Дейвид Едингс
Кралица на магиите (7)

ГЛАВА 6

Въпреки обещаващата светлина на краткия залез, следващият ден дойде с мрачна и студена зора. Започна да ръми — мразовити водни капки, които полепваха по дърветата, и цялата гора изглеждаше подгизнала и безрадостна. Пътешествениците напуснаха странноприемницата рано и скоро навлязоха в участък от гората, който изглеждаше още по-страшен и заплашителен от онези зловещи места, през които вече бяха минали. Дърветата тук бяха огромни, множество гигантски дъбове с изкривени стволове протягаха голите си клони сред тъмните борове и смърчове. Земята под дърветата беше покрита с някакъв сив мъх, който навяваше мисли за болести и страдания.

Тази сутрин Лелдорин приказваше малко и Гарион предположи, че неговият приятел мисли за плана на Начак. Младият астурианец яздеше загърнат с тежкото си зелено наметало; червеникаво-златистата му коса беше влажна; беше посърнал. Гарион се приближи до приятеля си и подкара коня си до него.

— Какво те тревожи, Лелдорин? — попита накрая младежът.

— Мисля, че през целия си живот досега съм бил сляп, Гарион — отговори Лелдорин.

— О? Как така? — внимателно изрече Гарион с надеждата, че приятелят му в последна сметка е решил да съобщи всичко на господин Улф.

— Виждах само мимбратското потисничество над Астурия. Никога не бях забелязвал, че самите ние потискаме собствения си народ.

— Опитвах са да ти го кажа — изтъкна Гарион. — Какво те накара да прозреш всичко това?

— Селото, в което пренощувахме — обясни Лелдорин. — Никога не съм виждал по-бедно и окаяно място — нито пък хора, доведени до такава безпомощна мизерия. Как са в състояние да я понасят?

— Имат ли някакъв друг избор?

— Баща ми поне се грижи за хората в имението си — изтъкна младият мъж, като че се защитаваше. — Никой не е останал гладен и без подслон — но към тези хора тук се отнасят по-зле, отколкото към животните. Винаги съм се гордял със своя ранг, ала сега се срамувам от него. — Очите му наистина се изпълниха със сълзи.

Гарион не беше съвсем сигурен как да се отнесе към внезапното пробуждане на приятеля си. От една страна, се радваше, че Лелдорин накрая е успял да забележи очевидното, но, от друга, немалко се боеше към каква постъпка би тласнало това ново откритие непостоянния му другар.

— Ще се откажа от титлата си — внезапно заяви Лелдорин, сякаш прочел мислите на Гарион. — И когато се завърна от нашия поход, ще отида при крепостните селяни, за да споделя пълния им с несгоди живот.

— И каква полза ще има от това? Как страданието, на което ще се подложиш, ще намали нещастията им?

Лелдорин го измери с остър поглед. Прямото му лице отрази десетките мисли, които прелитаха в ума му.

— Прав си, разбира се — рече той. — Ти винаги имаш право. Удивително е как успяваш винаги да вникнеш в същината на нещата, Гарион.

— Какво точно си наумил да правиш? — попита загрижено Гарион.

— Ще ги поведа на въстание. Ще помета цяла Арендия с армия от крепостни селяни. — Гласът му затрепери, защото въображението му се бе възпламенило от величествената картина, която си представяше.

— Защо отговорът ти на всичко е винаги един и същ, Лелдорин? — изстена Гарион. — На първо място крепостните селяни не разполагат с оръжие и не са обучени да водят бой. Независимо от това как убедително приказваш, никога не би могъл да ги накараш да те последват. На второ място — дори и да те последват, всички благородници в Арендия ще се обединят срещу тебе. Ще унищожат армията ти, а след това положението ще стане десет пъти по-лошо. На трето място — ти просто ще предизвикаш гражданска война, а мургите искат именно това.

Лелдорин примигна няколко пъти, докато схване пълния смисъл на думите му. После лицето му отново стана мрачно.

— Не бях помислял за това — призна той.

— Така си и знаех. Ще продължаваш да правиш тези грешки, докато предпочиташ да използваш лъка и меча, но не и ума си.

Лелдорин се изчерви, а след това тъжно се усмихна и каза с укор:

— Избра твърде рязък начин да ми го кажеш, Гарион.

— Съжалявам — извини се Гарион. — Може би трябваше да се изразя другояче.

— Не — увери го Лелдорин. — Аз съм аренд. Много неща често ми убягват, ако не са казани съвсем направо.

— Не искам да кажа, че си глупав, Лелдорин — възрази Гарион. — Това е грешка, каквато би направил всеки човек. Арендите не са глупави — те са просто импулсивни.

— Не, всичко това е повече от обикновена импулсивност — настоя Лелдорин тъжно и посочи влажния мъх под дърветата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Гарион.

— Това е последният участък от гората преди да навлезем в равнините на централна Арендия — обясни Лелдорин. — Тук преминава естествената границата между Мимбре и Астурия.

— Гората се е същата — отбеляза озадачено Гарион.

— Не е — мрачно отрони Лелдорин. — Тук е било любимото място за устройване на засади. Земята под дърветата е покрита със стари кости. Виж. — Той посочи едно място край пътя.

Отначало Гарион си помисли, че онова, което сочи приятелят му, са две изкривени пръчки, стърчащи от мъха, а вейките по краищата им са се оплели в нисък храст. После с отвращение осъзна, че гледа зеленясалите кости на човешка ръка — пръстите, сграбчили храста в последните конвулсии на предсмъртната агония. Потресен, младежът попита:

— Защо не са го погребали?

— Ще бъдат необходими хиляда години непрекъсната работа на хиляда мъже, за да заровят в земята тленните останки на убитите — покрусено отвърна Лелдорин. — Цели поколения на Арендия почиват тук — мимбрати, уейсити, астурианци. Лежат, останали на мястото, където ги е покосила смъртта, и само мъхът ги завива във вечния им сън.

Гарион потрепера и отвърна очи от немия зов на ръката, издигаща се сред морето от мъх под дърветата. Всички издатини и хълмчета, издигащи се сред мъха, разкриваха ужаса, стаен под сиво-зелената повърхност. Младежът внезапно осъзна, че това море от кости се простира додето поглед стига.

— Колко време трябва да пътуваме, преди да излезем в равнината? — попита той тихо.

— Вероятно два дни.

— Два дни? И непрекъснато е както тук?

Лелдорин кимна.

— Защо? — Гласът на Гарион прозвуча по-сурово, по-обвиняващо, отколкото възнамеряваше.

— Отначало заради гордостта ни… и честта — отговори Лелдорин. — А след това от скръб и от желание да отмъстим. Накрая просто защото не сме знаели как да прекратим всичко това. Както казахме, ние, арендите, не сме особено умни.

— Но сте винаги храбри — бързо го прекъсна Гарион.

— О, да — призна Лелдорин. — Винаги храбри. Това е националното ни проклятие.

— Белгарат — тихо прошепна Хетар зад тях, — конете надушват нещо.

Господин Улф се отърси от дрямката, на която обикновено се отдаваше, докато яздеше, и попита:

— Какво?

— Конете — повтори Хетар. — Нещо пред нас ги плаши.

Зениците на Улф се стесниха и станаха странно безизразни.

— Алгроти! — изруга той.

— Какво означава „алгрот“? — попита Дурник.

— Същество, различно от човека, далечен родственик на тролите.

— Веднъж видях един трол — намеси се Барак. — Огромно грозно туловище с нокти и кучешки зъби.

— Ще ни нападнат ли? — рече Дурник.

— Почти е сигурно. — Гласът на Улф беше напрегнат. — Хетар, ти ще пазиш конете. Групата ни не бива да се разделя.

— Откъде ли пък са дошли? — попита Лелдорин. — В тази гора няма чудовища.

— Понякога, когато огладнеят, слизат от планините на улгосите — отговори Улф. — След нападенията им не оцелява никой, за да разкаже, че ги е срещал.

— По-добре направи нещо, татко — каза леля Поул. — Обградили са ни от всички страни.

Лелдорин бързо се огледа, като че ли се опитваше да се ориентира, после каза:

— Не сме много далеч от хълма на Елгон. Бихме могли да ги отблъснем, ако се доберем дотам.

— Хълмът на Елгон ли? — рече Барак, който вече бе извадил тежкия си меч.

— Високо възвишение, покрито с големи обли камъни — обясни Лелдорин. — Почти като истинска крепост. Елгон се задържал там цял месец, отблъсквайки мимбратската армия.

— Звучи обещаващо — намеси се Силк. — Поне ще се измъкнем от дърветата. — И той нервно погледна мократа гора, която ги заобикаляше от всички страни.

— Ами да опитаме — реши Улф. — Все още не са се разярили достатъчно, за да ни нападнат, пък и дъждът намалява умението им да се ориентират по миризмата.

Странен лаещ звук долетя от глъбините на гората.

— Те ли са? — попита Гарион.

— Подвикват си — обясни Улф. — Някои сигурно са ни видели. Хайде мъничко да побързаме, ала не пришпорвайте конете преди да сме зърнали хълма.

Калният път започна да се изкачва към върха на нисък хребет.

— Половин левга — напрегнато изрече Лелдорин. — Още половин левга и би трябвало да видим хълма.

Ездачите с мъка удържаха конете. Очите на животните ужасено следяха гората. Сърцето на Гарион биеше лудо, устата му пресъхна. Дъждът се усили. С крайчеца на окото си младежът долови движение и бързо погледна в тази посока. Съзря фигура с големината на възрастен мъж, бягаща с дълги скокове успоредно на пътя на стотина стъпки навътре в гората. Преследвачът им тичаше превит одве; ръцете му докосваха земята. Беше отблъскващо сив.

— Ето там! — извика Гарион.

— Видях го — изръмжа Барак. — Не е голям колкото трол.

Силк направи гримаса.

— Достатъчно е порасъл.

— Ако ни нападнат, пазете се от ноктите им — предупреди Улф. — Отровни са.

— Колко вълнуващо — подметна Силк.

— Ето го хълма — обяви леля Поул съвсем спокойно.

— Към него! — извика Улф.

Уплашените коне, внезапно освободени от задържащите ги юзди, се понесоха по стръмния път; копитата им биеха земята в бесен ритъм. Ужасяващ рев долетя от гората зад тях, лаещите звуци ставаха все по-силни и напираха от всички посоки.

— Ще успеем! — изкрещя Дурник, за да ги окуражи.

Ала изведнъж половин дузина виещи алгроти изскочиха на пътя пред тях. Ръцете им бяха разперени широко, устите им зееха зловещо. Бяха огромни, с горни крайници като на маймуни, ала вместо пръсти имаха нокти. Лицата им приличаха на кози муцуни, главите им бяха увенчани с къси остри рога, а от челюстите им стърчаха дълги зъби. Сивата им кожа беше люспеста като на влечуги.

Конете започнаха да пръхтят и да се изправят на задните си крака. Гарион едва се удържа на седлото. Барак заудря задницата на коня си с плоската страна на меча и свирепо го пришпори, докато накрая конят, уплашен повече от ездача, отколкото от алгротите, се втурна срещу адските изчадия. С два страшни удара от двете си страни Барак уби два звяра и се промъкна през редицата им. Трето чудовище, с протегнати напред нокти, направи опит да скочи върху гърба му, ала тялото му се вцепени и полетя с муцуната надолу в калта, а една от стрелите на Лелдорин щръкна между раменете му. Барак обърна коня си, съсече трите останали чудовища и избоботи:

— Да вървим!

Гарион чу как Лелдорин ахна и бързо извърна глава. Обзе го вледеняващ ужас: един алгрот бе впил нокти в приятеля му и се опитваше да го смъкне от седлото. Лелдорин нанасяше слаби удари с лъка си по козята муцуна на звяра.

Изпълнен с отчаяние, Гарион извади меча си, ала Хетар, който връхлетя изотзад, го изпревари и извитата му сабя съсече тялото на изчадието. Алгротът нададе пронизителен рев, свлече се и се загърчи под чаткащите копита.

Конете в панически галоп се заизкачваха по стръмния склон. Гарион хвърли поглед през рамо и видя, че Лелдорин застрашително се люшка на седлото си, притискайки кървящата си рана с ръка. Гарион диво изтегли юздите и конят му се обърна.

— Спасявай се, Гарион! — изкрещя Лелдорин. Лицето му бе потънало в мъртвешка бледност.

— Не! — Гарион прибра меча в ножницата, подхвана приятеля си и му помогна да се изправи на седлото. Заедно продължиха в галоп към хълма; Гарион полагаше мъчителни усилия да подкрепя ранения младеж.

Стръмното възвишение представляваше истинска плетеница от скали, издигащи се по-високо и от най-високите дървета. Конете успяха да се изкатерят догоре и тропотът на копитата им се разнесе сред огромните мокри обли камъни. Стигнаха до малко равно плато на върха на хълма и конете се скупчиха, треперещи един до друг в дъжда. Гарион скочи на земята и успя да улови Лелдорин, който бавно се свличаше от седлото.

— Насам! — остро извика леля Поул, която вече измъкваше снопче билки и бинтове от багажа си. — Дурник, огън. Веднага.

Дурник безпомощно се огледа, но зърна само няколко мокри трески.

— Ще се опитам да сторя нещо — изрече той с глас, изпълнен със съмнение.

Дишането на Лелдорин беше неравно, слабо и учестено.

Лицето му бе мъртвешки бяло. Краката не го държаха. Гарион му помогна да се изправи. Стомахът го присви от страх. Хетар хвана ранения от другата страна и двамата заедно го заведоха до леля Поул, която преглеждаше билките си.

— Трябва веднага да изцедя отровата — обясни тя. — Гарион, дай ми ножа си.

Гарион извади камата си и й я подаде. Тя бързо разпори кафявата туника на Лелдорин и пред очите им се разкриха зловещите рани, направени от ноктите на алгрота.

— Ще боли — рече тя. — Дръжте го здраво.

Гарион и Хетар уловиха краката и ръцете на Лелдорин. Леля Поул пое дълбоко дъх, после ловко разсече всичките подпухнали рани. От тях бликна кръв. Лелдорин изкрещя и припадна.

— Хетар! — извика Барак от върха на една скала на ръба на склона. — Ела!

— Върви! — обърна се леля Поул към алгара с ястребовото лице. — Вече можем да се справим и сами. Гарион, ти остани тук. — Тя започна да троши на малки парченца някакви изсушени листа, поръси с тях кървящите рани и викна повелително: — Огънят, Дурник!

— Не мога да го запаля, госпожо Поул — безпомощно отговори Дурник. — Дървата са мокри.

Тя бързо погледна купчината подгизнали дърва, които ковачът беше събрал, очите й се стесниха, ръката й направи бърз жест. Гарион почувства в ушите си странен звън и внезапно наоколо се разнесе съскане. От дървата изскочи облаче пара, след това около тях се обвиха пукащи пламъци. Дурник уплашено отскочи.

— Малкото гърненце, Гарион — нареди леля Поул. — и вода. Бързо. — Тя смъкна синята си наметка и зави Лелдорин.

Силк, Барак и Хетар стояха на ръба на склона и хвърляха огромни камъни по нанадолнището. Гарион чуваше страшния тропот в миговете, когато камъните се сблъскваха със скалите в подножието на хълма. Долавяше и лая на алгротите, прекъсван от време на време от болезнен вой.

Гарион взе главата на приятеля си в скута си. Обзе го ужасен страх.

— Ще оздравее ли? — попита той леля Поул.

— Още не знам — отговори тя. — Не ми досаждай.

— Те бягат! — изкрещя Барак.

— Ала все още са гладни — мрачно отвърна Улф. — Ще се върнат.

От глъбините на гората долетя звук от пиринчен рог.

— Какво беше това? — попита Силк. Дишаше тежко — нали само допреди миг бе мятал тежките камъни срещу зверовете.

— Идва човек, когото очаквах — рече Улф със странна усмивка, вдигна ръце пред устните си и пронизително изсвири.

— Вече мога да се справя и сама, Гарион — каза леля Поул и започна да налага гъст слой от лекарството върху един димящ тампон от влажни парчета платно. — Вървете с Дурник да помогнете на другите.

Гарион неохотно положи главата на Лелдорин върху мократа пръст и изтича към Улф. Склонът под тях беше осеян с мъртви и умиращи алгроти, смазани от бутнатите скали.

— Пак ще се опитат да ни изненадат — заяви Барак и вдигна още един тежък камък. — Могат ли да връхлетят срещу нас изотзад?

Силк поклати глава.

— Не. Проверих. Оттам има отвесна бездна.

Алгротите излязоха от дърветата в подножието на хълма и затичаха с дълги скокове нагоре с лай и ръмжене. А от гората отново прозвуча рогът — този път някъде много наблизо.

После от дърветата изскочи огромен кон, възседнат от мъж, целият облечен в желязо, и полетя като вихър срещу нападащите изчадия. Мъжът се приведе напред, наведе копието си и се вряза в уплашените алгроти. Огромният кон изцвили и се впусна в атака, копитата му с тежки железни подкови разпръскваха големи буци кал. Копието на непознатия прониза гърдите на най-едрия алгрот и се разби на трески от силата на удара. Прекършеният му край се стовари със страшна сила в муцуната на друг звяр. Рицарят захвърли строшеното копие и с един-единствен замах изтегли тежкия си меч. Със страшни удари наляво и надясно си проби път сред глутницата, а бойният му кон стъпкваше и живите, и мъртвите чудовища в калта. После рицарят обърна коня и повторно се устреми в атака, проправяйки си път с меча. Алгротите побягнаха с вой към гората.

— Мандорален! — извика Улф. — Насам! Нагоре!

Бронираният рицар вдигна оплисканото с кръв забрало на шлема си и погледна към хълма.

— Позволи ми първо да разпръсна тази сган, стари приятелю — весело отговори той, свали пак забралото и се втурна след алгротите в мократа гора.

— Хетар! — изкрещя Барак, който вече тичаше към коня си.

Хетар кимна отсечено, настигна го, двамата скочиха на седлата и се спуснаха по подгизналия склон, за да помогнат на непознатия.

— Приятелят ти демонстрира забележителна липса на здрав разум — каза Силк на господин Улф и изтри дъждовните капки от лицето си. — Тези зверове ще го разкъсат като нищо.

— Вероятно въобще не му е хрумнало, че се намира в опасност — отговори Улф. — Той е мимбрат, а хората от тази националност обикновено смятат, че са непобедими.

Стори им се, че битката в гората трае твърде дълго. Чуваха се викове, звучни, разтърсващи удари, крясъци на ужас от страна на алгротите. После Хетар, Барак и непознатият излязоха от дърветата и поеха в тръс към стръмния хълм. Когато стигнаха на върха, мъжът с бронята с трясък слезе от коня си.

— Добра среща, стари друже — избоботи той. — Тези приятелчета в леса бяха доста игриви.

— Радвам се, че успяхме да ти осигурим развлечение — сухо отвърна Улф.

— Все още ги чувам — намеси се Дурник. — Според мен още бягат.

— Страхливостта им ни лиши от един забавен следобед — отбеляза рицарят, със съжаление прибра меча си в ножницата и свали шлема си.

— Е, всички понякога правим жертви — въздъхна високо Силк.

Рицарят също въздъхна.

— Точно така. Ясно ми е, че си човек, отдаден на философията. — И изтърси водата от бялото перо на шлема си.

— Простете ми — заговори господин Улф. — Това е Мандорален, барон Воу Мандор. Той ще дойде с нас. Мандорален, това е принц Келдар от Драсния, а това е Барак — граф Трелхайм, братовчед на краля на Черек Анхег. Този господин е Хетар, синът на Чо-Хаг, главатаря на племенните вождове на Алгария. Запознай се и с най-практичния човек между нас — майстор Дурник от Сендария. А това момче е внукът ми Гарион — моят прапраправнук — можеш да добавиш думичката „пра“ поне още няколко пъти.

Мандорален се поклони дълбоко пред всеки един от тях.

— Поздравявам ви всички, приятели — заяви той със своя мощен глас. — Нашето приключение започна с непредвидено събитие. Но моля ви, кажете ми коя е тази дама? Красотата й направо заслепи взора ми!

— Хубава реч, господин рицарю — отвърна леля Поул с дълбок звучен смях и ръката й почти несъзнателно се плъзна към влажните й коси. — Този човек ми харесва, татко.

— Легендарната лейди Поулгара? — изрече Мандорален. — Зърнах я и това е най-голямата чест в живота ми. — Впечатлението от изтънчения поклон на рицаря беше частично помрачено от скърцането на доспехите му.

— Нашият ранен приятел се нарича Лелдорин, син на барон Уилдантор — продължи Улф. — Може би си чувал за него.

Лицето на Мандорален потъмня.

— О, да. Слухът, който понякога бяга пред нас като лаещо куче, разказва, че Лелдорин Уилдантор изчаква удобен случай, за да вдигне бунт срещу кралската корона.

— Това не е важно сега — подчерта Улф. — Работата, която ни е събрала, е много по-сериозна от всичко това. Трябва да изгониш тази мисъл от съзнанието си.

— Да бъде както казваш, благородни Белгарат — незабавно заяви Мандорален, макар че погледът му се задържа не особено благосклонно върху изпадналия в безсъзнание Лелдорин.

— Дядо! — извика Гарион и посочи един ездач, появил се сякаш от никъде в другия край на скалистия хълм. Непознатият беше облечен в черно, конят му също беше черен. Той свали качулката си и пред очите им се разкри бляскава стоманена маска, направена във формата на лице, едновременно и красиво, и странно отблъскващо. Дълбоко в съзнанието на Гарион зазвуча глас, който му каза, че в този ездач е скрито нещо много важно — нещо, за което той трябва да си спомни — ала каквото и да беше, това нещо винаги убягваше от мисълта на младежа.

— Откажи се от това търсене, Белгарат — глухо прозвуча гласът на непознатия иззад маската.

— Познаваш ме прекалено добре, за да се надяваш, че ще сторя това, Чамдар — спокойно отговори господин Улф, който очевидно беше познал ездача. — Нима тази детинска клопка с алгротите беше твое хрумване?

— Би трябвало да ме познаваш достатъчно добре, за да не мислиш така — подигравателно изсъска онзи зад маската. — Когато се изправя срещу теб, ще можеш да очакваш по-сериозни неща. Засега имам подръка достатъчно чираци, които ще те забавят. Това е всичко, от което наистина се нуждаем. А щом Зедар занесе Ктраг Яска на моя господар, ако желаеш, опитай силата си срещу могъществото и волята на Торак.

— Значи изпълняваш поръчките на Зедар, така ли? — попита Улф.

— Не изпълнявам ничии поръчки — отговори презрително мрачната фигура. Ездачът изглеждаше човек от плът и кръв, така истински, като всеки един от тях, ала Гарион виждаше как леките дъждовни капчици падат на скалите точно под него и под коня му. Каквато и да беше тази фигура, дъждът преминаваше през нея.

— Тогава защо си тук, Чамдар? — попита Улф.

— Да речем от любопитство, Белгарат. Исках да видя със собствените си очи как си успял да представиш казаното в Пророчеството с езика на всекидневието. — Черната фигура огледа останалите от групата. — Умно — отбеляза ездачът с известно злостно възхищение. — Откъде намери всички тези типове?

— Не беше необходимо да ги търся, Чамдар — отвърна Улф. — Те бяха тук през цялото време. Щом като всяка част от Пророчеството се окаже вярна, значи то изцяло е вярно, нали? Във всичко това няма никакъв фокус. Всеки един от дошлите при мен е потомък на много повече поколения, отколкото можеш да си представиш.

Мрачната фигура изсъска, после рязко си пое дъх. — Пророчеството все още не се е сбъднало, старче.

— Ще се сбъдне, Чамдар — уверено изрече Улф. — Открай време се грижа да стане точно това.

— А кой е онзи сред всички тук, който ще живее два пъти? — попита изведнъж ездачът.

Улф се усмихна хладно и не отговори.

— Здравей, кралице моя — подигравателно се обърна мрачната фигура към леля Поул.

— Любезността на кролимите никога не ме е вълнувала — отвърна тя с леден глас. — Аз не съм твоя кралица, Чамдар.

— Ще бъдеш, Поулгара. Моят господар каза, че ще станеш негова съпруга, когато дойде в кралството си. Ще станеш кралица на целия свят.

— Това те поставя в не особено изгодно положение Чамдар. Защото ако стана твоя кралица, няма да ти е разрешено да ме ядосваш, нали?

— Аз ще работя в близост до теб, Поулгара. А щом станеш невеста на Торак, неговата воля ще бъде и твоя. Сигурен съм, че тогава няма да ми се сърдиш за минали неща.

— Смятам, че поговорихме достатъчно на тази тема, Чамдар — заяви господин Улф. — Думите ти започнаха да ме отегчават. Ето, вземи си сянката. — Улф небрежно махна с ръка, сякаш отпъждаше досадна муха, и заповяда: — Изчезни.

И Гарион пак почувства онова странно вълнение и чу глухия, беззвучен крясък в ума си. Конникът изчезна.

— Не го унищожи, нали? — задъхано попита Силк.

— Не — отговори господин Улф. — Това беше просто илюзия. Детински трик, който кролимите приемат като нещо внушително. Сянката може да бъде изпратена на значителни разстояния, ако си дадеш достатъчно труд да сториш това. Просто изпратих сянката му обратно при него — това беше всичко. — Възрастният мъж се усмихна лукаво. — Разбира се, избрах не съвсем пряк маршрут за пътешествието на сянката — може да са необходими няколко дни. Това няма да нарани кролима, наистина, но ще му създаде редица неудобства — пък и твърде много бие на очи.

— Какъв невъзпитан призрак — отбеляза Мандорален. — Кой беше?

— Чамдар — обади се леля Поул, която отново бе съсредоточила вниманието си върху ранения Лелдорин. — Един от главните жреци на кролимите. Баща ми и аз сме го срещали и по-рано.

— Мисля, че е по-добре да напуснем този хълм — заяви Улф. — Кога Лелдорин ще бъде в състояние отново да язди?

— Най-рано след една седмица — отвърна леля Поул. — А може би и по-късно.

— Няма място за колебание. Не можем да останем тук.

— Той не може да язди — твърдо го прекъсна леля Поул.

— Можем да измайсторим някаква носилка — предложи Дурник. — Ще го закрепим между два коня и ще можем да се придвижваме, без да го боли.

— Какво ще кажеш, Поул? — попита Улф.

— Може — рече тя малко несигурно.

— Хайде на работа тогава. Тук, на върха, сме прекалено уязвими. Трябва да продължим напред.

Дурник кимна и отиде при багажа. Трябваше да вземе въже за носилката.