Кир Буличов
Момиченцето, на което нищо не може да се случи (8) (Разкази за живота на едно малко момиченце от XXI век, записани от нейния баща)

Свой човек в миналото

Изпитанията на машината на времето щяха да се проведат в Малката зала на Дома на учените. Минах да взема Алиса от детската градина, но разбрах, че ако я заведа в къщи, ще закъснея за изпитанията. Затова накарах Алиса да се закълне, че ще се държи прилично и тръгнахме към Дома на учените.

Представителят на Института на времето, много едър и много плешив човек, стоеше пред машината на времето и обясняваше на научната общественост устройството й. Научната общественост внимателно го слушаше.

— Първият опит, както всички знаете, беше неуспешен — говореше той. — Изпратеното от нас коте попадна в началото на двадесети век и се взриви в района на река Тунгуска, което положи началото на легендата за Тунгуския метеорит. Оттогава не сме имали големи неуспехи. Наистина, по силата на определени закономерности, с които желаещите могат да се запознаят в брошурата на нашия институт, засега ние можем да изпращаме хора и предмети само в седемдесетте години на двадесети век. Трябва да кажем, че някои от нашите сътрудници бяха там, разбира се, съвсем тайно, и благополучно се завърнаха обратно. Самата процедура по преместването във времето сравнително не е сложна, макар че зад нея стои многогодишният труд на стотици хора. Достатъчно е да си сложите хронокинния пояс… Бих искал при мен да се качи доброволец от залата и с него ще покажа реда за подготовка на пътешественика във времето…

Настъпи неловко мълчание. Никой не се решаваше пръв да излезе на сцената. Тогава, разбира се, се появи Алиса, която само преди пет минути се бе заклела да се държи прилично.

— Алиса — извиках аз, — веднага се върни!

— Не се тревожете — каза представителят на института, — с детето няма да се случи нищо.

— С мен нищо няма да се случи, татко! — весело повтори Алиса.

В залата се засмяха и започнаха да се обръщат, търсейки с очи строгия баща.

Направих се, че нямам нищо общо с всичко това.

Представителят на института сложи на Алиса пояса, прикрепи към слепоочията й нещо като наушници.

— Това е всичко — каза той. — Сега човекът е готов за пътешествие във времето. Ще влезе в кабината и ще се озове в хиляда деветстотин седемдесет и пета година.

„Какво прави! — мина през ума ми паническата мисъл. — Та нали Алиса незабавно ще се възползува от тази възможност!“

Но вече беше късно.

— Къде, момиченце? Спри! — извика представителят на института.

Алиса вече бе влязла в кабината и пред очите на всички се изпари. Залата в един глас ахна.

Пребледнелият представител на института размахваше ръце, опитвайки се да спре шума. Като видя, че тичам към него по пътеката, заговори, наведен до самия микрофон, за да се чува:

— С детето нищо няма да се случи. След три минути то ще се върне отново в тази зала. Давам честна дума, че апаратурата е съвсем сигурна и изпитана! Не се тревожете!

Лесно му е да си говори! Стоях на сцената и си мислех за съдбата на котенцето, превърнало се в Тунгуския метеорит. И вярвах, и не вярвах на лектора. Помислете си само — да знаеш, че детето ти се намира почти сто години назад в миналото… А ако там избяга от машината? И се изгуби?

— Не може ли да я последвам? — попитах.

— Не. След минута… Но не се тревожете, там ще я посрещне наш човек.

— Там има ваш сътрудник?

— Не, не е сътрудник. Просто намерихме човек, който отлично разбра проблемите ни, и втората кабина се намира в неговия апартамент. Той живее там, в двадесети век, но тъй като специалността му е такава, понякога идва и в бъдещето.

В този момент в кабината се показа Алиса. Тя излезе на сцената с вид на човек, който отлично е изпълнил дълга си. Под мишница държеше дебела старинна книга.

— Видяхте ли… — каза представителят на института.

Залата дружно започна да ръкопляска.

— Момиченце, разкажи ни какво видя? — попита лекторът, като не ми даваше да се приближа до Алиса.

— Там е много интересно — отговори тя. — Бам! — и аз съм в друга стая. Там един чичко седи и нещо пише. Той ме попита: „Ти, момиченце, от двадесет и първи век ли си?“. Аз му отговорих, че сигурно, но не съм пресмятала нашия век, защото още не мога да броя добре, ходя на детска градина, в средната група. Чичкото каза, че му е много приятно и че трябва да се върна обратно. „Искаш ли да видиш каква е била Москва, когато дядо ти още не го е имало?“ Аз му казах, че искам. И той ми показа. Много странен и нисък град. След това попитах как се казва, а той ми отговори, че се казва Аркадий и е писател и пише фантастични книжки за бъдещето. Оказа се, че той не всичко си измисля, защото понякога при него пристигат хора от нашето време и му разказват. Само че той не може да разкаже за това на никого, защото е страшна тайна. Той ми подари една своя книжка… А след това аз се върнах.

Залата посрещна разказа на Алиса с бурни аплодисменти.

После един уважаван академик стана от мястото си и каза:

— Момиченце, вие държите в ръката си уникална книга — първото издание на фантастичния роман „Петната на Марс“. Не бихте ли ми подарили тази книга? Все едно, вие още не можете да четете.

— Не — каза Алиса. — Аз скоро ще се науча и сама ще си я прочета…