Дейвид Едингс
Кралица на магиите (6)

ГЛАВА 5

Огънят беше догорял; едно-единствено оранжево пламъче блещукаше пред палатките. В мъглата около сечището не се чуваше никакъв шум. Гарион лежеше, усещайки пулсирането на кръвта в подутината зад ухото си, и се опитваше да заспи. Накрая, късно след полунощ, разбра, че няма да успее, и се отказа. Измъкна се изпод одеялото и тръгна да търси леля Поул.

Над сребристата мъгла беше изплувал облият кръг на луната и въздухът сякаш искреше. Младежът внимателно си проправяше път сред потъналия в тишина лагер, после тихо подраска с нокът по входа на палатката и прошепна:

— Лельо Поул? — Не получи никакъв отговор. — Лельо Поул! — изрече той малко по-високо. — Аз съм, Гарион. Мога ли да вляза? — Отново никой не му отговори; не можеше да долови ни най-слаб звук, идещ отвътре. Младежът внимателно придърпа брезента и надникна в палатката. Тя беше празна.

Озадачен, дори мъничко разтревожен, младежът огледа сечището. Хетар стоеше на пост недалеч от завързаните за коловете коне — ястребовото му лице бе обърнато към потъналата в мъгла гора, наметката бе плътно обвита около тялото му. Гарион се поколеба за миг, след това тихо пристъпи зад палатките, промъкна се между дърветата сред ефирната, бляскава мъгла и се насочи към потока. Може би ако потопеше пламналата си от болка глава в студената вода, щеше да му олекне. Внезапно долови едва забележимо движение сред дърветата и замря.

Огромен сив вълк пробяга с бързи стъпки сред мъглата и спря в края на гората. Гарион дълбоко пое дъх. Вълкът клекна върху влажните листа, като че очакваше някакъв знак. Искрящата мъгла осветяваше подробности, каквито Гарион не би могъл да забележи при обикновена светлина. Тилът и раменете на вълка бяха сребристи, а муцуната му бе изпъстрена със сива козина. Възрастта му излъчваше внушително достойнство, а жълтите му очи изглеждаха някак особено умни.

Гарион стоеше абсолютно неподвижно. Знаеше, че дори и най-недоловимият звук ще стигне до острите уши на вълка, ала не само това го караше да се държи така. От удара зад ухото главата му бе някак олекнала, но и странният блясък на окъпаната в лунна светлина мъгла му внушаваше, че в тази среща има нещо необичайно. Младежът осъзна, че едва сдържа дъха си.

Голяма снежнобяла кукумявка закръжи с подобните си на привидения крила над дърветата, избра нисък клон и кацна, вторачила немигващите си очи във вълка. Сивият вълк спокойно насочи погледа си към кацналата птица. След миг, макар че не се усещаше дори и най-слаб полъх на вятъра, неочаквано се изви вихрушка, а блестящата мъгла направи фигурите на кукумявката и вълка неясни и смътни. Когато вихърът изчезна, край дърветата стоеше господин Улф, а леля Поул, облечена в сивата си дреха, седеше съвсем спокойно на клона над него.

— Отдавна не бяхме ловували заедно, Поулгара — каза възрастният мъж.

— Да, татко. — Тя вдигна ръце и прокара пръсти през дългия тъмен водопад на косите си. — Почти бях забравила какво е по време на лов. — Тя потрепна, обзета от някакво странно удоволствие. — Тази нощ е прекрасна за лов, нали?

— Малко е влажна — отвърна той и раздвижи единия си крак.

— Над върховете на дърветата въздухът е почти прозрачен, пък и звездите са особено ярки. Прекрасна нощ за летене.

— Радвам се, че ти беше приятно. Случайно да си спомняш, че трябваше да сториш нещо?

— Не бъди толкова саркастичен, татко. В околността няма никакви други хора освен аренди и повечето от тях спят.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. На пет левги оттук няма нито един кролим. Намери ли онези, които търсеше?

— Не ми беше трудно да ги проследя — отговори Улф. — Отседнали са в една пещера в гората. Един умря, докато се опитваха да се доберат до убежището си, а още двама вероятно няма да доживеят до сутринта. Доста са ядосани от начина, по който се развиха нещата.

— Мога да си го представя. Успя ли да се промъкнеш достатъчно близо, за да разбереш за какво си приказват?

Той кимна.

— Мъж в едно от близките села наблюдава пътя и им съобщава кога преминава заможен човек, когото си струва да ограбят.

— Значи са просто обикновени крадци?

— Не е точно така. Те дебнеха именно нас. Всеки от нашата група им е бил описан в най-малки подробности.

— Мисля, че ще отида да поговоря с този селянин — мрачно изрече тя и изви пръстите си по доста неприятен начин, който подсказваше какво възнамерява да предприеме.

— Не си струва да загубиш толкова време — възрази Улф и замислено почеса брадата си. — Всичко, което ще ти каже, е, че някакъв мург му е предложил злато. Кролимите не си дават труд да разясняват нещата на хората, които наемат.

— Трябва да се заемем с него, татко — настоя леля Поул. — Нали не искаме да върви тайно по петите ни, да купува със злато всеки разбойник в Арендия и да го изпраща срещу нас?

— Много скоро няма да може да купи нищо — отбеляза Улф и се засмя. — Утре приятелите му смятат да го примамят в гората и да му прережат гърлото — възнамеряват да му сторят и още няколко неща.

— Добре. Ала все пак ми се ще да зная кой е този кролим.

Улф вдигна рамене.

— Какво ще се промени, ако научиш? В северна Арендия се навъртат много кролими и всички гледат да създават колкото се може повече неприятности. Те знаят какво става точно толкова добре, колкото и ние. Не бива да очакваме, че ще стоят със скръстени ръце.

— Не можем ли да прекъснем всичко това?

— Нямаме време — изтъкна възрастният мъж. — Ще ни отнеме цяла вечност, докато обясним всичко на арендите. Ако се придвижваме достатъчно бързо, може би ще успеем да се изплъзнем, преди кролимите да са се подготвили.

— Ами ако не успеем?

— Тогава ще опитаме по друг начин. Трябва да настигна Зедар преди Ктхол Мургос. Ако прекалено много неща се изпречат пред мен и ме забавят, ще действам направо.

— Трябваше да започнеш така от самото начало, татко. Понякога си прекалено изтънчен в работата си.

— Пак ли започваш? Тези думи са отговор на всичко, което предприемам, Поулгара. Непрекъснато се занимаваш с разни неща, които ще се уредят от само себе си, ако ги оставиш на мира. Или пък непрекъснато правиш промени, когато това съвсем не е необходимо.

— Не ми се сърди, татко. Помогни ми да сляза.

— Защо не се спуснеш с летене?

— Не бъди смешен.

Гарион се измъкна сред покритите с мъх камъни. Целият трепереше.

След малко леля Поул и господин Улф се върнаха при сечището и веднага събудиха останалите.

— По-добре да продължим — каза господин Улф. — Тук сме твърде уязвими. По-сигурно ще е да се движим по главния път. Бих желал по-скоро да излезем от тази гора.

Бързо прибраха палатките и поеха обратно по дърварската пътека към Великия западен път. Макар че до разсъмване оставаха още няколко часа, окъпаната в лунна светлина мъгла изпълваше нощта със странен блясък; струваше им се, че яздят сред искрящ облак, полегнал над тъмните дървета. Стигнаха до главния път и отново се насочиха на юг.

— Ще ми се да сме далеч оттук преди да е изгряло слънцето — отбеляза тихо Улф. — Ала не бива да допускаме повече грешки, така че дръжте очите и ушите си отворени.

Продължиха в лек галоп и изминаха повече от три левги, когато мъглата започна да става перлено-сивкава. Зазоряваше се. Изведнъж Хетар вдигна ръка, подавайки им сигнал да спрат.

— Какво има? — попита Барак.

— Пред нас има коне — отвърна Хетар. — Идват зад завоя.

— Сигурен ли си? Аз не чувам нищо.

— Поне четиридесет са — каза Хетар.

— Ето! — обади се Дурник и наведе глава на една страна. — Чувате ли ги?

Всички доловиха тих тропот някъде далеч в мъглата.

— Можем да се скрием в гората, докато ни отминат — предложи Лелдорин.

— По-добре да останем на пътя — отговори му господин Улф.

— Позволете ми аз да се справя с това — заговори Силк и мина начело на групата. — Правил съм го.

Продължиха напред с внимателен, бавен ход. Ездачите, които изплуваха от мъглата, бяха целите в стомана. Носеха бляскави доспехи и кръгли шлемове със заострени забрала и това ги правеше да приличат на някакви странни насекоми. На дългите им копия бяха вързани тесни знамена. Конете им бяха едри и силни и също защитени с брони.

— Мимбратски рицари — изръмжа Лелдорин и очите му започнаха да мятат искри.

— Не давай израз на чувствата си — обърна се Улф към младия човек. — Ако някой ти каже нещо, отговори така, че да те възприемат като симпатизант на мимбратите — като младия Берентайн в къщата на вуйчо ти.

Лицето на Лелдорин стана сурово.

— Постъпи както ти казва, Лелдорин — намеси се леля Поул. — Сега не е време за героични постъпки.

— Спрете! — заповяда водачът на покритата с брони колона, после бавно свали копието си, докато острият му връх се насочи срещу пътешествениците.

— Някой от вас да излезе напред, за да говоря с него. — Тонът на рицаря беше безапелационен.

Силк се приближи към покрития със стомана мъж и се усмихна любезно.

— Радваме се, че ви срещаме, господин рицарю — излъга той, без да му трепне окото. — Снощи ни нападнаха разбойници и сега яздим, треперейки за живота си.

— Кой си ти? — попита рицарят и вдигна забралото на шлема си. — Кои са тези с теб?

— Аз съм Радек от Боктор, милорд — отговори Силк с поклон и сне кадифената си шапка. — Търговец от Драсния. Пътувам към Тол Хонет и карам вълнени платове с надеждата да пристигна навреме за зимния панаир.

Мъжът с доспехите присви очи, изпълнен със съмнение.

— Групата ти изглежда прекалено голяма за такова просто начинание, достопочтени търговецо.

— Тези тримата са мои слуги — обясни му Силк, сочейки към Барак, Хетар и Дурник. — Старецът и момчето са прислуга на сестра ми, вдовица със собствени средства, която ме придружава, защото желае да посети град Тол Хонет.

— Ами другият? — настойчиво продължи рицарят. — Астурианецът?

— Млад благородник, който пътува към Воу Мимбре, за да погостува на приятели. Благосклонно се съгласи да бъде наш водач, докато преминем гората.

Съмненията на рицаря, изглежда, се поуталожиха.

— Споменахте за някакви разбойници — рече той. — На кое място ви устроиха засада?

— На около три или четири левги назад по пътя. Нахвърлиха се срещу нас, след като построихме бивак за нощуване. Успяхме да ги отблъснем, ала сестра ми беше ужасена.

— Тази провинция на Астурия ври от размирици и разбойничество — строго отбеляза рицарят. — Аз и моите хора сме изпратени тук, за да ги отстраним. Ела тук, астурианецо!

Ноздрите на Лелдорин се разшириха, но той покорно излезе напред.

— Как се казваш?

— Името ми е Лелдорин, господин рицарю. С какво мога да ви бъда полезен?

— Онези разбойници, за които спомена търговецът… Обикновени хора ли бяха, или благородници?

— Крепостни селяни, милорд — отговори Лелдорин, — дрипави и недодялани. Без никакво съмнение избягали от господарите си, на които трябва да се подчиняват според закона, за да грабят в гората.

— Как можем да очакваме чувство за дълг и надлежно покорство от крепостните селяни, когато благородниците кроят отвратителен бунт срещу короната? — натърти рицарят.

— О, така е, милорд — съгласи се Лелдорин. В гласа му зазвуча скръб, вярно, мъничко преиграна. — Много спорове съм водил тъкмо по този въпрос с онези, които непрекъснато дрънкат за потисничеството на мимбратите и високомерното им презрение. Ала призивите ми към здрав разум и предано уважение към негово величество винаги са посрещани с подигравки и студена злост. — Младият мъж въздъхна.

— Мъдростта подхожда на сана ти, млади Лелдорин — одобри думите му рицарят. — За съжаление трябва да задържа теб и спътниците ти, за да проверим някои подробности.

— Господин рицарю! — бурно запротестира Силк. — И най-малкият дъжд може да съсипе стоката ми! Ще претърпя загуби в Тол Хонет. Моля ви, не ме задържайте.

— Съжалявам, добри ми търговецо — отговори рицарят. — Но Астурия гъмжи от лицемерни люде и заговорници. Не мога да пусна никого без щателна проверка.

В края на мимбратската колона стана някакво раздвижване. Наредили конете си един след друг, скрити зад бляскави метални нагръдници, с алени пелерини и шлемове, украсени с пера, петдесет толнедрански легионери бавно преминаха край фланга на защитените с доспехи рицари.

— Какво става тук? — учтиво попита командирът на легиона и спря до коня на Силк. Беше слаб четиридесетинагодишен мъж със сухо кафеникаво лице.

— Не ни е необходима помощта на легионите, за да разрешим възникналия въпрос — студено му отговори рицарят. — Ние получаваме заповедите си от Воу Мимбре. Изпратени сме тук, за да възстановим реда в Астурия, и изпълнявайки заповедите си, разпитвахме тези пътешественици.

— Отнасям се с дълбоко уважение към реда, господин рицарю — заяви толнедранецът, — ала сигурността по главните пътища е нещо, за което отговарям аз. — И той впери въпросителния си поглед в Силк.

— Аз съм Радек от Боктор, капитане — каза му Силк. — Драсниански търговец, на път за Тол Хонет. Ако желаете, можете да проверите документите ми.

— Документите лесно се фалшифицират — обяви рицарят.

— Така е — съгласи се толнедранецът, — но за да пестя време, аз съм възприел практиката да приемам за истина онова, което пише в тях. Един драсниански търговец със стоките си има пълното законно основание да се движи по главния път, построен от Империята, господин рицарю. Нямате никаква причина да го задържате, нали?

— Трябва да потушим размириците и да спрем бандитизма — разгорещено заяви рицарят.

— Потушавайте ги — отговори капитанът. — Ала извън главния път, ако нямате нищо напротив. Според договора главните пътища, построени от Империята, са толнедранска територия. Навлезте сред дърветата и се отдалечете поне на петдесет метра оттук — тогава онова, което правите, е изцяло ваша работа; онова обаче, което става на пътя, е мое задължение. Убеден съм, че нито един истински мимбратски рицар не би подложил на унижение своя крал, като наруши официално споразумение между арендската корона и Империята, нали?

Рицарят го изгледа безпомощно.

— Смятам, че можете да продължите по пътя си добри ми търговецо — обърна се толнедранецът към Силк. — Зная, че цял Тол Хонет очаква пристигането ви със затаен дъх.

Силк му се усмихна и направи театрален поклон. После подкани с жест останалите и те бавно подкараха конете си край вбесения мимбратски рицар. След като групата им отмина, легионерите препречиха пътя, като по този начин направиха невъзможно всяко преследване.

— Този тук се оказа човек на място — отбеляза Барак. — Мнението ми за толнедранците не е кой знае колко добро, но капитанът май е от друго тесто.

— Хайде да побързаме — рече господин Улф. — Не ми се ще рицарите да ни спрат втори път, след като толнедранците си тръгнат.

Пришпориха конете и се понесоха в галоп напред, а рицарите поведоха разгорещен спор с командира на легиона по средата на пътя.

Пренощуваха в един толнедрански хан с дебели стени и за пръв път през живота си Гарион се изкъпа, без леля Поул да го кара. Тя дори и не го подтикна да го направи. Макар че бе пропуснал възможността да се включи пряко в битката предишната нощ, той изпитваше чувството, че целият е опръскан с кръв — а дори и по-зле. Никога преди не беше осъзнавал как нелепо могат да бъдат осакатени хората в ръкопашен бой. Видя как изтичат вътрешностите и мозъкът на жив човек и гледката го изпълни с особен, дълбок срам, че най-дълбоките тайни на човешкото тяло могат да бъдат изложени на показ по такъв отвратителен начин. Чувстваше се омърсен. Свали дрехите си в мразовитата баня, като без дори да се замисля, сне сребърния амулет, който му бяха подарили господин Улф и леля Поул; след това влезе във ваната, от която се вдигаше пара, и изтри кожата си с груба четка и силен сапун — много по-настойчиво, отколкото диктуваха дори най-педантичните изисквания за чистота на тялото.

През следващите няколко дни се придвижваха на юг с постоянна скорост, като всяка нощ спираха в разположените на еднакво разстояние един от друг толнедрански ханове. Присъствието на легионери със сурови лица непрекъснато им напомняше, че мощта на империята Толнедра гарантира сигурността на пътниците, потърсили подслон в хановете.

Ала на шестия ден след битката в гората конят на Лелдорин окуця и спря. Дурник И Хетар, под ръководството на леля Поул, няколко часа изваряваха целебни лапи, наведени над малкия огън край пътя, после слагаха парещи компреси върху крака на животното, а Улф кипеше от гняв, че се бавят. Когато накрая конят беше в състояние да продължи, разбраха, че нямат възможност да стигнат до следващия хан преди да мръкне.

— Е, Стари вълко — остро рече леля Поул, когато отново се качиха на конете. — Какво ще правим сега? Ще продължим ли да яздим през нощта, или отново ще опитаме да се подслоним в гората?

— Не съм решил — лаконично отвърна Улф.

— Ако не ме лъже паметта, недалеч пред нас има някакво село — заяви Лелдорин, който сега яздеше алгарски кон. — Има даже някаква странноприемница.

— Това звучи заплашително — вметна Силк. — Какво точно имаш предвид под „даже някаква“?

— Лоша слава се носи за алчността на собственика на селото — отговори Лелдорин. — Данъците, които налага на хората си, са непосилни. Оставя на крепостните селяни съвсем малко от отгледаното на полето. Странноприемницата не е хубава.

— Трябва да рискуваме — реши Улф и ги поведе напред в бърз тръс. Когато наближиха селото, тежките облаци започнаха да се разкъсват и бледите слънчеви лъчи се запромъкваха през късчетата синьо небе.

Селото изглеждаше дори по-зле от представата, която Лелдорин беше изградил у тях с описанието си. Половин дузина дрипави просяци стояха в калта в покрайнините му; протягаха умолително ръце и хленчеха. Къщите бяха окаяни коптори, над които се процеждаше пушек от запалените зад стените жалки огньове. Мършави прасета ровеха из калните улици, цялата местност беше потънала в зловоние.

Към гробището, разположено в другия край на селото, се влачеше погребално шествие. Трупът, прикрепен към една дъска, беше завит в парцаливо кафяво одеяло, а облечените в пищни качулати мантии жреци на Чалдан — арендския бог — монотонно напяваха старозаветен химн, посветен повече на войната и отмъщението, отколкото на това да вдъхва някаква утеха на опечалените. Вдовицата, притиснала до гърдите си плачещо бебе, вървеше след тялото с безизразно лице и угаснали очи.

Странноприемницата вонеше на вкисната бира и мухлясала храна. Единият ъгъл на стаята за посетители беше разрушен от някакъв пожар и ниският таван беше все още черен и омазан със сажди. Зейналата дупка в стената бе скрита със завеса от изгнило платно. В средата на стаята беше издълбана дупка, в която пращеше и пушеше огън. Съдържателят на странноприемницата ги изгледа начумерено и им предложи за вечеря няколко купи с рядка водниста каша — смес от ечемик и ряпа.

— Очарователно — отбеляза язвително Силк и отблъсна недокоснатата си купа. — Малко съм изненадан от тебе, Лелдорин. Твоята страст да се бориш със злините по света, изглежда, те е сграбчила здраво, но как си пропуснал това място? Мога ли да предложа следващият ти поход да включва посещение при собственика на това имение? Този човек отдавна би трябвало да бъде обесен.

— Досега не съм осъзнавал, че положението е толкова лошо — измърмори Лелдорин унило и се огледа, като че ли виждаше някои неща за първи път. Върху красивото му лице се изписа болезнен ужас.

Гарион почувства, че му призлява, изправи се и каза:

— Ще поизляза.

— Не се отдалечавай прекалено много — предупреди го леля Поул.

Въздухът навън поне беше мъничко по-чист. Гарион внимателно тръгна към края на селото, като се опитваше да избегне най-дълбоката кал.

— Моля ви, господарю — изрече умолително малко момиченце с огромни очи, — имате ли излишна коричка хляб?

Гарион безпомощно погледна детето.

— Съжалявам. — Той започна да рови из джобовете си, търсейки да й даде нещо, но момичето се разплака и се отдръпна встрани.

В осеяното с дънери поле зад вонящите улици едно дрипаво момче на възраст почти колкото Гарион свиреше на дудук и наблюдаваше няколко дребни крави. Мелодията, сърцераздирателно невинна, се носеше, незабелязвана от никого, сред бордеите, приклекнали под косите лъчи на слабото слънце. Погледите на момчетата се срещнаха и с мрачно проблясване отчетоха, че двамата са заедно на това място, ала нито единият, нито другият не произнесе нито дума.

В края на гората се появи мъж с тъмна качулка и тъмни дрехи, възседнал черен кон и взрял втренчен поглед към селото. От мрачната фигура лъхаше нещо зловещо, ала също така и нещо смътно познато. На Гарион му се стори, че би трябвало да знае кой е този конник, ала макар че умът му отчаяно се бореше да си припомни името на непознатия, то мъчително му се изплъзваше. Младежът дълго гледа фигурата в края на гората и отбеляза, макар и да не съзнаваше напълно важността, на този факт, че ездачът и конят са облени от светлината на залязващото слънце, ала зад тях не се вижда никаква сянка. Дълбоко в съзнанието на Гарион нещо се опита да изкрещи, ала, съвсем унесен, той просто остана да наблюдава, без да прави нищо. Нямаше да съобщи нищо на леля Поул или на другите, защото нямаше нищо за казване; веднага щом се обърнеше с гръб към конника, всичко щеше да се заличи от спомените му.

Светлината започна да намалява и тъй като вече беше започнал да трепери, младежът тръгна към странноприемницата. Тъжната мелодия от свирката на момчето се издигаше към небето.