Дейвид Едингс
Кралица на магиите (2)

ГЛАВА 1

Воу Вейкюн беше изтрит лицето на земята. Двадесет и четири века бяха изминали, откакто столицата на уейситските аренди беше унищожена, а мрачните безкрайни гори на северна Арендия бяха погълнали развалините. Разрушените стени се бяха срутили и сега ги покриваше мъх, папрат и ниски храсталаци. Единствено съсипаните, жалки руини на някога гордо възвисяващите се кули гниеха сред дърветата и мъглата, отбелязвайки мястото, където някога се бе издигал Воу Вейкюн. Мокър сняг завиваше под бялата си пелена загърнатите в мъгли развалини, вадички водни капки, които приличаха на сълзи, се стичаха по древните камъни.

Гарион се разхождаше по обраслите с дървета алеи на мъртвия град. Беше се увил с тежка сива плътна наметка, за да се предпази от студа, а мислите му бяха мрачни като влажните камъни наоколо. Фермата на Фалдор със зелените, окъпани от слънце поля беше безкрайно далеч и му се струваше, че плава в някаква омара. Младежът беше изпълнен с отчаяна носталгия. Мъчеше се да си спомни всички подробности от фермата, но те непрекъснато се изплъзваха от ума му. Опияняващите миризми в кухнята на леля Поул бяха само смътен спомен; песента на чука на Дурник в ковачницата заглъхваше като замиращо ехо от протяжен звън на камбана; ясните, доскоро непомръкващи в паметта му черти на неговите другари в игрите започнаха да избледняват и той вече не беше сигурен, че може да ги разпознае. Детството му го напускаше и колкото и да се опитваше да го задържи, Гарион порастваше.

Всичко се променяше: в туй беше ключът на загадката.

Същността на живота му, основата, върху която бе изградено неговото детство, беше винаги леля Поул. В обикновения свят във фермата на Фалдор тя беше просто госпожа Поул — готвачката; ала в света извън портите на фермата се беше превърнала в Поулгара Вълшебницата, която бе отдала живота си, преследвайки неотклонно в продължение на четири хилядолетия постигането на цел, необозрима за ума на обикновените простосмъртни.

И господин Улф, старият скитник, разказвач на разни истории, също се беше променил. Сега Гарион знаеше, че старият му приятел е всъщност неговият прапрапрадядо — можеше да добави безброй много „пра“, ако трябваше да е съвсем точен, — ала зад познатото дяволито лице беше скрит проницателният поглед на вълшебника Белгарат, който беше изчаквал и запомнял всичко, наблюдавайки безразсъдството на хората и боговете цели седем хиляди години. Гарион въздъхна и продължи да крачи с тежки стъпки из мъглата.

Никога не беше вярвал във вълшебства, магии и вещици.

Тези неща бяха противоестествени — те нарушаваха представите му за непоклатимата, смислена реалност. Ала се бяха случили прекалено много неща, които вече не му позволяваха да се придържа към удобния скептицизъм, който беше възприел. В един-единствен поразителен миг последните следи от съмненията му се разсеяха като дим. Докато той гледаше, обзет от изумление и неверие, леля Поул беше премахнала млечнобелите пердета от слепите очи на вещицата Мартьо с жест и една-единствена дума. Зрението на лудата старица се беше възвърнало, ала тя бе загубила умението си да вижда в бъдещето — леля Поул беше проявила брутална справедливост. Гарион потрепера при спомена за отчаяния вопъл, който се беше изтръгнал от устните на Мартьо. Този сърцераздирателен вик по някакъв начин беше отбелязал мига, в който светът бе станал по-малко стабилен, по-малко смислен и безкрайно по-несигурен.

Изтръгнат от единственото място, което беше познавал, несигурен в самоличността на двамата, които му бяха най-близки, с изцяло разрушени представи за разликата между възможно и невъзможно, Гарион се оказа увлечен в странно пътешествие. Не знаеше нищо за причината, поради която бяха дошли тук, в този разрушен град, обрасъл в дървета, нито пък можеше да предположи накъде щяха да се отправят, след като го напуснеха. Единственото сигурно нещо, останало в душата му, беше мрачната мисъл, към която упорито се връщаше: някъде в света живееше мъж, който се беше промъкнал в здрача призори в малката къщичка в някакво забравено от всички село. Този злодей беше убил родителите на Гарион. Дори ако бе необходимо да посвети на това остатъка от живота си, Гарион щеше да намери този човек и щеше да го убие. В този необорим факт имаше нещо странно успокояващо.

Младежът се изкатери върху купчината чакъл, останала от някаква разрушена къща, паднала върху улицата, и продължи мрачното си разследване на руините на града. Наистина нямаше какво да види. Търпеливите столетия бяха изтрили почти всичко от онова, което беше оставила след себе си войната, а мокрият сняг и мъглата скриваха и последните запазили се следи. Гарион въздъхна и тръгна към покритите с плесен останки на кулата, където бяха прекарали предната нощ.

Господин Улф и леля Поул стояха край разрушената кула и тихо разговаряха. Старецът беше нахлупил избелялата качулка върху главата си, а леля Поул се бе увила със синьото си наметало и гледаше потъналите в мъгла развалини с огромно съжаление. Дългата й тъмна коса бе разпиляна по гърба, белият кичур на челото й изглеждаше по-бял от снега в краката й.

— Ето го — каза господин Улф, когато Гарион се приближи към тях.

Тя кимна, погледна сериозно Гарион и попита:

— Къде беше?

— Никъде — отвърна Гарион. — Просто си мислех за разни неща.

— Обаче си успял да си намокриш краката.

Гарион вдигна подгизналия си кафяв ботуш и погледна полепналата по него рядка кал.

— Ами снегът натрупа и…

— Оръжието наистина ли те кара да се чувстваш по-добре? — попита господин Улф и посочи меча, с който Гарион вече не се разделяше.

— Всички само говорят колко опасна е Арендия — обясни Гарион. — Освен това трябва да свикна с него — Той завъртя поскърцващия колан, докато обвитата с плътни намотки тел дръжка се скри под гънките на наметалото. Мечът му беше подарък от Барак за празника Ерастид — един от няколкото дарове, които младежът беше получил, докато плаваха с кораба. Празникът ги беше заварил на борда, сред морските вълни.

— Знаеш ли, наистина не ти прилича — подхвърли старецът с нотка на неодобрение.

— Остави го на мира, татко — намеси се леля Поул някак разсеяно. — В края на краищата оръжието е негово. Да си го носи.

— Хетар не трябваше ли да е вече тук? — попита Гарион.

Гореше от желание да смени темата.

— Може проходите в Сендария да са затрупани — отговори Улф. — Но скоро ще е тук. На Хетар може да се разчита.

— А защо да не купим коне в Камаар?

— Не са така добри както неговите — отвърна господин Улф и почеса късата си бяла брада. — Чака ни дълъг път и хич не ми се ще конят, който яздя, да започне да се препъва под мене, преди да сме достигнали целта си. По-добре да изчакаме малко сега, отколкото да загубим повече време по-късно.

Гарион потри врата си. Верижката на странния амулет, който Улф и леля Поул му бяха подарили за Ерастид бе протрила кожата му.

— Какво има, скъпи? — попита леля Поул.

— Искам да го нося над ризата си — оплака се младежът. — Никой няма да го види под туниката ми.

— Амулетът трябва да докосва кожата ти.

— Но така е много неудобно. Наистина е красив, но понякога е студен, друг път — горещ, а от време на време ми се струва, че е ужасно тежък. И верижката непрекъснато протрива врата ми. Не съм свикнал да нося украшения.

— Амулетът не е точно украшение, скъпи — каза тя. — Ще свикнеш.

Улф се засмя.

— На леля ти Поул й трябваха десет години да свикне с нейния — може би като научиш това, ще се чувстваш по-добре. Непрекъснато й казвах да не го снема от гърдите си.

— Не зная дали наистина е необходимо да се връщаме към този въпрос, татко — хладно го прекъсна леля Поул.

— Ти също ли имаш амулет? — обзет от внезапно любопитство, попита Гарион стария човек.

— Разбира се.

— Има ли някакво значение, че всички ние ги носим?

— Това е семейна традиция, Гарион — изрече леля Поул с тон, който сложи край на лавината от въпроси. Мъглата се завъртя около тях, после прелетя хладен, влажен вятър, и сред руините се завъртя вихрушка.

Гарион въздъхна.

— Ех, ако Хетар вече бе тук! Искам да се махнем от това място. Прилича ми на гробница.

— Не изглеждаше винаги така — прошепна много тихо леля Поул.

— А как?

— Бях щастлива тук. Стените бяха високи, кулите се извисяваха към небето. Всички си мислехме, че това ще продължи завинаги… — Тя посочи купчина натрошени камъни, обрасли с покафенели от зимния студ къпини. — Ей там имаше градина, пълна с прекрасни цветя. Дами, облечени в бледожълти рокли, седяха на поляните, а млади мъже им пееха зад стените на градината. Гласовете на младежите бяха прекрасни, дамите въздишаха и им хвърляха червени рози през стените. А ей натам по алеята имаше застлан с мрамор площад, където се срещаха възрастните мъже, за да си приказват за забравени войни и за своите отдавна починали връстници. Оттатък площада имаше къща с тераса и вечер аз седях там с приятелите си и гледах звездите. Един млад прислужник ни носеше плодове, а славеите пееха така, сякаш сърцата им щяха да се пръснат от мъка и любов… — Гласът й секна и се възцари тишина. — Но после дойдоха астурианците — продължи тя със съвсем различен тон. — Ще се изненадаш, ако разбереш колко малко време е необходимо да се разруши нещо, изграждано хиляди години.

— Стига, Поул — обади се господин Улф. — Случва се. Не можем да направим нищо, за да променим положението.

— В онези дни аз бих могла да направя нещо, татко — отговори тя, вгледана в развалините. — Но ти не ми позволи, помниш ли?

— Хайде да не се връщаме към тези неща, Поул — каза Улф огорчен. — Трябва да се научиш да приемаш и загубите. Тъй или иначе уейситските аренди бяха обречени. В най-добрия случай можеше да отложиш неизбежния им край с няколко месеца. Не бихме били онова, което сме, ако се замесваме в безсмислени неща.

— Така казваше и тогава… — Тя погледна забулените в мъгла дървета по улиците и каза със странно глух глас: — Не вярвах, че гората ще превземе града толкова бързо. Мислех си, че може да изчака поне мъничко.

— Изминаха почти двадесет и пет столетия, Поул.

— Наистина ли? Струва ми се, като че ли бе вчера.

— Не се натъжавай Поул. Хайде да влезем вътре. Мъглата навява на всички ни мрачно настроение.

Необяснимо защо леля Поул обви раменете на Гарион с ръка. Ароматът й и чувството на близост с нея накараха младежа да почувства буца в гърлото си. Пропастта, появила се между тях през последните няколко месеца, сякаш изчезна.

Стаята в основата на кулата беше изградена от такива масивни камъни, че нито изтеклите векове, нито безмълвните корени на дърветата бяха успели да ги помръднат. Огромни извити арки подпираха ниския каменен таван и стаята изглеждаше почти като пещера. В единия й край, срещу тесния вход, между два грубо издялани блока зееше широка цепнатина — тя служеше като комин. Предната вечер, когато пристигнаха мокри и премръзнали, Дурник внимателно проучи цепнатината, после бързо иззида недодялана, но прекрасно работеща камина от разхвърляните наоколо камъни.

— Ще свърши работа — отбеляза ковачът. — Може да не е много угледна, но все ще ни топли няколко дни.

Улф, Гарион и леля Поул влязоха в ниската, подобна на пещера стая. Силният огън в камината пращеше и хвърляше танцуващи сенки по ниските арки. Дурник, облечен в кафявата си кожена туника, подреждаше дърва до стената. Барак, огромен, с червеникава брада, стегнат в ризница, лъскаше меча си. Силк, в неизбелена ленена риза и черно кожено сетре, лениво си играеше с чифт зарове.

— Имаме ли някаква вест от Хетар? — попита Барак.

— Трябва да почакаме още ден-два. Все още е прекалено рано — отговори господин Улф и се приближи до камината, за да се стопли.

— Защо не си смениш ботушите, Гарион? — каза леля Поул и остави синята си наметка на една от окачалките, които Дурник беше забил в стената.

Гарион взе вързопа си от друга окачалка и започна да тършува в него.

— Смени си и чорапите — добави тя.

— Дали тази мъгла въобще ще се вдигне? — попита Силк.

— Няма такава вероятност — отвърна господин Улф.

— Ако се отдръпнете от огъня, ще се заема с приготвянето на вечерята — каза леля Поул, изведнъж възприела много делови вид, и започна да вади шунка, самуни черен селски хляб, чувалче сушен грах и десетина спаружени моркова; започна да си тананика тихичко под носа — така правеше винаги, когато готвеше.

На следващата сутрин след закуска Гарион навлече подплатено с агнешка кожа сетре, препаса меча си и излезе сред обвитите в мъгла развалини, за да чака Хетар. Това беше задача, която си бе поставил сам, и изпитваше благодарност, че никой от приятелите му не беше сметнал за необходимо да изтъкне, че това не е необходимо. Докато крачеше тежко из потъналите в кал и киша улици към порутената западна порта на града, Гарион съзнателно полагаше усилия да не се отдава на меланхоличните разсъждения, които бяха направили черен предния ден. Тъй като беше напълно невъзможно да промени положението, само щеше да се разстрои, ако мислеше за това. Настроението му не бе беше съвсем бодро, когато стигна до ниската стена край западната порта, ала същевременно не се чувстваше и твърде потиснат.

Стената осигуряваше известна защита, ала влажният студен въздух успяваше да проникне под дрехите и краката му бяха вече премръзнали. Той потрепера и се подготви да чака. Нямаше никакъв смисъл да се взира в мъглата, затова съсредоточи вниманието си в звуците, които долитаха до ушите му. Започна да различава шумовете, разнасящи се в гората зад стената — водните капчици, които се сцеждаха от клоните на дърветата, случайното тупване на мокър сняг, хлъзнал се по някой ствол, почукването на кълвача, който дълбаеше с клюн изсъхнал дънер на стотина метра в леса.

— Това е моята крава — изведнъж прозвуча някакъв глас в мъглата.

— Дръж я тогава в собственото си пасбище — троснато отвърна друг глас.

— Ти ли си, Ламер? — попита първият глас.

— Аз съм, разбира се, кой друг? А ти си Детон, нали?

— Не те познах. Колко време мина, откакто не сме се виждали?

— Четири-пет години, струва ми се — прецени Ламер.

— Как върви животът в твоето село? — поинтересува се Детон.

— Гладуваме. Данъците ни отнеха цялата прехрана.

— При нас е същото. Храним се с варени корени.

— Ние все още не сме стигнали дотам. Ядем обувките си.

— Как е жена ти? — учтиво попита Детон.

— Умря миналата година — отговори Ламер с равен, сякаш замръзнал глас. — Господарят взе сина ми войник и получихме вест, че го убили в някаква битка. Изсипали върху него вряща смола. Та жена ми престана да яде и скоро умря.

— Съжалявам — съчувствено изрече Детон. — Беше много красива.

— И двамата сега са по-добре от мен — заяви Ламер. — Вече не усещат никакъв глад, нито им е студено. С кои корени се храните?

— На брезата са най-вкусни — отвърна Детон. — В корените на смърча има твърде много смола, а тези на дъба са прекалено корави. Заедно с корена се варят и различни треви, за да му придадат аромат.

— Трябва да опитам.

— А аз трябва да се връщам у дома — обади се Детон. — Господарят нареди да окастря едни дървета и ще заповяда да ме набият с пръчка, ако се забавя прекалено дълго.

— Може би някога отново ще се видим.

— Ако оцелеем.

— Довиждане, Детон.

— Довиждане, Ламер.

Двата гласа полека заглъхнаха в мъглата. Гарион остана неподвижен дълго, след като селяните си бяха отишли; съзнанието му беше вцепенено, потресено, сълзи изпълваха очите му. Най-лоша от всичко беше деловитостта, с която двамата мъже приемаха всичко. Ужасен гняв започна да пари в гърлото на младежа. Изведнъж му се прииска да удари някого.

После в мъглата се разнесе друг звук — някъде наблизо в гората някой пееше. Гласът беше лек, звънлив тенор. Гарион го чуваше все по-отчетливо. Човекът се приближаваше. Песента беше изпълнена с болка от извършените в древността злини, а рефренът представляваше боен вик. Без капчица логика гневът на Гарион се съсредоточи върху непознатия певец. Безвкусният брътвеж за абстрактната несправедливост звучеше някак противно на фона на безмълвното отчаяние на Ламер и Детон. Без да мисли, Гарион изтегли меча от ножницата и приклекна зад разрушената стена.

Песента зазвуча още по-близо. Гарион чуваше шляпането на конските копита в мокрия сняг. Внимателно подаде глава иззад стената и видя как ездачът изплува от мъглата на не повече от десет крачки. Беше млад мъж, облечен в жълти панталони и светлочервено палто. Обшитата му с кожа пелерина беше отметната назад; върху едното му рамо висеше дълъг извит лък, а на бедрото му се полюляваше прибран в красива ножница меч. Червеникаво-златистата коса на певеца падаше гладко сресана по гърба му, подавайки се изпод островърха шапка, на върха на която бе забучено перо. Макар че песента беше тъжна, а гласът потрепваше от чувство, в младото лице на непознатия прозираше откритост, която не можеше да се заличи от никакво мръщене. Гарион измери със сърдит поглед този празноглав млад благородник; беше съвсем сигурен, че пеещият глупак никога през живота си не е вкусвал ядене, направено от корените на дървета, нито пък е оплаквал смъртта на жена, съзнателно дочакала смъртта си, отказвайки да се храни от скръб. Непознатият обърна коня си и все още с песен на уста препусна направо към разрушената арка, край която чакаше скритият в засада Гарион.

Гарион не беше войнствено момче и при други обстоятелства би подходил към създалото се положение по друг начин. Ала младият крещящо облечен непознат се беше появил тъкмо в най-неподходящото време. Бързо съставеният план на Гарион имаше преимуществото, че беше изключително прост, и тъй като нищо не можеше да създаде усложнения, се оказа превъзходен — ала до известна степен. В мига, в който младият непознат мина под арката, Гарион изскочи от скривалището си, сграбчи пелерината на ездача и го смъкна от седлото. Непознатият извика уплашено и се просна по гръб в калта в краката на Гарион. Ала втората част от плана на Гарион се провали напълно: докато успее да притисне острието на меча си в гърдите на падналия, младият мъж се претърколи, скочи на крака и с едно-единствено движение измъкна меча от ножницата си. Очите му святкаха от гняв. Мечът му описа застрашителна фигура във въздуха.

Гарион не беше фехтовчик, ала рефлексите му бяха добри, а тежката физическа работа във фермата на Фалдор бе укрепила мускулите му. Въпреки гнева, който го беше предизвикал да се нахвърли срещу ездача, той всъщност не изпитваше желание да го нарани. Противникът му, както изглеждаше, не стискаше здраво оръжието, хватката му беше едва ли не небрежна и Гарион пресметна, че внезапен удар върху острието ще избие меча от ръцете му. Замахна, ала оръжието на непознатия се отдръпна от пътя на меча му, после острието на певеца срещна неговото и го отби. Гарион отскочи и тромаво замахна втори път. Мечовете отново се сблъскаха и иззвънтяха, после въздухът се изпълни с металически ек, завря от звънтене, като че някъде наблизо лудо бе започнала да бие камбана. Двамата противници си нанасяха удари, парираха ги и правеха лъжливи движения. На Гарион бе необходим само един момент, за да осъзнае, че певецът е много по-умел майстор на фехтовката и че вече съзнателно пропуска няколко прекрасни възможности да го нарани. Въпреки волята си Гарион започна да се смее от възбудата, обхванала го по време на това шумно състезание. Непознатият открито му се усмихна в отговор, изражението му беше дори приятелско.

— Добре, добре, стига вече! — изкънтя гласът на господин Улф. Възрастният мъж крачеше бързо към тях, следван по петите от Барак и Силк. — Какво смятате, че правите?

Противникът на Гарион се огледа сепнато и отпусна меча си.

— Белгарат… — поде той.

— Лелдорин — гласът на Улф звучеше сурово, — нима си загубил и малкото си здрав разум?

Няколко елемента от мозайката се наместиха в ума на Гарион в мига, когато Улф студено се обърна към него:

— Е, Гарион, би ли проявил любезност да ни обясниш какво става тук?

Гарион мигновено взе решение да опита с хитрост.

— Дядо — подхвана той, наблягайки върху думата, след което хвърли към непознатия бърз предупредителен поглед. — Нима си помисли, че наистина се бием, а? Лелдорин тъкмо ми показваше как да парирам меча на човек, който ме напада, това е всичко.

— Така ли? — скептично произнесе Улф.

— Разбира се — отговори Гарион. Беше олицетворение на самата невинност. — Нима има някаква причина, поради която да желаем да се нараним?

Лелдорин отвори уста да каже нещо, но Гарион съвсем съзнателно го настъпи по крака.

— Лелдорин наистина е много добър фехтовчик — продължи младежът, поставяйки приятелски ръка върху рамото на младия мъж. — Научи ме на много неща само за няколко минути.

„Стига толкова, остави нещата дотук — изпратиха му съобщение пръстите на Силк със светкавичните жестове на драснианския таен език. — Всяка лъжа трябва да е колкото се може по-проста.“

— Момъкът е способен ученик, Белгарат — неубедително измърмори Лелдорин, най-сетне разбрал каква реакция се очаква от него.

— Ако не друго, поне е гъвкав — сухо отвърна господин Улф. — Какво целиш с цялата тази натруфена премяна? — Той посочи крещящите дрехи на Лелдорин. — Приличаш на папагал.

— Мимбратите започнаха да задържат честни астурианци на разпит — обясни младият аренд. — А аз трябваше да премина край няколко от техните крепости. Сметнах, че ако се облека като един от техните благородници, никой няма да ми създава затруднения.

— Може би имаш повече здрав разум, отколкото си мислех — неохотно отстъпи Улф, после се обърна към Силк и Барак. — Запознайте се — това е Лелдорин, синът на барон Уилдантор. Той ще се присъедини към нас.

— Исках да поговоря за това с тебе, Белгарат — бързо се намеси Лелдорин. — Баща ми заповяда да дойда тук и аз не мога да не се подчиня на волята му, но съм дал клетва да се намеся в дело, нетърпящо никакво отлагане.

— Всеки млад благородник в Астурия се е заклел да участва в поне две-три подобни неотложни дела — отвърна Улф. — Съжалявам, Лелдорин, ала задачата, с която сме се заели, е прекалено важна. Не можем да отлагаме изпълнението й, докато ти устройваш засада на някой мимбратски бирник, тръгнал да събира данъци.

В този миг от мъглата се появи леля Поул. До нея крачеше Дурник, както винаги готов да я защити, ако се наложи.

— Какво правят тези двамата с мечовете, татко? — попита тя с блеснали очи.

— Играят си — немногословно отвърна господин Улф. — Или поне така казват. Това е Лелдорин. Май съм ти споменавал за него.

Леля Поул измери с поглед младия мъж от глава до пети и повдигна едната си вежда.

— Много живописно облечен младеж.

— Дрехите му са маскировка — обясни Улф. — Не е така лекомислен, както изглежда — във всеки случай поне не чак до такава степен. Той е най-добрият стрелец с лък в Астурия и е твърде възможно да имаме нужда от неговите умения, преди да приключим с изпълнението на задачата си.

— Разбирам — измърмори тя; по всичко личеше, че не е съвсем убедена в истинността на думите му.

— Естествено, има и друга причина — продължи Улф, — но смятам, че не е необходимо да навлизаме в повече подробности тъкмо сега, нали?

— Все още ли се тревожиш за похода, татко? — попита раздразнено тя. — „Мрин“, старинният сборник с ръкописи, е много неясен. Нито една от версиите не дава никакви обяснения за хората, които са споменати в него. Всичко може да е просто алегория, разбираш ли?

— Виждал съм прекалено много алегории, които в крайна сметка се оказват необорими факти. Не бива да рискуваме още толкова рано. Защо не се върнем всички в кулата? — предложи той. — Тук е доста студено и влажно за провеждането на дълги спорове относно различните варианти на един и същ текст.

Объркан от думите им, Гарион хвърли бърз поглед към Силк, но дребният мъж отвърна на погледа му с израз на пълно неразбиране.

— Ще ми помогнеш ли да уловим коня ми, Гарион? — учтиво попита Лелдорин и прибра меча си в ножницата.

— Разбира се — отвърна Гарион и също прибра оръжието си. — Мисля, че побягна нататък.

Лелдорин вдигна лъка си от земята и двамата тръгнаха по следите на коня.

— Прощавай, че те свалих от седлото — извини се Гарион, когато се отдалечиха от останалите.

— Няма нищо — засмя се Лелдорин. — Би трябвало да съм по-внимателен. — Той погледна лукаво Гарион. — Защо излъга Белгарат?

— Не беше точно лъжа — отвърна Гарион. — Ние наистина не искахме да се нараним взаимно. Понякога са нужни цели часове да обясниш подобно нещо на хората.

Лелдорин се разсмя отново — с такъв заразителен смях, че въпреки волята си Гарион не можа да се сдържи и се присъедини към него.

Смеейки се, двамата продължиха заедно по обраслата с дървета улица между покритите с мокър лепкав сняг развалини.