Дейвид Едингс
Кралица на магиите (18)

ГЛАВА 17

Когато излязоха от портата на двореца, беше ранен следобед. Широките морави се зеленееха под топлото пролетно слънце, кипарисите се полюляваха от полъха на лекия ветрец.

— Не мисля, че желаем да оставаме повече в Тол Хонет, нали? — каза Улф.

— Значи тръгваме? — попита Мандорален.

— Първо трябва да свърша нещичко — отговори Улф и погледна с премрежени очи към слънцето. — Барак и братовчед му ще дойдат с мен. Останалите ще отидете в къщата на Гринег и ще ме чакате там.

— Ще поспрем на централния пазар пътьом — каза леля Поул. — Трябва да купя някои неща.

— Не сме тръгнали да пазаруваме, Поул.

— Кролимите вече знаят, че сме тук, татко — напомни му тя. — Няма смисъл да вървим дебнешком като крадци на дребно, нали?

— Добре, Поул — въздъхна той.

— Знаех си, че ще те убедя — рече тя.

Господин Улф безпомощно поклати глава, после заедно с Барак и Гринег се отдели от групата. Останалите подкараха конете надолу по хълма към бляскавия град. Улиците в подножието на хълма бяха широки, от двете им страни се издигаха великолепни къщи — всяка подобна на истински дворец.

— Богатите и благородните — изтъкна Силк. — В Тол Хонет колкото по-близо до палата живееш, толкова по-голяма е тежестта ти в обществото.

— Нерядко е така и другаде, принц Келдар — съгласи се Мандорален. — Богатството и високият ранг често имат нужда от сигурност, която им внушава близостта до мястото, където е съсредоточена властта. Чрез показност и тесни връзки с трона дребните душици избягват необходимостта да погледнат собствената си незначителност в очите.

— Самият аз не бих могъл да се изразя по-добре — направи му комплимент Силк.

Централният пазар на Тол Хонет беше обширен площад, пълен с пъстроцветни будки и сергии, по които бяха изложени на показ стоки, произвеждани в цял свят. Леля Поул слезе от седлото, остави коня на един от пазачите череки и започна бързо да снове от сергия на сергия, купувайки, както изглежда, от всичко, което видеше. Лицето на Силк често пребледняваше след нейните покупки, тъй като той самият плащаше за тях.

— Не можеш ли да поговориш с нея? — умолително се обърна дребният мъж към Гарион. — Тя ще ме погуби.

— Какво те кара да мислиш, че ще ме послуша? — попита Гарион.

— Можеш поне да опиташ — отчаяно въздъхна Силк.

Трима мъже в скъпи плащове стояха близо до центъра на пазара и оживено спореха.

— Ти си луд, Халдор — възбудено говореше единият от тях — слаб мъж с чип нос. — Хонетите ще смъкнат кожата на империята, за да извлекат облаги единствено за себе си. — Лицето му беше поаленяло, очите му гледаха застрашително.

— Да не мислиш, че Кадор ще е по-добър? — попита набитият мъж, към когото се бяха обърнали с името Халдор. — Не аз, а ти си лудият, Радан. Ако сложим Кадор на трона, той моментално ще ни стъпче. У него има някаква мания да се държи прекалено властнически.

— Как смееш! — почти изкрещя Радан и влажното му от пот лице потъмня. — Великият херцог Кадор е единственият възможен избор. Щях да гласувам за него, даже ако не ми беше платил. — Той диво размахваше ръце, докато приказваше, а езикът му като че се препъваше в думите, които изхвърчаха от устата му.

— Кадор е свиня — категорично заяви Халдор, внимателно вперил поглед в Радан, сякаш измерваше ефекта на казаното. — Високомерна жестока свиня, която има толкова право да заеме трона, колкото куче помияр. Прадядо му купи благородническата титла на рода Вордю и по-скоро бих си прерязал вените, отколкото да се кланям пред отрочето на някакъв си крадец на дребно от пристанищните докове на Тол Вордю.

При тази внимателно пресметната обида очите на Радан едва не изхвърчаха от черепа му. Няколко пъти той отваряше уста, за да отговори, ала езикът му като че се бе схванал от бяс. Лицето му стана пепеляво и той започна да дращи с нокти въздуха пред себе си. После тялото му се вдърви и започна да се извива назад като дъга.

Халдор го наблюдаваше със студено безпристрастие.

С приглушен вик Радан се килна назад и падна върху камъните, ръцете и краката му ги заблъскаха. По устата му изби пяна, която ставаше толкова по-обилна, колкото по-мъчителни гърчове измъчваха тялото му. Той започна да блъска главата си в камъните, потрепващите му пръсти посегнаха към гърлото.

— Забележителна ефикасност — обърна се третият мъж, висок, наметнат с пищен плащ, към Халдор. — Откъде изнамери това чудесно нещо?

— Един мой приятел наскоро се върна от пътешествие до Стис Тор — обясни Халдор, наблюдавайки с любопитство конвулсиите на Радан. — А най-хубавото е, че отровата е напълно безопасна, ако човек е спокоен и не се гневи. Радан отказа да изпие виното, докато аз не се съгласих да го опитам пръв. Така му доказах, че е съвсем безопасно, та и той да си глътне мъничко.

— Значи в собствения ти стомах има от същата отрова? — удивено попита другият мъж.

— О, това не е опасно за мене — отговори Халдор. — Аз никога не позволявам чувствата да вземат превес над здравия разум.

Конвулсиите на Радан станаха по-слаби. Петите му се блъснаха в камъните още два-три пъти, после тялото му се вцепени, мъжът издаде дълга хриптяща въздишка и умря.

— Дали ти е останало нещичко от това прахче? — попита замислено приятелят на Халдор. — С готовност бих платил внушителна сума за подобно нещо.

Халдор се засмя.

— Защо не отидем в моята къща? Там можем да поговорим по този въпрос. А може би ще изпием и чаша вино?

Другият мъж го погледна сепнато; после също се изсмя, макар че смехът му беше мъничко нервен, и двамата се отдалечиха, оставяйки върху камъните проснатото тяло на мъртвеца.

Гарион ужасено се взря в двамата, после в почернялото лице на трупа, който лежеше така страшно извит в центъра на пазара. Толнедранците, намиращи се наоколо, изглежда, не му обръщаха никакво внимание.

— Защо никой нищо не прави? — попита той.

— Боят се — отговори Силк. — Ако проявят някаква загриженост, могат да ги вземат за поддръжници на мъртвия. Политиката е нещо много сериозно в Тол Хонет.

Леля Поул се върна. Двамата черекски войници от къщата на Гринег, които я придружаваха, бяха натоварени с вързопи и, изглежда, малко се срамуваха от това.

— Какво правите? — попита тя Силк.

— Тъкмо наблюдавахме малко толнедранска политика в действие — отговори Силк и посочи мъртвеца в центъра на площада.

— Отрова ли? — поинтересува се тя, забелязвайки изкривените крайници на Радан.

Силк кимна.

— Някаква много странна разновидност. Действието й се проявява само когато жертвата се разгневи.

— Атсат — рече тя и мрачно поклати глава.

— Чувала ли си за нея? — Силк изглеждаше изненадан.

Тя кимна утвърдително.

— Тази отрова рядко може да се намери и е много скъпа. Не смятах, че нийсанците биха се съгласили да продават от нея.

— Струва ми се, че ще е по-добре да се махнем оттук — обади се Хетар. — Идва цял взвод легионери, които може да пожелаят да разпитат някои очевидци.

— Добра идея — съгласи се Силк и ги поведе към другия край на пазара.

Близо до реда къщи, които очертаваха края на площада, осем плещести мъже крачеха с носилка, покрита с плътни воали. Когато носилката се приближи, една тънка, обсипана със скъпоценни камъни ръка бавно се протегна иззад воалите и докосна рамото на единия от носачите. Осмината мъже незабавно спряха и поставиха носилката на земята.

— Силк — извика женски глас отвътре. — Какво правиш отново в Тол Хонет?

— Бетра? — възкликна Силк. — Ти ли си?

Воалът се отдръпна и зад него се показа жена, надарена с пищни форми. Беше се излегнала върху алени атлазени възглавнички. Тъмната й коса беше навита на причудливи букли, в които бяха вплетени нанизи от перли. Алената й копринена рокля плътно прилепваше до тялото й, златни пръстени и гривни украсяваха пръстите и китките й. Лицето й беше невероятно красиво, а очите, които проблясваха изпод клепачите с дълги мигли, бяха лукави. Около нея се долавяше някакво излъчване на прекомерна зрялост и почти непреодолимо чувство на разглезена поквара. Незнайно защо Гарион усети, че здравата се изчервява.

— Помислих си, че все още бягаш — дяволито подметна дамата на Силк. — Мъжете, които изпратих по дирите ти, бяха професионалисти.

Силк се поклони иронично.

— Наистина бяха добри, Бетра — съгласи се той с кисела усмивка. — Не съвсем, но наистина много добри. Надявам се, че нямаш нужда повече от тях.

— Винаги съм се чудила защо не се прибраха — изсмя се тя. — Естествено, трябваше да се сетя. Предполагам, че не си го приел като лична обида.

— В никакъв случай, Бетра. В края на краищата това е просто част от професията.

— Знаех си, че ще разбереш — заяви тя. — Трябваше да се отърва от теб. Ти разстройваше целия ми план.

Силк дяволито се разсмя и каза злорадо:

— Знам. В края на краищата трябваше да изпълниш каквото си беше наумила — при това с тулския посланик.

По лицето й трепна израз на отвращение.

— А какво стана с него? — попита Силк.

— Отиде да поплува в река Недрейни.

— Не знаех, че тулите можели да плуват толкова добре.

— О не могат… особено когато към краката им е привързан тежък камък. След като ти съсипа цялата работа, аз наистина не изпитвах повече никаква нужда от него, пък и имаше разни неща, за които не исках този човек да приказва на определени места.

— Винаги си била благоразумна, Бетра.

— Ами ти с какво си се захванал сега? — попита любопитно тя.

Силк вдигна рамене.

— Разни неща: оттук мъничко, оттам мъничко…

— Участваш ли в намирането на нов наследник за короната?

— О, не! — Драснианецът се засмя. — Не съм чак толкова храбър, за да се намесвам в това. Ти на чия страна си?

— Ще ти се да научиш, нали?

Силк се огледа с присвити очи.

— Бих могъл да използвам информацията ти, Бетра… естествено, ако можеш свободно да говориш по този въпрос.

— По какъв въпрос, Силк?

— Градът изглежда претъпкан с мурги — подхвана Силк. — Ако в момента не си обвързана с тях, ще ти бъда много благодарен, ако ми кажеш нещичко.

— А колко си готов да ми платиш?

— Не можем ли просто да наречем подобен жест професионална любезност?

Тя му се усмихна кокетно, после са разсмя.

— Защо не? Харесвам те, Силк, и ми се струва, че ще ми допадаш още повече, когато ми дължиш една услуга.

— Ще бъда твой роб — обеща той.

— Лъжец. — Бетра за миг се замисли. — Мургите никога не са проявявали особен интерес към търговията — подхвана тя. — Ала преди няколко години започнаха да пристигат тук по-двама, по трима; после, в края на миналото лято, от Рак Госка започнаха да пристигат цели кервани.

— Мислиш ли, че искат да повлияят върху избора на претендент за трона?

— Така предполагам — отговори дамата. — Изведнъж в Тол Хонет се появи страшно много червено злато. Сандъците, в които си държа монетите, са пълни с него.

Силк се ухили.

— То се харчи доста бързо.

— Да, наистина.

— Избрали ли са кой от кандидатите ще подкрепят?

— Все още не мога да определя. Изглежда, са разделени на две групировки и между тях има доста остри противоречия.

— Това, естествено, може да бъде и някаква уловка.

— Не мисля така. Смятам, че противоречията са свързани с разпрата между Зедар и Ктучик. Всяка от групировките иска да установи контрол върху новия император. Пръскат парите като вода.

— Познаваш ли някой измежду тях на име Ашарак?

— А, онзи ли? — отвърна тя. — Останалите мурги се плашат от него. Сега засега изглежда, че работи за Ктучик, но ми се струва, че играе някаква самостоятелна игра. Той държи великия херцог Кадор изцяло в ръцете си, а Кадор разполага с най-големи възможности да грабне трона. Това прави позицията на Ашарак много стабилна. Тази информация наистина е всичко, което зная.

— Благодаря ти, Бетра — почтително изрече Силк.

— Имаш ли планове да останеш задълго в Тол Хонет? — попита тя.

— За нещастие не.

— Жалко. Надявах се, че може да прескочиш до дома ми. Можехме да си побъбрим за доброто старо време. Нямам много близки приятели или врагове, на които държа както на тебе.

Силк се изсмя сухо.

— И защо ли така — измърмори той. — Не мисля, че бих могъл да се справя по-добре с плуването от тулския посланик. Ти си опасна жена, Бетра.

— В много отношения — да! — призна тя и лениво се протегна. — Ала не представлявам заплаха за живота ти, Силк — вече не.

— Не се тревожа за собствения си живот — ухили се Силк.

— Е, това е друго нещо — подметна жената. — Не забравяй, че ми дължиш услуга.

— Копнея при първа възможност да изплатя дълга си — безочливо излъга той.

— Невъзможен си. — Дамата се изсмя, после заповяда нещо с жест на носачите и те вдигнаха носилката върху раменете си. — Довиждане, Силк — извика дамата.

— Довиждане, Бетра — отвърна й той с дълбок поклон.

— Съвсем отвратително — заяви Дурник със задавен от възмущение глас, когато носачите се отдалечиха на достатъчно разстояние. — Защо въобще позволяват на жена като тази да живее в града?

— Бетра ли? — учудено попита Силк. — Тя е най-умната и очарователна жена в Тол Хонет. Мъже идват от всички краища на света, само за да прекарат час-два с нея.

— Срещу определена цена, разбира се — подчерта Дурник.

— Не я разбирай погрешно, Дурник — каза Силк. — Разговорът с нея вероятно е по-ценен от… — Той леко се изкашля и хвърли поглед към леля Поул.

— Наистина ли? — сряза го Дурник с тон, натежал от сарказъм.

— Дурник — засмя се Силк, — обичам те като брат, ала ти си страхотно превзет тип, знаеш ли?

— Остави го на мира, Силк — заяви твърдо леля Поул. — Аз го харесвам точно какъвто е.

— Само се опитвам да внеса някои подобрения в характера му — невинно обясни Силк.

— Мнението на Барак за теб е правилно, принц Келдар — настоя тя. — Ти си много лош човек.

— Изпълнението на моя дълг ме е направило такъв. Жертвувам деликатните си чувства в името на своята родина.

— О, разбира се!

— Нима можеш да си представиш, че всичко това ми доставя удоволствие?

— Защо не изоставим тази тема? — предложи вълшебницата.

Гринег, Барак и господин Улф се върнаха в къщата на посланика не много по-късно от останалите.

— Е? — обърна се леля Поул към Улф, щом старецът влезе.

— Той се е насочил на юг — отговори Улф.

— На юг? А не на изток към Ктхол Мургос?

— Не — потвърди Улф. — Вероятно се опитва да избегне среща с хората на Ктучик. Ще потърси някое тихо местенце, за да премине границата. Ако не стори това, значи е поел към Нийса. Може би е постигнал някакво споразумение със Салмисра. Ще трябва да го проследим, за да разберем точно какво е то.

— Срещнах една стара приятелка на пазара — обади се Силк от стола, върху който се беше отпуснал. — Тя ми каза, че Ашарак се е намесил в политическите борби, свързани с избора на претендент за императорската корона. Оказва се, че е успял да купи великия херцог от рода Вордю. Ако те спечелят трона, Ашарак ще държи цяла Толнедра в ръцете си.

Господин Улф замислено се почеса по брадата.

— Рано или късно ще трябва да се справим с него. Той започва да става досаден.

— Бихме могли да поспрем за ден-два — предложи леля Поул. — Да приключим веднъж завинаги с тази работа.

— Не — реши господин Улф. — Може би ще е най-добре да не се захващаме с това тук, в града. Вероятно ще се вдигне прекалено много шум, а толнедранците се вълнуват от неща, които не са в състояние да разберат. Сигурен съм, че ще имаме възможност да го сторим по-късно — в някое по-рядко населено място.

— Значи в такъв случай тръгваме? — попита Силк.

— Нека изчакаме до зазоряване — предложи Улф. — Вероятно ще ни проследят, но ако улиците са празни, поне ще направим задачата им по-тежка.

— Тогава ще поговоря с готвача си — заяви Гринег. — Най-малкото, което мога да направя за вас, е да ви изпратя с някое хубаво ядене. То ще ви помогне да посрещнете храбро трудностите по пътя. Освен това, разбира се, трябва да довършим онова буре бира в мазето.

При тези думи господин Улф широко се усмихна и чак след това забеляза намръщеното лице на леля Поул.

— Иначе само ще изветрее, Поул — обясни й той. — Отвориш ли бурето, трябва да го пиеш бързо. Ще е истински позор да оставим такава хубава бира да се похаби, нали?