките си грубости и ругатни. Не се мръщеше и даваше вид, че нищо не го дразни. Тя правеше достатъчно глупави грешки, за да накара един фермер да се превива от смях, но не и него. За него тя беше непогрешима. Всичко, което правеше, беше прекрасно и будеше възхищение. Вероятно и камък да изпуснеше върху главата му, той щеше да й благодари.

— Защо имам чувството, че се опитват да се измъкнат от полезрението ни колкото може по-бързо? — попита шеговито тя.

— Сигурно очакват да вдигна скандал — предположи Макс.

Тонът му беше сух, но съвсем не онова, което Кит очакваше. В него не се долавяше и най-малката нотка на раздразнение. За миг Кит изпита неудържимото желание да го ритне, само и само да се отърве от идиотски идеалния образ, който й беше създал Макс. Но един проблем й стигаше.

— Не разбирам. Те мислят, че ми се сърдиш, защото исках да сложа бензин в косачката, така ли? — Тя поклати глава невярващо. — Твоите работници се престараха да бъдат учтиви с мен, но това е смешно, Макс! Използвала съм помпи на самообслужване милиарди пъти…

— Бензинови — каза той търпеливо.

— Разбира се, че бензинови.

— И косачката се зарежда с бензин. — Той посочи маркуча. — Но това е дизел, скъпа. И ако го беше наляла в този резервоар, утре трябваше да си купувам нова косачка.

Лицето й пребледня. Тя искаше да каже, че на помпата изобщо не пише дизел, но внезапно видя, че върху огромния зелен резервоар близо до помпата с големи букви беше изписано точно това. А до нея беше червената помпа с отделен маркуч — явно онази за бензина. Разликата беше очевидна.

— Съжалявам, Макс — каза тихо тя. — Хайде, скарай ми се! Аз щях да го направя на твое място.

— Не се впрягай. Никога не си живяла във ферма, откъде можеше да знаеш.

— Можех да попитам. Трябваше да попитам.

Тя се чувстваше ужасно, докато той не й се усмихна. Това беше една от онези спокойни, внимателни и грижовни усмивки, които Макс беше тренирал вече цяла седмица.

— Няма повреда — каза утешително той.

— Но можеше да има. Заради мене. Знам, че това не е извинение, но аз просто се опитвах да помогна.

— Знам. И наистина много ни помагаш, Кит. Незаменима си. Така че недей да мислиш повече за това, окей?

 

 

Няколко минути по-късно Макс гордо влезе в работилницата и каза строго на Моше:

— Да не съм чул и дума.

— От мене? Какво те кара да мислиш, че щях да кажа нещо? — Моше съсредоточи цялото си внимание върху една спукана тракторна гума. Но не издържа дълго, без да говори. — Сериозно си помислих, че ще се вбесиш. Знам, че нямаш слабост към хора, небрежни с машините, но…

— Тя не е небрежна. Тя просто не разбира нищо от машини. Това променя нещата. Темата е приключена.

— Хм… Определено си я бива.

— Млъкни, Моше!

— Хвърля се с главата напред, има енергия за двама. Вероятно би свалила и ризата от гърба си, ако това би помогнало на някого. — После добави приятелски: — Ще се убие на тази косачка.

— Никой не може да убеди тази жена да не прави нещо, което вече е решила.

Все още го чакаше работа в офиса, но се отби в работилницата, за да се поразсее. Имаше нужда да направи нещо. Като например да вдигне сто и петдесет килограмова гума. Или да удуши жена.

Той взе един железен лост и застана до вратата, откъдето можеше да наблюдава двора. Беше заредил косачката и беше показал на Кит как да я използва, но не защото държеше тя да му окоси двора, а защото твърдо беше решила да го направи. Макс можеше да контролира тази жена точно колкото можеше да контролира и времето, особено когато тя си наумеше нещо.

Тя хвърчеше насам-натам из двора с доста добра скорост. Беше я инструктирал да кара на първа. Тя се движеше на трета. Косата й улавяше слънчевите лъчи, кожата й лъщеше от горещината и цялата подскачаше върху седалката. Нещо проблясваше на ушите й и ако Макс не се чувстваше така отнесен, можеше и да се разсмее. Само Кит беше в състояние да си сложи обици, за да окоси ливадата.

— Доста се труди — отбеляза отново Моше.

— Работи като вол — сопнато го поправи Макс.

— Нямаш причини да се оплакваш — каза сериозно Моше. — Ти си единственият фермер в страната, който ходи с изгладени ризи… — Макс му хвърли заплашителен поглед. — Доколкото знам си и единственият фермер с току-що излъскан пикап.

Този път Макс му хвърли предупредителен поглед. Вчера Кит, с присъщата си добронамереност, беше решила да го изненада, като измие камиона. Тя го беше насапунисала, изплакнала, пак насапунисала и пак изплакнала, избърсала, намазала, лъснала и после изчистила с прахосмукачка отвътре. Беше толкова щастлива и доволна от себе си, че той просто нямаше какво да каже. Изобщо не й беше дошло на ум, че сутринта той трябваше да се влачи три часа без него и че само една-единствена обиколка из фермата щеше отново да превърне камиона в същата кална и прашна бричка.

— И чух момчетата да приказват, че ти приготвяла някакви компоти вчера…

— Моше, уволнен си.

— Чух, че откъснала няколко прекрасни едри „Червенобузки“. Разбира се, бих се заклел, че този сорт няма да става за бране поне до следващата седмица…

Макс си затвори очите. Кит беше намерила стотина стари буркана в мазето, толкова въодушевена, че едвам се сдържаше, беше извела бебето на разходка в овощната градина и беше напълнила количката догоре с праскови, твърди като камъни. На нея й изглеждаха точно като твърдите праскови, които се продават в градските магазини. И тя не му беше споменала за геройството си, докато той не се прибра за вечеря и сам не видя тридесет и шестте буркана, пълни с най-зелените праскови, които някога беше виждал, подредени на рафта. Господи, тя наистина беше щастлива! И по-горда от Нобелов лауреат.

— И не е да няма кураж. Нахвърли се върху Литовски като бясна лъвица. — Макс отново примига.

Преди три дни купувачът му беше пристигнал. Наоколо нямаше никой, освен Кит, която със сладката си главица се беше заела да обясни на Сам Литовски, че трябва да си планира курсовете така, че да вдига продукцията преди вечеря. Кит си беше втълпила идиотската мисъл, че фермерите трябва да ядат. И да спят.

След като свършиха с гумата, Макс отиде да провери какво прави тя. По някакво чудо още не беше връхлетяла върху нищо, не се беше убила и не беше изкоренила дръвчетата и храстите наоколо. След като тя си тръгнеше, ако изобщо някога си тръгнеше, той трябваше да се сети да събере окосените снопове трева. Прекара ръка през косата си, докато я гледаше, подпрян на вратата. Във всичко, с което се захванеше, Кит ставаше изобретателна и незаменима. Само за няколко дни тя беше разучила всичките му книжа и документи, беше ги класифицирала в различни папки според съдържанието, беше въвела система на проверка и баланс, за да може Макс всеки ден да има представа за финансовото си състояние. Щом се прибереше в къщата, го очакваше готова вечеря и всичко сияеше от чистота. Тя вършеше всичко това и междувременно обсипваше с любов бебето, без дори да се задъха.

Но не това бяха нещата, които обичаше да прави.

Тя обичаше фермата. Пъхаше се в тракторите, из работилниците, камионите и овощните градини. И всеки път, когато се напъхаше някъде, намираше нов начин да му „помогне“. А всеки път, когато намереше нов начин да му помогне, той тичаше да глътне антиацид.

— Съвсем скоро ще й писне от всичко — мърмореше Макс.

— Какво викаш, шефе?

— Минали са само две седмици. Изглеждат ми като две години. Постоянно й казвам, че не ми дължи нищо, но тя не иска и да чуе. Тогава защо трябва да се чувствам виновен. Всъщност реших, че най-добре ще е да я оставя да се трепе, докато на самата нея не й писне от всичко това.

— Още не мога да схвана. От какво трябва да й писне?

— От фермата. Разбираш ли, всичко е ново за нея. Няма градска жена, която да не е влюбена в идеята за фермерски живот. Свеж въздух, дървета, земя… Особено земята. Те всички си внушават ония глупости за земята. Като при Скарлет О’Хара.

— Като какво? — Моше го погледна глупаво.

— Мислят, че земята е романтична, докато не усетят първите буци истинска кал между пръстите си. Още няколко гадни буболечки, още няколко мазола. Няма да я насилвам. Няма да е необходимо. Сезонът ще приключи след няколко седмици. Едва ли ще й е необходимо повече време да осъзнае, че е по-добре да си седи на кожената тапицерия на някоя луксозна кола, отколкото на трактора. — Той чу далечния рев от смяната на скоростите и опипа горния джоб на ризата си. Беше останал само един антиацид.

— На мен пък някак ми се струваше, че ти се надяваш тя и дребосъчето да останат тук.

— И дума да не става! — Макс беше категоричен.

— Струва ми се, че в къщата ти бебешките принадлежности са повече от мебелите.

— Взех на заем някои неща от сестрите си. След като тя реши да прекарва толкова време тук, трябваше да направя нещо. Всяка сутрин мъкнеше по един камион детски колички и кошарки и какво ли не още от нейната къща. — После добави: — Всичко ще си иде на мястото, когато тя си замине.

— Мога да се закълна, че си поне мъничко привързан към малката.

— Към това виещо същество? — изсмя се Макс, после въздъхна: — Да, така е.

— Мога също да се закълна, че си поне мъничко привързан и към майка й.

— Боже Господи, не! Нищо подобно.

— Не?

— Разбира се, че не. Просто тя и бебето си нямат никого в момента. Господи, та животът й току-що се е обърнал наопаки. Нищо чудно, че има нужда от малко време и място, за да се изправи отново на крака. Тя ми е като… — Макс порови из акъла си, докато намери точната дума. — Тя ми е като сестра.

— Сестра! — подсвирна Моше.

— Сестра — потвърди Мак.

Моше едва не се задави от смях. Той се смееше толкова силно, че се нуждаеше и от двете си огромни ръце, за да трие сълзите, които се стичаха от очите му.

Макс, напълно обиден, напусна работилницата.

Като нищо би гръмнал Моше. Но за нещастие, следвайки тази логика, трябваше да застреля цялата бригада.

Всички си траеха, но нямаше човек във фермата, който да не се грижи за нея, когато Макс е зает. Всички знаеха, че той е луд по нея. Дори Макс знаеше, че е луд по нея и определението не беше неуместно.

Не се беше отрекъл от жените заради някакви лоши чувства към тях, а заради неоспоримия факт, че винаги е бил привличан от жени, които го зарязват.

Кит не беше от неговия свят, не споделяше неговите разбирания. Любовта й към фермата беше прищявка. В този момент тя беше крехка като кристал — сама, жадно търсеща малко спокойствие и време, докато се възстанови и се върне в своя свят. Макс беше готов да нарече боклук всеки мъж, който се възползва от жена, когато тя е уязвима. Без изключения. И без извинения.

Но когато беше наоколо, тя го възбуждаше като любовна билка. Караше го да се смее, да мисли и без съмнение да усеща опасни неща. Не можеше да заспи при мисълта за кожата й, за извивката на устните й, когато се смееше, за дрезгавия тембър на гласа й. Нейното елегантно тяло…

Трябваше скоро да й писне да му помага.

Просто трябваше. Защото…

Когато паркира в двора вечерта, той с облекчение откри, че колата й не е там. Тази вечер нямаше да бъде раздвояван, нямаше да го мъчат страсти, които трябва да потиска напук на своя неизбежен глад. Нахълта през задната врата с надеждата, че му е оставила нещо на печката. Погледна, но там нямаше нищо. Нямаше я апетитната миризма, нямаше я изящно подредената маса и прилежно сгънатата салфетка… Нито дръзката блондинка с високо вдигната брадичка, решена да го принуди да се нахрани напук на символичните му протести, че няма време.

Изми ръцете си в банята, срещайки погледа си в огледалото. „Тя те е разглезила до глупост, Карлсън. Не трябва да си разочарован.“

Каза си, че изобщо не е разочарован, но когато затвори кранчетата на мивката, тишината в къщата стана оглушителна. Нямаше рев на бебе, нямаше женски смях, само тази тишина, плътна като олово и гръмогласна като самота.

Той забеляза бележката, чак когато изкачи трите стъпала към кухнята. Почеркът й беше точно като самата нея, труден за четене, но забележително и опасно женствен:

Вечерята те чака на езерото.

Пулсът му веднага се ускори в лошо предчувствие. Подозираше, че този път ще го подложи на нещо, което ще го разнищи.

Кит стоеше права и държеше Лайз, когато пикапът на Макс сви откъм овощната градина. Кожата й розовееше от възбуда и сърцето й нервно биеше.

След случката с помпите, тя беше решила, че вече е прекалила. Едно беше Макс да проявява разбиране към грешките й, съвсем друго да пристъпва на пръсти от страх, че някоя по-груба дума може да я убие. Ако присъствието й толкова го притесняваше, тя трябваше или да си замине, и то бързо, или да направи нещо, за да премахне напрежението помежду им.

Тя беше вложила доста труд във вечерята, но изборът на мястото не я затрудни. Беше открила езерото при онази разходка с бебето, когато набра прасковите. Девствената прохладна гора се спускаше към езеро с формата на диамант.

Това беше едно вълшебно място дори за жена, която беше готова да се закълне, че отдавна не вярва във вълшебства. Слънцето танцуваше с опалови отблясъци по повърхността на водата, а самото езеро беше разположено в ниска долина, където ароматът на праскови се утаяваше като силен парфюм. Тревистият бряг беше заобиколен от стари бели кленове, чиито листа блестяха като сребро под леките въздишки на вятъра.

Кит от години държеше над бюрото си една картина с маслени бои, на която имаше нарисувано езеро. Тя обожаваше тази картина и я мъкнеше със себе си от кабинет на кабинет. Езерото на Макс беше истинско. Разтревожи я мисълта колко дълго се е задоволявала с фалшивото.

А Макс не. Макс искаше истината или нищо. Езерото беше потайно закътано в средата на земята му. Той би могъл да отсече дърветата и да използва земята. Но не го беше направил. Използваше водата от езерото за напояване, но беше оставил тревистия бряг и гората непокътнати. Един практичен човек, който добре познава своите дългове, би направил друго. Но Макс очевидно обичаше това място. Страшно го обичаше. Или поне тя разчиташе на това.

Макс винаги караше ужасно бързо и тази вечер не правеше изключение. Той удари спирачки, изхвърча от камиона и се насочи към нея с цялата си енергия. Нощта беше по-гореща от пещ, а Кит беше прегърнала бебето, когато погледът му спря на приготовленията за пикника. Той трябваше да реагира така, както тя очакваше или цялата вечеря щеше да отиде по дяволите. Върху тревата беше постлано обикновено старо одеяло, но на него беше опъната френска ленена покривка, бяла, за да подхожда на сервиза. Шампанското се изстудяваше в сребърен съд за лед. Ордьовърът беше чер хайвер върху препечени филийки — което не се намираше лесно в едно фермерско градче. Макс правеше всичко възможно, за да й попречи да прочете изражението на лицето му. Използваше това, че вечерното слънце блести в очите му, за да се мръщи непрекъснато, но тя беше сигурна, че устните му се усмихват. Окуражена, тя се наведе и повдигна капаците от горещите подноси, за да може той да види останалото. Основното ястие беше пушена шунка с ориз и фъстъци. Връхчета от аспержи елегантно стърчаха сред парченца портокал, а десертът беше мелба с праскови. Дженифър Лайз беше само по пелена, заради ужасната горещина, но на единствения й кичур коса беше вързана бяла копринена панделка.

Макс поклати глава, погали с пръст панделката на бебето и очите му срещнаха нейните. Погледите им се залюляха в нежен танц.

— Момиче, ти си луда…

Кит въздъхна с облекчение. Тя виждаше, че Макс е предпазлив, много предпазлив, но очите му мълчаливо се смееха, а на устните му имаше усмивка.

— Длъжница съм ти за това, че едва не…

— Никога не си ми била длъжница за каквото и да било. Колко пъти да ти го повтарям?

Той щракна с пръсти, познат сигнал, и тя му подаде бебето. Някой път смяташе да му каже, че обикновените мъже след цял ден работа нямат много сили или желание да си играят с бебета. Но не точно сега. Дъщеря й се беше разположила по продължението на ръката му като щастлива топка за ръгби, а и Кит имаше нужда от двете си ръце, за да се пребори с шампанското.

— Тогава няма да наричаме тази вечеря „дълг“ — съгласи се Кит. — Просто ще я наречем необходимост.

— Необходимост? — Погледът му отново се плъзна към френската покривка и хайвера.

— Не се стряскай само, защото не е пържола. Аз може да не различавам бензин от дизел, но приготвянето на една хубава вечеря за важен повод е напълно във възможностите ми. И след като цяла седмица ме гледаш как се мотая из фермата ти…

— Ти се справяше много добре — веднага я защити той.

Всъщност тя също смяташе, че се справя доста добре за ескимос, пуснат в пустинята без подготовка.

Макс беше загубил чувството си за хумор. Това я беше накарало да се запита за причината, но нейният налудничав пикник изведнъж даде отговора. Той не беше нервен, когато тя се държеше като градска жена. Неговите защитни реакции биеха тревога само когато тя се опитваше да се нагоди към живота му, към самия него. Да не говорим, когато се опитваше да се сближи с него. А тази вечер Кит определено възнамеряваше да се сближи с Макс. Като с приятел. Хормоните й бяха заточени на тавана, а чувствата й към него — дълбоко скрити. Ако изпитваше към Макс нещо повече от приятелски чувства, това си беше неин проблем. Изобщо не възнамеряваше да го прехвърля върху него.

— Тревожа се за теб — каза тя откровено.

— Тревожиш се? Защо?

Тя се отдалечи на безопасно разстояние и започна да изважда тапата на шампанското.

— Работиш много, ужасно много, Макс, и съм сигурна, че минаваш край това езеро по сто пъти на ден. Особено през лятото. Използваш го за напояване, нали? Сигурно си принуден да подхождаш практически към въпроса, но на мен ми се струва, че отдавна не си намирал и един свободен час, за да се отпуснеш и да подишаш аромата на лилиите. Ако случайно не си забелязал, това място е една идилия и е прекрасно скривалище.

— Кит…

— Да. — Тапата изхвърча и пяната плисна по пръстите й. Тя облиза ръката си и се наведе под клоните на клена, за да вземе нещо от кошницата. Някъде беше увила две кристални чаши за шампанското.

— Аз не съм романтичен мъж. Думи като идилия и скривалище дори не фигурират в моя речник. — Той гледаше как тя близва с език връхчето на пръста си и усещаше как всеки мускул в него се стяга. Смяташе за по-сигурно да я предпази от някои илюзии.

— Карлсън?

— Да.

— Това не е любовна среща. Това е един вид контакт. На мен започва да ми харесва да пия шампанско боса. Ти си с джинси, но все пак ще опиташ хайвера. Това е всичко. Думи като съблазън и лунна светлина изчезнаха и от моя речник дълго преди да те срещна… Ако случайно си се тревожил, че ти готвя нещо такова.

— Изобщо не ми е идвало наум.

— Няма защо да се лъжем. — Кит му подаде пълна чаша, весело разроши перчема му и строго посочи краката му. — Сега, след като се настанихме така — сваляй ботушите! Мама Кит ще ти даде кратък урок по отпускане. Започваме с мънички глътки шампанско и потопени във водата крака.

— Ще се отпускаме ли?

— Горкичкият, не я ли знаеш тази дума? Явно ще трябва да започнем от самото начало. Ти сигурно дори не знаеш как се пише думата „мързел“. И защо си още с ботуши?

Макс се подсмихна. Може би беше нахално от нейна страна да разроши така покровителствено косата му, може би беше малко дръзко така искрено да разкрие намеренията си относно тази вечеря, но той наистина се отпусна. Кит обаче не можеше. През следващия час той гледаше как нейните обещания за една спокойна вечеря се изпаряват като дим. Това не го дразнеше, но очевидно дразнеше Кит.

Тя тъкмо го учеше как да яде хайвер, когато спокойствието им съвсем се изпари. Лайз винаги усещаше какво прави Кит и не обичаше майка й да яде без нея. Изобщо не можеше да понесе една тиха вечеря.

За този един час, откакто бяха тук, огромното червено слънце се беше гмурнало в езерото, превръщайки небето в палитра, а водата в огледало.

Залезът беше най-романтичната част от вечерта. Кит изобщо не го видя. Тя беше прекалено заета в усилията си да балансира с хлапето и вечерята.

Макс омете вечерята си, за да я успокои. Пискливката утихна, докато той я хранеше, но виковете отново започнаха, щом Кит се опита да я повие. Накрая натовариха съдовете в камиона и започнаха да се редуват в опитите да приспят малката. Това не пречеше на Макс, но пък и не можеше да каже на Кит, че са прекарали страхотно. Виждаше притеснението и тревогата на лицето й. Вечерята се беше провалила. За нея имаше значение само ако бяха установили приятелски контакт. Но в ролята си на майка тя го трогна повече, отколкото предполагаше. Държеше се прекрасно с Лайз — беше безкрайно търпелива, любяща и нежна. Но честно казано малкият звяр се чувстваше по-добре в мъжки ръце.

Кит реши, че е направила нещо не както трябва, защото Лайз продължаваше да се сърди. Толкова си приличаха с Макс, въпреки че гените им не са едни и същи. Лайз мразеше да спи. Той също. Тя беше една упорита, чипоноса ревла, която беше готова да се разкрещи, само защото не й харесва как я е духнал вятърът. Не й беше чужда идеята да разиграе малка трагедия, ако това щеше да й осигури цялото внимание на майка й. Макс не си падаше по режисираните трагедии, той беше по отказите, но когато ставаше уязвим, той изпитваше същото желание да обсеби вниманието на майка й.

Накрая хлапето беше принудено да се предаде. Когато очите й се затвориха и тя се сгуши под брадичката на майка си, Кит погледна към него.

— Заспа ли?

— Дълбоко — прошепна той.

— Сигурен ли си? Не мога да й видя лицето.

— Сигурен съм.

— Макс. Провери пак. Веднъж заспи ли, край. Но ако се опитам да я оставя, преди да е заспала, всичко започва отначало.

— Скъпа, заспала е като… — Щеше да каже някакво неуместно сравнение и замълча.

Кит вече беше нагласила кошчето й в сянката на стара цикория. Бавно и внимателно тя пъхна вътре бебето и покри кошчето с мрежа за комари. Небето беше станало смолисточерно, осеяно със звезди. Макс сгъна покривката, но остави одеялото. Идеята беше добра, защото тя се върна, търсейки място да се отпусне. Просна се до него изморена и неадекватна, а той се усмихна.

— Не ми казвай, че преживяваш всичко това всяка вечер — промърмори той.

— Тя обикновено е ангел.

— Това съм го чувал и преди. Тия можеш да ми ги пробутваш само по веднъж, съкровище.

— Понякога по време на вечеря е такава.

— Ще мине. И с племенниците ми беше така. Още някой месец и съвсем ще забравиш какво е било.

— Всичко се провали, Карлсън. Направо умирам от срам. Излапахме хайвера, изгълтахме шампанското, шунката… А уж ти трябваше да се отпуснеш. Толкова много работиш, Макс!

Той усети вътрешно спокойствие. Тя се безпокоеше за него. Много, ужасно много! А точно това не трябваше да се случва и той се опита да запази дистанцията.

По някакъв начин беше оставил нещата да му се изплъзнат. Бронята от предпазливост не беше достатъчно плътна. Не и тази вечер. С нея той сякаш имаше семейство, никога преди не беше изпитвал това чувство. Връзката му с хлапето беше част от това, но сигналът за опасност светваше само когато ставаше дума за чувствата му към Кит. През цялата вечер той се чувстваше като неин съпруг. Като част от живота й.

А тя се държеше с него като с единствения мъж на този свят, на когото вярва, с когото споделя всичко и на когото може да разчита. Макс не разчиташе на никого. Онова, което го омайваше и стряскаше, беше увереността, че и Кит не разчита на никого. Освен на него.

Той не знаеше какво да прави, но знаеше дяволски добре, че да лежи до Кит в мрака — това беше твърде голямо изкушение за него.

— Не ти ли е горещо? — прошепна той.

— Какво?

— Бебето спи дълбоко. Трябва да е поне четиридесет градуса. Не можеш да си представиш колко е хладно езерото, а водата е чиста и можем да се гмурнем. Плитко е само около лилиите. Иначе е дълбоко около пет метра.

— За какво говориш? — Тя все още нищо не разбираше.

— Не можеш ли да плуваш?

— Разбира се, че мога, но… — Тя бързо се подпря на лакът, като го видя да измъква ризата си и да посяга към копчето на джинсите.

— Опитахме се да отпочинем в градски стил, скъпа. Мисля, че е време да му придадем малко провинциален дух. Къпането без дрехи е точно толкова уважаван обичай в провинцията, колкото яденето на хайвер в града.

— Макс…

— Събличай се. На твое място бих побързал, защото ще броя до двайсет и ще бъдеш мокра, независимо дали си се съблякла или не.

— Макс…

— Едно, две, три…

Седма глава

Не плуването притесняваше Кит. А събличането.

— Шест. Седем.

Тя не беше приготвила тази вечеря, за да го… примамва. Точно обратното. Беше му длъжница и бе намерила начин да му се отплати. Ако Макс й вярваше и неговите подозрения спрямо жените изчезнеха, тя имаше шанса да му стане приятелка. Мотивите й бяха чисти, безкористни и достойни за уважение.

— Тринадесет. Четиринадесет…

Той се затича край нея без никакво притеснение и тя видя как мускулестото му тяло прониза водата. Главата му изплува над водата и на устните му се появи закачлива усмивка. Голите му рамене лъщяха на звездната светлина. До тук с безкористността и възвишеността. Един поглед към неговото голо тяло накара сърцето й да забие като езически барабан. Светец би се ужасил от плътските тръпки, полазили гърба й.

— Осемнадесет, госпожице Сандърс! Хайде, побързайте! Гарантирам ви, че няма да съм единственият мокър тук, а ако се наложи да изляза и да ви хвана…

Добре де, дяволите да го вземат!

Тя смъкна панталонките и бикините си едновременно. Това трябваше да е най-трудната част, но свалянето на широката й жълта блуза, която прекрасно скриваше един куп дефекти, като че ли беше по-трудно за нея. Благодарение на Лайз коремът й все още беше леко увиснал. Благодарение на възрастта пък гърдите й бяха развили неприятни нови отношения с гравитацията. Това нямаше да има такова значение, ако Макс беше така мил да отклони погледа си от нея. Но Макс беше сложил ръце на бедрата си в дълбоката вода и я зяпаше.

— Деветнадесет…

Тя така и не си свали сутиена. Каза си, че няма време за това. Босите й крака се хлъзгаха по брега и тя се хвърли сляпо и бързо. Водата беше задъхващо студена, черна като ада и прекрасно я скриваше.

За нещастие, когато се показа на повърхността, тя откри, че е нападната. Не от Макс, а от паяжината лилиеви стъбла. Нежните цветя бяха бели и ухаещи, но под водата имаше милиони коренови филизи, които лепнеха по кожата й. Може би в следващия си живот тя щеше да притежава качеството да вижда под водата, преди да се гмурне.

Макс я спаси от тази джунгла, като я хвана за ръката и я дръпна към по-дълбоко.

— Можеше да се нараниш! Единственото плитко място в цялото езеро е при лилиите. — Той измъкна и последното плоско зелено листо от косата й с усмивка, предназначена да убие здравия разум у една жена. — А какво е това?

— Кое? — Тя добре знаеше какво има предвид. Показалецът му беше повдигнал презрамката на сутиена й.

— Ако се къпеш с бельо, ще ти се понесе славата на стара мома. Не искаш това, нали?

Тя видя черните му очи дяволски да проблясват и усети пръстите му върху закопчалката на гърба си. Бързо се потопи, но дантелената ивица бельо вече се носеше по водата.

— Така е по-добре — каза Макс доволно. — Нали? Какво нещастие, горкичката, изглеждаш като че ли току-що си лапнала лимон. Откога ставаш нервна покрай мен?

— Не съм нервна. Никога не съм била — настояваше тя, но Макс не я слушаше.

Той прекара ръка през мократа си коса и направи гримаса.

— Кога за последен път си играла с някого?

— Моля?

— Ти приготви цялата тази вечеря за мен. Това е доста работа. Направи всичко това, за да мога аз да се отпусна, но от деня, в който дойде, не съм те видял да подвиеш крак. Кога за последен път си си играла, ама наистина? Ей така, да лудееш, да не те интересува нищо, да забравиш всичките си грижи… Да се отпуснеш и наистина да се забавляваш.

Кит го гледаше изненадана. Беше изпил само една чаша шампанско. Това не оправдаваше неговите тъпи въпроси. Тя не беше дете и той знаеше това. Знаеше, освен това, че е твърде възрастна, за да „лудее“, твърде зряла, за да може въобще някога да забрави своите задължения. Особено откакто се роди бебето. Тя не можеше да си позволи да бъде несериозна.

Макс се гмурна под водата и я ощипа по бедрото.

Тя изпищя от уплаха и загуби равновесие. Когато отново се показа на повърхността, беше още по-надълбоко, а Макс плуваше като куче около нея. Безобразната му развратна усмивка бе изчезнала и той явно се разкайваше. Тя си помисли, че ще й се извини, но вместо това почувства една ръка, която хвана голото й бедро и стисна.

Тя изпищя, после изрита във водата и се гмурна със светкавична скорост. Преплува езерото по дължина, като само си подаваше главата, за да поема въздух.

Макс го нямаше. Нощта беше тиха, звездното небе се отразяваше в развълнуваната повърхност на водата. Тя се обърна, потърси го с поглед и отново не го видя. Въздъхна с облекчение и тогава усети ощипване по гърдите. Безсрамно, предизвикателно и еротично.

Главата му се показа. Той направи грешка, като се опита да излезе над водата с усмивка. Нямаше време за предпазливо и разумно решение и тя не взе такова. Изскочи високо над водата и безмилостно натисна главата му. Той потъна, но тя не избяга. Позволи му да я хване. Започнаха една безумна игра. Една от онези невинни игри, които хлапетата играят, само дето Кит не си спомняше да е била някога безгрижно хлапе. През целия си живот не си спомняше да си е позволявала такъв луд флирт, освен сега с Макс.

Нощта беше гореща и езерото се спотайваше в тъмната прегръдка на гората. Никой не чуваше лудориите им, никой не чуваше шумния им смях. Макс доста се постара, за да я накара да се чувства щастлива и порочна. Но нищо лошо не беше станало. С него „лошото“ не ставаше бързо. Единствено с него Кит беше изпитвала свободата да бъде естествена. Единствено към него изпитваше доверие. Онова истинско доверие, което всяка жена търси у мъжа и което рядко вярва, че ще намери.

Накрая си направиха малко състезание, от което кръвта й кипна. Тя вече приглаждаше назад мократа си коса, когато Макс я настигна.

— Ей, трябва да оставиш момчето да победи, не са ли те учили на това в училище?

Тя се изсмя.

— Горкичкият, обидно е да те победи жена, нали?

— Обидно е. Къде си се научила да плуваш така?

— Обичах да плувам в обедната почивка. Това ми помагаше да смъкна напрежението — призна си тя задъхано.

Макс не целеше нищо с тази игра. Тя беше сигурна в това. Нощта беше непоносимо гореща, а нощното къпане не беше нещо чуждо за един фермер. И двамата не бяха деца. Няколко закачки в тъмната нощ едва ли можеха да минат за умишлено прелъстяване. Макс не беше стигнал до крайност. Тя беше тази, която непрекъснато мислеше за това.

Или поне така смяташе, докато гърленият му смях не секна. Очите му срещнаха нейните и тя внезапно осъзна, че гърдите й се показват изпод тънкия слой вода. Той не погледна по-надолу от врата й, но за миг погледът му замръзна върху нейния. И в спокойната, безоблачна нощ блесна светкавица.

Само за миг.

— Достатъчно. По дяволите, ти не си играеш, момиче, съвсем ме довърши — не издържа той.

— Аз ли съм те довършила?

— Да, ти. Стой там. За две секунди скачам в джинсите и после ще те увия в покривката.

Тя остана там, свита в сенките, а водата стигаше до раменете й. Видя как Макс изтича по брега и нахлузи джинсите. Капки се стичаха по загорелия му от слънцето гръб.

Кит забеляза, че той не се срамуваше от голото си тяло. Краката му сякаш бяха изплетени от корабни въжета, раменете и бицепсите му бяха още по-яки, а лицето му… Когато отново се обърна към нея то беше замръзнало в сериозна маска.

Като полуусмихнат камък. Беше вдигнал ципа на джинсите си, но още не ги беше закопчал, когато грабна бялата покривка и тръгна към нея. Тя виждаше покривката, но не можа да свали очи от лицето му.

— Оттук чувам как ти тракат зъбите. Хайде! — Той вдигна покривката така, че да не вижда от другата страна. — Спокойно, никой не наднича, няма защо да се притесняваш. Ей сега ще те изсушим и стоплим.

„Правил го е и преди“, помисли си за секунда тя. Имаше предвид навика му да се престарава, като казва нещо само, за да я накара да се почувства спокойна и сигурна. Но в момента просто надминаваше себе си.

Тя силно потрепери, когато излезе от водата, и почувства хладния допир на нощния въздух до мократа си кожа. Макс веднага я уви, но единият край се смъкна от рамото й. Той незабавно го вдигна, за да я покрие и хвана другия край, за да избърше рошавата й мокра глава. Движенията му бяха внимателни и невинни. Но зъбите му бяха стиснати, сякаш се бореше с треска.

— Макс — прошепна тя. Той стоеше зад нея. Беше й леко хладно, но и през ум не й мина, че плуването беше огромно изпитание за него. Да я докосва изобщо беше изпитание за него, на което той беше решен да издържи или да умре.

— Изглеждаш като мокра мишка, но сега ще те стопля.

— Макс…

— Следващия път, когато ти се играе, напомни ми да започна друга игра. Защо не ме предупреди, че плуваш толкова добре?

— Макс! — Но той не искаше да я погледне. Беше като дете, което се страхува да не срещне призрак в килера. Не можеше да се успокои, докато погледът му не се спреше на нещо сигурно. Дженифър Лайз! Кит добре знаеше, че дъщеря й не се нуждае от проверка, защото вече я беше проверила няколко пъти, а и веднъж заспеше ли, Лайз не можеше да се събуди и от топовен гърмеж. Макс също знаеше това, но беше решил да я използва като извинение.

— Може да се събуди за последното си шише мляко, нали? Късно е. Хващам се на бас, че ще се събуди всеки момент.

Понякога Лайз се будеше за млякото, понякога не. Но така или иначе Кит изобщо не се съмняваше в способността на дъщеря си да накара целия свят да научи и най-малкия й проблем.

Тя не се тревожеше за Лайз. Тревожеше се за Макс. Освободи ръката си от задушаващата я покривка и обърна брадясалото му лице от детското кошче към себе си.

Той не искаше да я погледне. Тя вече сваляше ръка от лицето му, когато той хвана китката й, задържа палец върху пулса й и каза само една дума:

— Не.

За един кратък миг тя съзря огъня в очите му, напрегнатите му устни, кичура коса, от който капеше вода по челото му. Помисли си колко често обвиняват жените, че казват „не“, когато всъщност искат да кажат „да“. Помисли си за всичко, което можеше да загуби — гордостта и достойнството си. После си помисли за всичко, което той се страхуваше да не изгуби. Своята гордост и достойнство. И се допря до него. Устните й бавно и леко докоснаха неговите. Много бавно.

Езикът й се плъзна по горната му устна с безкрайна нежност, после отдаде същото внимание на долната. Той се опита да се дръпне, но не твърде настойчиво. Дланите й, обхванали лицето му, се оказаха достатъчно силни, за да го задържат. Палецът й го погали, за да успокои горещия, забързан пулс на гърлото му. Когато се опита да каже нещо, тя открадна още една целувка, не с нахална неотстъпчивост, а с много любов.

И това беше краят. Той се предаде. Измърмори нещо тихо и грубо, вероятно отново й казваше „не“, но тялото му издаваше точно обратното желание. Устните му копнееха за нейните, не само веднъж, а отново и отново. Той я целуваше до болка, докато всеки нерв се изпънеше, докато чувството за притежание изпълни вените й и тя закопня за него. Обви ръце около врата му, покривката се смъкна, но това вече нямаше значение. Очите му блестяха с познатия й абаносов пламък и тялото му я влудяваше с желанието си. Гърдите му се притискаха в нежната й кожа. Чувствата им преминаха в страхотно напрежение. Това напрежение беше познато на Макс, но чувството, че е обичан не беше. И Кит не бе изпитвала подобно опустошително чувство. Нещо заседна на гърлото й… Колко много грешки беше правила в живота си! Не и този път.

Ако да обича Макс беше грешка, тя би зарязала всичко. Желаеше го, но много по-голямо беше изкушението, че той има нуждата да бъде обичан и желан.

Вулканът все някога изригва. Друг на негово място би я уплашил със страстта си. Той дръпна и последния край от покривката, който скриваше бедрата й, целуна я и я положи на земята… Тревата бе мека като легло. Той я прегърна и телата им се притиснаха. Тя почувства как пръстите му се плъзгат в косата й и двамата потъват в блаженството на сладострастието извън всякакъв контрол. От гърлото й се изтръгна стон, предизвикан от движението на ръката му по гърба й, от езика му, слял се с нейния, от плътското усещане за възбудата му. Всичко това й беше и познато, и непознато. Такъв необуздан изблик на чувства! Тя си мислеше, че Макс не съзнава какво прави, че просто е обладан от твърде дълго потискани чувства, но се лъжеше. Той намали темпото, въпреки че това жестоко я измъчваше. Повдигна глава и започна бавно да изучава гърдите й, толкова бавно, че тя не издържаше. Не искаше да я гледа толкова. Но устните му приближиха тъмното връхче. Погали го с език, после със зъби. Дланта му обхвана плътта й, като че ли току-що е намерил съкровище. Когато ръката му се спусна надолу към корема и му отдаде същото възторжено внимание, тя видя в очите му, че той знаеше какво изпитва тя. И използва това безмилостно и с непоносима чувствителност, за да я накара да пламне.

Една звезда падна от небето, но те бяха толкова заети със себе си, че не я забелязаха. Дърветата шумоляха леко от повея на вятъра и променяха сенките си. В тъмното езеро се отразяваха безброй звезди. Кит бе открила единствения мъж, който можеше да съблече от нея пластовете на цивилизация и да я накара да се слее с природата по неповторим начин.

С него тя се чувстваше жена, изтъкана от безумно желание, което я оставяше без дъх. Тя и преди се беше любила, но не по този начин. С устни, с език, с тяло, с ръце… Тя отвръщаше на неговия плам… И усещаше, че само с него бе толкова естествено. С Макс всичко се получаваше така. Тя не можеше да скрие нищо от него, той беше не по-малко откровен с нея и изискваше същото.

Макс усещаше, че върви по ръба на острието. Наболата му брада одраска лекичко бузата й и той отново я целуна. Езикът му се плъзна да открие нейния. Тя беше жената, създадена за него! Сатенената й кожа, нейното ухание, дългите крака, които се галеха в неговите — бе като част от него.

Ръцете му погалиха гърдите й. Тя беше свръхчувствителна и това го влудяваше. Беше прелестна, несравнима и толкова красива! Но някой трябваше да й го каже. Трябваше да й каже още, че идеалните пропорции на тялото нямат нищо общо със страстта. Страстта беше свързана с чувствата. Когато една жена копнее за един мъж, отдава му се като че ли той е целия свят за нея, отвръща на ласките му, сякаш ще умре след секунди, ако не го докосне… Това е всичко, за което мечтае един мъж.

Самият той бе мечтал за това цял живот. Чудо бе, че тя се покриваше с представата му. Всеки мускул в него беше обтегнат като струна. Той искаше да я вземе и тя жадуваше за този миг. Би могъл да потъне в нея и стройните й крака да се увият около него, шията й да се извие и двамата заедно да полетят към върховния миг на щастие. Макс беше дяволски сигурен, че Кит не знае какво е истински секс. Той можеше да й покаже. Помисли си, че не може да се въздържи да не го направи. Грубо, твърде грубо той грабна раменете й я целуна диво. Претърколи се, като дишаше по-тежко от ранено животно, забил поглед в звездите, посипали небето. Дори когато затвори очи продължи да ги вижда. На всяка от тях беше написано нейното име! Господи, как позволи нещата да стигнат толкова далеч!

Цяла седмица я беше гледал във фермата като скъпоценна вещ. Мястото й не беше тук, до него. Сексът може би щеше да задоволи някаква временна нужда… Но щеше да създаде още по-голяма. Това щеше да разбие сърцето му, когато си заминеше. Той бе сигурен в това. Знаеше също и че тя непременно ще замине. А най-отвратителното беше, че щеше всяка сутрин да се гледа в огледалото със съзнанието, че се е възползвал от чувствата на една уязвима жена.

— Макс.

Той не отговори. Последното, което помнеше беше кошчето на Лайз близо до тях, камиона му, нейната кола и остатъците от пикник в сянката на един клен. Сега всички тези неща бяха само далечни сенки от битието им.

Кит нямаше навика да се въргаля из тревата, още по-малко да губи представа за време и място. Устните й бяха наранени и чувствителни, тялото й все още потръпваше след ласките на Макс, повтарящо любовната песен, която бяха започнали.

Тя не беше поискала да спрат. И все още не искаше.

Кит се повдигна на лакът, автоматично провери дъщеря си, която спеше дълбоко на метър от нея и съсредоточи цялото си внимание върху Макс.

Той изглеждаше разтревожен. Толкова разтревожен, че тя нежно го погледна и потисна собствените си чувства на възбуда и унижение. Беше се навел напред и стискаше коленете си. Незадоволеното желание можеше да бъде обяснение за тежкото му дишане, но изобщо не оправдаваше суровото изражение на лицето му. Лицето му беше мрачно.

— Всичко е наред — прошепна тя.

— По дяволите, ти ми вярваше!

Тя намери най-неподходящия момент да осъзнае, че е безнадеждно влюбена в него.

— И все още ти вярвам.

— Кит, не сме деца. Всеки мъж с поне малко въображение би намерил начин да задоволи една жена, без да я излага на риск. — Гордостта му й беше позната, но не и суровата нотка в гласа му. — Никога не бих те подложил на риск, скъпа. Никога, без да те попитам.

— Не се и съмнявам — каза мило тя.

— Сексът наистина е риск. Знам как се чувстваш. Разбирах какво изпитваш всеки път, когато ме погледнеш. От мен зависеше никога да не позволя това да се случи.

— Дразни ли те, че… не си ми безразличен?

Тя не използва ужасяващи думи като „обичам те“, но и това го накара да скочи на крака. Той потърси из тревата покривката, донесе я и нежно я уви около раменете й.

— Ти няма да станеш фермерска жена, Кит — каза тихо той. — Нямам какво да ти предложа. Нито сигурност, нито стабилност, нищо от нещата, които цениш. Ако погледнеш трезво на нещата, ще разбереш, че съм прав — аз нямам нищо, което би желала.

Той се обърна и потърси дрехите си. Беше късно, тя знаеше, че си тръгват и въпреки това не можеше да помръдне.

Неговото „Аз нямам нищо, което би желала“ я прониза. Той изглежда наистина го вярваше Макс жестоко се лъжеше. Но до този момент тя не беше осъзнала колко дълбоки са раните, предизвикани от предишния му неуспешен брак.

Колко ли жестоко го беше засегнало това. При всяка тяхна среща Макс проявяваше изключително внимание и загриженост към нейните чувства, и никога към своите. Изобщо не ставаше дума за него, за неговите желания и емоции. Сякаш те нямаха никакво значение, най-малкото за него.

— Трудно ти е да повярваш, че може да искам да остана — прошепна тя. — Никоя жена не е оставала с чисто сърце при теб, нали, Макс? В началото няма проблеми, но когато играта загрубее, не остава никой, на когото да можеш да разчиташ…

— Нито пък ти си тази жена. — Той още закопчаваше ризата си, когато се наведе и я целуна по челото. Целувка на сурова нежност. — Никога не бих те наранил. Безумно те желая. Вече го знаеш. Но това не означава, че бих направил нещо, с което да те нараня.

— Ами ако не искам да ме пазиш по този начин.

— Трябва.

Беше трогателно да спориш с мъж, чиито разбирания за чест, свързани с жените, са като реликви от древността.

— Карлсън, аз съм на тридесет и девет години… Не мислиш ли, че е нормално да определям сама какво искам, какво чувствам и от какво имам нужда.

— Често го правиш — изтъкваш възрастта си и си мислиш, че това е доказателство за опит и мъдрост. Забравяш, че аз бях до теб онази нощ на пътя. И изобщо, ама изобщо не ти беше минало през ума, че някой може да остане до теб. Това показва точно колко струва твоя „огромен“ опит. С какви мъже си си имала работа, по дяволите?!

— Различни от теб — каза тихо тя.

— Сега не е време за любов!

Червенина заля лицето й. Макс точно това бе целял. Непременно да я накара да се изчерви и да я отклони от опасния път, по който беше тръгнал разговорът. Той определено не искаше да чуе от нея, че го обича. Но много повече я тревожеше това, че той със сигурност не иска да повярва, че някой може да го обича.

— Една жена не може просто да те обича… нали? Не говоря за секс. Имам предвид човекът в теб. Онова, което си, което представляваш, колко струваш.

— Хайде, подай ръце! — тя го послуша и напъха главата си в жълтата блуза, както той й подаде като на дете. Само че той едва ли я гледаше като дете. За него тя си оставаше опасно изкушение като първородния грях. — Преживял съм твърде много, за да сбъркам чувствата с нещо друго. Сексът е дяволски могъщ стимул. Но и самотата, и страхът…

— Толкова си прав, Макс! Има много неща, от които се страхувам — прошепна тя.

— Знам.

— Но най-много се страхувам да не направя още грешки. Не мога да губя повече, Макс. Всъщност единственият случай, в който бих поела още един риск, е ако съм абсолютно сигурна, че съм права — каза тя като обещание, но той не го прие по този начин.

— Скъпа, знам. Разбирам — очите му блестяха. — Точно затова можеш да се чувстваш сигурна с мен. И двамата не бихме могли да си позволим повече грешки. Не трябва да се тревожиш, това няма да се повтори.

Когато Макс се обърна, тя закова поглед в силния му гръб. Бе разбрала какво иска да й каже. Той би преминал през ада, преди да я докосне отново. През цялото време се беше борил със себе си. Събра кураж и го попита нещо, на което отдавна търсеше отговор.

— Макс?

— Да.

— По-лесно ли ще ти е, ако просто напусна завинаги живота ти? Искаш ли да си отида?

— Не! — той вдигна внезапно глава, но понижи глас. — Искам да кажа, да, когато си готова. Но не по-рано. Когато се съвземеш, когато вече знаеш какво искаш да правиш, къде ще отидеш. Но дотогава… Не си нещастна тук, нали? Нещата вървят добре. С Лайз. И счетоводството. Струва ми се, че сама ще поискаш да си отидеш. Вече ти обясних, че не трябва изобщо да се тревожиш за мен…

Той продължи да говори в същия дух, но Кит беше получила своя отговор. Той не беше в думите, а в очите му.

Осма глава

Макс вдигна крака на бюрото и отвори папката в скута си. Навън небето беше сиво като прясно боядисана стена и светлините на офиса бяха като фар в тъмния дъждовен следобед. Дъждът бе най-важен за фермера. Така трябваше — никакви ветрове, никакви светкавици, стихии или градушки — просто един приятен, топъл, напояващ дъждец.

Сега вече той беше свободен. Не за първа година имаше добър сезон. За него това имаше значение, тъй като почти нищо друго не го интересуваше. И други години беше приключвал сезона успешно, но въпреки това все не успяваше да изплати огромния дълг, който беше наследил. Този път беше платил всички сметки. Преди два дни бе изплатил и ипотеката. Литовски му дължеше куп пари, а и последните две седмици му носеха чиста печалба. Нямаше навика да слага тигана преди рибата, но този път предвкусваше успеха. И ваканция на Таити, може би?

Ваканция на Таити? Къде ти е умът, Карлсън? Опита се да се съсредоточи, макар прекрасно да знаеше къде му е умът. В Кит, блондинката, на която подхождаше мъж с възможности, мъж, който може да й предложи ваканция на Таити. Същата блондинка беше подготвила доклада, който четеше сега. Изумяваше го начина, по който беше систематизирала идеите му — осигуряване на пазар за преки продажби, обединяване на застраховките, за да се избегнат излишни разходи компютъризиране на счетоводната система…

Макс не можеше да проумее как една жена без никаква фермерска подготовка можеше да бъде толкова прецизна. Половината от идеите й се мотаеха някъде из главата му и чакаха финансова възможност или удобно време да бъдат внедрени. Кит имаше невероятен усет за бизнес. Въпреки, че това предизвикваше у него гордост, вяра и особено застрашителни чувства.

Когато се разбра, че годината ще е добра, Макс трябваше да признае, че някои идеи и планове веднага изплуваха в ума му. Глупави идеи… Като че ли възможността да се стабилизира финансово му даваше правото да си я представи в леглото си, в живота си. Щури идеи… Виждаше Дженифър Лайз вече настанена в спалнята на най-малката му сестра, той палеше огъня в зимна нощ, а Кит го чака гола и копнееща… И дива като онази нощ на езерото!

Макс реши, че подобни фантазии бяха не само налудничави, но и крайно опасни. Нейният доклад беше само бегла илюстрация на таланта й за бизнес операции. Кит обичаше изпитанията и предизвикателствата. А една провинциална ферма щеше да убие всичките й амбиции. Може би дори вече беше го сторила. Без съмнение скуката предизвикваше повечето проблеми.

Някакъв трясък го накара да изхвърчи от стола. Работниците бяха освободени и не трябваше да има никой наоколо, освен Моше, а той беше в работилницата. Първият етаж на хамбара беше тъмен. Макс завъртя ключа на лампата точно, когато главата на Кит се подаде над парапета към третия етаж.

— Оправих се — каза весело тя. — Всичко е наред. Няма защо да се тревожиш.

Макс се втурна по стълбите и докато ги изкачи, остана без дъх, сигурен, че горе го очаква някаква беда. Така и беше.

— Здрасти! Радвам се, че си тук. Няма да повярваш какви съкровища открих. Виж това… и това.

Той се огледа. Смътно си спомняше как баща му бе складирал някои от старите мебели на тавана след смъртта на майка му. Бе му казал: „Сине, трябва да отгледаме три момичета. Нямаме никакво време за неща, които искат извънредни домакински грижи“. Макар и четиринайсетгодишен, Макс все пак разбираше, че баща му се опитва да прогони всички болезнени спомени от тази къща. Къщата никога нямаше да бъде същият онзи дом. Сестрите му не поискаха да върнат антиките, Андреа не им обърна никакво внимание и той беше забравил за тях.

Спомни си за майка си и тъжно се усмихна. Слава Богу, Кит не се беше опитала да премести бюрото или старинния гардероб, но беше прегърнала един бронзов ръжен за камината. А ужасният вик, който го беше изтръгнал от унеса му, очевидно бе в резултат от опита й да избута едно диванче от купа.

— Знаеш къде трябва да отиде това, нали?

— На боклука?

— Не позна, Карлсън. Отива право в гостната — веднага щом го изчистя. Една нова тапицерия и е готово.

— Липсва един крак…

— Намерих го. Ще го поправим някак си и ще стане като нов — дори по-хубав. Не виждаш ли орнаментите, духът на епохата, това е като магия! Истинско престъпление е да криеш такова нещо тук горе — такива предмети правят един дом. — Оживлението й бавно се стопи, докато изучаваше изражението на лицето му. — Да не ти причинявам болка, Макс? Ако е така, много съжалявам! Изобщо не съм искала. Ако тези неща тук събуждат у теб тъжни спомени…

Макс поклати глава.

— Напротив. От години не съм се качвал на третия етаж. И съжалявам. Всичко тук наистина е наситено със спомени, но хубави и мили.

— Сигурен ли си?

Когато я погледнеше, той не можеше да бъде сигурен в нищо. Беше облечена в бледожълта плажна рокля и сандали. Ръцете и лицето й бяха почернели от прахоляка и мръсотията. Очевидно не беше планирала да се рови на тавана този следобед, но не бе могла да се въздържи. Мръсна или не, тя беше скрита от раменете до коленете и той само във въображението си я виждаше гола… Хубави гърди и копринено коремче… Тя беше така чувствителна заради това коремче. А той го обожаваше.

От седмица насам всяка нощ сънуваше, че се любят. А през дните се бореше отново и отново със себе си. Една зряла жена имаше хиляди начини да покаже на един мъж, че го желае. А Кит го желаеше. Някои дни не изглеждаше толкова ужасно да се превъзмогне болезнената страст, която преследваше и двамата. Той трупаше спомени — нещо, на което да се опре през дългите самотни зимни месеци, когато тя щеше да е далеч от него. Понякога изобщо не го интересуваше кое е правилно и кое не.

Той просто я желаеше. Кит беше слънцето на живота му, обещанието за топлина след дълъг студен ден, огънят, до който накрая се добираше един самотен мъж, закопнял за секс… И точно там Макс винаги прекъсваше своите фантазии. Той знаеше, че Кит беше хлътнала по него, но това привличане беше временно, родено от връзката им в онази тяхна първа нощ и подхранвана от нуждата да се държи за някого, докато изживееше промяната в живота си.

— Къде е моята Лайз?

Кит не обърна внимание на притежателното „моята“.

— С Моше е.

Той повдигна вежди.

— Не може да е с Моше. Моше не може да поддържа разговор с което и да било същество от женски род под трийсет години, без да започне да заеква.

— Какво можех да направя? Тя отскубна кичур от брадата му в знак на любов. Той я взе само за няколко минути, Макс. Хайде да свалим долу това диванче.

— Скъпа…

— Знам какво си мислиш… Че сега ще те затрупам с изпотрошени мебели, но не е така. Ще подновя всичко само за няколко седмици, Макс.

— За няколко седмици?

— И след това едва ли ще имаш повече нужда от мен тук. Моше ми каза, че реколтата ще бъде прибрана напълно след дванайсетина дни, след което ти вече сам ще имаш време да се занимаваш със счетоводството. Но аз мога да свърша с това, преди да си тръгна. Какво има?

— Нищо. — Освен болката, която го прободе в сърцето. Това ставаше всеки път, когато Кит споменаваше за заминаването си. Напоследък като че ли го правеше доста често.

— Ако не искаш, да не го сваляме. Не е тежко. Само е…

— Скъпа, лекарите си изкарват хляба от подобни неща. — Макс хвана предния край на разбития диван. Истината беше, че и той го иска в къщата. Кит щеше да го помъкне сама, ако й откажеше. Точно такъв инат беше.

— Внимавай на завоя!

— Внимавам — успокои я той.

— Пази си главата… Може би трябваше да извикаме Моше.

— Справяш се добре. — Кит беше четири стъпала над него, наведена над дивана. Под този ъгъл деколтето на роклята й се отваряше към него. Тя носеше сутиен, но и така гледката беше възхитителна — и не беше работа на Моше.

— Последните стъпала!

— Така ли? И къде го искаш после?

— Ще ти пречи в плевнята, затова смятам, че ще е добре на предната веранда. Още не може да се сложи в къщата.

— Предната веранда — повтори той. Което означаваше да го мъкнат през всичките локви в дъжда.

— Имаме късмет, че е топло.

— Да, истински късмет.

— Макс, сигурно имаш някаква работа. Ако нямаш време…

— Имам много време.

Минаха през двора. Кит се засмя, когато първите капки паднаха по лицето й. За секунди косата й бе мокра. Дъждът се стичаше по дългата й бяла шия и влизаше в деколтето й.

— Не е ли прекрасно? Беше толкова горещо!

Когато най-после стигнаха предната веранда и оставиха дивана, тя се изправи. Мократа тъкан прилепна до гърдите й и до тялото й, така че очерта съблазнителните й форми.

— Ох! Наистина не беше много тежко, но цялото това носене…

Той се отвращаваше от себе си. Четиридесетгодишен, а не можеше да откъсне поглед от гърдите на една жена. Не на коя да е жена. А Кит. Той затвори очи, бутна мокрия кичур коса от челото си и се помоли.

— Макс?

Той отвори очи, разбрал, че нищо не помага. Кит беше вдигнала ръце и идваше право към него. Получи прегръдка и целувка. Една прегръдка, в която тя беше мокро притисната по дължината на тялото му за цели две агонизиращо дълги секунди. И една целувка, сладка като дъжд — и нежна, и несравнимо ухаеща на Кит, целувка-обещание и копнеж, която го изкара от равновесие. Тя се отдръпна по-бързо от целомъдрена монахиня. Правеше това от цяла седмица.

Възбуждаше го с естествено и невинно действие, което никога не траеше повече от няколко секунди, и после се отдръпваше като девица. Ако продължаваше така, би продал фермата си за още две секунди с нея.

— Благодаря — каза топло тя. — Няма да съжаляваш. Диванчето ще изглежда страхотно в гостната. — Тя внезапно се разсмя. — По-добре да взема чадър и да спася Моше от Лайз — каза тя и го остави.

Макс стоеше на верандата, заслушан в ударите на дъжда по покрива, в шума от водата, стичаща се по тръбите и в ударите на сърцето си. Ето така щеше да се чувства, когато тя наистина го напуснеше.

 

 

Три дни по-късно един следобед Кит изчеткваше диванчето на предната веранда. Тя спря да обърше потта от челото си и да провери Лайз. Бебето беше в проходилката и лапаше някаква играчка. Тя отново се зае с работата си.

Беше вложила цялото си умение, за да докара дивана до това състояние, но всичко беше от любов към Макс. Въпреки, че вече бе загубила всякаква надежда, че ще се сближат.

— Реколтата е почти прибрана — предупреди дъщеря си тя. — Веднъж приберат ли и последната праскова, оставаме без работа и без извинения, за да останем. Преследвах този мъж отвъд всякакви граници на честта, измислях си извинения да бъда до него през всички тези седмици, грижех се за кухнята му, за къщата му, нахлух в живота му.

Протегна се и хвана крака на диванчето. Дълбоко в душата си усещаше неизмерима пустота. Сърцето й се сви от болка. Някога мисълта, че би могла да преследва мъж, щеше да я накара да избухне в смях. От нощта край езерото, обаче, Кит вече не мислеше така. Макс беше най-страхотният мъж, когото познаваше и единственият, когото беше обичала истински. Бе се борила за него. Неомъжена жена с дете и без работа на нейната възраст, сигурно изглеждаше като някаква използвачка в очите на другите, а може би и в неговите.

— Постоянно трябваше да му доказвам, че това не е вярно — каза тя на дъщеря си. — Опитвах, Лайз. По хиляди начини се опитвах да му покажа, че мога да взимам решения самостоятелно и съм в състояние да се справям с проблемите си, че не съм глезла, че съм силна и жилава и не приличам на бившата му жена…

Тя се върна към търкането. В очите й влизаше прах, но тя не се отказваше. Като ирония на съдбата почти всичко, в което се беше опитвала да го убеди, се беше провалило. Всички наивни грешки, които направи във фермата, доказваха на Макс, че тя не беше създадена за такъв живот и нямаше да се задържи дълго — точно като Андреа.

За нея имаше значение единствено усещането, че слънцето и земята сякаш спираха да се движат всеки път, когато бяха заедно. Мислеше, че най-важното е да се обичат, а тя го обичаше. Обичаше го заради самия него, заради това, което бе, заради неговия инат и огромното му добро сърце.

Кит се завъртя на пети и стисна силно очи.

Беше се завъртяла с Макс в един дълъг, бавен и шеметен танц. Но или беше сбъркала някъде, или той просто не чуваше музиката. Не беше я докосвал от нощта при езерото. Не беше реагирал на безмилостните й подмятания за заминаване.

Може би всичко беше много просто.

Може би Макс просто не я обичаше.

Лайз изплака уплашено и Кит погледна нагоре. Срещна погледа на дъщеря си и в този момент я видя. Змията пълзеше по ръба на верандата към слънчевото петно, на не повече от трийсет сантиметра от босия й крак. Беше кафеникавозелена и огромна, с изваден език и опашка… О, Господи, опашка, която тракаше.

Чу се страшен писък — достатъчно силен да счупи стъклата на прозорците. Кит се изправи светкавично бързо, като одра коляното си и грабна бебето така грубо, че то също изпищя.

Тя изтича и трийсет човека вече тичаха към нея, чули писъците. Макс беше начело, но Моше пръв забеляза змията и се спусна да я хване.

— Моше, не я докосвай! Това е гърмяща змия!

Моше сякаш не чуваше. Той стисна змията зад главата и я вдигна. Тя започна да се гърчи във въздуха. Кит усети как тръпки я полазват по гърба. До нея Макс бутна назад шапката си и повдигна вежди. За секунди той отпрати работниците обратно в градината. Кит имаше странното усещане, че Макс полагаше усилия да не се усмихне.

— Може да спреш да се тревожиш, скъпа. Не е точно гърмяща змия.

— Макс, чух я да издава тракащ звук…

— Това е друг вид змия. Издава същият звук, за да накара враговете си да мислят, че е гърмяща.

Тя си пое дъх.

— Друг вид! И не е отровна?

— Опасна е точно колкото едно глухарче — успокои я Макс и нежно я погали по лицето. — Виждал съм метър — метър и половина. А тази нямаше и трийсет сантиметра.

— Ако ми се подиграваш, кълна се, ще те изритам!

— Не ти се подигравам. Откъде да разбираш от змии? Никога не си живяла във ферма. Дори и хора, които са свикнали, се плашат.

— Усмихваш се.

— Само писъка ти. Не, разбира се, че не е смешно. Коляното ти е одрано. Хайде, ела да влезем вътре, да ти направя чай и да се погрижа за коляното ти.

Макс беше загрижен, нежен и очевидно решен да я развесели.

Всеки друг път Кит би се засмяла, но този път беше различно. Тъпата змия го беше направила различно. Ако изобщо някога искаше да се докаже пред Макс като силна и жилава, змиите можеха със сигурност да я провалят.

Но най-много я дразнеше това, че Макс очакваше подобна реакция от нея и се забавляваше. Погледът му беше любвеобилен, а действията му — добронамерени.

Тя беше израсла в града. А градските жени трябва да крещят от змии. Следователно, той се отнасяше с нея като с наивно сладурче, което има нужда от някой, който да се грижи за него. Точно от типа жени, за който той все споменаваше. Жените, които не бяха за него. Онези, които имаха нужда от него и отплаваха, когато той се нуждаеше от тях.

Нормално Макс би си тръгнал, след като изпие чая си. Вместо това той се подпря на бара, взе бебето и го прегърна.

Макс почеса врата си и отметна кичур коса от челото си, преди да измърмори възможно тактично:

— Скъпа, какво, по дяволите, се каниш да правиш, като си тръгнеш?

Беше ясно, че той очакваше тя да замине. Кит се почувства огорчена, но от друга страна изпита едва забележима надежда. Беше невъзможно да започне открит разговор, ако Макс избягваше директните въпроси. След като бе изявил желание да говори, трябваше и да я изслуша.

— Ще се грижа за бебето си. Това е — каза откровено тя.

Той се поколеба и явно се отказа да бъде тактичен, защото изстреля следващия си въпрос:

— А как ще се оправяш с парите?

Господи, тя се радваше, че накрая й бе задал този въпрос.

— Макс, аз не съм разорена — каза тихо тя. — Нямам излишни пари, но имам спестявания, които ще ни стигнат за известно време.

— Не си ми го казвала преди.

— Всъщност се опитах. Мисля, че съм ти показвала по хиляди начини, че не съм някоя безотговорна идиотка, що се отнася до парите. Така или иначе… Не мога вечно да се мотая наоколо без работа, но сме достатъчно подсигурени, за да не ми се наложи да правя други грешки.

Той помисли малко.

— Няма да се върнеш към маркетинга, така ли?

— Никакви шансове — потвърди тя. — Кариерата ми не беше лоша, но ми се гади от офиси и фирмена политика. Знам какво искам — време за дъщеря си и напълно различен начин на живот. За пръв път мога да правя това, което искам. Имам време да се огледам, да избера… Знаеш ли… Мислех, че ако изобщо има някой на земята, който ме разбира, това си ти.

— Аз?

— Ти. — Тя остави чая и прегърна коленете си.

— Преди много време ми разказа как си се озовал във фермата. Не си планирал такава кариера за себе си, нали? Но твърдо си решил да се върнеш, когато баща ти получил инфаркт. Цялата ферма е била ипотекирана, сестрите ти не са искали да се върнат и нямало никой, освен теб, който да я поеме…

— Скъпа, това няма нищо общо с твоето положение.

— Няма ли? — тя го погледна право в очите. — Ти ми каза защо си се върнал. Но никога не ми каза защо си останал. След като баща ти вече го е нямало и сезонът е бил приключил, можеше да продадеш фермата и да се махнеш. Защо не го направи?

Бебето започна да скимти и Кит механично го взе.

Макс й отстъпи малката. Намръщената му физиономия показваше, че той изобщо не разбира какво цели Кит. Но все пак отговори:

— Не беше само това. Земята принадлежеше на семейството ми от четири поколения. Изобщо не знаех какво означава това за мен, докато не ми се наложи да се боря за нея. Не съм искал да направя нещастна Андреа, но просто не можех да се откажа от фермата. Обожавам природата. Тя е част от мене.

Тя кимна.

— Намерил си онова, което търсеше и от което си имал нужда. Следвал си зова на сърцето си, въпреки че си се страхувал.

— Да съм се страхувал?

— Не ми казвай, че не си се боял — каза тихо тя. — Виждала съм книжата ти. Винаги съществува опасност от фалит. Десет минути градушка може да унищожи всичко, както и една слана през пролетта. Така е, нали?

— Да. Ако не искаш да загубиш парите си, по-добре стой настрана от рулетката. А ако се опитваш да ме смутиш, правиш го адски добре. Ти не си нито фермер, нито комарджия, Кит…

— Не, не съм — съгласи се тя. — От години изпитвам страх от провал. Трябваше да се появи Дженифър Лайз, за да осъзная колко безсмислен е този страх. Не съм безотговорна и не се страхувам от работа — никога не бих оставила дъщеря ми да расте в мизерия. Когато осъзнах това, като че отворих клетката и излязох на свобода.

— Не разбирам.

Кит потърси най-точните думи, защото за нея това имаше голямо значение.

— Ти си намерил нещо, за което си е заслужавало да промениш живота си. Аз също. За теб това е била фермата, но можеше да бъде и нещо, което не си заслужава. Аз вярвах, че парите ще ми дадат сигурност и там ми беше грешката. Сигурността, която наистина има значение за мен, е този вързоп.

Тя прегърна нежно бебето и се смъкна от барчето.

— Вярвах, че да разчиташ на сърцето си е чиста проба хазарт. Може би наистина съм рискувала, но открих, че това е единственото нещо, което си заслужава… Мислех, че ще го разбереш. Аз наистина промених живота си. И искам нещо напълно различно от всичко, на което държах преди.

Тя потърси тъмните му очи. Може би думите й никога нямаше да убедят Макс, че тя вече не беше някогашната делова жена, но те оставаха единственото й оръжие. Бяха извървели толкова много път заедно — ако само можеше да прецени това! Бяха преживели толкова много неща заедно — трябваше да си даде сметка за това! И рискът на сърцето, който тя копнееше да поеме, беше той.

— Макс, не разбирам…

— Аз отлично разбирам — каза сухо той. В двора бучаха камиони. Брането на праскови за днес беше приключило.

— Трябва да вървиш — каза внезапно тя.

— Знам. — Той скочи от бара и за пръв път от седмици насам сложи ръце на раменете й и я изненада с целувка. Груба, мъжка целувка, която за малко да я накара да припадне.

— Не сме приключили този разговор.

Макс нахлупи шапка и тръгна към вратата. Той не мислеше да я целува, но през целия си живот никога не беше се тревожил толкова за жена. А Кит беше издържала изпита. Въпреки целия разговор за сигурност, ценности, хазарт и рискове Макс познаваше добре живота, който живееше. Кит по никакъв начин не можеше да желае да живее по подобен начин. Никой не би зарязал коприните и хайвера, ако имаше избор.

А мъж, който я обичаше, не би го поискал от нея.

Девета глава

Няколко дни по-късно към десет сутринта Макс вкара камиона, натоварен с щайги, в двора на фермата. Колата на Кит не беше там. Тъй като бебето я будеше още в зори, тя обикновено пристигаше към осем часа. Може би се бе отбила да напазарува, помисли си той.

Когато докара следващата партида праскови, Макс прескочи да обядва. Колата още я нямаше. Направи си сандвич и излезе. Каза си, че няма за какво да се безпокои. Кит винаги сама решаваше колко време да прекара във фермата. Не беше необходимо да му се обажда, ако имаше нужда от половин свободен ден. Той нямаше абсолютно никакво право да изисква от нея постоянно присъствие.

Следобедът беше направо лудница. Комбайнът пристигна и се наложи да подготви складовете за ръжта. Литовски не можеше да приеме цялото количество праскови и Макс трябваше да намери друг търговец, който пък предявяваше други претенции.

И като връх на всичко късно следобед пристигна и патрул на граничните власти. Веднъж на сезон те правеха внезапна проверка на местните фермери за нелегални работници. Макс, разбира се, наемаше само емигранти с редовни документи. Не искаше да има неприятности със закона. Но все пак тези патрули бяха истинска напаст. Изсипваха се от колите си, въоръжени с карабини, и объркваха цялата работа.

Привечер и един от камионите спука гума точно по средата на кръстовището.

Всъщност денят си беше най-обикновен, само дето той се прибра вкъщи чак към седем. Колата на Кит не се виждаше, но тя може би бе идвала и си бе отишла вече. Така че Макс не се притесни. Влезе през задния вход, като вземаше по две стъпала наведнъж. Крайно беше изненадан, като не намери нито вечеря, нито бележка или някакъв знак, че е била тук. И тогава вече наистина се разтревожи.

Докато си приготвяше сандвич с майонеза и месо, стисна слушалката с рамо и набра номера й. Телефонът даваше заето. Като свърши със сандвича, опита пак. Отново заето. Взе душ и пак опита, още гол. И пак заето. Кит не беше по телефонните разговори. Или някаква сериозна неприятност я задържаше на телефона, или връзката беше прекъсната. Навлече джинси и черна фланелка, лапна една бисквита и излезе. Уж не беше много разтревожен, но чак на двора се сети, че е забравил ключовете си. Върна се на бегом, взе връзката от масата и след минута потегли с камиона. Не знаеше къде точно се намира вилата, но имаше адреса.

Половин час по-късно слънцето беше слязло съвсем ниско и блестеше право в очите му. Колите му свирнаха отзад, ядосани, че кара толкова бавно. Но той се опитваше да разчита номерата на пощенските кутии. Около езерото имаше много вили — някои оградени с дървета, други сред голите дюни.

Нейната кутия беше полускрита в храстите. Чакълеста алея лъкатушеше между високите дървета и водеше към къщата, която той очакваше да бъде скъпа и голяма. Оказа се малка вила с остър покрив и бели стени. Бе стъпила на пясъчен хълм и имаше чудесен изглед към езерото.

Колата й стоеше в края на алеята и преди да приближи вилата, той внимателно я огледа. Не видя никакви следи от удар, но това не го успокои съвсем. Някъде в подсъзнанието му цял ден си беше представял нея и детето в някаква катастрофа. Имаше гадното чувство, че тя никога вече няма да го потърси. За кой ли път си казваше, че няма никакви права над Кит, но не преставаше да мисли за нея и бебето. Опита се да прогони тази мисъл от главата си и тръгна към вратата колебливо. Имаше много причини тя да си остане вкъщи. Повече от месец бяха прекарали заедно и тя навярно имаше нужда от почивка. Или може би искаше да отиде на плаж следобед, или да си купи някоя и друга дрънкулка… Нищо чудно да бе решила и да го напусне, след като от три дни се канеше да довършат разговора за рисковете. Но не бе намерил време за това.

Трябваше да е глух и сляп, за да не забележи, че Кит е влюбена в него. Той самият знаеше, че я обича. Когато двама се обичат, би трябвало да е чудесно — но не беше. Кит не би могла сериозно и завинаги да се свърже с някакъв фермер, а той не беше достатъчно силен, когато тя беше наблизо. Да избягва твърде близки контакти беше за него върхът на благоразумието. Или върхът на нерешителността. Кит може би беше си направила заключенията относно неговото поведение и бе решила да го напусне.

Макс въздъхна притеснено и тръгна към задната врата. Не намери никой и се върна пред вилата. Огледа плажа. Лек вятър носеше розово-лилави облаци. Слънцето клонеше към заник и няколко двойки се прибираха, също и някакво семейство с шумно хлапе. Цял куп хора и нито една жена с бебе.

Зави и почука на предната врата. Сърцето му лудо биеше. А може би Кит не иска да я търси?

Той все пак нямаше да се успокои, докато не разбере, че тя е добре. И когато никой не отговори на почукването, той натисна дръжката и влезе. Намери се в голяма дълга стая, водеща към отворената кухня. Обзавеждането изглеждаше най-малкото странно: розови и нефритенозелени статуетки, маслени пейзажи, висулки от цветно стъкло, които отразяваха светлината… Инстинктивно разбра, че са на Кит.

Някъде трябваше да има стълби към втория етаж, защото от там се чуваше нещо като плач! Откри стълбището и го изкачи на един дъх. Доколкото можа да определи, плачеха двама.

— Кит?

Гърлото му се стегна, щом я видя. Таванът ухаеше на скъп парфюм и бебешка пудра. Детското креватче беше до старомодно пухено легло. Кит седеше в огромен люлеещ се стол, облечена в огромна нощница.

Беше я виждал да плаче и преди — в нощта, когато раждаше — но тогава плачеше от болка и страх. Сега плачеше отчаяно и сърцераздирателно. Със зачервен нос и разрошена коса — люлееше бебето — а то ревеше, както си знае, ако не и по-силно. Шумът бе непоносим.

— Макс! Какво, за Бога, правиш тук?

Той седна на ръба на леглото, прокара ръка през косата си и се опита да разбере какво се беше случило:

— Земетресение? Нещо вкъщи? Торнадо? Смърт? Някой пострадал?

Трябваше й доста време, докато започне да отговаря свързано.

— Опитах се да пера сутринта. Пералнята… — тя взе кърпичка и си издуха носа. — Пералнята се развали. Навсякъде стана само вода и сапунена пяна… — тя подсмръкна.

— Добре — прекъсна я той.

— След това отидох до магазина. Взех всичко, наредих се на касата… И ми нямаше портмонето. Бях си взела чантата, но не и портмонето. Никога не ми се е случвало. Трябваше да върна всичко пред хората, които чакаха след мен.

— И?

— На път за вкъщи ме спря един полицай. Нищо не бях направила. Просто проверка за коланите, но аз нямах портмоне, което значи, че нямах документи. И ме глобиха. На тридесет и девет години съм и никога досега не съм била глобявана. Никога. Дори за паркиране.

— Добре, добре…

— А освен това Лайз…

— Какво Лайз?

Сълзите й продължаваха да текат.

— Не е мокра, не е уморена, не е гладна, не е болна… Знам, че й расте зъб. Но не мога да го направя вместо нея, Макс, а тя реве цял ден. Не мога да понасям, когато плаче. Направих всичко, което можах.

Трябваше му малко време, за да проумее, наистина да проумее, че нито Кит, нито бебето са толкова зле, колкото му се стори в първия момент. Тя просто се беше предала. Беше прекарала един ужасен ден и се беше предала. Винаги бе била дръзка и смела. Дори в най-лошите моменти. Нищо не можеше да я уплаши. Справяше се с всичко без никакво затруднение.

Тя въздъхна от изтощение и протегна ръце, за да му подаде ревящото бебе. Но изглежда двете вървяха в пакет. Секунда по-късно той утешаваше и двете ревли.

— Хей, няма ли да спрете най-после?

Явно нямаше. Поведе ги надолу, пооправи кухнята и потърси нещо за пиене. Намери неразпечатана бутилка вино, но не ставаше за целта. Накрая откри половинка уиски, забравена вероятно от баба й. Беше евтино и не можеше да е на Кит. Не откри никаква чаша и затова наля в една халба. Глътна. Ставаше за пиене. Наля и на нея и й го подаде. Беше сигурен, че Кит ще му откаже, защото дамите не пият чисто уиски, но тя го обърна за негова изненада и той се усмихна за пръв път в този ужасен ден.

— Сега е ред на Пънки — каза той твърдо.

— Макс, нямаш намерение да дадеш на бебето уиски, нали?

— Само ще й натъркам венците. — Той пое бебето от нея.

— Бабини деветини! Изчела съм един куп книги по въпроса, но не съм сигурна…

Лайз не усети вкуса, но миризмата я накара да млъкне. Щом тя спря да плаче и Кит спря.

Бебето дъвчеше пръста му така здраво, че беше изтръпнал. Той направи няколко крачки, като я носеше, а Кит вървеше подире му с шишето мляко.

— Защо не ми се обади?

— Да ти се обадя?

— Да се обадиш. Да звъннеш.

— Защо трябва да звъня? Не съм тръгнала да умирам. Дай ми я, Макс. Просто бях страшно заета. Ти имаш хиляди грижи, няма нужда и ние да ти досаждаме.

Сега тя носеше бебето, а той вървеше подире й.

— Първо, нямам толкова много грижи, и второ, вие двете не ми досаждате и не бихте могли, никога! Не помисли ли, че ще се тревожа за вас?

— Глупости. Не съм бившата ти жена, Макс, нито някоя от сестрите ти. Трябва да си разбрал досега, че не съм от жените, за които трябва да се тревожиш. Аз мога сама да се грижа за себе си.

Той не очакваше такава реакция и неблагоразумие продължи.

— Беше си изплакала очите, когато пристигнах.

— Така ли? Господи, просто имах кофти ден и трябваше да си поплача. Това изобщо не значи, че съм се превърнала в някакво безпомощно същество.

— Не ставай проклета.

Тя настръхна като котка.

— Струва ми се, че не си даваш сметка какво говориш, Карлсън. Няма нужда да ставам проклета. Аз вече съм. Проклета, своенравна, раздразнителна, готова да ухапе всеки, който ме погледне накриво, ясно ли е?

Макс никога не я беше виждал толкова разстроена. И не допускаше, че може да бъде. Никога не беше виждал толкова отблизо фините бръчици около очите й, разрошената й коса, отпуснатите рамене — Кит, лишена от гордостта си.

Толкова пъти си я беше представял с някакъв изискан адвокат — мъж, който може да й предложи почивка в Таити, сапфири, които да подхождат на очите й, и толкова много пари, че да се къпе в тях, ако поиска. И не че Макс искаше тя да получи нещо по-малко, но ако този мъж влезеше точно в този момент, беше сигурен, че ще му даде да разбере.

— Скъпа?

— Какво?

— Тя заспива.

— Дано да си прав. Преди пет века са вярвали и че земята е плоска. Не ни е за първи път, Макс. Имам чувството, че това дете никога вече няма да заспи.

— Честно, спи.

— Мили, Боже — прошепна тя. Креватчето беше горе в спалнята, но в ъгъла тук имаше плетено кошче с драперии. Когато тя отнесе бебето и го сложи да спи, той се усмихна леко. Беше я съсипало от грижи цял ден, а сега с такава любов се суетеше около него, оправяше одеялцето и милваше нежното му личице.

Когато се изправи и го погледна, не беше сигурно, че го вижда. Под очите й имаше леки сенки и погледът й беше уморен. И само след миг — смях!

— Всичко е наред, може да продължаваме скандала. Тя ужасно мрази тишината. Най-добре спи на Чайковски, така че може би трябва да пробваме по-силно.

— Шшт!

Бебето спеше. Кит беше уморена и първата мисъл на Макс беше да си тръгне. Но когато се приближи и обви с ръце раменете й, усети, че макар и изморена, тя няма да може да заспи. Раменете й бяха напрегнати, вратът стегнат, а тялото като пружина.

— Недей! Иначе ще се разтопя и ще стана на малка локвичка.

— Честно? Тогава да продължим с масажа горе, там има къде да се отпуснеш, ако потрябва.

— Не — автоматично каза тя.

— Не на масажа или на това да остана през нощта?

Тя притихна и се обърна в ръцете му. Нямаше защо да му казва, че не е в настроение. Нямаше защо да му обяснява куп неща. Потърси погледа му, като че ли очакваше да види разширени зеници — нещо, което да показва, че е възбуден от близостта й. И това, което съзря наистина я накара да затаи дъх.

— Макс — започна тя бавно и търпеливо — лицето ми е цялото на петна, очите ми са зачервени, облечена съм в някакъв парцал, приличам на чудовище и обикалям наоколо като невестулка.

— Е и? — промърмори той.

— Тогава на езерото — пихме шампанско, беше тъмно и освен това бяхме в чудесно настроение. Тогава имаше смисъл. Ако трябваше да рискуваме и да пробваме, то си струваше да го направим тогава. Можеше и да ни е хубаво. Сега — тази вечер — е безсмислено.

За него обаче имаше смисъл. Усети го, когато се наведе и я целуна. Цял ден беше се измъчвал, че нещо може да й се е случило. А дори и нищо да не е й се бе случило, а просто да си е отишла от живота му.

Устните й имаха още вкус на уиски и тази първа целувка бе по-скоро нежна, отколкото възбуждаща. Тя не се отдръпна, но и не затвори очи. Напрежението, натрупано през деня, трудно можеше да се изтрие с едно докосване на пръстите му, а в погледа й — син, мек и объркан, се четеше несигурност.

Той се опита да я накара да повярва в добрите му намерения и да усети желанието, което се надигаше у него. Започна със серия целувки по слепоочията, лицето и шията. Не горещи. Леки, нежни, милващи, копринени целувки. Тя въздъхна и забрави да си поеме дъх. Устните му намериха нейните. Всеки предлагаше устните си по ред.

— Макс?

— Харесва ли ти?

Гласът й беше безпомощен и уязвим.

— Да.

— Достатъчно, за да дойдеш с мен горе?

Погледът й отново потърси неговия. Все още не можеше да реши. Той внимателно затвори очите й с целувки, плъзна ръце по раменете й, по тила й, разроши меките кичурчета коса. Лампата светеше в лицето й, а само на една крачка беше спящото бебе. Не беше идеалното място да ухажваш жена, но Макс не мислеше за това сега.

Нищо в неговия живот нямаше смисъл без нея и тази ужасяваща празнота се изля в нежно чувство. Може би нямаше да има друг шанс, а така искаше да й, покаже чувствата си. Бе ги потискал цяло лято. Бе се борил с огромното желание да я притежава и да я люби страстно. Тя беше прекрасна. А той никога не й го беше казвал. И дори да не отидеха по-далеч от целувките, той държеше тя да знае колко много означава за него.

Постепенно раменете й се отпускаха и тя леко се притисна към него. Изви шия и последва нова серия целувки. Той внимателно я наблюдаваше. С всичките й парфюми и бижута Кит изглеждаше недостъпно елегантна. Но в тази нощница бе крехка като цвете.

— Макс… — тя си пое дъх. Очите й го гледаха невиждащо.

— Харесва ли ти? — прошепна той.

— Да.

— Достатъчно, за да дойдеш с мен горе?

Тя не отговори и той прие колебанието й като съгласие. Имаше толкова много неща да й казва.

Той беше избрал да живее като обикновен фермер и не можеше да й предложи лукс. Никога нямаше да ухажва жена със скъпи подаръци. Кит беше свикнала да се отнасят с нея точно по този начин. Бе живяла в злато и коприна. Все едно да сравняваш кавалерийски марш с нежната мелодия на флейта. Нищо не можеше да се промени. Дори и да се любеха, тя все едно, щеше да го напусне.

Той го знаеше. Беше го приел. По ирония на съдбата той отново се беше влюбил в неподходяща жена. Но този път нямаше намерение да се отказва. Кит не можеше да се сравнява с никоя преди.

Ако се любеха, после щеше да боли много по-силно, когато вече няма да я вижда, но, по дяволите, той не издържаше. Обуздаваше чувствата си, защото се страхуваше да не й създаде неприятности, но да крие колко я обича, му се стори още по-голям грях. Не искаше да я нарани. По-скоро би умрял. Просто искаше и имаше нужда да й каже, че…

— Макс…

Не разбра кога ръцете й се сключиха на врата му. Отново беше напрегната, но сега беше различно. Когато устните му отново потърсиха нейните, тя вече го очакваше, на пръсти, и не беше сигурно кой целува и кой е целуван. Кит го прие, споделяйки с него всичката си топлина, предлагайки му отзивчивите си устни и милувката на нежните си ръце.

— Макс, никога ли няма да ме отведеш горе?

Ако продължаваше да шепне по този кадифен начин, едва ли можеше да очаква от него да се контролира. Ако продължаваше да се притиска и да го милва… Господи, не можеше да мисли повече! А имаше неща, които трябваше да й каже.

— Не искам да те спра, Кит. Каквото и да направиш бих го приел. Никога не бих те спрял. Просто искам да знаеш, че може да разчиташ на мен. Няма значение къде си, само ме повикай и аз ще дойда.

— Знам.

— Обичам те! И не мога да чакам повече.

Макс я понесе нагоре по стълбата, като я целуваше на всяко следващо стъпало. Кит си помисли, че така никога няма да стигнат до спалнята. Сърцето й биеше от нежност и страст.

Макс вече беше й показвал любовта си по много начини. Разликата беше, че преди това той се съпротивляваше на собствените си чувства, но вече бе приел неизбежността. Кит беше загубила надежда, че той някога ще разбере какво са двамата един за друг… И какво биха могли да бъдат.

Горе беше тъмно като в рог. Макс нямаше време да светне лампата, тя също. Денят беше зноен, но привечер се появи лек ветрец, от който дантелените пердета се вдигаха и спускаха, вдигаха и спускаха.

Бе им необходимо малко време да се съблекат и устните им се сляха в целувка. Тя усети, че потъва в пухения дюшек като в морска вълна. Нетърпеливите му милувки я накараха да се почувства част от него и те се завъртяха в сладостен танц.

Възбудата ги обзе мигновено. Еротичният дъх на кожата му, силата на неговото желание я влудяваха. Макс беше емоционален мъж и тя за първи път усети силата си като жена — свещената сила да развълнува мъжа, когото обича. Макс беше естествен и спонтанен. Поддаваше се на поривите си и разкриваше докрай душата си. От толкова време не се беше докосвал жена. Кит милваше твърдата му плът, отхвърлила всички задръжки. Толкова лесно беше! Той копнееше за този допир. Жадуваше да бъде желан. Тръпнеше под нежната игра на пръстите й, неспокоен и пламенен, щом милувките й започнаха да стават по-настоятелни и по-интимни.

Тя искаше да го възбуди безумно. Искаше да го накара да се чувства опасен и уязвим Макс й отвръщаше със същото. Огънят между тях гореше с буйния пламък на дългото очакване и желание. Той не можеше да не знае колко непоносимо чувствителна беше вътрешната страна на бедрата й, как я възбужда докосването на пръстите му, колко силен бе копнежът й да бъде притежавана и желанието й да го направи щастлив.

Когато проникна в нея, между тях вече нямаше нищо, което не знаеха един за друг. Тя повече не можеше да чака, не искаше да чака и все пак при първия интимен натиск леко се напрегна. Беше й за първи път след раждането. Вече беше забравила за него, но не и той. Облада я бавно и внимателно, без да й причинява болка. Толкова дълго бе чакала този миг на удоволствие, че извика от изненада.

— Като девствена? — прошепна той. — Нали не ти причинявам болка?

Видя очите му, дълбоки като огнено сияние, пламтящи от едва сдържана страст.

— Не. Нищо не боли така хубаво. Обичам те Макс — прошепна тя. — Толкова дълго си ми липсвал. Цял живот. И мисля, че щях да умра, ако не бях те открила.

Лицето на Макс потъмня за момент, той я целуна с благодарности и усили ритъма. Тя го следваше, обезумяла от щастие.

Вятърът продължаваше да прониква през прозорците. Мрак и светлина, лунни сенки, всичко стана част от пулсиращия танц на любовта.

Ноктите й се забиха в гърба му, когато мигът на върховно удоволствие дойде и като фойерверк, избухна отвътре. Трябваше й цяла вечност да нормализира дишането си и малко повече да усмири сърцето си. Макс не й помагаше. Той обсипваше лицето й с нежни целувки. Продължаваше да се усмихва и да я гледа като някакво чудо. Не можеше да повярва, колко са щастливи.

Тя се притаи в прегръдката му и усети ръцете му да я притискат здраво, давайки й онова спокойствие и сигурност, за които бе мечтала. Най-накрая бе намерила своето убежище! На тридесет и девет години за първи път разбираше какво означава да бъде обичана. Чуваше ударите на сърцето му и бе безкрайно щастлива.

Кит заспа след полунощ. Не искаше да заспива, сякаш се боеше да не го загуби. Знаеше, че още не е преодоляла всички прегради. Макс твърде дълго се беше борил с чувствата си, за да повярва изведнъж в любовта. Но не и след такава нощ!

Той нямаше никаква представа колко упорита беше тя — би преместила планини — особено сега, когато беше сигурна, че я обича. Кит вярваше, че е способна на това, когато заспиваше.

Но и през ум не й минаваше, че към четири сутринта всичко наоколо ще се промени.

Десета глава

Кит се събуди в мрака, необяснимо тревожна. През нощта се беше разразила буря, не просто вятър, а дива стихия. Обичаше такова време. Погледна сънено светещите цифри на будилника — беше четири сутринта — и отново се унесе. Полузаспала се заслуша във воя на вятъра и плясъка на дъжда в прозорците.

Светкавица разцепи тъмнината и чак тогава тя усети, че Макс не е до нея. Скочи и го видя изправен до прозореца, абсолютно неподвижен, втренчен навън. В този миг плющенето на дъжда започна да преминава в трясък, като от куршуми.

— Градушка? — промълви тя.

— Да — извърна се рязко той.

— Но сезонът е почти към края. Не е фатално, нали?

Той се приближи като тъмна сянка на фона на още по-тъмната нощ. Притисна устни до челото й, но това не беше целувка. Беше нещо, което я ужаси.

— Трябва да си тръгвам, Кит.

Той започна да се облича трескаво. Тя инстинктивно реагира.

— Идвам с теб.

— Посред нощ, в тази буря, ами бебето? Изключено.

Той беше прав и все пак нещо я караше да се страхува да го пусне сам.

— Не съобщиха за буря.

— Не е за първи път. Промените в близост с езерото са непредвидими. Синоптиците от години се опитват да прогнозират климата около Мичиганското езеро, но истината е, че никога не са успявали.

— Дори и градушката не е фатална, нали Макс?

— Не — промърмори той.

Отново почувства студения допир на устните му. И отново, без да осъзнава защо, почувства страх.

— Не изглежда толкова страшно.

— Най-страшното е на юг от тук, но след няколко минути, всичко ще премине. Не се тревожи, скъпа, нищо не можем да направим.

— Макс!

Той прошепна:

— Грижи се за детето и за себе си вместо мен.

Звучеше толкова странно. Като заплаха или отчаяние.

Макс тръгна, а тя не можа да заспи, въпреки че не бе в състояние да обясни собственото си безпокойство. Макс беше по-спокоен или умееше да се владее по-добре. Той живееше с прогнозите за времето, защото бъдещето му зависеше от това. И тя го беше забелязала. Ако очакваха слънце, на него му трябваше дъжд, ако предсказваха дъжд, трябваше му слънце.

Вярно, че вятърът беше силен, но бурята беше продължила по-малко от час. Докато се обличаше, дъждът почти спря. Докато си изпие кафето, небето се проясни, сякаш не е имало никаква буря. Още беше тъмно и бебето спеше. Безпокойството й изглеждаше съвсем безпричинно.

Краят на септември слънцето се показваше доста късно. Тя си наливаше кафе след кафе, чакайки зората. При първите лъчи наметна едно яке и излезе на пръсти.

Езерото беше мрачно сиво-зелено и загадъчно тихо. От изпокъсаните листа на дърветата се отцеждаха последните капки. Въздухът беше несравнимо свеж. Обичаше да се наслаждавала на природата след дъжд. Бурите никога не бяха я тревожили. Нищо чудно за момиче, израснало в защитени бетонни градски блокове. Най-лошото, което можеше да й се случи, беше да спре тока.

Сега, накъдето и да се обърнеше, виждаше опустошение. Паднали дървета и изпотрошени клони. Градушката беше свършила своето зло дело. Огромното кленово дърво лежеше повалено от вятъра и корените му стърчаха над дупката в земята. Представи си овощните градини на Макс и сърцето й се обърна. Едва сега го разбра защо хукна.

Щом Дженифър Лайз отвори очи, Кит я подсуши и й даде шишето с храна. Едва я дочака да свърши, грабна я и тръгна към колата.

По пътя забеляза, че към вътрешността пораженията са по-големи. Изоставени коли, паднали дървета. А Макс в такъв момент беше сам. Бе се опитал да скрие от нея целия ужас.

— Нищо не можем да направим… — Спомни си тя думите му.

По дяволите! Той мислеше, че се е изплашила и няма да дойдат.

Полицията се опитваше да отбие движението. Кит се оправи, като избра един пуст тесен път. На него нямаше полицаи. Благополучно стигна фермата на Макс. Не зави по алеята, а продължи по пътя към овощните градини. Слънцето вече се беше вдигнало и грееше силно. Виждаха се счупени дървета, изпотрошени клони, плодове по земята.

Не слезе от колата, но спря. Напиращите сълзи почти я ослепяваха. Ожесточено ги обърса с ръка и потегли обратно към къщата. Имаше време за плач, но не сега. Не знаеше къде е Макс и в какво състояние е. Лайз се разплака и Кит се опита да я успокои.

— Днес трябва много да слушаш, чуваш ли?

Когато отвори задната врата на къщата, се изуми. Макс спокойно седеше пред чаша кафе. Явно нямаше ток, защото си беше правил кафе на газовия котлон, а до него стоеше малък транзистор.

— Дяволска сутрин, нали?

Гласът му не беше весел, но не изглеждаше разстроен. Тя изкачи стъпалата бавно, без да откъсва очи от него. Беше облечен с джинсите и фланелката от предната вечер, брадясал и рошав. Макс си оставаше Макс, само очите му бяха твърди и студени като лед. Никакви чувства.

Тя заобиколи масата. Искаше само да го прегърне. Изведнъж той взе чашата си и осуети намерението й. Тя обгърна раменете му, като се опитваше да не обръща внимание на студенината, с която я посрещна.

— Аз дойдох — каза тя тихо.

— Да. Не мисля, че вече ще берем праскови тази година — глътна малко кафе и протегна пръст към Пънки. Бебето посегна и той се усмихна.

— Тя спа през цялото време, нали?

— Виж… — Кит седна до него. Почувства се неудобно. Усещането й за страх растеше. Това не беше сутрин след любовна нощ.

Не можеше да очаква любовни обяснения от Макс, нито нежно внимание. Господи, та той беше преживял такъв удар! Но след миналата вечер смяташе, че има право да сподели тревогите му. Вместо това, той се държеше като чужд и тя едва успяваше да намери думите, за да разведри напрегнатата атмосфера.

— Макс, не предполагах, че фермата е пострадала. Чух воя на вятъра, но не изглеждаше различен от друг път.

— На север не беше толкова силен. Ако имаше някаква опасност, щях да ви взема и двете — вяло рече той.

Тя не се съмняваше, но не там беше работата. Той въобще не желаеше да обсъжда положението с нея.

— Изключено е да си толкова спокоен, колкото изглеждаш.

— Какво бих могъл да направя — отговори сухо той. — След един час ще излезем с работниците. Ще започнем почистването, но предполагам, че вече се готвят за заминаване. Знаят, че с прибирането на реколтата е свършено. Булдозеристите ще направят добри пари тази есен. За щастие бурята не беше от най-страшните — повечето от дърветата ще се възстановят. Онези акри градини, които са засегнати най-сериозно, ще трябва да се изорат и да се засадят наново. Това е.

Той не каза „Не си губи времето да се тревожиш за мен“, но тонът му изразяваше точно това. Заболя я. Помисли си за нежността, с която се грижеше за младите дръвчета, и й стана мъчно за него.

— Ще издържиш ли финансово?

— Всичко е наред. Вече изплатих ипотеката. Как ще прави банката пари, ако не от такива като мен — ще взема нов кредит.

В този момент й се стори остарял, уморен и побелял от грижи и изтощение. И все пак, когато си измъкна пръста от Дженифър Лайз, забеляза известна промяна в израза на лицето му.

— Страхувам се, обаче, скъпа, че ти ще останеш без работа. Не мога да си позволя да ти плащам, Кит, и независимо от моето желание, ще трябва тази зима сам да намирам време да си водя счетоводството.

Е, все пак не я уволняваше просто като счетоводител. Искаше да й каже, че за него нещата са се променили от четири сутринта тази сутрин и между тях всичко е свършено.

Макс видя как лицето й пребледня и ръцете й се вкопчиха в ръба на масата. Пънки, останала без внимание за дълго, изплака. Кит не я погледна. Откакто я познаваше, тя реагираше на всяко помръдване на детето, но не и сега. Погледът й го пронизваше.

— Значи всичко е различно сега, така ли, Макс? Заради бурята?

— Ако погледнеш навън, ще разбереш.

— И искаш да напусна — да си тръгнем?

Той вече беше имал достатъчно време да репетира отговора, ако се наложи. Не се искаше много, за да го запомни.

— Да.

Беше се подготвил да чуе всякакви неща, които обикновено жените казват в такъв момент. За миналата нощ, за тях двамата… Беше сигурен, че тя ще каже нещо благородно, като например бурята няма значение и не може да застане помежду ни…

Тя не каза нищо такова и той усети с горчивата ирония, че Кит си оставаше жената, по която неслучайно си бе загубил ума. Тя нямаше намерение да прави сцени и нямаше да го принуждава да бъде жесток. Кит разбираше чувствата и опасенията му в момента, но все пак не искаше да ги приеме. Елегантната й брадичка се вирна обидено нагоре. Сега беше толкова високо, че можеше да изследва разредените слоеве на атмосферата.

— Моше идва — каза тя спокойно — и другите са с него.

— Трябва да вървя…

Толкова пъти се беше оказвал на ръба на пропастта и толкова пъти някой от хората му го беше спасявал. Макс стана, направи три крачки към вратата и изведнъж спря. Тя седеше безмълвна, с тази горда брадичка и тези толкова сини очи.

— Виж — каза той, — кажи каквото искаш. Няма нужда да мълчиш. Няма да ми стане по-леко.

— Така ли? Мисля, че ти стига дето цялата ферма е полуразрушена. Остана да ти тръсна още малко грижи отгоре и все пак… Мисля, че ти считаше отношенията ни за обречени още в самото начало, не е ли така?

Той не отговори. Някаква буца беше застанала на гърлото му. Мислеше, че ще се овладее като излезе, но когато затвори вратата зад себе си, усети как нещо в душата му се счупи.

Тръгна към Моше и другите, без да ги вижда. Сутринта не беше същото. Седеше зад волана на камиона, гледаше как вятърът и градушката унищожават всичко, което е създал и плачеше като дете. Като дете или като глупак…

Знаеше прекрасно, че все някога щеше да се случи. Сметките му бяха в ред, изобщо беше много по-добре, отколкото когато умря баща му. Болеше го, но твърдо знаеше, че ще се оправи.

Това, което го караше да страда, беше Кит. Предната вечер се беше отдал на мечти. Мечтаеше да я направи щастлива. Ако беше успял да прибере всичките праскови, щеше да отдели малко, за да поправи къщата. Лайз щеше да запълва дните й, а той — нощите. Всичките! До края.

Безумни мечти, които умряха с първия вой на вятъра.

Тя можеше да разчита само на стабилен мъж с добро състояние. Не и на него. Една година добре, следващата зле. Живееше назаем. Рискът го следваше по петите и той не можеше да заложи на нищо сигурно и да й предложи нормален живот. И така щеше да бъде винаги. Не можеше да й даде нищо друго, освен любов. Но любовта умира в мизерията.

 

 

Късно сутринта мина през двора с едно ремарке клони. Колата й я нямаше. Гледката на празната алея преряза сърцето му, но си каза, че така е по-добре. Тя трябваше да мисли първо за себе си и за детето, така трябваше. И той го искаше.

Върна се и освободи работниците. Всичките си тръгнаха, без Моше. Подкани го да тръгва, после му заповяда и накрая му каза, че е уволнен. Моше го гледаше, вървеше до него и мълчеше. Двамата не можеха да се справят с двеста акра за един ден, но Макс продължаваше да работи, докато накрая всичко го заболя и вече не можеше да гледа от изтощение.

И все пак това беше за предпочитане пред празната къща. Кит си бе заминала от живота му. Тя просто нямаше да се върне вече. Той й желаеше най-доброто от цялото си сърце.

И все пак не искаше да се връща вкъщи. Накрая Моше погледна залязващото слънце, притегна колана си и сухо каза:

— Не можеш да режеш на тъмно. Ще заредя трактора и тръгваме. Край за днес!

— Кой командва тук? — попита Макс с дрезгав от умора глас. — Е, добре, край. Благодаря ти, Моше.

— Няма нищо.

Когато се качи на трактора, усети, че цялото му тяло го боли. Не виждаше от умора.

Когато наближиха къщата, вместо празна алея, видя няколко камиона и коли, паркирани в двора, а къщата светеше като коледна елха. Беше толкова странно. Да не би да халюцинираше? Тръгна към задната врата и чу гласове от дневната. Това беше още по-странно. Влезе в кухнята и онемя. На печката димеше огромна тенджера. Масата беше сервирана, два сладкиша и една бебешка носилка стояха на шкафа. Миришеше на прясно смляно кафе. Халюцинации, пак си помисли той. Сърцето му заби, сякаш щеше да изскочи. Чу стъпки и се обърна.

Какви ти халюцинации! Кит никога не беше изглеждала по-истинска. Копринена риза с навити ръкави и черни дънки, обгърнали стройните й бедра. Тя го видя и се усмихна топло и естествено, сякаш нищо не беше се случило. Тя се приближи до него и го прегърна нежно, разнасяйки наоколо нежната миризма на парфюма си.

— Мислех, че никога няма да си дойдеш — целуна го по бузата и бързо се отдръпна. — Макс, знам, че ти се иска да ме убиеш в този момент и не ти се сърдя. Но трябваше да направя нещо за тези хора.

Макс прокара ръка по лицето си. Не за първи път тя започваше разговор, който нямаше нищо общо с реалността.

— Какви хора?

— Съседите — поканила съм ги на вечеря. — Знам, че си уморен и не си в настроение да се правиш на домакин, но това не е празненство. Някой трябваше да ги нахрани, Макс. Ти си силен, но някои не са. На господин Краншо едно дърво му е паднало върху къщата, а старата госпожа Марта — познаваш ли я?

— Разбира се, че я познавам, но… — Макс я гледаше като втрещен. Сигурно се беше побъркала.

— Тя е сама, няма вода, няма ток. Другите също. Цял ден навън… Това, което трябваше да направя…

Тя довършваше някои неща и говореше, говореше, с един лек трепет в гласа. Макс го усети, но не можеше да се включи, докато изведнъж гласът й спря.

— Скъпа, не питам за вечерята.

— Добре, чудесно! Честно казано, аз мислех, че ти ще го направиш и без мен. Ти си такъв? Нали? Би помогнал на всеки — тя му подаде чаша кафе. Ако не беше го сторила, нямаше да разбере, че ръцете й треперят. — Като мен. И няма защо да се преобличаш. Влез и се опитай да си починеш. Вечерята ще е готова след петнадесет минути, можеш да идеш да видиш Лайз. Тя се чувства отлично, всички се занимават само с нея.

— Спри, Кит!

— Да спра?

— Мислех, че си заминала.

Тишината увисна във въздуха.

— Знам, че това очакваше — очите им се срещнаха. — Карлсън, ти нямаш ум в главата, нито капчица, ако мислиш, че ще те изоставя в беда. Ако искаш да се караме, добре! Но не сега.

В кухнята влязоха няколко жени и това беше последният път, когато остана насаме с Кит през следващите два часа. Първо вечеряха, после говориха и накрая жените се заловиха с прибиране на масата. Успяваше да мерне ту русата й глава, ту проблясващата й златна верижка, докато наливаше кафе. Тя не бързаше да отпрати гостите.

Той също. Нещастията сближават хората. Бедата бе засегнала всички. Съчувствието и взаимните утешения в случай като този бяха най-доброто нещо. След като преживееха неочакваните загуби, щяха да помислят и за бъдещето.

Кит беше постъпила чудесно, като ги бе поканила, но когато наближи десет, Макс започна да се плаши, че никой не си тръгва. Не че му беше неприятно, но… Просто искаше да остане с Кит. Имаше нужда да си поговорят.

Най-накрая всички станаха да си тръгват. Кит застана до него, изпращайки гостите, като им махаше с ръка, но когато и последният камион потегли, тя изчезна някъде.

Кухнята беше празна, дневната също и той се качи по стълбите. Намери я в бившата спалня на сестра си. Сутринта стаята беше празна, а сега беше пълна с детски вещи, дори и кошчето на Лайз беше тук. Кит се беше надвесила над него и тъкмо покриваше детето с одеялце.

В първия момент тя не усети, че той е влязъл. Макс стоеше и я гледаше. Тази боса жена, която крещеше в ужас от една безобидна змия, можеше да нахрани петнадесет души като нищо, можеше да обича еднакво Чайковски и тракторите! Беше невероятна! Гърлото му се сви. Един Господ знае как си беше въобразил, че може да живее без нея.

В този миг Кит се обърна, видя го и замръзна. Сърцето й щеше да се пръсне. Светлината падаше върху тъмната му коса, но тя не виждаше израза на лицето му. Не беше нужно. Главата му беше наведена, погледът решителен. Представлението беше свършило. Прииска й се да зареже всичко и да хукне. За нещастие вече беше опитала сутринта. Тръгна за вилата полудяла от болка и обида. Всичко беше свършило. Не можеш вечно да преследваш един мъж, който не те иска. Не можеш да дадеш любов някому, който не я иска. Ако не се нуждае от нея в такъв момент, значи просто е извън неговия живот. Но като стигна до вилата, реши, че трябва да се върне за последен път. Опакова най-важното — бебешките шишета и плочите с музиката на Чайковски. Любимите й фигурки от цветно стъкло и чисто бельо. Колкото повече вземаше, толкова по-малко усещаше болката. Колкото по-малко я усещаше, толкова по-луда ставаше. Ще види той! Нима очакваше, че ще го остави сам в такава беда! Макс просто я бе подценил.

Той имаше нужда от нея, а колкото до любовта им — тя беше сигурна в нея. Беше го почувствала през изминалата нощ. Преживяното не можеше да се нарече просто секс. Беше любов. Посочи й вратата пак от любов. Сигурна беше. Причините бяха толкова прозрачни!

Ето защо се беше върнала, по-луда от мокра котка, да му покаже веднъж завинаги, че…

Само дето сега не беше по-луда от мокра котка. Смелостта й се беше изпарила под мрачния му поглед. Стоеше и чакаше решението му уплашена, със студени крака, пресъхнало гърло и тупкащо сърце. Цял ден се бе страхувала от този миг. Той не предприемаше нищо и тя усещаше как кръвта й замръзва. Ако и този път откаже, ще бъде завинаги. Той вдигна очи.

— Ела.

Тя не разбра и попита:

— Къде…

— С мен. Ако мислиш цяла нощ да се криеш зад „моята“ Лайз, много се лъжеш. Лошо ти се пише, Кит.

Гласът му беше дрезгав и твърд — много твърд, когато каза „моята“ Лайз. Тя не усещаше краката си. Той сграбчи ръката й и я измъкна от тъмната стая.

Знаеше къде я води — в спалнята си — и че щом светне, ще открие тоалетната й чантичка до леглото.

Макс запали лампата, огледа се и погледът му спря точно на нея. Без да каже дума, затвори вратата. Заключи я. Вкъщи нямаше никой, освен Лайз, така че това беше излишно, но Кит разбра. Наистина, лошо й се пишеше.

Той я прегърна силно, в случай, че реши да бяга. Кит дойде на себе си в момента, в който видя очите му. Макс и преди я беше гледал с любов, но не и така. С такъв копнеж, като прегладнял човек, който не се е надявал отново да получи храна. Със страх като осъден на смърт, който не вярва, че е помилван. Копнежът му беше толкова силен, че направо го разкъсваше.

— Кит… — челото му докосваше нейното. — Винаги ли така се вмъкваш в живота на някого, щом реши да те изпъди от там?

— Не, обикновено не. Всъщност никога не съм била така нахална и безсрамна с някой мъж.

— Само с мен? — прошепна той.

— Само с теб — прошепна тя, усещаше докосванията му като жар по тялото си.

— От толкова време ме преследваш. Хайде сега да видя какво ще направиш, когато вече ме хвана.

Пръстите й намериха първото копче на ризата му.

— Засега просто ще те обичам — пое си дъх. — Мисля, че ще трябва да стиснеш зъби и да се примириш, Макс. Няма да те напусна. За нищо на света.

— Не?

Второто копче.

— Хората не са еднакви, знаеш го.

— Нима?

Третото копче.

— Някои може да не обичат змии. И да не са наясно с цветовете по колонките за гориво.

— Кит…

Тя твърдо го прекъсна.

— Някои може твърде много да се притесняват за другите. Може и да сбъркат, например, кой мъж за коя жена е подходящ.

Тя не успя да се усмихне. Той сграбчи лицето й в ръце, очите му излъчваха любов и болка.

— Няма да се получи, скъпа! Няма да стане, ако мислиш да се отречеш от всичко заради мен.

Тя смъкна ризата от раменете му. Искаше да го милва. Въпреки топлата нощ гърдите му бяха хладни, а сърцето му биеше така силно под дланите й, сякаш щеше да се пръсне.

— Твърде упорита, гадно упорита, за да се откажа от нещо, което има значение за мен. Ако исках дъщеря ми да расте с хайвер и коприна, щях да й го осигуря. Но искам да й дам нещо по-ценно — да бъда истинска майка, която знае какво иска и никога не би се задоволила с по-малко.

— Тази майка изглежда знае прекрасно какво има значение за нея.

— Абсолютно — прошепна ожесточено Кит. — Искам един любящ, силен мъж до себе си. Мъж, който да бъде до мен винаги. И аз до него. Да се промениш не е толкова трудно, Макс! Аз казвам сбогом на лъскавия свят, а ти на клетвите си, че никога отново няма да се ожениш. Размяна! Съгласен си, нали? Ако не си, аз просто съм една глупачка.

Макс искаше да отговори, но не можа да каже нищо. Сърцето му преливаше от любов. Придърпа я към себе си, целуна я едновременно силно и нежно — вече му принадлежеше изцяло. Вече знаеше какво обичаше неговата твърде упорита жена. Погледна как копринената блуза се свлича на пода и угаси лампата. Почувства се като сантиментален глупак, когато я понесеше към леглото. Но не съвсем. Може и да беше глупаво, но тя вече беше неговата жена и нейното място беше в леглото му. А освен това на Кит ужасно й хареса. Макс искаше да я дари с огромната си любов. Той трябваше да компенсира жертвата, която правеше, като оставаше с него. Тя го беше накарала да повярва, че би било още по-голяма жертва, ако не остане.

Не знаеха колко време е изминало. Щастието е миг и вечност. Главата й беше сгушена на рамото му и ръцете му я притискаха нежно.

— Ще кажа на дъщеря ни, че ако не беше ти…

— Макс!

— Ще й кажа един ден. Ще й разкажа как майка й ме е научила да танцувам един бавен, зашеметяващ танц. И ще й разкажа колко е бил уплашен баща й. Твърде уплашен, за да признае, че има нужда от нея. Наистина имам нужда от теб, Кит.

— Ето ме. До теб.

— Обичам те. И искам да го знаеш. А когато сложа сватбен пръстен на пръста ти и осиновя Лайз, предупреждавам те… Аз започвам да те преследвам.

— Да ме преследваш!?

— Ще те преследвам и съблазнявам, докато остана без сили. И когато станеш на деветдесет и девет, още ще те гоня по ъглите, да го знаеш. Сама си го избра.

Кит прекъсна пороя от любовните думи.

— Сигурен ли си, че искаш да осиновиш Лайз?

— Разбира се!

— Аз я обожавам, но не знам откъде идва този ужасен характер, Макс.

Макс знаеше много добре.

Той се надвеси над нея в мрака и прошепна, преди да я дари с една омайваща целувка:

— Ужасен характер ли казваш, скъпа?