Дейвид Едингс
Кралица на магиите (28)

ГЛАВА 27

Намираха се в някакъв дълъг коридор. Гарион ясно виждаше каменните плочи, с които беше настлан подът. Трима мъже, го носеха, обърнат с лицето надолу; главата му болезнено се люшкаше. Устата му беше пресъхнала, плътната сладникава миризма, с която беше пропит платът, все още се носеше наоколо. Той вдигна глава и направи опит да се огледа.

— Събуди се — каза мъжът, който държеше едната му ръка.

— Най-сетне — измърмори един от останалите. — Държа прекалено дълго парцала до устата му, Айсус.

— Зная какво правя — отвърна първият. — Сложи го на пода.

— Можеш ли да стоиш на краката си? — обърна се Айсус към Гарион. Косата по бръснатата му глава беше набола и стърчеше, дълъг белег разсичаше лицето му от челото до брадичката, преминавайки през сбръчканата кожа на изтеклото му око. Препасаната му с колан дреха беше оцапана с мазни петна.

— Стани — нареди Айсус със съскащ глас, после го срита.

Гарион се опита да се изправи. Коленете му бяха омекнали и той се подпря с ръка на стената, за да си помогне. Камъните бяха влажни и покрити с някаква плесен.

— Водете го — заповяда Айсус на другите. Те сграбчиха Гарион за ръцете и наполовина го повлякоха, наполовина го понесоха по влажния коридор подир едноокия. Скоро се озоваха в обширно сводесто помещение. Огромни каменни колони, покрити с различни фрески, поддържаха високия таван, малки газени лампи бяха окачени на дълги вериги или поставени на каменни лавици по стените и колоните. Групи мъже, облечени в пъстроцветни дрехи, безразборно се движеха от място на място, потънали в някакъв замечтан унес.

— Хей, ти! — извика отсечено Айсус на един закръглен млад мъж със сънливи очи. — Кажи на Сади, главния евнух, че доведохме момчето.

— Ти си му кажи — отвърна младият мъж с писклив глас. — Не обичам такива като тебе да ми дават заповеди, Айсус.

Айсус рязко го плесна през лицето.

— Ти ме удари! — изпищя закръгленият и се хвана за устата. — Разкървави ми устната — виждаш ли? — И протегна ръка, за да покаже кръвта.

— Ако не направиш каквото ти наредих, ще ти прережа тлъстото гърло — заяви Айсус с равен, лишен от чувства глас.

— Ще се оплача на Сади.

— Ами хайде де. Щом така и така ще ходиш при него, кажи му, че доведохме момчето за кралицата.

Дебелият изприпка нанякъде със ситни подскоци.

— Гадни евнуси! — плю единият от мъжете, които държаха Гарион.

— И те са полезни за някои неща — рече другият с груб смях.

— Да тръгваме — заповяда Айсус. — Сади не обича да го карат да чака.

Повлякоха Гарион през голямата зала.

Неколцина окаяни мъже със сплъстени коси и бради седяха на пода, оковани във верига.

— Вода — изстена един от тях. — Моля ви. — И умолително протегна ръце.

Айсус спря и с удивление го погледна, после попита пазача, който стоеше край робите:

— Защо още не сте му отрязали езика?

Пазачът вдигна рамене.

— Нямахме време.

— Обезателно намерете време — посъветва го Айсус. — Ако някой от жреците го чуе да говори, ще подложат на разпит теб. Това хич няма да ти хареса.

— Не се страхувам от жреците — заяви пазачът, ала хвърли нервен поглед зад рамото си.

— По-добре се страхувай — посъветва го Айсус. — И дай вода на тия животни. Мъртви не струват и пукната пара. — Едноокият поведе мъжете, които държаха Гарион, през сенчест участък между две колони, после отново спря. — Махай се от пътя ми! — нареди той на някакво същество, което лежеше в сянката. То неохотно се раздвижи и Гарион с отвращение осъзна, че пред очите му се гърчи огромна змия.

— Върви ей там при другите — викна Айсус на влечугото и посочи един слабо осветен ъгъл, където огромна пълзяща топка от вплетени, гърчещи се тела бавно се въртеше във всички посоки. Гарион чуваше сухото съскане на люспи, триещи се една о друга. Змията, която беше препречила пътя им, нервно изхвърли езика си срещу Айсус, после се плъзна към ъгъла.

— Някой ден ще те ухапят, Айсус — предупреди го един от мъжете. — Те не обичат да им се заповядва.

Айсус безразлично сви рамене и продължи напред.

— Сади иска да разговаря с тебе. — злобно избъбра закръгленият млад евнух, който ги чакаше до една голяма врата в дъното на коридора. — Казах му, че си ме ударил. Маас е с него.

— Добре — отговори Айсус, после рязко отвори вратата и остро извика: — Сади! Съобщи на приятеля си, че идвам. Не искам да направи някоя глупава грешка.

— Той те познава, Айсус — чу се глас. — И никога не прави грешки.

Айсус влезе и затвори вратата след себе си.

— Можеш да си вървиш — обърна се към младия евнух един от мъжете, които държаха Гарион.

Закръгленият подсмъркна.

— Ще си тръгна, когато ми нареди Сади.

— И ще дотичаш с изплезен език, когато Сади подсвирне, нали?

— Това засяга само мен и Сади.

Айсус отново отвори вратата и заповяда:

— Доведете го!

Двамата мъже блъснаха Гарион в стаята.

— Ние ще чакаме отвън — нервно избоботи единият. Айсус грубо се изсмя, затвори вратата с крак и издърпа Гарион към някаква маса, върху която мъждукаше една-единствена газена лампа. Слабото й пламъче едва успяваше да разсее мрака. Мършав мъж с мъртвешки празни очи и алена копринена мантия седеше до масата и леко милваше плешивата си глава с дългите пръсти на едната си ръка.

— Можеш ли да говориш, момче? — попита той Гарион.

Гласът му звучеше остро.

— Мога ли да пия вода? — попита Гарион.

— След минута.

— Ще си взема парите сега, Сади — каза Айсус.

— Веднага, щом се убедим, че си довел точно момчето, което търсим — отговори Сади.

— Питай го как се казва — долетя съскащ шепот от тъмнината зад Гарион.

— Ще го попитам, Маас. — Сади изглеждаше малко подразнен от напомнянето. — Знам си работата.

— Губиш време — заяви шепнещият глас.

— Кажи си името, момче — нареди Сади на Гарион.

— Доруун — бързо излъга Гарион. — Наистина съм много жаден.

— За глупак ли ме вземаш, Айсус? — каза Сади. — Да не си помисли, че ще приема което и да е момче?

— Това е момчето, което ми каза да доведа — заяви Айсус. — Какво да направя, като сведенията ти са били погрешни.

— Казваш, че името ти е Доруун? — въпросително изрече Сади.

— Да — отговори Гарион. — Аз чистя каютите в кораба на капитан Грелдик. Защо ме доведохте тук?

— Аз задавам въпросите, момче — прекъсна го Сади.

— Той лъже — долетя пак съскащият шепот.

— Зная, Маас — спокойно отговори Сади. — Отначало всички лъжат.

— Нямаме време за любезности — пак се чу съсъкът от мрака. — Дай му орет. Незабавно трябва да узная истината.

— Както кажеш, Маас — съгласи се Сади, изправи се и за миг изчезна в сянката зад масата. Гарион чу кратък звън и после шум на изливаща се вода.

— Помни, че ти предложи това, Маас. Ако тя се ядоса, не искам да бъда човекът, върху когото ще се излее гневът й.

— Тя ще разбере, Сади.

Сади се върна в осветеното от лампата пространство и протегна на Гарион една глинена чаша.

— Пий, момче.

— О, не, благодаря — отказа Гарион. — Вече не съм чак толкова жаден.

— Каквото и да правиш, накрая ще го изпиеш, момче — заяви Сади. — Ако се противиш, Айсус ще те държи, а аз ще излея течността в гърлото ти. Тя няма да ти навреди.

— Пий! — заповяда съскащият глас.

— По-добре направи каквото ти казват — посъветва го Айсус.

Гарион безпомощно взе чашата. Водата имаше странен горчив вкус и му се стори, че изгори езика му.

— Браво — отбеляза Сади и отново се върна на мястото си до масата. — Значи казваш, че името ти е Доруун?

— Да.

— Откъде си, Доруун?

— От Сендария.

— Откъде точно в Сендария?

— Близо до река Дарайн, на северния бряг.

— Какво правиш на кораба на Грелдик?

— Капитан Грелдик е приятел на татко — заговори Гарион. Без да знае защо, изведнъж му се прииска да обясни по-подробно. — Баща ми искаше да изуча повече неща за корабите. Той казва, че е по-добре човек да стане моряк, отколкото фермер. Капитан Грелдик се съгласи да ме научи на всичко, което е необходимо да знае един моряк. И казва, че съм щял да бъда добър в този занаят, защото не ме хваща морска болест и хич не ме е страх да се катеря по въжетата. Вече съм почти достатъчно силен да греба с веслата и…

— Как каза, че е името ти, момче?

— Гарион… искам да кажа… ъ… ъ… Доруун. Доруун, и…

— На колко си години, Гарион?

— Навърших петнадесет миналия Ерастид. Леля Поул казва, че хората, които са родени на празника Ерастид, са щастливци. Обаче още не съм забелязал, че съм по-щастлив от…

— А коя е леля Поул?

— Моята леля. Живеехме във фермата на Фалдор, но дойде господин Улф и….

— Хората наричат ли я по друг начин освен „леля Поул“?

— Крал Фулрах я наричаше Поулгара — това стана, когато капитан Брендиг ни заведе в двореца в град Сендар. После отидохме в палата на крал Анхег във Вал Алорн и…

— Кой е господин Улф?

— Той е мой дядо. Наричат го Белгарат. Аз не вярвах, че наистина е Белгарат, но предполагам, че хората не лъжат, защото веднъж той…

— А защо напуснахте фермата на Фалдор?

— Отначало не знаех, но по-късно разбрах, че Зедар е откраднал Кълбото на Алдур от дръжката на Меча на риванския крал. Трябваше да си върнем Кълбото, преди Зедар да го отнесе до Торак, да го събуди и…

— Точно това е момчето, което търсим — прошепна съскащият глас.

Гарион бавно вдигна очи. Сега стаята изглеждаше по-светла. В ъгъла, изправила се върху нагънатото си в масивна спирала тяло, със сплескан някак особено врат и блестящи очи, чакаше огромна змия.

— Сега можем да го заведем при Салмисра — изсъска змията, после отпусна глава към пода и изпълзя до Гарион. Студената й глава докосна стъпалото му, после люспестото туловище бавно започна да се обвива около крака му. Гарион не можеше да помръдне. Змията продължи да пълзи нагоре, притискайки в страшната си спирала тялото на момъка, докато главата й се издигна до лицето му, а потрепващият й език докосна брадичката му.

— Бъди много послушен, момче — изсъска змията в ухото му. — Много, много послушен. — Влечугото беше тежко, люспестото му тяло — дебело и студено.

— Точно така, момче — каза Сади и се изправи. — Ела сега с мен.

— Искам си парите — заяви Айсус.

— О — презрително каза Сади. — Това ли било? Ето ги в онази кесия на масата.

„Гарион. — Сухият глас, който винаги бе звучал в съзнанието му, отново започна тихо да му говори. — Искам да ме слушаш внимателно. Не казвай нищо и не позволявай лицето ти да изрази онова, което мислиш. Просто ме слушай.“

„К… кой си ти?“ — безмълвно попита Гарион, като се бореше с мъглата, която обвиваше ума му.

„Ти ме познаваш — отвърна гласът. — Слушай сега. Дават ти нещо, с което те принуждават да правиш онова, което искат да правиш. Не се бори срещу него. Просто се отпусни и не оказвай никаква съпротива.“

„Но… аз казах неща, които не трябваше да казвам. Аз…“

„Това сега няма значение. Просто прави каквото ти казвам. Ако се случи нещо и положението започне да става опасно, аз ще се погрижа за всичко… но няма да мога да го сторя, ако се съпротивляваш. Необходимо е да се отпуснеш, за да мога да извърша онова, което трябва. Ако изведнъж започнеш да правиш неща, които не разбираш, както и да приказваш думи, чийто смисъл не ти е ясен, не се плаши и не се опитвай да се бориш. Не те ще те карат да правиш тези неща, а аз.“

Успокоен от това уверение, Гарион послушно тръгна след евнуха Сади. Маас бе обвил туловището си на спирала около гърдите и раменете му и почти дружески бе сгушил сплесканата си глава до бузата му.

Влязоха в огромна зала, чиито стени бяха украсени с тежки завеси, а от тавана висяха кристални лампи, окачени на сребърни вериги. Огромна каменна статуя, чиято горна част се губеше в сянката над главата му, се издигаше в единия край на стаята. Точно пред статуята имаше ниска каменна платформа, покрита с килими и отрупана с малки възглавнички. Върху платформата беше поставен тежък диван, който не приличаше нито на стол, нито на легло.

На дивана седеше жена. Гарвановочерната й коса се спускаше на пищни къдри по гърба и раменете й. На главата й блестеше златна корона със сложна форма, върху която блещукаха множество скъпоценни камъни. Роклята й беше бяла, изработена от възможно най-прозрачната и ефирна копринена материя. Дрехата по никакъв начин не прикриваше голотата на тялото, а по-скоро служеше на жената като материал, върху който да окачи скъпоценните си камъни и различните други накити. Под копринената материя кожата й изглеждаше почти тебеширенобяла. Лицето й беше извънредно красиво. Очите й бяха светли, почти безцветни. Огромно огледало в златна рамка беше поставено на пиедестал от едната страна на дивана; жената седеше отпуснато, възхищавайки се от образа си, отразен в огледалото.

Две дузини евнуси с обръснати глави и в пурпурни мантии бяха коленичили, скупчени във внушителна група около платформата. Те се взираха в жената и статуята зад нея с обожание, сякаш отправяха молитви към тях.

Сред възглавничките, в единия край на дивана, се беше излегнал разглезен на вид млад мъж, чиято глава не беше обръсната. Косата му беше накъдрена на букли, бузите му бяха намазани с руж, а очите му едва се виждаха под фантастичната украса на тежкия грим. Мъжът носеше съвсем тясно парче плат, обвито около слабините; лицето му беше нацупено и отегчено. Без да спира да наблюдава образа си в огледалото, жената разсеяно прокара пръсти през буклите му.

— Кралицата има посетители — монотонно обяви един от коленичилите евнуси.

— Ааа! — повториха останалите в същия монотонен ритъм. — Посетители.

— Здравей, вечна Салмисра! — изрече евнухът Сади и се просна пред платформата, където седеше светлооката жена.

— Какво има, Сади? — попита тя. Гласът й беше звучен, но имаше странен, мрачен тембър.

— Момчето, кралице — обяви Сади, все още притискайки лице към пода.

— Падни на колене пред кралицата-змия — изсъска влечугото в ухото на Гарион. Туловището му стисна тялото на младежа и той се отпусна на колене, смазан от жестоката люспеста хватка.

— Ела тук, Маас — обърна се Салмисра към змията.

— Кралицата призовава любимата си змия — припяха евнусите. — Ааа!

Влечугото се разви и освободи Гарион, с вълнообразни движения пропълзя към подножието на дивана, после се издигна наполовина от височината си към полулегналата жена и се отпусна върху тялото й — дебелото люспесто туловище се изопна в цялата си дължина и започна да се огъва, плътно прилепвайки към формите на жената. Притъпената глава на влечугото достигна лицето на кралицата и тя нежно я целуна. Дългият раздвоен език потрепна над лицето на Салмисра, после Маас започна да съска в ухото й. Жената остана легнала в прегръдката на змията, слушайки съскането й; безцветните й очи не се откъсваха от Гарион, вперили се в него през премрежените тежки клепачи.

Накрая кралицата се изправи, отмести змията и застана пред Гарион.

— Добре дошъл в земята на хората-змии, Белгарион — изрече тя с мъркащия си глас.

Името, което беше чувал единствено от леля Поул, предизвика истинско разтърсване в цялото същество на Гарион; той се опита да освободи разума си от мъглата, която го обгръщаше.

„Още не“ — предупреди го сухият глас, скрит в ума му. Салмисра слезе от платформата. Тялото й се движеше с гъвкавост и грация под прозрачната рокля. Тя хвана ръката на Гарион и леко го изправи до себе си, след това с бавни движения докосна лицето му. Стори му се, че ръката й е много студена.

— Хубав млад мъж… — прошепна тя като че ли на себе си. — Толкова млад. Толкова топъл. — Видът й по някакъв начин внушаваше представата за ненаситен глад.

Изведнъж странно объркване завладя ума на Гарион. Горчивото питие, което му беше дал Сади, все още притискаше съзнанието му. Ала под тежестта му момъкът се чувстваше едновременно и уплашен, и някак странно привлечен от кралицата. Тебеширенобялата кожа и мъртвите й очи бяха отблъскващи, ала все пак от нея се излъчваше упойващо привличане, сладко обещание за неописуеми наслади. Несъзнателно той отстъпи крачка назад.

— Не се плаши, мой Белгарион — замърка тя. — Няма да те нараня — освен ако ти самият не пожелаеш да го сторя. Задълженията ти тук ще бъдат много приятни, а аз мога да те науча на такива неща, за които Поулгара не е и сънувала.

— Махни се от него, Салмисра — раздразнено заповяда младият мъж от платформата. — Знаеш, че хич не ми допада, когато обръщаш внимание на други.

Следа от досада потрепна в очите на кралицата. Тя се обърна и изгледа студено младия мъж.

— Вече не ме засяга какво ти допада и какво не, Есия.

— Какво? — Есия я изгледа невярващо. — Я повтори!

— Не, Есия — каза тя.

— Ще те накажа — заплаши я той.

— Не — възрази Салмисра. — Няма да го направиш. Такива неща вече не ме развличат, цялото ти цупене и внезапните ти раздразнения започнаха да стават отегчителни. Махай се.

— Да се махам ли? — Есия се ококори невярващо.

— Уволнен си, Есия.

— Уволнен? Но ти не можеш да живееш без мене. Сама каза така.

— Понякога приказваме неща, в които всъщност не вярваме.

Надменността изчезна от лицето на младия мъж, той мъчително преглътна, разтрепери се и изхленчи:

— Кога искаш да се върна?

— Не искам да се връщаш.

— Никога ли? — изстена мъжът.

— Никога — отговори кралицата. — Върви си и престани с тези сцени.

— Какво ще стане с мен? — изкрещя Есия, после започна да ридае. Гримът около очите му потече на гротескни вадички по бузите му.

— Не бъди досаден, Есия — подхвана Салмисра. — Взимай си нещата и си тръгвай — веднага! Имам нов съпруг. — Тя отново се изкачи на платформата.

— Кралицата избра съпруг — монотонно изпя евнухът. — Ааа! — запригласяха останалите. — Да живее съпругът на вечната Салмисра, най-големият щастливец измежду мъжете.

Хълцащият млад мъж грабна една розова мантия и красиво украсена с дърворезба кутия за скъпоценности, после с несигурна стъпка слезе от платформата.

— Ти направи това — обвини той Гарион. — Ти си виновен за всичко! — Изведнъж мъжът измъкна малка кама от гънките на мантията. — Сега ще те науча! — изкрещя бившият съпруг на кралицата и вдигна камата, за да нанесе удар.

Този път в съзнанието на Гарион не се появи мисъл, не беше необходимо да съсредоточава волята си. Приливът на сила нахлу без предупреждение, блъсна Есия и го оттласна далеч назад. Младият мъж се завъртя и падна, а камата му с трясък се плъзна по пода.

Салмисра с блеснали очи посочи просналия се на пода Есия и щракна два пъти с пръсти. По-бързо от стрела, изхвърлена от тетивата на изопнат лък, една малка зелена змия се стрелна изпод дивана. Устата й беше отворена, а съскането й приличаше на ръмжене. Тя направи само едно движение — клъвна Есия по крака, и после бързо се плъзна встрани и го загледа с мъртви очи.

Есия се задъха и побеля от ужас. Опита да се изправи, ала изведнъж краката и ръцете му се разпериха и той се строполи на пода. Нададе сподавен вик, след това започнаха конвулсиите. Краката му яростно заудряха пода, ръцете му диво бъхтеха камъните. Очите му се опулиха, вгледани безизразно напред, зелена пяна изригна като вулкан от устата му. Тялото му се изви като дъга, всеки мускул под кожата се сгърчи и главата на нещастника започна да се блъска в пода. Обхванато от мъчителни конвулсии, цялото му тяло се отблъсна от плочите и отскочи нагоре. Когато отново падна, клетникът вече беше умрял.

Салмисра го наблюдаваше как издъхва, светлите й очи бяха напълно безизразни. В тях не се четеше никакво любопитство, нямаше и следа от гняв или съжаление.

— Справедливостта възтържествува — обяви евнухът.

— Кралицата на хората-змии бързо въдворява справедливост в земята си — отговориха в хор останалите.