Дейвид Едингс
Кралица на магиите (3)

ГЛАВА 2

Лелдорин Уилдантор беше на осемнадесет години, макар че простодушната му природа го караше да изглежда почти момче. Нито едно чувство не прелиташе през съзнанието на младия мъж, без да се отпечата върху лицето му; искреност блестеше върху чертите му като морски фар сред непрогледна нощ. Той беше импулсивен, буен и разточителен на думи, и вероятно — както неохотно заключи Гарион — не особено умен. Ала бе невъзможно човек да не го хареса.

На следващата сутрин, когато Гарион сложи наметалото си и излезе да чака Хетар, Лелдорин незабавно се присъедини към него. Младият аренд бе сменил крещящите си одежди и сега носеше кафяв панталон, зелена туника и тъмнокафяво вълнено наметало. Беше взел лъка си и колчан със стрели. Докато вървяха през снега към разрушената западна стена, Лелдорин се развличаше, прицелвайки се със стрели по различни предмети, чиито очертания едва се виждаха в далечината.

— Ти си страхотно добър — възкликна възхитено Гарион след един особено сполучлив изстрел.

— Аз съм астурианец — скромно отвърна Лелдорин. — Мъжете от моя народ са били стрелци хиляди години. В деня, когато съм се родил, моят баща е срязал клона, от който е направен този лък. Умеех да стрелям с него още когато бях на осем години.

— Сигурно ловуваш много — рече Гарион, като си помисли за гъстата гора, която ги заобикаляше отвред, и за следите на дивеча, които бяха видели в снега.

— Ловът е най-любимото ни развлечение. — Лелдорин спря, за да изтръгне от дънера на едно дърво стрелата, която беше изстрелял преди няколко минути. — Баща ми се гордее, че на нашата трапеза се сервира само дивеч.

— Аз съм ходил на лов само веднъж. В Черек.

— За елени ли? — попита Лелдорин,

— Не. За глигани. Ала не използвахме лъкове. Череките ловуват с копия.

— С копия? Как е възможно да се приближиш на достатъчно разстояние до животно, за да го убиеш с копие?

Гарион се усмихна малко неловко, като си припомни натъртените си ребра и ужасния главобол.

— Трудността не е в приближаването на достатъчно разстояние до дивеча. Животното те напада — това е мъчната част от лова.

Лелдорин, изглежда, не можеше да схване как става така.

— Викачите се подреждат във верига — обясни Гарион — и поемат заедно през гората, като вдигат колкото се може повече шум. А ловецът чака с копието си на мястото, откъдето се очаква да минат глиганите, подплашени от шума. Преследването ги прави зли, и когато зърнат застаналия в засада ловец, те се нахвърлят срещу него. Тъкмо в този миг трябва да ги промушиш.

— Това не е ли опасно? — възкликна Лелдорин с широко отворени очи.

— На мен насмалко да ми счупят всичките ребра — засмя се Гарион.

Не че се хвалеше, но бе доволен от реакцията на Лелдорин.

— В Астурия няма много опасни животни — прошепна Лелдорин и в гласа му прозвуча нещо като копнеж. — Няколко мечки, от време на време се появява вълча глутница. — Той се поколеба за миг, после впи изпитателен поглед в Гарион. — Ала някои намират по-интересни мишени от елените. — И придружи последното си изречение с потаен, кос поглед.

— О? — Гарион не беше съвсем сигурен какво иска да каже събеседникът му.

— Рядко минава ден, в който някой мимбратски кон не се връща у дома без ездач.

Гарион беше потресен от тези думи.

— Някои смятат, че в Астурия има прекалено много мимбрати — натърти Лелдорин.

— Но нали арендската гражданска война вече е прекратена!

— Мнозина не вярват в това. Много хора са убедени, че войната ще продължи дотогава, докато Астурия се освободи от мимбратската корона! — Тонът на Лелдорин не оставяше никакво съмнение чия страна в тази спор подкрепя той.

— Нима страната не се е обединила след битката при Воу Мимбре? — възрази Гарион.

— Да се е обединила? Глупости! Към Астурия се отнасят като към подчинена провинция. Кралският двор е във Воу Мимбре и всеки губернатор, всеки бирник, отговорен за събирането на определен вид данъци, всеки съдебен пристав, всеки високопоставен шериф в кралството е мимбрат. В цяла Арендия няма нито един астурианец, заемащ пост, който му осигурява власт. Мимбратите дори отказват да признаят нашите благороднически титли. Моят баща, чиито предци са прочути исторически личности от хиляди години, е наричан земевладелец. Всеки мимбрат би предпочел да изяде собствения си език, отколкото да го нарече „барон“. — Лицето на Лелдорин беше побеляло от гняв.

— Не знаех — каза внимателно Гарион. Не беше сигурен как да постъпи, за да не нарани чувствата на младежа.

— Ала униженията, на които е подложена Астурия, вече са към своя край — пламенно заяви Лелдорин. — В Астурия има мъже, за които патриотизмът не е мъртъв. Не е далеч времето, когато именно тези мъже ще излязат на лов за кралската корона! — И той енергично стреля срещу едно дърво, издигащо се далеч пред тях.

Думите му потвърдиха най-лошите страхове на Гарион.

Лелдорин беше прекалено добре запознат с подробностите, за да е извън споменатия заговор.

Усетил, че е отишъл прекалено далеч, Лелдорин ужасено се взря в Гарион и избъбра:

— Аз съм глупак! — И виновно се огледа. — Все не мога да се науча да си държа езика зад зъбите. Моля те, забрави каква казах току-що, Гарион. Зная, че си ми приятел, и съм сигурен, че няма да издадеш какво споделих с тебе в миг на разгорещеност.

Гарион се боеше тъкмо от такава молба. С това единствено изречение Лелдорин беше запечатал здраво устните му. Младежът знаеше — Господин Улф трябваше да бъде предупреден, че се подготвя страшен заговор, ала Лелдорин го беше обявил за свой приятел, вярваше му, затова сега му беше невъзможно да приказва. И заскърца със зъби от безсилие, изправен лице в лице с тази тежка морална дилема.

Продължиха напред мълчаливи и мъничко пообъркани, докато стигнаха разрушената стена, където Гарион бе чакал скрит в засада предния ден. Известно време се взираха в мъглата; наситената с напрежение тишина ставаше по-трудно поносима с всеки изминал миг.

— Как е в Сендария? — внезапно попита Лелдорин. — Никога не съм ходил там.

— Няма много дървета — отговори Гарион, загледан в тъмните стволове на леса, които се губеха в мъглата. — Сендария изглежда някак си… подредена държава.

— Къде си живял там?

— Във фермата на Фалдор. Близо до езерото Ерат.

— Фалдор благородник ли е?

— Фалдор ли? — Гарион се разсмя. — Не, Фалдор е най-обикновен човек. Обикновен земевладелец — почтен, честен, добросърдечен. Липсва ми.

— Значи съвсем обикновен — измърмори Лелдорин. По всичко изглеждаше, че младият мъж е готов да изхвърли Фалдор от мислите си като човек, незаслужаващ никакво внимание.

— Рангът не означава много в Сендария — изтъкна Гарион разгорещено. — Делата на човека са много по-важни от титлата му. — Той сбърчи чело. — Аз например вършех черната работа в кухнята. Не е много приятно, но някой все пак трябва да работи и това, нали?

— Не си крепостен селянин, нали? — Гласът на Лелдорин прозвуча потресено.

— В Сендария няма крепостни селяни.

— Как така няма? — Младият аренд се вторачи в събеседника си с неразбиращ поглед.

— Няма — твърдо повтори Гарион. — Никога не сме сметнали за нужно да имаме крепостни селяни.

Изразът на Лелдорин недвусмислено показваше, че е объркан от тези думи. Гарион си спомни гласовете, които беше дочул в мъглата предния ден, но устоя на изкушението да сподели мнението си за крепостничеството. Лелдорин никога нямаше да го разбере, а сега те, двамата, се намираха само на крачка от това да станат приятели. В момента Гарион чувстваше, че има нужда от приятел, и не желаеше да развали всичко като изрече нещо, което може да обиди този приятен младеж.

— С какво се занимава баща ти? — учтиво попита Лелдорин.

— Той е мъртъв. И майка ми също — Гарион вече беше разбрал, че ако изрече тези думи бързо, няма да боли толкова непоносимо.

Очите на Лелдорин внезапно се изпълниха с горещо съчувствие. Той постави утешително ръка върху рамото на Гарион и каза пресекнало:

— Съжалявам. Сигурно ужасно тежко си преживял тази загуба.

— Бил съм бебе. — Гарион вдигна рамене, стремеше се гласът му да прозвучи хладно. — Дори не ги помня. — Болката се бе впила прекалено дълбоко в сърцето му, за да приказва надълго за това.

— Епидемия ли е имало? — попита Лелдорин.

— Не — отговори Гарион със същия безизразен глас. — Убили са ги.

Лелдорин пое дъх и широко отвори очи.

— Някакъв мъж се промъкнал в селото през нощта и подпалил къщата — Гарион продължи, без да дава воля на чувствата си. — Дядо ми се опитал да го улови, но убиецът избягал. Доколкото разбирам, този човек е отколешен враг на моето семейство.

— Няма да оставиш тази работа така, нали? — рече Лелдорин.

— Не — отвърна Гарион, все още впил поглед в мъглата. — Когато порасна достатъчно, ще го намеря и ще го убия.

— Браво на теб! — възкликна Лелдорин и неочаквано сграбчи Гарион в груба, яка прегръдка. — Ще го намерим и ще го нарежем на парчета.

— Ние с теб ли?

— Естествено че с мен — обяви Лелдорин. — Нали сме приятели! — Явно се бе поддал на внезапно обзелия го порив, ала беше също толкова очевидно, че думите му са искрени. Лелдорин здраво сграбчи ръката на Гарион. — Кълна се, Гарион: няма да видя миг покой, докато убиецът на родителите ти не легне мъртъв в краката ти.

Тази внезапна декларация беше така изцяло предсказуема, че Гарион безмълвно се укори, задето не беше държал устата си затворена. Чувствата му бяха дълбоко лични и той наистина не беше сигурен, че има нужда от другар, докато търси неизвестния враг. Ала част от съзнанието му ликуваше, че Лелдорин бе предложел импулсивната си подкрепа, за която никой не го беше молил. Реши да изостави тази тема. Досега вече бе опознал достатъчно Лелдорин, за да осъзнае, че младежът безсъмнено дава десетки пламенни обещания на ден — и че е съвсем искрен, докато ги изрича, ала че може би със същата лекота бързо ги забравя.

Заговориха за други неща. Тъмните им наметала бяха плътно обвити около телата им.

Малко преди обяд Гарион дочу приглушен звук от конски копита откъм гората. След няколко минути от мъглата изплува Хетар. Подкарваше десетина диви на вид коне. Беше облечен с подплатена с овчи кожи наметка. Ботушите му бяха изцапани с пръски кал, дрехите му бяха замърсени от пътуването, ала по нищо друго не личеше, че двете седмици, прекарани на седло, са му повлияли.

— Здравейте — сериозно каза той и Гарион и Лелдорин пристъпиха напред да го посрещнат.

— Чакахме те — каза Гарион, после му представи Лелдорин. — Ела при другите.

Хетар кимна и ги последва сред развалините към кулата.

Там го очакваха господин Улф и останалите.

— Сняг — отбеляза лаконично алгарът, докато слизаше от коня си. — Затова се забавих. — Той смъкна качулката от обръснатата си глава и разтърси дългия си черен кичур.

— Не си закъснял — отговори му господин Улф. — Влез, ела до огъня и се нахрани. Имаме да разговаряме за много неща.

Хетар погледна към конете. Обветреното му лице изведнъж придоби странен, безизразен вид. Жребците отвърнаха на погледа му — очите им бяха напрегнати, ушите им щръкнаха и се изопнаха напред. След това животните се обърнаха и се скриха сред дърветата.

— Няма ли да избягат? — попита Дурник.

— Няма — отвърна Хетар. — Помолих ги да не бягат.

Дурник го погледна объркано, ала не попита нищо повече.

Влязоха в кулата и седнаха до огнището. Леля Поул наряза черен хляб и кашкавал за мъжете, а Дурник сложи още дърва в огъня.

— Чо-Хаг изпрати съобщение до племенните вождове — каза Хетар, докато сваляше наметката си. Беше облечен в черна дреха от конска кожа с дълги ръкави и метални пулове, закрепени с нитове към кожата така, че да се образува гъвкава защитна броня. — Ще се съберат в крепостта на съвет. — Алгарът свали колана с извитата си сабя, постави го от лявата си страна и седна до огъня, за да се нахрани.

— Някой опита ли да стигне до Проглу?

— Изпратих мои хора — отвърна Хетар. — Ако изобщо може да се мине, ще минат.

— Дано — каза Улф. — С Горим сме стари приятели и ще имам нужда от помощта му, за да изпълним задачата си.

— Не се ли боят хората ти от земята на улгосите? — учтиво попита Лелдорин. — Чувал съм, че там живеят чудовища, които се хранят с човешка плът.

Хетар вдигна рамене.

— Те остават в бърлогите си през зимата. Освен това не са достатъчно смели, за да нападнат цял отряд въоръжени конници. — Алгарът вдигна поглед към господин Улф. — В южна Сендария е пълно с мурги. Или вече знаеш това?

— Можех да се досетя — отговори му Улф. — Как ти се струва — смяташ ли, че търсят нещо определено?

— Не разговарям с мурги — смръщи се Хетар. Орловият нос и очите, в които проблесна свиреп пламък, му придадоха вид на ястреб, който се спуска към жертвата си.

— Изненадан съм, че не се забави повече — пошегува се Силк. — Целият свят знае какво е отношението ти към мургите.

— Е, позволих си да се поглезя — призна си Хетар. — Срещнах двама на пътя. Бяха сами, не ми отне много време да се справя с тях.

— Значи враговете, за които трябва да се тревожим, са станали с двама по-малко — одобрително изсумтя Барак.

— Смятам, че вече наистина дойде време да си поговорим сериозно — отбеляза господин Улф и изтърси трохите от туниката си. — Повечето от вас имат представа с какво сме се заели, но не желая някой случайно да направи груба грешка. Преследваме един мъж на име Зедар. Някога той беше последовател на моя Учител, негов ученик, ала по-късно премина на страната на Торак. В началото на есента миналата година той по някакъв начин се е промъкнал в тронната зала на кралство Рива и е похитил Кълбото на Алдур. Трябва да проследим този човек и да си върнем Кълбото.

— Той не е ли също вълшебник? — попита Барак и разсеяно подръпна гъстата си червена, брада.

— Това не е думата, която използваме ние — отвърна Улф, — но да, този човек притежава определени умения и мощ, присъщи на истинския вълшебник. Всички ги имахме — аз, Белтира и Белкира, Белзедар и всички останали. Това е едното от нещата, за които исках да ви предупредя.

— Изглежда, всички вълшебници имат подобни имена — намеси се Силк.

— Нашият Учител промени имената ни, когато прие да станем негови ученици. Проста промяна, но тя означаваше много за нас. Вече от толкова време съм Белгарат, че забравих, че са ме наричали Гарат. Сигурно това е за добро. Гарат беше непослушно, заядливо момче — крадец, лъжец и така нататък.

— Някои черти на характера никога не се променят — обади се леля Поул.

— Никой не е идеален — добродушно се съгласи Улф.

— Защо Зедар е откраднал Кълбото? — попита Хетар и бутна чинията си настрана.

— Той винаги го искаше единствено за себе си — каза господин Улф. — Това може да е една от причините — ала по-вероятно е, че ще се опита да го занесе на Торак. Онзи, който отнесе Кълбото на Едноокия, ще бъде негов любимец.

— Ала Торак е мъртъв — възрази Лелдорин. — Регентът на Рива го уби при Воу Мимбре.

— Не — каза Улф. — Торак не е мъртъв, само е заспал. Мечът на Бранд не е оръжието, което според Пророчеството е предопределено да отнеме живота му. Зедар измъкна тялото на Прокълнатия след битката и го скри някъде. Някой ден злият бог ще се събуди — вероятно твърде скоро, ако разгадавам правилно знаците. Трябва да си върнем Кълбото, преди това да се е случило.

— Този Зедар ни създаде много неприятности — избоботи Барак. — Отдавна би трябвало да му дадеш да се разбере.

— Прав си — призна Улф.

— Защо просто не махнеш с ръка, та да изчезне? — предложи Барак и направи непохватен жест с грамадните си дебели пръсти.

Улф поклати глава.

— Не мога. Дори и Боговете не могат.

— Значи ни очакват големи затруднения — измърмори Силк и се навъси. — Всеки мург оттук до Рак Госка ще ни пречи да хванем Зедар.

— Това не е задължително — възрази Улф. — Зедар е откраднал Кълбото ала заповедите, на които се подчиняват кролимите, се дават от Ктучик.

— Кой е тоя Ктучик? — попита Лелдорин.

— Върховният жрец на Кролимите. Той и Зедар се ненавиждат. Смятам, че можем да разчитаме на жреца — той ще се опита да попречи на Зедар да отнесе Кълбото на Торак.

Барак сви рамене.

— И с какво ще промени положението ни това? Ти и Поулгара можете да направите някоя магия, ако се озовем в някакво затруднение, нали?

— Възможностите в това отношение понякога са ограничени — рече Улф уклончиво.

— Не разбирам — заяви Барак и се намръщи.

Господин Улф пое дълбоко дъх.

— Добре. Щом като повдигна този въпрос, нека го разясним изцяло. Вълшебството — ако това е думата, с която желаеш да го наречеш — представлява нарушаване на естествения ред на нещата. Понякога при него се проявяват неочаквани ефекти, затова човек трябва да е много внимателен за какво го използва. Пък и не само това. Вълшебството създава… — Възрастният мъж се навъси. — Нека се изразим така — при него се вдига шум. Не е всъщност точно така, но по този начин можем да обясним онова, което се случва, с достатъчна яснота. Хората, които притежават определени умения, могат да чуват този шум. Ако Поулгара и аз започнем да променяме нещата, всеки кролим в Западните кралства ще узнае къде точно се намираме и какво правим. Те непрекъснато ще ни затрупват с разни препятствия, докато не се изтощим съвсем.

— За да извършиш нещо чрез вълшебство, е необходимо почти същото количество енергия, колкото със силата на ръцете и гърба си — поясни леля Поул. — Много е уморително. — И пак се наведе да кърпи една от туниките на Гарион.

— Не знаех — призна Барак.

— Малцина го знаят.

— Ако се наложи, Поул и аз можем да предприемем известни стъпки — продължи Улф, — ала не бива да го правим непрестанно. Не сме в състояние да накараме нещата просто да изчезват. Сигурен съм, че разбирате защо е така.

— Да де — заяви Силк, макар че тонът му сочеше противното.

— Всяко нещо, което съществува на този свят, зависи от всички останали неща — пак се обади леля Поул. — Ако премахнем нещо, напълно възможно е всичко останало на света да изчезне с него.

Огънят изпука и Гарион подскочи. Сводестата стая изведнъж му се стори тъмна, в ъглите й сякаш се криеха странни сенки.

— Това естествено не може да се случи — каза Улф. — Когато човек опитва да премахне нещо, собствената му воля се изправя срещу него. Ако изрече „Престани да съществуваш“, тогава изчезва самият човек, изрекъл тези думи. Затова трябва да бъдем особено внимателни какво приказваме.

— Сега вече разбирам — обади се Силк и очите му леко се разшириха.

— С повечето от нещата, които ще срещнем, можем да се справим с обикновени средства — продължи Улф. — Това е причината да съберем всички вас — поне една от всички причини. С уменията, които притежавате, ще успеете да преодолеете повечето от нещата, които се изпречат на пътя ни. Най-важното е да помните, че Поулгара и аз трябва да настигнем Зедар преди той да е предал Кълбото на Торак. Зедар е изнамерил някакъв начин да докосва Кълбото — не зная как постига това. Ако му се удаде да покаже на Торак как го прави, никаква сила на света няма да е в състояние да възпре Едноокия и той ще стане Крал и Бог на целия свят.

Седяха сред алената потрепваща светлина на огъня и обмисляха възможността, която им бе описал Белгарат.

— Смятам, че обясних всичко достатъчно пълно. Какво е твоето мнение, Поул?

— Убедена съм, че е така, татко — отговори тя.

По-късно — бяха излезли от кулата, мрачната вечер пълзеше сред потъналите в мъгла развалини на Воу Вейкюн и миризмата на гъстата яхния, която приготвяше леля Поул, бе единственото, което напомняше за дом — Гарион попита Силк:

— Вярваш ли на всичко, което чухме?

Дребният мъж се вгледа в мъглата и каза:

— Хайде да се държим така, все едно вярваме. При създалите се обстоятелства ще е твърде лошо, ако направим някаква грешка.

— Ти също ли се боиш, Силк? — рече Гарион.

— Да — въздъхна Силк. — Но може да се държим така, сякаш не даваме пет пари, нали?

— Е, можем да опитаме — отговори Гарион.