Кир Буличов
Момиченцето, на което нищо не може да се случи (5) (Разкази за живота на едно малко момиченце от XXI век, записани от нейния баща)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алиса от XXI век (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Девочка, с которой ничего не случится, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2010)

Издание:

Кир Буличов. Момиченцето от Земята

фантастични разкази и повести

Издателство „Отечество“, София, 1981

Първо издание

Редактор: Елена Коларова

Художник: Петър Терзиев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректор: Мина Петрова

Код 11/9537721531/6354-3-81

Националност руска. Изд. №551.

Дадена за печат на 22. IV. 1981 г.

Подписана за печат на 20. ХI. 1981 г.

Излязла от печат на 20. ХII. 1981 г.

Издателски коли 16,52 Печатни коли 25,50

Усл. изд. коли 16,02 Формат 32х70/100 Цена 1,03 лв.

Държавно издателство „Отечество“, бул. „Г. Трайков“ 2-а,

ДП „Балкан“, бул. В. И. Ленин, 113

София 1981

 

Кир Булычев. Девочка с Земли

Издательство „Детская литература“, Москва, 1974 г.

История

  1. — Добавяне

Срамежливият Шуши

Алиса има много познати животни: две котета, марсианската богомолка, която живее под леглото й и нощем имитира балалайка, таралежът, който поживя малко у нас, а после се върна в гората, бронтозавърът Бронти — Алиса му ходи на гости в зоологическата градина, и накрая съседското куче Рекс, според мен дакел-джудже от не много чиста порода.

Когато се завърна първата експедиция от Сириус, Алиса се сдоби с още едно животно.

Тя се запозна с Полосков на първомайската манифестация. Не зная как е уредила това — Алиса има широки връзки. Но така или иначе, тя се оказа сред децата, които поднесоха цветя на космонавтите. Представете си учудването ми, когато видях по телевизията, че Алиса тича през площада с букет от небесносини рози, по-голям от нея самата, и го връчва на самия Полосков.

Полосков я взе на ръце, те гледаха манифестацията заедно и заедно си отидоха.

Алиса се върна в къщи чак вечерта с голяма червена чанта в ръце.

— Къде беше?

— Най-много бях в детската градина — отговори тя.

— А най-малко къде беше?

— Водиха ни на Червения площад.

— А после?

Алиса разбра, че съм гледал телевизия и каза:

— Още ме помолиха да поздравя космонавтите.

— И кой те помоли?

— Един другар, ти не го познаваш.

— Алиса, случвало ли ти се е да срещнеш термина „телесни наказания“?

— Зная, това е, когато тупат. Но аз мисля, че ги има само в приказките.

— Страхувам се, че ще се наложи да превърнем приказката в действителност. Защо винаги се завираш където не трябва?

Алиса понечи да ми се разсърди, но изведнъж червената чанта в краката й се размърда.

— Това пък какво е?

— Това е подарък от Полосков.

— Ти си си изпросила подарък! Само това липсваше!

— Нищо не съм просила. Това е Шуши. Полосков го е докарал от Сириус. Малък шуша, може да се каже, шушче.

Алиса внимателно измъкна от чантата малко зверче с шест лапи, което приличаше на кенгурче. Шушчето имаше големи като на водно конче очи. Здраво вкопчило се с горния си чифт лапи за костюма на Алиса, то бързо ги въртеше.

— Виждаш ли, вече ме обича — каза Алиса. — Ще му направя легло.

Знаех историята с шушите. Всички я знаеха, а ние, биолозите, най-добре. При мен в зоологическата градина имаше вече пет шуша и всеки момент очаквахме увеличаване на семейството.

Полосков и Бауер открили шушите на една от планетите в системата Сириус. Тези мили безобидни зверчета, които не се отделяли нито крачка от космонавтите, се оказали бозайници, макар че по своите навици най-много напомняли нашите пингвини. Същото спокойно любопитство и непрекъснати опити да се пъхат в най-неподходящи места. Даже веднъж се наложило Бауер да спасява някакво шушче, което се канело да се удави в една голяма кутия с кондензирано мляко. Експедицията донесе цял филм за шушите, който премина с голям успех във всички кина и видеорами.

За съжаление експедицията нямала време да ги наблюдава по-дълго. Известно е, че шушите идвали в лагера рано сутрин, а с настъпването на тъмнината изчезвали някъде, скривали се в скалите.

Така или иначе, но когато експедицията вече се връщала обратно, в един от отсеките Полосков намерил три шуша, които вероятно се били изгубили в кораба. Наистина отначало Полосков си помислил, че някой от членовете на експедицията контрабанда е прекарал тези животни на кораба, но възмущението на другарите му било толкова искрено, че се наложило Полосков да се откаже от подозренията си.

Появяването на шушите предизвикало маса допълнителни проблеми. Първо, те биха могли да се окажат източник на неизвестни инфекции. Второ, те биха могли да загинат по пътя, да не издържат претоварванията. Трето, никой не знаел какво ядат… И така нататък.

Но всички опасения се оказали напразни. Шушите отлично понесли дезинфекцията, послушно се хранели с бульон и консервирани плодове. Така те си спечелили кръвен враг в лицето на Бауер, който много обичал компот, а през последните месеци от експедицията му се наложило да се откаже от него — изяли го „гратисчиите“.

По време на дългия път шушката родила шест шушчета. Така че на Земята корабът пристигна препълнен с шуши и шушчета. Те се оказаха разбрани животинки и не създаваха никакви неприятности и неудобства на никого, освен на Бауер.

Помня историческия момент — пристигането на експедицията на Земята, когато под прицела на кино— и телевизионните камери люкът се отвори и вместо космонавтите в него се показа странно зверче с шест лапи. След него още няколко такива, само че по-малки. По цялата Земя се разнесе въздишка на учудване. Но секна в момента, когато след шушите от кораба излезе усмихнатият Полосков. Той носеше на ръце шушче, изцапано с кондензирано мляко…

Част от зверчетата попадна в зоологическата градина, някои останаха у космонавтите. Шушчето на Полосков в края на краищата стигна до Алиса. Един бог знае с какво е успяла да очарова суровия космонавт Полосков.

Шуши живееше в голяма кошница до Алисиното легло, не ядеше месо, през нощта спеше, сприятели се с котетата, страхуваше се от богомолката и тихо мъркаше, когато Алиса го галеше или му разказваше за сполуките и неприятностите си.

Шуши бързо растеше и след два месеца стана колкото Алиса. Те ходеха на разходка в отсрещната градинка и Алиса никога не му слагаше нашийник.

— Ами ако изплаши някого? — питах аз. — Или ако го блъсне кола?

— Не, няма да изплаши никого. И освен това, той ще се обиди, ако му сложа нашийник. Той е толкова чувствителен.

Веднъж на Алиса не й се спеше. Капризничеше и искаше да й чета за доктор Охболи.

— Нямам време, дъще — казах аз. — Чака ме спешна работа. А на тебе ти е време да започнеш сама да четеш книжки.

— Но това не е книжка, а микрофилм и там буквите са малки.

— Нали е звуков. Като не искаш да четеш, включи звука.

— Студено ми е — не ми се става.

— Тогава почакай. Ще си допиша и ще го включа.

— Като не искаш, аз ще помоля Шуши.

— Помоли го — усмихнах се аз.

И след минута от съседната стая чух нежен микрофилмиран глас: „… Имаше си Охболи куче Ава“.

Значи Алиса все пак е станала и е стигнала до контакта.

— Бързо лягай в леглото! — извиках аз. — Ще изстинеш.

— Аз съм в леглото.

— Не лъжи. Тогава кой е включил микрофилма?

— Шуши.

Никак не искам дъщеря ми да израсне лъжливка. Оставих работата си, тръгнах към нея и реших сериозно да си поговорим.

На стената висеше екранът. Шуши нещо правеше до микропроектора, а на екрана нещастните животни се тълпяха пред вратата на добрия доктор Охболи.

— Как успя да го дресираш така? — искрено се учудих аз.

— Не съм го дресирала. Той сам може всичко.

Шуши смутено потриваше предните си лапи пред гърдите.

Настъпи неловко мълчание.

— И все пак… — казах аз най-после.

— Извинете — разнесе се висок, хриплив глас. Говореше Шуши. — Но аз наистина сам се научих. Това не е трудно.

— Прощавайте… — измънках.

— Това не е трудно — повтори Шуши. — Вие самият оня ден показвахте на Алиса приказката за краля на богомолките.

— Не, аз не за това. Как се научихте да говорите?

— Ние с него се занимаваме — каза Алиса.

— Нищо не разбирам! Десетки биолози работят с шушите, но нито един път, нито един шуша не е казал нито дума.

— А нашият Шуши може и да чете. Нали можеш?

— Малко.

— Той ми разказва такива интересни неща…

— Ние с вашата дъщеря сме големи приятели.

— Тогава защо толкова време мълчахте?

— Той се срамува — отговори вместо Шуши Алиса.

Шуши наведе очи.