Дейвид Едингс
Кралица на магиите (5)

ГЛАВА 4

На следващата сутрин тръгнаха рано. Мъглата все още притискаше клоните на дърветата. Граф Релдеген, наметнат с тъмна мантия, стоеше до портата на имението си, за да ги изпрати и да си вземе сбогом с тях; Торасин, изправен до баща си, като че не бе в състояние да откъсне очи от лицето на Гарион. Доколкото му беше възможно, Гарион се стремеше да запази безизразния си вид. Пламенният млад астурианец изглеждаше обзет от съмнения — те вероятно щяха да го предпазят да се хвърли слепешком в начинание с катастрофални последици. Гарион осъзнаваше, че това не е много, ала все пак при тези обстоятелства бе най-доброто.

— Върни се скоро, Белгарат — заговори Релдеген. — Ела някога, когато ти е възможно да останеш по-дълго. Тук живеем много уединено и ми се иска да зная какво става по света. Ще седим край огъня и ще разговаряме месец-два.

Господин Улф кимна сериозно.

— Може би ще дойда, когато свърша работата си, Релдеген. — После обърна коня си и поведе групата през широката горска поляна. Скоро отново навлязоха в мрачната гора.

— Графът е необикновен аренд — подхвърли Силк небрежно. — Снощи например сподели няколко изключително оригинални мисли.

— Много се е променил — съгласи се Улф.

— Трапезата му беше добра — добави Барак. — Не бях хапвал до насита, откакто напуснах Вал Алорн.

— Съвсем сигурно е, че си похапна добре — обади се леля Поул. — Че ти изяде почти цял елен.

— Преувеличаваш, Поулгара — възрази Барак.

— Ала не много — отбеляза Хетар с тихия си глас.

Лелдорин яздеше до Гарион, ала до този миг не беше изрекъл нито дума. Лицето му изглеждаше разтревожено също както това на неговия братовчед. Беше очевидно, че иска да каже нещо, ала бе също толкова ясно, че не знае как да започне.

— Хайде, изплюй камъчето — тихо му каза Гарион. — Вече сме достатъчно добри приятели и няма да се оскърбя, ако думите ти не са точно по вкуса ми.

Лелдорин го погледна притеснено.

— Толкова ли е очебийно, че нещо ме измъчва?

— По-скоро проличава, че си честен човек — отговори Гарион. — Никога не си учил как да прикриваш чувствата си, това е всичко.

— Вярно ли е онова, което ни каза? — избъбра на един дъх Лелдорин. — Не се съмнявам в думите ти, ала все пак наистина ли в Черек е имало мург, който е организирал заговор срещу крал Анхег?

— Питай Силк — предложи му Гарион. — Или Барак, или Хетар — който и да е от тях. Всички бяхме там.

— Но Начак не е такъв — бързо възрази Лелдорин, като че желаеше да се защити.

— Можеш ли да си сигурен в това? — попита Гарион. — Той е измислил плана, нали? Как се случи така, че се срещна с този човек?

— Всички бяхме отишли на големия панаир — аз, Торасин и неколцина други. Купихме някои неща от един търговец мург и Тор направи няколко забележки срещу мимбратите — видя го какъв е. Търговецът ни каза, че познавал някакъв човек, който можело да се окаже интересен за нас, и после ни запозна с Начак. Колкото повече разговаряхме с него, толкова по-съчувствено ставаше отношението му към онова, което изпитвахме ние.

— Естествено, че ще се държи по този начин.

— Начак ни обясни какви са плановете на краля. Няма да повярваш!

— Естествено.

Лелдорин му хвърли тревожен поглед.

— Той ще разкъса именията ни на части и ще ги подари на мимбратските благородници, които нямат земя — изрече обвиняващо младият аренд.

— Проверихте ли другаде това твърдение, или приехте единствено твърденията на Начак?

— Как бихме могли да проверим? Мимбратите никога не биха си признали, ако се изправим лице срещу лице с тях, ала биха постъпили тъкмо по този начин — подобно нещо може да се очаква от всеки мимбрат.

— Значи разчитате единствено на честната дума на Начак? Ами как направихте плана си?

— Начак заяви, че ако самият той е астурианец, не би позволил на никого да отнеме неговата земя. Спомена също, че ще бъде прекалено късно да им се противопоставим, когато дойдат с рицари и войници. Заяви, че ако лично трябвало да се справи с това положение, би нанесъл удар преди враговете му да са готови, и то по такъв начин, че мимбратите да не се досетят кой е извършил нападението. Тъкмо тогава предложи да използваме толнедрански униформи.

— А кога започна да ви дава пари?

— Не съм сигурен. Тор се занимава с тази работа.

— Той обясни ли ви някога защо ви дава пари?

— Заяви, че го правел, защото сме приятели.

— Това не ви ли се стори малко странно?

— Аз бих дал пари някому заради това, че е мой приятел — възрази Лелдорин.

— Ти си астурианец — отбеляза Гарион. — Ти би дал живота си за свой приятел. Ала Начак е мург, а аз никога не съм чувал хората от тази народност да се славят с щедростта си. И какво излиза в крайна сметка — един непознат ви съобщава, че кралят възнамерява да отнеме земите ви. След това ви натрапва план, според който вие трябва да ликвидирате краля и да обявите война на Толнедра; и за да е сигурен в успешното изпълнение на плана, този човек ви дава пари. Така ли е?

Лелдорин безмълвно кимна, очите му се изпълниха с покруса.

— Нима никой от вас не изпита ни най-малко съмнение?

Младият аренд като че ли щеше да се разплаче.

— Но планът е толкова добър! — избухна накрая той. — И непременно ще успее.

— Тъкмо това го прави толкова опасен — отвърна Гарион.

— Гарион, какво да направя? — Гласът на Лелдорин звучеше измъчено.

— Сега нищо — каза Гарион. — Може би по-късно, когато разполагаме с достатъчно време да обмислим всичко добре, ще вземем някакво решение. Ако не успеем сами, винаги можем да се обърнем за помощ към дядо и да го попитаме. Той ще измисли някакъв начин да спре изпълнението на плана.

— Не можем да приказваме за това с никого — напомни му Лелдорин. — Заклели сме се, че ще пазим всичко в тайна.

— Може да ни се наложи да престъпим клетвата си — неохотно каза Гарион. — Не смятам, че някой от нас дължи нещо на този мург, но всичко зависи от тебе. Аз няма да кажа никому нищо без твое разрешение.

— Ти решавай — произнесе умолително Лелдорин. — Аз не мога да го направя, Гарион.

— Ала ще трябва да го направиш. Сигурен съм, че ако помислиш, ще разбереш защо.

Отново излязоха на Великия западен път и Барак ги поведе в чевръст тръс на юг, което им отне възможността да обсъждат повече този въпрос.

След около левга минаха край кално селце, състоящо се от десетина хижи с торфени покриви. Стените им бяха направени от сплетени пръчки, замазани с кал. Полето около селото беше осеяно с дънери, няколко мършави крави пасяха край гората. Гарион не успя да сдържи възмущението си при вида на мизерията, в която тънеха бедняшките бордеи.

— Лелдорин! — остро извика той. — Гледай!

— Какво? Къде? — Русокосият младеж веднага се отърси от тревогите си, сякаш очакваше непосредствено надвиснала опасност.

— Селото — каза Гарион. — Погледни го.

— Най-обикновено селище на крепостни селяни — безразлично отвърна Лелдорин. — Виждал съм стотици като него. — Той, изглежда, се готвеше отново да се отдаде на душевните си терзания.

— В Сендария държим прасетата в по-хубави постройки — пламенно прозвуча гласът на Гарион. Само да можеше да накара приятеля си да разбере!

Двама дрипави крепостни селяни унило цепеха един дънер край пътя. Когато групата конници се приближи, те захвърлиха брадвите си и ужасено побягнаха към гората.

— Гордееш ли се с това, Лелдорин? — попита Гарион. — Нима ти е приятно да усещаш как собствените ти съотечественици толкова се боят от тебе, че са готови да си плюят на петите веднага щом те забележат?

Лелдорин изглеждаше объркан.

— Те са крепостни селяни, Гарион — заяви той, като че ли тези думи обясняваха всичко.

— Те са хора, а не животни. Хората заслужават по-добро отношение.

— Не мога да сторя нищо, за да им помогна. Те не са мои крепостни селяни. — След това вниманието на Лелдорин отново се съсредоточи върху душевните му проблеми, тоест върху дилемата, с която го беше сблъскал Гарион.

Преди смрачаване бяха изминали десет левги. Облачното небе полека започна да потъмнява.

— Мисля, че днес ще трябва да пренощуваме в гората, Белгарат — отбеляза Силк и се огледа. — Няма никаква вероятност да достигнем следващия толнедрански хан.

Господин Улф, който дремеше на седлото, се сепна и примигна, после каза:

— Добре. Но нека се отдалечим от пътя. Огънят може да привлече вниманието на зложелатели, а вече прекалено много хора знаят, че сме в Арендия.

— Тук дърварите са проправили пътека. — Дурник посочи някаква просека между дърветата. — Ако тръгнем по нея, ще се озовем отново сред гората.

— Добре — съгласи се Улф.

Напоените с влага листа на горския шубрак заглушаваха шума от копитата на конете. Ездачите поеха по тясната дърварска пътека. Почти цяла миля се придвижваха, без да приказват, после изведнъж пред очите им се разкри широко сечище.

— Какво ще кажете да пренощуваме тук? — попита Дурник и посочи едно поточе, което тихо бълбукаше покрай големи, обрасли с мъх камъни.

— Да, тук е добре — съгласи се Улф.

— Ще имаме нужда от подслон — отбеляза ковачът.

— Купих палатки в Камаар — съобщи Силк. — Във вързопите са.

— Колко предвидливо от твоя страна — възнагради го с комплимент леля Поул.

— Посещавал съм Арендия и преди, госпожо, и зная какво е времето тук.

— Гарион и аз ще отидем да съберем дърва за огрев — каза Дурник, слезе от коня и отвърза брадвата от седлото си.

— Аз ще ви помогна — предложи Лелдорин. Лицето му все още изглеждаше разтревожено.

Дурник кимна и ги поведе сред дърветата. Гората беше пропита с влага, ала ковачът, изглежда, инстинктивно знаеше къде да търси сухи съчки. Тримата работеха чевръсто в спускащия се полумрак и скоро натрупаха три големи наръча клони и изсъхнали пръчки и ги отнесоха при останалите, които тъкмо издигаха сиво-кафявите палатки. Дурник остави наръча си и разчисти с крак място да запали огъня. После извади прахан, коленичи и започна да удря ножа си в парче кремък. Посипаха се искри. След малко изпод ръцете на ковача лумна слаб пламък, после огънят се разгоря и леля Поул, тананикайки си тихичко, подреди край него своите тенджери и тигани.

Хетар беше отишъл да се погрижи за конете и когато се върна, всички застанаха край огъня и загледаха как леля Поул приготвя вечерята от запасите, които граф Релдеген ги бе убедил да вземат преди да напуснат къщата му.

Когато се нахраниха, седнаха около огъня и започнаха тихичко да разговарят.

— Колко път изминахме днес? — попита Дурник.

— Дванадесет левги — беше преценката на Хетар.

— И кога ще се измъкнем от тази гора?

— От Камаар до Централната равнина има осемдесет левги — отговори Лелдорин.

Дурник въздъхна.

— Това означава, че ще пътуваме седмица или дори повече. Надявах се, че пътешествието ни сред леса ще е по-кратко.

— Разбирам какво имаш предвид, Дурник — съгласи се Барак. — Доста е мрачно под тези дървета.

Конете, които бяха завързани за колове край потока, се раздвижиха неспокойно и Хетар скочи.

— Какво има? — прошепна Барак и също се изправи.

— Но те не бива да… — Хетар потрепера, после се овладя.

— Назад! — остро изрече той. — Отдалечете се от огъня. Конете казват, че наоколо има мъже. Много са… и са въоръжени. — Той отскочи от пламъците и извади сабята си от ножницата.

Лелдорин го погледна стреснато и хукна към една от палатките. Гарион се почувства внезапно разочарован от своя приятел и това му подейства като юмручен удар в стомаха. Стрела изсвистя сред осветеното пространство и се скърши в ризницата на Барак.

— На оръжие! — изрева исполинът и измъкна меча си. Гарион сграбчи ръкава на леля Поул и се опита да я измъкне извън светлината на огъня.

— Престани! — гневно извика тя и се отскубна от хватката му. Още една стрела профуча откъм потъналата в мъгла гора. Леля Поул махна с ръка, като че искаше да прогони досадна муха, и произнесе една-единствена дума. Стрелата отскочи назад, сякаш се беше ударила в нещо твърдо, и падна на земята.

С яростни крясъци неколцина груби плещести мъже изскочиха от гъсталака и прекосиха потока. Размахваха саби. Барак и Хетар се хвърлиха напред да ги спрат, Лелдорин излезе от палатката с лъка си и започна да изпраща стрели срещу нападателите така бързо, сякаш ръцете му се намираха едновременно на няколко места. Гарион се засрами, че се бе усъмнил в храбростта на приятеля си.

Един от разбойниците рухна със сподавен вик. Стрела беше пронизала гърлото му. Друг конвулсивно се преви одве, притисна корема си с ръце, изстена и падна на земята. Трети, съвсем млад, с белезникава, мека като пух брада, тежко се сгромоляса сред клонките и задърпа с ръце перестата стрела, която стърчеше в гърдите му. Върху момчешкото му лице бе изписано удивление. После въздъхна, свлече се на хълбок и от носа му бликна кръв.

Облечените в дрипи мъже заотстъпваха под градушката от стрелите на Лелдорин, а Барак и Хетар се нахвърлиха върху тях. Със страхотен замах тежкият меч на Барак разби на парчета нечие вдигнато за удар оръжие, после остро се вряза между врата и рамото на един мъж с черни бакенбарди, който се беше изправил срещу исполина. Разбойникът се олюля. Хетар направи лъжлива маневра, размахвайки сабята си, после с все сила я заби в тялото на един от нападателите, чието лице беше осеяно с белези от едра шарка. Мъжът застина на мястото си, после, когато Хетар изтегли оръжието си, от устата му бликна ярка струя кръв. Дурник се втурна напред с брадвата си, а Силк измъкна изпод палтото си кама и се хвърли срещу един мъж със сплъстена кафеникава брада, като в последния миг приклекна, направи кълбо и нанесе съкрушителен удар с двата си крака в гърдите на брадатия. После без никакво забавяне се изправи и заби камата в корема на противника си. Брадатият нададе ужасяващ писък, сграбчи корема си и се опита да задържи синкавите спирали на вътрешностите си, които напираха да се изплъзнат между пръстите му.

Гарион изтича към вързопите с багажа, за да вземе собственото си оръжие, ала изведнъж усети, че нечия ръка грубо го сграбчва за врата. За миг се опита да се съпротивлява, после върху главата му се стовари зашеметяващ удар и очите му изведнъж се напълниха с ослепителна светлина.

— Тъкмо този ни трябва — изкрещя груб, дрезгав глас.

Носеха го някъде — поне това знаеше със сигурност. Не знаеше колко време е изтекло, откакто го бяха ударили по главата. Ушите му все още бучаха и ужасно му се гадеше. Не напрегна мускулите си, остана отпуснат, ала внимателно отвори едното си око. Зрението му беше слабо и несигурно, но все пак успя да различи брадатото лице на Барак, което плуваше в тъмнината и се сливаше с нея. И сега, както по-рано в заснежената гора на Вал Алорн, на Гарион му се струваше, че вижда рунтавата муцуна на огромна мечка. Младежът затвори очи и потрепера.

— Всичко е наред, Гарион — заговори Барак, ала гласът му беше изпълнен с отчаяние. — Аз съм.

Гарион отново отвори очи. Мечката вече беше изчезнала.

Дори не беше сигурен, че наистина я е видял.

— Добре ли си? — попита го Барак и го пусна на земята.

— Удариха ме по главата — измърмори Гарион и прокара длан по отока зад ухото си.

— Е, вече няма да могат да повторят този удар — избоботи Барак. В тона му обаче пулсираше отчаяние. После исполинът рухна на земята и скри лице в ръцете си. Беше тъмно и не се виждаше ясно, ала изглеждаше, като че ли раменете на Барак се тресат от ужасна сподавена скръб — глуха, сърцераздирателна поредица от конвулсивни ридания.

— Къде сме? — попита Гарион и се огледа в тъмнината.

Барак се изкашля и изтри лицето си.

— Доста сме се отдалечили от палатките. Трябваше да потичам известно време, докато настигна онези, които те носеха.

— Как… во се случи? — Гарион все още се чувстваше объркан.

— Мъртви са. Можеш ли да се изправиш?

— Не зная. — Гарион се опита да стане, ала изведнъж му се зави свят, като че го обля огромна вълна. Сякаш някой биеше с бухалка стомаха му.

— Нищо. Ще те нося — заяви Барак. Сега гласът му звучеше както обикновено — мрачно и практично. От близкото дърво се обади бухал и призрачната му сянка прелетя сред дърветата пред тях. Барак пак го вдигна, Гарион затвори очи и се съсредоточи да овладее болката в стомаха си.

Не след дълго стигнаха до сечището и огъня.

— Как е той? — попита леля Поул, която превързваше разсечената ръка на Дурник.

— Цицина на главата, това е всичко — отговори Барак и остави Гарион на земята. — Отблъснахте ли ги? — Гласът му беше суров, дори жесток.

— Онези, които могат, сигурно все още не са спрели да бягат — отвърна Силк. Подвижните му очи блестяха. — Е, оставиха неколцина от другарите си. — Той посочи няколко трупа, проснати малко встрани от огъня.

От мрака се появи Лелдорин и надникна над рамото на Силк. Все още не беше прибрал меча си в ножницата. Не можеше да си поеме дъх, лицето му беше бледо, ръцете му трепереха.

— Добре ли си? — попита той Гарион.

Гарион кимна и внимателно опипа подутината зад ухото си.

— Опитах се да намеря двамата, които те отвлякоха — каза младежът. — Но те се оказаха прекалено бързи за мене. Наоколо се движеше някакво животно. Чух го да вие, докато те търсех — надаваше страхотен вой.

— Звярът се махна — обади се Барак съвсем спокойно.

— Какво става с тебе? — попита Силк грамадния мъж.

— Нищо ми няма.

— Кои бяха тези?

— Най-вероятно разбойници — предположи Силк и прибра камата си. — Една от облагите на общество, което поддържа крепостното право. На хората им омръзва да бъдат крепостни селяни и хващат гората, за да търсят печалба и приключения.

— Говориш също като Гарион — възпротиви се Лелдорин. — Не можете ли да разберете, че крепостничеството е част от реда на нещата в тази страна? Нашите крепостни селяни не са в състояние сами да се грижат за себе си, затова ние, които имаме по-висок ранг, поемаме отговорността да се грижим за тях.

— О, разбира се — саркастично се съгласи Силк. — Те са по-зле нахранени от прасетата и живеят в по-отвратителни бордеи от колибите на кучетата ви. Ала вие се грижите за тях, нали?

— Стига, Силк — хладно го прекъсна леля Поул. — Престани да се заяждаш. — Тя завърза последния възел в превръзката на Дурник и отиде да прегледа главата на Гарион. Пръстите й внимателно докоснаха подутината и младежът потрепна.

— Не е толкова сериозно — отбеляза леля Поул.

— Боли — оплака се той.

— Естествено, че ще боли, скъпи — спокойно рече тя. После натопи един парцал във ведрото със студена вода и го постави върху отока. — Трябва да се научиш да си пазиш главата, Гарион. Ако продължават да те удрят по този начин, умствените ти способности силно ще намалеят.

Гарион понечи да й отговори, ала тъкмо в този момент в отблясъка на огъня се показаха Хетар и господин Улф.

— Още бягат — обяви Хетар. Стоманените пулове по кожената му дреха хвърляха алени отблясъци сред потрепващата светлина, сабята му беше окървавена.

— Изглежда, всички са страшно добри бегачи — отбеляза Улф. — Вие добре ли сте?

— Няколко подутини и натъртвания, май това е всичко — отвърна леля Поул. — Можеше да е и много по-лошо.

— Хайде да не се тревожим за онова, което не се е случило.

— А тези ще ги махнем ли оттук? — изръмжа Барак и посочи мъртвите тела, разпръснати край потока.

— Не трябва ли да ги погребем? — попита Дурник. Гласът му се люшна несигурно, лицето му беше съвсем бледо.

— Защо да си даваме толкова труд? — рязко отсече Барак. — Ако искат, приятелите им могат да се върнат и да се погрижат за тях… ако изпитват подобно желание.

— Но това е дивашка постъпка. — възрази Дурник.

Барак вдигна рамене.

— Така правят всички.

Господин Улф обърна едно от телата и започна внимателно да разглежда посивялата лице на мъртвеца.

— Прилича на обикновен арендски разбойник — изсумтя той. — Ала не можем да сме сигурни в това.

Лелдорин събираше стрелите си, като внимателно ги изтегляше от телата на мъртъвците.

— Хайде да ги махнем някъде по-далеч оттук — обърна се Барак към Хетар. — Омръзна ми да ги гледам.

Дурник отклони поглед встрани и Гарион видя, че в очите му блестят сълзи.

— Боли ли те, Дурник? — съчувствено попита той и седна до приятеля си.

— Аз убих един от тези мъже, Гарион — изрече ковачът с разтреперан глас. — Ударих го с брадвата. Той изпищя и кръвта му шурна по мен. После падна и започна да рита, докато не издъхна.

— Нямал си избор, Дурник — каза Гарион. — Те се опитваха да ни убият.

— Никога не бях убивал човек — прошепна Дурник. Сълзите обливаха цялото му лице. — Клетникът продължи да рита толкова дълго… ужасно дълго.

— Защо не отидеш да си легнеш, Гарион? — предложи с нетърпящ възражение глас леля Поул. Очите й бяха спрели върху обляното в сълзи лице на Дурник.

Гарион я разбра и каза:

— Лека нощ, Дурник.

После стана и тръгна към една от палатките. За миг обърна поглед назад. Леля Поул беше седнала до ковача и тихичко му приказваше. Едната й ръка бе полегнала върху раменете му.