Дейвид Едингс
Кралица на магиите (9)

ГЛАВА 8

Арендската равнина представляваше огромна хълмиста степ, съвсем рядко населена. Вятърът, който духаше над сухата трева, беше мразовит и пронизващ, а над главите им пробягваха мръсносиви облаци. Необходимостта да изоставят ранения Лелдорин бе навяла мрачно настроение на всички и през следващите няколко дни пътуваха почти без да разговарят. Гарион яздеше в края на колоната заедно с Хетар и с резервните коне, като правеше всичко възможно да е колкото се може по-далеч от Мандорален.

Хетар беше мълчаливец и изглежда, никак не се смущаваше да язди часове, без да приказва; ала след като изминаха няколко дни, без да разменят нито дума, Гарион съзнателно започна да се стреми да измъкне алгара с ястребовото лице от безмълвието му.

— Защо мразиш мургите толкова много, Хетар? — попита младежът, просто защото не можеше да измисли нищо по-умно за казване.

— Всички алорни мразят мургите — тихо отговори Хетар.

— Да, така е — призна Гарион. — Ала смятам, че в отношението ти има нещо лично.

Хетар се размърда върху седлото, дрехите му, направени от кожи, изскърцаха.

— Те убиха родителите ми — отвърна той.

Гарион почувства внезапен потрес — думите на алгара засегнаха дълбоко скрита в душата му струна.

— Как се случи това? — изрече той, преди да помисли, че Хетар може би предпочита да не говори на тази тема.

— Бях на седем години — започна Хетар с глух, лишен от чувства глас. — Бяхме тръгнали да посетим роднините на майка ми — тя беше от друг род. Трябваше да минем край един стръмен планински склон. Там ни причакаха банда крадци мурги. Конят на майка ми се препъна, после я хвърли от седлото. Мургите се спуснаха срещу нас преди аз и баща ми да успеем отново да я качим на коня й и ни заловиха. Дълго мъчиха родителите ми, преди да ги умъртвят. Майка ми изкрещя само веднъж, съвсем малко преди края.

Лицето на алгара беше безизразно като скала, а тихият му глас правеше разказа още по-страшен.

— След като родителите ми умряха, мургите ме вързаха С въже за краката и ме повлякоха след един кон — продължи алгарът. — Когато накрая въжето се скъса, си помислиха, че съм мъртъв, и си заминаха. Всички се смееха на смъртта ми. Чо-Хаг ме намери след два дни.

Така ясно, сякаш беше присъствал, Гарион за миг си представи дете, страшно наранено, самотно, бродещо сред пустошта на източна Алгария; и как само скръбта и ужасната омраза му дават сили да оцелее.

— За пръв път убих мург, когато бях на десет години — продължи Хетар със същия лишен от чувства глас. — Той се опитваше да ни избяга, аз го стъпках с коня си и забих копието си между раменете му. Той изкрещя, когато оръжието го прониза. Това ме накара да се чувствам по-добре. Чо-Хаг си помисли, че ако ме принуди да гледам как мургът умира, ще се излекувам от омразата си. Ала сбърка. — Лицето на високия алгар беше безизразно, кичурът коса на черепа му се развяваше и се люшкаше след него. От алгара лъхаше някакво чувство на празнота, като че ли той беше лишен от способността да усеща каквото и да било освен непреодолимия подтик да мъсти.

За миг Гарион почти разбра какво бе искал да каже господин Улф, когато го предупреди да не се поддава на манията за отмъщение, ала изтласка тези мисли от съзнанието си. Щом Хетар можеше да живее с такъв ужасен спомен, значи можеше и той. Младежът внезапно почувства диво възхищение от самотния ловец, облечен в кожени дрехи.

Господин Улф разговаряше оживено с Мандорален, после двамата забавиха ход, докато Хетар и Гарион се изравниха с тях.

— Нашата природа е такава — заговори рицарят в бляскавата броня с тъжен глас. — Ние сме прекалено горди и тъкмо нашата гордост обрича бедната Арендия на непрекъсната кръвопролитна война.

— За това може да се намери лек — вметна господин Улф.

— Какъв? — попита Мандорален. — Войната е в кръвта ни. Самият аз съм най-миролюбивият човек, но дори и аз страдам от националната ни болест. Освен това нещата, които ни разделят, са прекалено силни, прекалено дълбоко вкоренени в историята, за да можем да изчистим душите си. Мирът няма да бъде траен, приятелю. Дори в този миг стрелите на астурианците профучават в горите и са насочени срещу мимбрати, които им служат вместо мишени. А Мимбре, за да си отмъсти, изгаря къщите на астурианците и съсича взетите заложници. Боя се, че войната е неизбежна.

— Не — възрази Улф. — Не е.

— Как може да бъде предотвратена тя? — попита Мандорален. — Кой може да излекува нашата лудост?

— Аз, ако стане необходимо — отвърна му тихо Улф и сне качулката си.

Мандорален се усмихна тъжно.

— Високо ценя добрите ти намерения, Белгарат, но това е невъзможно, дори и за теб.

— Всъщност нищо не е невъзможно, Мандорален — отговори Улф с делови тон. — Обикновено аз предпочитам да стоя настрана от развлеченията на другите, ала не мога да си позволя цяла Астурия да потъне в пламъци тъкмо сега. Ако стане необходимо, ще се намеся, за да прекратя извършването на повече глупости.

— Наистина ли разполагаш с толкова мощ? — попита Мандорален и в гласа му се прокраднаха нотки на копнеж, като че ли не можеше да си наложи да повярва на чутото.

— Да — отговори спокойно Улф и почеса късата си бяла брада. — Всъщност да.

Лицето на Мандорален доби тревожен израз, по него се четеше дори страхопочитание след тихото изявление на възрастния мъж; а Гарион реши, че думите, които беше изрекъл дядо му, будят огромна тревога. Ако Улф наистина беше в състояние самичък да спре цяла война, то никак нямаше да му е трудно да осуети плановете за отмъщение на Гарион. Ето още нещо, за което трябваше да се тревожи.

В този миг Силк обърна коня си и приближи към тях.

— Големият панаир е само на няколко мили пред нас — обяви мъжът, чието лице напомняше муцуна на плъх. — Имаме ли желание да спрем там, или ще го заобиколим?

— Бихме могли да поспрем — реши Улф. — Почти се свечери, пък и имаме нужда от припаси.

— Конете също ще си починат — намеси се Хетар. — Вече започват да се оплакват.

— Трябваше да ми кажеш — обърна се към него Улф и погледна към края на колоната, където тичаха резервните коне.

— Все още не са уморени — уведоми го Хетар, — ала вече започват да изразяват самосъжаление. Преувеличават, естествено, ала малко почивка няма да им навреди.

— Преувеличават ли? — Гласът на Силк звучеше изненадано. — Искаш да кажеш, че всъщност конете умеят да лъжат, а?

Хетар сви рамене.

— Разбира се. Винаги лъжат. Но го правят наистина майсторски.

За миг Силк изглеждаше възмутен от тази мисъл, после внезапно се разсмя и заяви:

— Това някак си възвръща вярата ми, че във вселената съществува ред.

Улф го погледна огорчено и каза остро:

— Силк, ти си много зъл човек, знаеш ли?

— Човек прави онова, в което е най-силен — отвърна подигравателно драснианецът.

Арендският панаир бе на кръстопътя на Великия западен път и една планинска пътека, която се спускаше към Улголандия. Представляваше огромно множество от сини, червени и жълти палатки и навеси от платове на широки райета. Приличаше на град, окъпан в блясъка на ярки багри, построен в сърцето на сиво-кафявата равнина; блестящите му знамена храбро плющяха при непрестанните пориви на вятъра под ниско надвисналото небе.

— Надявам се, че ще имам достатъчно време да направя някоя и друга сделка — рече Силк, когато поеха в тръст надолу по хълма към панаира. Острият нос на дребничкия мъж потрепваше. — Започвам да губя способностите си на търговец.

Половин дузина оплескани с кал просяци бяха клекнали от двете страни на пътя в жалки пози. Мандорален спря и им раздаде шепа монети.

— Не би трябвало да ги поощряваш — изръмжа Барак.

— Милосърдието е и дълг, и привилегия, милорд Барак — отвърна Мандорален.

— Защо не построят къщи тук? — обърна се Гарион към Силк, когато приближиха централната част на панаира.

— Тук никой не остава за дълго — обясни Силк. — Панаирът винаги си стои на това място, но броят на населението е много непостоянен. Освен това сградите се облагат с данъци, а палатките — не.

Много от търговците, които излязоха от палатките си, за да наблюдават придвижването на тяхната група, изглежда, познаваха Силк. Някои предпазливо го поздравиха, а върху лицата им отчетливо се изписа съмнение.

— Виждам, че репутацията ти е пристигнала тук преди теб, Силк — сухо отбеляза Барак.

Силк вдигна рамене.

— Такава е цената на славата.

— Не съществува ли някаква опасност някой да те разпознае като другия търговец, за който се представяш? — попита Дурник. — Онзи, когото търсят мургите?

— Амбар ли имаш предвид? Не е много вероятно. Амбар не идва често в Арендия, при това той и Радек въобще не си приличат.

— Но те са един и същи човек — възрази Дурник. — Ти се представяш и като Радек, и като Амбар.

— Ах! — възкликна Силк и вдигна пръст. — Ти и аз знаем това, ала те си нямат никаква представа. На теб аз винаги ти изглеждам един и същ, но другите ме виждат по съвсем различен начин.

Дурник изглеждаше много скептично настроен.

— Радек, стари приятелю — извика един плешив драсниански търговец от една палатка.

— Делвор — радостно отвърна Силк. — Не съм те виждал цял век.

— Изглежда, си натрупал богатство — отбеляза плешивият.

— Поминувам някак — скромно отвърна Силк. — С какво търгуваш сега?

— Имам няколко малореански килими — каза Делвор. — Някои от местните благородници се интересуват от такава стока, ала не им допадат цените. — Но ръцете му вече говореха по други въпроси: — „Твоят вуйчо изпрати съобщение да ти помогнем, ако се налага. Имаш ли нужда от нещо?“ — А ти какво носиш във вързопите си? — изрече на глас той.

— Вълнени платове от Сендария — отговори Силк. — И разни дреболии. — „Виждал ли си мурги тук, на панаира?“

„Само един, но той тръгна към Воу Мимбре преди седмица. Но има няколко надраки в другия край.“

„Много далеч от дома си са дошли — обясни с жестове Силк. — Наистина ли са дошли тук да правят сделки?“

„Трудно е да се прецени“ — отговори Делвор.

— Можеш ли да ни подслониш за ден-два, приятелю?

— Сигурен съм, че все нещо ще измисля — отвърна Делвор с дяволит блясък в очите.

Пръстите на Силк издадоха огромната му изненада при това предложение.

„В края на краищата сделките са си сделки“ — отвърна му с жестове Делвор, а на глас каза:

— Заповядайте вътре. Да пийнете малко вино, да вечеряте. Толкова години не сме се виждали, трябва да си поприказваме…

— С удоволствие — отговори Силк, макар и доста кисело.

— Нима най-сетне срещна човек, достоен да ти бъде противник, принц Келдар? — тихичко попита леля Поул и леко се усмихна, когато дребничкият мъж й помогна да слезе от коня пред голямата палатка на Делвор, направена от плат на ярки райета.

— Делвор? Едва ли. Той от години са опитва да си разчисти сметките с мен — още от времето, когато му скроих номер в Яр Горак, а това му струваше цяло състояние. Все пак му позволявам да си мисли, че ме държи в ръцете си. Ще го накарам да се почувства добре и с истинска наслада ще наблюдавам какво ще стори, когато изтегля килимчето изпод нозете му.

— Ти си непоправим — засмя се тя. Той й намигна.

Вътрешността на палатката на Делвор изглеждаше кървавочервена заради светлината на няколкото запалени мангала, излъчващи жадуваната от пътниците топлина. Подът беше покрит с килим в наситено син цвят, по който бяха пръснати големи червени възглавници за сядане. Щом се озоваха вътре, Силк ги представи на търговеца.

— Чест е за мен, о, древни — измърмори Делвор и стори дълбок поклон първо пред господин Улф, а после пред леля Поул. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Сега повече от всичко друго са ни нужни сведения — отговори Улф и свали тежката си качулка. — Натъкнахме се на един кролим, който създаваше разни неприятности на север оттук. Можеш ли да разучиш положението и да разбереш какво става в земите между панаира и Воу Мимбре? Бих искал да избегна съседските вражди, ако това е възможно.

— Ще проуча този въпрос — обеща Делвор.

— Аз също ще се поразходя наоколо — рече Силк. — Двамата с Делвор сигурно ще успеем да пресеем полезната информация, събрана на панаира.

Улф го погледна въпросително.

— Радек от Боктор никога не пропуска и най-малката възможност да сключи някоя сделка — обясни дребният драснианец някак прекалено бързо. — Би изглеждало много странно, ако се заседя в палатката.

— Разбирам — каза Улф.

— Нали не искаме да някой да разкрие маскировката ни? — подметна невинно Силк, ала дългият му нос потрепваше.

Улф се предаде.

— Добре. Ала не се дръж прекалено хитро. Не искам утре сутрин цяла тълпа вбесени купувачи да се струпат около палатката, за да ти искат главата с диви крясъци.

Носачите на Делвор свалиха багажа от конете, после един от тях заведе Хетар до конюшните, които се намираха в покрайнините на панаира. Силк започна да рови из вързопите и върху килима на Делвор започнаха да се трупат безброй миниатюрни, но скъпи вещи. Пъргавите ръце на Силк, не спираха да шарят из гънките на вързопите.

— Пък аз се чудех защо ти трябваха толкова много пари в Камаар — поднесе сухия си коментар Улф.

— Това е част от маскировката — отвърна Силк. — Радек винаги носи със себе си любопитни нещица, с които търгува, докато е на път.

— Много удобно обяснение — отбеляза Барак. — Ала аз не бих му се доверил, ако бях на твое място.

— Ако не удвоя парите на нашия приятел Радек само за един час, ще се оттегля от занаята завинаги — обеща Силк. — О, почти забравих. Гарион ще ми бъде необходим като носач. Радек винаги разполага поне с един носач.

— Опитай се да не го поквариш прекалено много — подхвърли леля Поул.

Силк направи дълбок поклон и наперено кривна черната си кадифена шапка; после заедно с Гарион, който го следваше по петите, нарамил внушителния вързоп със съкровищата, дребният мъж излезе с горди стъпки. Приличаше на човек, комуто предстои битка.

Един дебел толнедранец, на три палатки от тази на Делвор, се оказа много досаден и успя да измъкне от Силк украсена със скъпоценни камъни кама само на три пъти по-висока цена от действителната й стойност, ала двама арендски търговци вдигнаха страшна врява и купиха две еднакви сребърни чаши на цени, които макар че бяха много по-различни от истинската, повече от компенсираха предишната неуспешна сделка.

— Обожавам да търгувам с аренди — злорадо отбеляза Силк, докато продължиха похода си по разкаляните улици между палатките.

Хитрият дребен драснианец обикаляше из панаира и навсякъде оставяше след себе си страшни поразии. Когато не успееше да продаде нищо, той купуваше; когато не можеше да купи някой предмет, го заменяше с нещо друго, а когато не можеше и да го размени, се ослушваше да дочуе клюки, за да събере сведения. Някои търговци, по-мъдри от колегите си, се скриваха още щом го видеха. Гарион, поддал се на ентусиазма на дребния мъж, започна да разбира защо приятелят му е така очарован от играта — в нея печалбата беше нещо второстепенно в сравнение със задоволството от това да победиш противника си.

Набезите на Силк придобиха вселенски мащаб. Той кипеше от желание да търгува с всички. Толнедранци, аренди, череки, съотечественици от Драсния, сендари — всички падаха в краката му. Още в ранния следобед той беше изтъргувал всичко, което бе купил в Камаар. Пълната му кесия звънтеше, вързопът върху раменете на Гарион беше все така тежък, ала сега в него имаше съвсем различни стоки.

Но Силк се мръщеше. Крачеше мълчаливо напред и подхвърляше в шепа мъничка, красиво оформена стъклена топка. Беше разменил две книги със стихове на уейситски с корици от слонова кост за това малко шишенце парфюм с един риванец.

— Какво има? — попита го Гарион.

— Не съм сигурен кой от нас двамата направи по-добра сделка — кратко отвърна Силк.

— Какво?

— Нямам никаква представа колко струва този парфюм.

— Ами защо тогава го взе?

— Не искам да се издам пред него, че не зная каква е стойността му.

— Продай го на някой друг.

— Как мога да го продам, като не зная каква цена да поискам? Ако поискам прекалено много, никой няма да разговаря с мен; ако искам прекалено малко, ще стана за подигравка на целия панаир.

Гарион се разсмя.

— Не виждам какво е толкова смешно, Гарион — изръмжа раздразнено Силк, а когато влязоха в палатката, каза на господин Улф: — Ето печалбата, която обещах. — И някак неприветливо изсипа монетите в шепата на възрастния човек.

— Какво те измъчва? — попита Улф и задържа погледа си върху нацупеното му лице.

— Нищо — изкъсо отвърна Силк. След това измери с поглед леля Поул и върху лицето му блесна широка усмивка. Той прекоси стаята, отиде при нея и се поклони.

— Скъпа лейди Поулгара, моля те, приеми този скромен дар в знак на моето уважение към теб. — И със зрелищен замах и поднесе шишенцето с парфюма.

Изражението на леля Поул представляваше особена смесица от удоволствие и подозрение. Тя пое малкото шишенце, внимателно махна плътно прилепналата към гърлото запушалка, с лек жест допря запушалката до китката си, а след това вдигна ръка към лицето си, за да долови аромата.

— О, Келдар! — възкликна тя с наслада. — Това наистина е подарък, достоен за принц.

Усмивката на Силк мъничко се поизкриви, но той проницателно се вгледа в нея, опитвайки се да определи дали леля Поул говори сериозно, или не. След това въздъхна и излезе, като мрачно си мърмореше разни неща за двуличието на риванските търговци.

Не след дълго се върна и Делвор. Остави раираната си наметка в ъгъла и протегна ръце към един от пламтящите мангали.

— Доколкото успях да разуча, всичко е спокойно оттук до Воу Мимбре — съобщи той на господин Улф. — Но петима мурги току-що навлязоха в територията на панаира, следвани по петите от две дузини тули.

Хетар бързо вдигна поглед и ястребовото му лице се напрегна.

Улф се намръщи.

— Откъде дойдоха — от север или от юг?

— Заявяват, че са дошли от Воу Мимбре, ала по ботушите на тулите има червена глина. Мисля, че оттук до Воу Мимбре няма глина, нали?

— Въобще няма — твърдо заяви Мандорален. — В тази област на страната глина има единствено на север оттук.

Улф кимна и каза на Барак:

— Извикай Силк.

Барак тръгна към изхода.

— Не е ли възможно да е просто съвпадение? — зачуди се Дурник.

— Не искам да се излагаме на рискове — отговори Улф. — Ще изчакаме, докато панаирът притихне, унесен в сън през нощта, и ще се измъкнем.

Силк влезе в палатката и тихо каза нещо на Делвор.

— На мургите няма да им трябва много време да установят, че сме били тук — избоботи Барак и замислено подръпна червената си брада. — Това означава, че ще ни преследват на всяка крачка оттук до Воу Мимбре. Няма ли да е по-просто ако аз, Хетар и Мандорален встъпим в бой с тях? Петима мъртви мурги не могат да преследват никого.

Хетар кимна, изпълнен с някакво ужасно нетърпение.

— Не зная дали на това ще се погледне с добро око от толнедранските легионери, които охраняват панаира — обади се Силк. — Те, изглежда, доста се тревожат при появата на трупове, за които липсват обяснения. Такива инциденти нарушават чувството им за ред.

Барак вдигна рамене.

— Това беше просто едно хрумване.

— Хрумна ми нещо друго — рече Делвор и взе наметката си. — Мургите издигат навесите си близо до палатките на надраките. Ще отида да сключа няколко сделки с тях.

Търговецът тръгна към изхода на палатката, после изведнъж спря.

— Не зная дали това има някакво значение, ала водачът им се казва Ашарак.

Гарион почувства как го обзема внезапен хлад. Барак подсвирна и изведнъж стана много мрачен.

— Рано или късно ще трябва да се погрижим за този мург, Белгарат — заяви той.

— Познавате ли го? — Делвор не изглеждаше никак изненадан.

— Срещали сме се веднъж-дваж — отвърна Силк без никакво колебание.

— Започва да става досаден — вметна леля Поул.

— Аз тръгвам — каза Делвор.

Гарион вдигна парчето плат, което покриваше изхода на палатката, за да направи път на Делвор, ала когато хвърли поглед навън, сподавено възкликна, пусна плата и се дръпна.

— Какво има? — попита Силк.

— Струва ми се, че току-що забелязах Брил.

— Я да видя — рече Дурник. Пръстите му мъничко разшириха отвора и той и Гарион надзърнаха навън. Един раздърпан мъж крачеше бавно в калната улица пред палатката. Наистина беше Брил. Не се беше променил много от времето, когато бяха напуснали фермата на Фалдор. Туниката и панталоните му пак бяха покрити с кръпки и петна; лицето му беше все така небръснато, кривогледото му око проблясваше с нездравата си белота.

— Да, Брил е — потвърди Дурник. — Достатъчно е близо и усещам миризмата му.

Делвор въпросително се взря в ковача.

— Брил се къпе нередовно — обясни Дурник. — И е доста миризлив.

— Ще ми разрешите ли? — попита учтиво Делвор и надникна над рамото на Дурник. — А — продължи той. — Този тип. Той работи за надраките. Помислих си, че е малко странно, но не ми се стори важен, затова не си дадох труда да разследвам нещата.

— Дурник — бързо каза Улф. — Излез навън за момент. Направи така, че Брил да те види, ала не му позволявай да разбере, че си го забелязал. След като те види, се прибери. Побързай. Не бива да го изпуснем.

Дурник изглеждаше объркан, ала се подчини и излезе.

— Какво си наумил, татко? — попита леля Поул с твърде остър тон. — Защо стоиш и се усмихваш така самодоволно, старче! Не ме дразни!

— Идеално — засмя се ликуващо Улф и потри ръце.

Дурник се прибра в палатката и разтревожено съобщи:

— Видя ме. Сигурен ли си, че това беше добро хрумване?

— Разбира се — отговори Улф. — Ашарак е тук очевидно заради нас и ще ни търси из целия панаир.

— Защо облекчаваш задачата му? — попита леля Поул.

— О, съвсем няма да я облекчим — отвърна Улф. — Ашарак е използвал Брил и по-рано — в Мургос, помниш ли? Довел е Брил, защото Брил може да разпознае мен, Дурник или Гарион… вероятно и Барак, а може би дори Силк. Още ли е отвън?

Гарион надникна през тесния отвор. След миг зърна размъкнатата фигура на Брил, наполовина скрита между два навеса оттатък улицата, и каза:

— Тук е.

— Трябва да го задържим тук — продължи Улф. — Трябва да сме сигурни, че няма да се отегчи. И че няма да отиде и да рапортува пред Ашарак, че ни е открил.

Силк погледна Делвор и двамата избухнаха в смях.

— Какво е толкоз смешно? — рече подозрително Барак.

— Човек трябва да е роден в Драсния, за да оцени по достойнство създалото се положение — рече Силк и погледна Улф с възхищение. — Понякога ме удивляваш, стари приятелю.

Господин Улф му намигна.

— Все още не мога да проумея какво си намислил — призна Мандорален.

— Разрешаваш ли ми да обясня? — попита Силк Улф, а след това се обърна към рицаря. — Ето как протича всичко, Мандорален. Ашарак разчита, че Брил ще ни открие, но докато поддържаме интереса на Брил, той ще се бави наоколо и няма да се върне при Ашарак, за да каже къде сме. Държим в ръцете си очите на Ашарак и това го поставя в не особено благоприятно положение.

— Но нима този любопитен сендар няма да ни проследи веднага, щом излезем от палатката? — попита Мандорален. — И щом се измъкнем от панаира, мургите незабавно ще ни последват…

— Палатката е направена само от платно, Мандорален — с тих, гальовен глас изтъкна Силк. — Можеш да изрежеш колкото си искаш изходи в платното. Трябва ти само остър нож.

Делвор потрепера, после въздъхна и каза:

— Ще отида да видя мургите. Мисля, че ще успея да ги забавя още повече.

— Дурник и аз ще излезем с теб — каза Силк на плешивия си приятел. — Ти тръгни в някаква посока, а ние ще тръгнем в друга. Брил ще ни проследи и пак ще го доведем тук.

Делвор кимна и тримата мъже излязоха от палатката.

— Всичко това не е ли прекалено сложно? — кисело попита Барак. — Брил не познава Хетар. Не е ли по-просто Хетар да се измъкне отзад, да го заобиколи и да забие нож в ребрата му? После ще го натъпчем в чувал и ще го хвърлим в някоя канавка.

Улф поклати глава.

— Ашарак ще се усъмни от липсата му. Искам Брил да каже на мургите, че сме в тази палатка. Ако имаме късмет, те цял ден ще стоят пред нея, преди да разберат, че сме си отишли.

През следващите няколко часа различни членове от групата излизаха на улицата, за да изпълнят кратки и напълно измислени задачи — целта им беше единствено да привличат вниманието на Брил, който се криеше наоколо. Когато дойде ред на Гарион, той излезе в сгъстяващата се тъма с привидно безгрижие, макар че кожата му настръхваше под погледа на Брил. Отиде в палатката с припаси на Делвор и изчака няколко минути. Шумът в близката кръчма, му се струваше много силен сред нарастващата тишина, обгръщаща панаира. Гарион нервно изчака в палатката с припасите, накрая си пое дълбоко дъх и излезе, свил едната си ръка в лакътя, като че ли носеше нещо.

— Намерих го, Дурник — обяви той, щом влезе в палатката на плешивия търговец.

— Не е нужно да импровизираш, скъпи — отбеляза леля Поул.

— Просто исках да прозвучи по-естествено — отвърна невинно младежът.

Скоро се върна и Делвор и всички зачакаха в топлата палатка; навън стана по-тъмно и улиците се опразниха. Когато тъмнината стана непрогледна, носачите на Делвор измъкнаха вързопите през задната стена на палатката. Силк, Делвор и Хетар отидоха с тях до конюшните, а останалите продължиха да излизат отпред, за да поддържат интереса на Брил. При последния опит да го объркат господин Улф и Барак обсъдиха високо вероятните условия за пътуване по пътя през Пролгу към Улголандия.

— Може и да не се хване — призна Улф, когато двамата с червенобрадия гигант се прибраха в палатката. — Ашарак със сигурност знае, че преследваме Зедар на юг, но ако Брил му каже, че сме се насочили към Пролгу, това може и да го накара да раздели силите си, за да ни преследва и по двата пътя. — Старецът огледа вътрешността на палатката и каза: — Добре. Хайде да вървим.

Един след друг всички се измъкнаха през прореза на задната стена. След това, крачейки с нормална бързина, като сериозни хора, които честно сключват сделките си, тръгнаха към конюшните. Минаха и край палатката, в която се помещаваше кръчмата. Там пееха няколко мъже. Улиците бяха почти празни, нощният вятър се блъскаше в платнищата на палатките и люлееше знамената и флагчетата.

Силк, Делвор и Хетар ги чакаха с конете.

— Късмет — пожела им Делвор, докато се качваха на седлата. — Ще забавя мургите колкото е възможно по-дълго.

Силк стисна ръката на приятеля си, засмя се и каза:

— Ама как го измисли с тия монети!

Делвор му направи знак да мълчи.

— Какво има? — попита Улф.

— Ами Делвор изнамерил отнякъде толнедрански крони, само че фалшиви. Изсечени от олово и позлатени отгоре — обясни Силк. — И скрил няколко от тях в палатката на мургите. А утре сутринта ще отиде при легионерите и ще заяви, че мургите са му пробутали фалшиви пари. Те ще претърсят палатката на мургите и със сигурност ще намерят и останалите.

— Парите са ужасно важни за толнедранците — отбеляза Барак. — Те даже бесят в такива случаи.

— Точно там е номерът — усмихна се самодоволно Делвор.

Нощта беше облачна и щом излязоха в откритото поле, вятърът стана студен. Светлинките на панаира проблясваха зад тях под нощното небе. Гарион обви наметката около тялото си. Чувстваше се самотен, поел по тъмния път сред ветровитата нощ, когато всички хора на света си имаха огън, легло и стени, които да ги пазят. След малко стигнаха до Великия западен път — белезникав и празен сред тъмната хълмиста равнина на Арендия. И отново поеха на юг.