Дейвид Едингс
Кралица на магиите (20)

ГЛАВА 19

През следващите няколко дни продължиха да напредват с бързо темпо на юг, като често пътуваха през нощта, за да избегнат конните патрули на легионерите, които кръстосваха цялата околност в опитите си да открият къде се намира Се’недра.

— Може би трябваше да задържим Джийбърс — кисело измърмори Барак след едночасова схватка с група войници. — Той е вдигнал на бойна нога всички гарнизони оттука до границата. Може би щеше да е по-добре да го пуснем в някое по-уединено място или нещо подобно.

— В това „нещо подобно“ се долавят нотки на обреченост, стари приятелю — обади се Силк и по лицето му се плъзна остра усмивчица.

Барак вдигна рамене.

— Това все пак щеше да е разрешение на въпроса.

Силк се разсмя.

— Не трябва да оставяш ножа да мисли непрекъснато вместо мозъка ти. Това качество е най-непривлекателно в нашите братовчеди от Черек.

— Ние пък смятаме, че манията на драснианските ни братя постоянно да пускат духовити забележки е още по-противна — хладно му отвърна Барак.

— Добре казано — подметна Силк с престорено възхищение.

Продължаваха да яздят, непрекъснато нащрек, готови да се скрият или да побягнат. Тези дни се доверяваха изцяло на тайнствените способности на Хетар. Тъй като патрулите, които ги търсеха, неизменно бяха на коне, високият алгар с лице на ястреб позволяваше на ума си да обходи околността, за да открие откъде се приближават ездачи. Предупрежденията му обикновено им даваха достатъчно време да се изтеглят преди приближаването на патрулите.

— Какво усещаш? — попита го в един ранен мъглив предобед Гарион, докато яздеха по рядко използвана, обрасла с трева пътека, предпочетена от Силк. — Искам да кажа какво означава да чуваш мислите на конете?

— Не мисля, че ще мога да го опиша с необходимата точност — отговори Хетар. — Винаги съм могъл да го правя, затова не мога да си представя какво означава човек да не умее да се справя с това. В ума на коня има нещо подобно на желание да бъде част от цялото, член на някаква група. Изглежда, че конят вместо „аз“ мисли за себе си като „ние“. Предполагам, че това е така, защото в естествената си среда конете са членове на едно хергеле. След като опознаят човека, те го приемат като член на табуна. Понякога дори забравят, че не си кон… — Той внезапно млъкна, после рязко каза: — Белгарат! Още един патрул — зад ей онзи хълм. Двадесет или тридесет конници.

Господин Улф бързо се огледа.

— Имаме ли време да стигнем до онези дървета? — И посочи една гъста горичка кленове на около половин миля пред тях.

— Да, ако побързаме.

— Тогава напред! — заповяда господин Улф и всички пришпориха конете си. Стигнаха до дърветата точно когато по клоните и листата затрополиха първите капки на пролетния дъжд, който се готвеше да завали цяла сутрин. Скочиха от седлата и потънаха сред ниския храсталак, скривайки от любопитни погледи и себе си, и конете.

Толнедранският патрул се появи на върха на хълма и после се спусна в малката долинка. Капитанът, който командваше легионерите, спря коня си недалеч от кленовата горичка и разпрати войниците си да претърсят околността. Те тръгнаха на малки групи от двете страни на пътя, като оглеждаха падините и храсталаците, а офицерът и някакъв цивилен в сива наметка за езда останаха на мястото си.

Капитанът впери премрежени очи в дъжда, който валеше все по-силно, и рече:

— Няма да спре скоро. — После скочи от седлото и плътно обви наметката около тялото си.

Спътникът му също слезе от коня и се обърна така, че пътешествениците, скрити в кленовата горичка, успяха да видят лицето му. Гарион почувства как Хетар се напряга.

Мъжът с наметката беше мург.

— Да идем ето там — посочи мургът И поведе коня си към сушината под широко разперените клони на дърветата в края на горичката.

Толнедранецът кимна и го последва.

— Остана ли ти време да обмислиш предложението ми? — попита мургът.

— Помислих си, че просто разсъждаваш на глас — отговори капитанът. — Дори не знаем дали тези чужденци се крият в сектора, който трябва да претърся.

— Информацията ми е, че се придвижват на юг, капитане — възрази мургът. — Мисля, че трябва да бъдеш съвсем сигурен, че са някъде в твоя сектор.

— Ала няма никаква гаранция, че ще попаднем на следите им — отговори капитанът. — Пък и дори да ги намерим, ще е много трудно да направим онова, което предлагаш.

— Капитане — търпеливо обясни мургът, — в края на краищата става въпрос за сигурността на принцесата. Ако я върнат в Тол Хонет, хората от рода Вордю ще я убият. Нали прочете документите, които ти донесох.

— Но при боруните тя ще е на сигурно място — подчерта капитанът.

— Обаче те ще я върнат на баща й. Ти самият си борун. Би ли предизвикал император от собствения си род?

Лицето на капитана изразяваше тревога.

— Единствената й надежда да попадне на сигурно място са хорбитите — настоя мургът.

— Кой може да ми гарантира, че там няма да има опасност за живота й?

— Разполагаш с най-непоклатимата гаранция от всички — политиката. Хорбитите правят всичко възможно, за да възпрат марша на великия херцог Кадор към трона. Щом като той желае да види принцесата мъртва, естествено е хорбитите да я запазят жива. Това наистина е единственият начин да осигурим безопасността й — а ти ще станеш богат човек, защото си взел участие в това начинание. — И мургът примамливо подрънка една тежка кесия.

Капитанът все още изглеждаше изпълнен със съмнения.

— Да предположим, че удвоя сумата — подхвърли мургът с мъркащ глас.

Капитанът преглътна с усилие.

— Всичко се прави в името на нейната сигурност, нали?

— Разбира се.

— Нали с действията си не извършвам предателство спрямо боруните?

— Напротив, ти си патриот, капитане — увери го мургът със студена усмивка.

Леля Поул здраво стискаше ръката на Се’недра. Лицето на дребното момиче изразяваше възмущение, очите й блестяха.

По-късно, когато легионерите и приятелят им мург си отидоха, принцесата избухна.

— Как се осмеляват? — вилнееше тя. — И то за пари!

— Това за теб е нагледен урок по толнедранска политика — рече й Силк, когато изведоха конете от горичката.

— Но той е борун — възрази тя. — Член на собствения ми род.

— Толнедранецът изпитва най-голяма вярност към кесията си — обясни й Силк. — Изненадан съм, че още не си разбрала това, твое височество.

След няколко дни се изкачиха на билото на един хълм и видяха Леса на горските нимфи, който се простираше на хоризонта като огромно зелено петно. Преваляванията бяха престанали и слънцето блестеше ярко.

— Веднъж да стигнем до Леса и сме на сигурно място — каза принцесата. — Там легионите няма да посмеят да ни преследват.

— И какво ще ги спре? — попита Гарион.

— Договорът, който са подписали с горските нимфи — отговори тя. — Ти нищо ли не знаеш?

Гарион се почувства обиден от тези думи.

— Наоколо няма никой — съобщи Хетар на господин Улф. — Можем да продължим с бавен ход или да изчакаме да се мръкне.

— Хайде да се спуснем към Леса — каза Улф. — Омръзна ми да се измъкваме от тези патрули.

След тези думи пътешествениците поеха в галоп към гората, която лежеше пред тях.

Обичайната за такива случаи обрасла с храсти ивица, която обикновено сочи прехода от поле към гориста местност, липсваше. Дърветата се издигнаха пред тях просто изведнъж. Влязоха в гората. Промяната беше толкова рязка, като че ли бяха влезли в къща. Лесът на дриадите беше невероятно древен. Огромните дъбове така бяха преплели клоните си, че небето почти не можеше да се види. Земята под дърветата беше хладна, покрита с мъх и само тук-там с ниски храсти. На Гарион му се струваше, че всички хора са съвсем мънички под гигантските дървета и че гората е притихнала по особен, неповторим начин. Въздухът беше абсолютно неподвижен, чуваше се бръмчене на насекоми, а високо над главите им — птичи песни.

— Странно — отбеляза Дурник, — не виждам никакви следи от дървари.

— Дървари ли? — ахна Се’недра. — Тук? Те не биха посмели да влязат в тая гора.

— Лесът е недокоснат от човешка ръка, Дурник — обясни господин Улф. — Боруните са подписали договор с дриадите. От триста години никой не е докосвал дърветата в тази гора.

— Много интересно място — каза Мандорален и се огледа с известно безпокойство. — Струва ми се, че долавям нечие присъствие… някой, който не е настроен твърде приятелски към нас.

— Гората е жива — обясни Се’недра. — Всъщност тя не харесва непознати. Ала не се безпокой, Мандорален, няма опасност за живота ти, докато си с мен. — Гласът й звучеше твърде самодоволно.

— Сигурен ли си, че патрулите няма да ни преследват? — обърна се Дурник към господин Улф. — В края на краищата Джийбърс знаеше, че ще дойдем тук. Сигурен съм, че е съобщил за това.

— Боруните няма да нарушат договора с дриадите — увери го Улф. — За нищо на света.

— Още не зная да е сключван договор, който толнедранците не биха нарушили, ако от това ще извлекат някакви изгоди — скептично подхвърли Силк.

— Този е малко по-различен — отговори Улф. — Дриадите са дали една от своите принцеси за жена на млад благородник от фамилията Боруни. Тя станала майка на императора на първата борунска династия. Богатствата на боруните са много тясно обвързани с този договор. Те няма да рискуват да го нарушат — за нищо на света.

— А какви точно са дриадите? — попита Гарион. Странното усещане за нечие присъствие, за това, че гората ги вижда, го караше да изпитва желание да говори. Така щеше да прикрие потискащата, сякаш изпълнена с хиляди бдителни очи тишина.

— Малка група горски нимфи — отвърна господин Улф. — Много нежни и добри. Винаги съм ги харесвал. Разбира се, не са човешки същества, но това не е толкова важно.

— Аз съм дриада — заяви гордо Се’недра.

Гарион впери поглед в нея.

— Формално погледнато, тя има право — потвърди думите й Улф. — Чертите на дриадите наистина се проявяват по женска линия. Това е едно от нещата, което кара боруните да се отнасят честно към договора — иначе всички техни жени и майки просто ще си вземат багажа и ще напуснат домовете си.

— Но тя ми изглежда като човешко същество — възрази Гарион, все още втренчил поглед в принцесата.

— Дриадите са така тясно свързани с хората, че съществуващите между тях разлики едва ли са от значение — продължи Улф. — Това вероятно обяснява факта защо те не са полудели както другите чудовища, когато Торак е разполовил света.

— Чудовища ли! — високо протестира Се’недра.

— Прощавай, принцесо — извини се Улф. — Това е думата, използвана от улгосите, за да опишат съществата, различаващи се от хората. Тези същества подкрепили Горим в Пролгу, когато той се е срещнал с бог Ул.

— Приличам ли ти на чудовище? — попита тя и гневно разтърси глава.

— Може би са избрали неподходяща дума — измърмори Улф. — Прости ми.

— Чудовища, няма що! — кипеше Се’недра.

Улф вдигна рамене.

— Малко по-нататък има поток, ако не ме лъже паметта. Ще спрем там и ще чакаме, докато новината за нашето пристигане долети до кралица Ксанта. Не е много умно да навлизаме в територията на дриадите без разрешението на тяхната кралица. Те могат да станат твърде противни, когато ги предизвикат.

— Били нежни и добри — поне така ми се стори, че каза — напомни му Дурник.

— В разумни граници — отговори Улф. — Ала не е много разумно да дразним същества, които общуват с дървета, точно когато се намираме в сърцето на гората. Може да се случат някои неприятни неща. — Той се намръщи. — О, това ми напомня нещо. По-добре скрий брадвата си някъде, да не се вижда. Дриадите изпитват неприязнени чувства към брадвите и пожарите. Отношението им към огъня е крайно неразумно. Трябва да палим съвсем малки огньове и да ги използваме само при готвене.

Стигнаха до един огромен дъб, край който ромолеше поток. Слязоха от конете и опънаха палатките. След като се нахраниха, Гарион се разходи наоколо, обзет от скука. Господин Улф дремеше, Силк беше примамил останалите мъже и всички играеха на зарове. Леля Поул беше сложила принцесата да седне на един дънер и старателно отстраняваше лилавата боя от косата й.

— Ако няма какво друго да правиш, Гарион — подхвана вълшебницата, — защо не вземеш да се изкъпеш?

— Да се къпя ли? — попита той. — Къде?

— Сигурна съм, че ще откриеш някъде в потока вир — отговори тя и внимателно натри със сапунена пяна косата на Се’недра.

— Да се къпя в тази вода? Не се ли страхуваш, че ще настина?

— Ти си здраво момче, скъпи — каза тя. — Ала си страшно мръсен. Иди да се измиеш.

Гарион я изгледа мрачно, после отиде до един от вързопите да вземе чисти дрехи, сапун и кърпа и с тежки стъпки пое срещу течението на потока, като мърмореше недоволно.

Когато остана сам, чувството, че някой го наблюдава, стана още по-силно. То беше нещо, което не можеше да определи. В усещането нямаше нищо особено — просто като че ли самите дъбове чувстваха присъствието на човека и си разменяха сведения за движението му сред тях на някакъв странен растителен език, който Гарион не разбираше. Не долавяше заплаха — просто някаква особена бдителност.

Повървя доста и накрая откри дълбок вир, издълбан от малък водопад, спускащ се от скалите. Водата беше много чиста и младежът виждаше ярките камъчета на дъното и няколко едри пъстърви, които го наблюдаваха предпазливо. Докосна водата с ръка и потрепера. Подвоуми се дали да не направи някоя хитрина — бързо да се наплиска с вода и да замаже със сапун по-големите петна мръсотия, ала се отказа. Леля Поул нямаше да приеме нищо друго освен истинско изкъпване. Той въздъхна горчиво и започна да сваля дрехите си.

Първоначалният студ беше ужасен, но след няколко минути Гарион разбра, че може да понесе къпането. След известно време дори му хареса. Водопадът беше прекрасно средство да изплакне сапуна от тялото си и не след дълго младежът осъзна, че му е приятно.

— Вдигаш страшно много шум — рече Се’недра. Беше застанала на брега и съвсем спокойно го наблюдаваше с оценяващ поглед.

Гарион незабавно се гмурна на дъното на вира.

Ала ако не е риба, човек едва ли може да остане под водата безкрайно дълго. След около минута той се появи на повърхността и подаде глава над водата, като се задъхваше и пръхтеше.

— Какво правиш? — попита Се’недра. Беше облякла къса бяла туника без ръкави, пристегната на кръста с коланче. Краката й бяха обути в леки сандали с връзки, които се кръстосваха на изящните й глезени и прасци току до под колената. В едната си ръка носеше кърпа.

— Махай се! — изфъфли той, пръскайки слюнки.

— Не бъди глупав — възрази тя, седна на един голям камък и започна да развързва сандалите си. Медночервеникавата й коса беше все още влажна и се спускаше по раменете й като тежък водопад.

— Какво правиш?

— Мисля да се изкъпя — отговори тя. — Още много ли ще стоиш там?

— Иди на някое друго място — извика Гарион. Трепереше от студ, но не смееше да излезе от вира.

— Това място изглежда прекрасно — заяви принцесата. — Как е водата?

— Студена — отвърна той с тракащи зъби. — Но няма да изляза, докато не се махнеш.

— Не се дръж като глупак — прекъсна го тя.

Той упорито поклати глава. Лицето му пламтеше. Принцесата въздъхна, изгубила всякакво търпение.

— О, много добре — заяви тя. — Няма да гледам, но смятам, че се държиш глупаво. В баните в Тол Хонет никой пет пари не дава за подобни неща.

— Тук не е Тол Хонет — остро възрази той.

— Ще се обърна с гръб, щом това ще те накара да се чувстваш по-добре — изрече момичето, стана и се обърна с гръб към вира.

Без изцяло да й се доверява, Гарион изпълзя от водата и макар че от тялото му капеше вода, навлече долните гащи и панталоните си. После извика:

— Готово. Вирът е на твое разположение. — И изтри мокрото си лице и косата с кърпата. — Аз се връщам при палатките.

— Лейди Поулгара каза да останеш с мен — съобщи му тя и спокойно отвърза коланчето от кръста си.

— Какво?! — възкликна Гарион дълбоко потресен.

— Трябва да останеш тук, за да ме защитаваш — обясни момичето, после улови долния край на туниката си. Очевидно възнамеряваше да я съблече.

Гарион се обърна с гръб към нея и упорито впи поглед в дърветата. Ушите му пламтяха, ръцете му трепереха.

Лекият й сребрист смях се разнесе наоколо; той чу как водата се разплиска, когато девойката скочи във вира, чу я и как изписка от изненада при допира със студената вода. После отново се разнесе шляпане и плисък.

— Дай ми сапуна — заповяда тя.

Младежът се наведе да го вземе и, без да иска, за миг я зърна — скрита до кръста във вира, — след това здраво стисна клепачите си. Тръгна гърбом към водата със затворени очи, непохватно протегнал ръката със сапуна зад себе си.

Тя отново се разсмя и взе сапуна от ръката му.

След време, което му се стори цяла вечност, принцесата приключи с къпането, излезе от вира, изтри се и се облече. През цялото време Гарион остана с плътно затворени очи.

— Вие, сендарите, имате много любопитни обичаи — заговори тя, когато седнаха на стоплената от слънцето горска полянка. Принцесата вчесваше буйната си червеникава коса, наклонила глава на една страна; гребенът бавно се плъзгаше през тежките мокри кичури.

— Защо?

— Баните в Тол Хонет са достъпни за всички, атлетическите състезания винаги се провеждат без дрехи. Само преди година самата аз участвах в едно надбягване срещу десетина момичета на имперския стадион. Зрителите оцениха високо постижението ми.

— Мога да си представя — сухо отвърна Гарион.

— Какво е това? — попита тя и посочи амулета, който лежеше на голите му гърди.

— Дядо ми го подари на миналия празник Ерастид — отговори Гарион.

— Дай да го видя. — Девойката протегна ръка. Той се наведе напред.

— Свали го, за да го разгледам — нареди принцесата.

— Не бива да го свалям — отвърна младежът. — Господин Улф и леля Поул ми казаха никога да не го снемам от гърдите си, за нищо на света. Мисля, че в него има някаква магия.

— Що за чудато нещо — отбеляза Се’недра и се наведе да разгледа амулета. — Те не са вълшебници наистина, нали?

— Господин Улф е на седем хиляди години — подхвана Гарион. — Той е познавал бог Алдур. Видях го как накара едно дръвче да порасте от съвсем мъничка вейка само за няколко минути. Пред очите ми е подпалвал камъни. Леля Поул излекува една сляпа жена с една-единствена дума. И може да се превръща в кукумявка.

— Не вярвам на такива неща — каза Се’недра. — Сигурна съм, че има някакво друго обяснение.

Гарион вдигна рамене, после навлече бялата си риза и кафявата туника. Разтърси глава и прокара пръсти през все още влажната си коса.

— На нищо не приличаш така — отбеляза критично момичето. — Стой! — Тя се изправи и застана зад него. — Чакай аз да те среша. — После хвана гребена и започна бавно да го сресва. — Косата ти е хубава за мъж — подхвърли принцесата.

— Коса като коса — безразлично измърмори Гарион.

Се’недра продължи да го сресва още секунда-две, след това хвана брадичката му в ръка, обърна главата му и го огледа критично. Един-два пъти подреди косата му, където смяташе, че е необходимо, докато младежът се оказа вчесан според вкуса й, и каза: — Така е по-добре.

— Благодаря. — Гарион беше малко объркан от тази промяна в нея.

Тя отново седна на тревата, обгърна с ръце едното си коляно и се вгледа в блестящия вир.

— Гарион — промълви накрая момичето.

— Да?

— Какво изпитваш, докато порастваш, а си съвсем обикновен човек?

Той вдигна рамене.

— Винаги съм бил обикновен човек — призна той, — затова не бих могъл да го сравня с нищо друго.

— Знаеш какво искам да кажа. Разкажи ми за мястото, където си пораснал, за това какво си правил; за всичко.

Така че Гарион й разправи за фермата на Фалдор, за кухнята, за ковачницата на Дурник, за Доруун, Рундориг и Зубрет.

— Ти си влюбен в Зубрет, нали? — попита момичето почти обвиняващо.

— Мислех си, че съм, но толкова много неща се случиха оттогава, че понякога дори не мога да си спомня как изглеждаше. Струва ми се, че мога да мина и без да се влюбвам. От онова, което съм видял досега, ми се струва, че любовта е твърде болезнено нещо.

— Ти си невъзможен — рече тя, после му се усмихна. Малкото й лице беше обградено от тежките вълни на блесналите й от слънцето коси.

— Вероятно е така — призна той. — Добре, сега пък ти ми разкажи какво изпитваш, докато порастваш, а си много специална и важна особа.

— Аз не съм специална и важна.

— Ти си принцеса, императорска дъщеря — напомни й момъкът. — Бих казал, че това е твърде особено нещо.

— А, това ли било? — рече Се’недра, после се изсмя. — Знаеш ли, откакто тръгнах с твоите хора, понякога почти забравям, че съм императорска дъщеря.

— Почти — усмихна се и той. — Ала не съвсем.

— Не — съгласи се момичето. — Не съвсем. — После отново погледна към вира. — Да си принцеса е много досадно, поне през по-голямата част от денонощието. Само церемонии и формалности. Почти винаги трябва да стърчиш и да слушаш речи или да приемаш визитите на важни държавни мъже. Винаги и навсякъде има пазачи, но понякога се измъквам и мога да остана сама. Това ги вбесява. — Тя отново се изсмя, после погледът й стана замислен. — Дай да ти предскажа бъдещето — предложи тя и хвана ръката му.

— Можеш ли да предсказваш бъдещето? — попита я Гарион.

— Само на ужким — призна принцесата. — Понякога си играехме така с камериерките ми. Предричахме знатни съпрузи и много деца. — Тя обърна ръката му с дланта нагоре и я погледна. Сега сребристият белег се виждаше много ясно, защото ръката беше добре измита. — Какво е това?

— Не зная.

— Нали не е някаква болест?

— Не е — отвърна той. — Белегът винаги си е бил там. Смятам, че е свързан по някакъв начин със семейството ми. Поради някаква причина леля Поул не желае хората да го виждат и се опитва да го държи скрит от погледите им.

— Как можеш да скриеш подобно нещо?

— Кара ме да изпълнявам такива задачи, че ръцете ми да са изцапани колкото се може повече.

— Колко странно — рече принцесата. — Аз също имам белег от рождение — точно над сърцето. Искаш ли да го видиш? — И ръката й докосна деколтето на туниката й.

— Вярвам ти — каза Гарион и страхотно се изчерви. Лекият й, звънлив, сребрист смях прозвуча отново.

— Ти си странно момче, Гарион. Въобще не приличаш на другите момчета, които съм срещала.

— Те вероятно са били толнедранци — изтъкна момъкът. — Аз съм сендар — или поне възпитанието ми е такова, — значи наистина би следвало да откриеш някои разлики.

— Говориш така, като че ли не си сигурен какъв си.

— Силк казва, че не съм сендар — продължи Гарион. — Казва, че не е сигурен точно какъв съм, а това е странно, защото Силк веднага познава кой какъв е. Баща ти пък каза, че съм риванец.

— Щом лейди Поулгара твоя леля, а Белгарат — твой дядо, ти вероятно си вълшебник — отбеляза Се’недра.

Гарион се разсмя.

— Аз? Това е глупаво. Освен това вълшебниците не са определена раса — за разлика от череките, толнедранците или риванците. Смятам, че това е по-скоро професия или призвание — само че няма млади вълшебници. Всичките са на хиляди години. Господин Улф казва, че може би хората са се променили по някакъв начин и вече не могат да стават вълшебници.

Се’недра се беше опряла на лакти. Гледаше го.

— Гарион?

— Да?

— Искаш ли да ме целунеш?

Сърцето на Гарион започна лудо да бие.

После чуха гласа на Дурник и за миг Гарион почувства трескава омраза към стария си приятел.